петък, 31 май 2013 г.

Стълбища, които водят надолу

Веселина Седларска, сп."Тема" чрез Редута.бг

„Трябва да сме нащрек буквално за всичко, разбираш ли, за всичко – казва той. – Те например защо така се нервят, като им кажеш, че не им искаш химикалката, защото си имаш своя?” „Те” са членовете на  секционната избирателна комисия. „Той” е мой познат, с когото сме се засекли в училището в изборния ден, бдителен избирател. „Може и да изглежда преувеличено това, че ни дават на влизане в кабинката химикалка с избледняващо мастило, но тогава защо се дразнят като им кажеш, че си имаш своя. Ама синя ли била моята? Синя е. Ама драснете тук да видим. Откъде-накъде ще гледат, аз може да съм си взел нарочно зелена химикалка, за да си направя бюлетината невалидна, тях какво ги интересува? Казвам ти, подозрително е това настояване да се пише с тяхната химикалка, избледнява й мастилото след час и после зачертават за когото са им платили. Това е положението, трябва да си държим очите отворени на четири.”

Той говори докато излизаме, вече сме на външното стълбище на училището. Налага се да ви го опиша, защото стълбището е моят главен герой в този момент, докато неговият е химикалката. То има 10 стъпала, ако всяко е високо 18 см. значи е метър и осемдесет. (От два метра ли беше паднал фатално Чочо Попйорданов?)  Стълбището няма парапет, няма  начин човек с физическо затруднение да се изкачи по него, камо ли човек в инвалидна количка. То си е типичното българско стълбище, при което не е мислено нито за безопасността, нито за улесненията. Казано по друг начин – в сметките на това стълбище не са сложени нито ценността на живота, нито добротата към безпомощните.

На площадката на стълбището непрекъснато има деца. Като всички деца те тичат, падат, блъскат се. Да се излети от тази площадка е най-лесното нещо. Цяло чудо е, че не се е случило досега. Да се предвиди там парапет, който да предотврати падане, също е най-лесното нещо. Но никой не го е направил. Никой не го е поискал. Никой не е настоял. Никой до този момент не е казал: Абе защо тук няма парапет, трябва ли да падне дете, за да си кажем, че то е било ясно като две и две четири, че мястото не е било обезопасено? По това стълбище минават хиляди деца и техни родители, учители, инспектори. По време на всички избори оттук минават членове на секционни комисии, наблюдатели, застъпници, партийни лидери, кандидати за властта, избиратели. Нито един от всички тези хора през всичките тези години не си е поставил за цел да промени нещо толкова малко, за да предотврати нещастие, голямо колкото да речем един детски живот. Иначе над стълбището на голяма табела пише, че училището е член на „Асоциацията на Кеймбридж училищата”, каквото и да значи това. Ние сме по големите неща като асоциации, а не по дребните като парапети.

Край една и съща пропаст били разположени две села. Пропастта била толкова близо, че често някое от играещите деца по невнимание изчезвало в нея. Мине не мине време и селото скърбяло за поредното изгубено дете. Бащите и майките непрекъснато предупреждавали децата, обяснявали им как да се пазят, но напразно. Когато играели, те забравяли за предупрежденията и някое от тях ставало поредна жертва. Другото село имало същото разположение, но оттам не се чувало за такива нещастия. Затова решили майките и бащите да отидат там, да попитат тамошните родители как така по-добре обясняват на децата да се пазят от пропастта. Отишли и чули: О, нищо не им обясняваме, просто сложихме ограда пред пропастта.

„Точно така, трябва да бъдем предвидливи – казва той, - затова си носи собствена химикалка и хич не разчитай не техните обяснения.” Нашият живот е избори. Нашият хоризонт е сведен до изборите. Стоя на стълбището и се питам: Ако не можем да видим какво може да се случи на нашите деца на тази педя територия, как всъщност при гласуването виждаме кое предотвратяваме и какво си натрисаме?

Преди време един англичанин, Артър Айвътс, пристигна в България със сина си, за да боядиса няколко класни стаи. Показаха го по няколко телевизии, зрители си казаха, че тоя човек си няма друга работа и с това приключи идеята му да въвлече обществеността в превръщането на училищата в по-добро място. „Вие, българите, сте много смели хора – каза ми Артър Айвътс, - пращате си всяка сутрин децата на много опасни места.” Той не можеше да разбере какво е това регионален инспекторат. Според него инспекциите в училищата трябва да се правят от неправителствени организации, а докладите от инспекцията да са достъпни за всеки. Училището, за чието стълбище става дума, си има регионален инспекторат, директорката на инспектората има кабинет с размерите на Лихтенщайн и в него са предвидени всички удобства. Това, което променят изборите в България е, че в този кабинет ще седне нов човек, някой от спечелилата партия. Този свой човек ще смени директорите със свои хора. И така до следващите избори, на които ще минем по същото стълбище без парапети, за да гласуваме в името на това да променим живота си. „Ток уби четвъртокласник в училищен двор”. „Изсъхнал клон от топола уби второкласник”. Животът се променя както от положени, така и от неположени усилия.

Мога явно да бъда и още по-дребнава, защото следващото, което огледах, беше един жилищен вход. Той е на една приятелка, която започна да плаче за автентичното дясно политическо пространство в деня на изборите и още не е спряла. Входът прилича на текезесе, от което току-що си е тръгнал ликвидационен съвет, доволен от изпълнението на задачата да го съсипе. Във входа има рисунки за няколко порно изложби и боклук за отопляването на половин Норвегия (горките, вече нямало какво да горят в инсинераторите за производство на отоплителна енергия, защото всичко отивало за рециклиране). Асансьорът е съмнителен за тетанус, но върви. А зад вратата на апартамента моята позната рони сълзи за краха на автентичното дясно. На четна дата й се струвало, че трябва да емигрира, на нечетна се отказва. Преди обед съчувства на Иван Костов, следобед го обвинява. Чела медицинска литература и преценила, че има криза на Аз-а.”Ами че ти си болна от същото, от което и дясното пространство – казвам й, - предписвам ти да измиеш вратата на асансьора.” Тя мисли, че се шегувам неуместно и връща разговора на сериозната, значимата тема: „Защо според теб в парламента не влезе нито една истински дясна партия?” Защото, казвам, входът на жилищния ви блок изглежда по този начин.

И въобще не се шегувам, много сериозна съм. Толкова сериозна съм, че смятам мръсотията във входа ви за много по-страшен проблем от това, че десницата не е влязла в Народното събрание. Добър парламент избират хора, които са в състояние да подобрят нещата, които са под носа им и зависят от тях. Защо си въобразяваш, че хора, които не могат да се организират да си почистят входа и асансьора, ще са в състояние да се организират по национални въпроси? Не разбираш ли, че първо трябва да се появят хората, които са в състояние да си преметат входовете и асансьорите, едва след това ще се появят автентичните политици? А не обратното. „Абе ти наистина ли си сериозна, откъде накъде ще й мия вратата на асансьора на атакистката отсреща?”

„Атакистката отсреща” беше кротка безпартийна пенсионерка до момента, в който се разбра, че в класа на внучето Виктория ще има пет циганчета. Бабата на Вики каза, че тия петте ще влязат в класната стая само ако минат през трупа й. И те взеха, че минаха. Вики така и не разбра каква драма се случва, обаче баба й сън не я хваща. Като не получи подкрепа от учителката и директора, а само лекция против сегрегацията, насочи се към „Атака”. Бабата на Вики е с една концепция назад, не е наясно, че сега „Атака” се бори с колониалните завоеватели, а не с етническата напаст. Тя лично опакова семейния тенекиен гараж с черно-белите плакати на Волен Сидеров и много се ядоса когато Вики й каза, че децата я питали какви са тия постери на един и същ череп по гаража. Бабата на Вики се е изпокарала с всички във входа и никога няма да тръгне да съглашателства с тях на тема хигиенизиране на стълбището. Тя също така никога няма да приеме в класната стая на внучката й да има пет циганчета, защото циганите са мръсни. Входът и асансьорът, в които Вики влиза всеки ден, са точно толкова мръсни, колкото най-мръсните гета. Бабата на Вики тези дни е наперена, казала на моята страдаща по дясното позната „видя ли сега кой е в парламента”. И с такъв човек моята позната да тръгне заедно да мете? Никога!

Как стана така, че изборите се превърнаха в най-важното нещо в нашия живот, в по-важно от самия ни живот?

Съобщение от печата, 21 май: „Изпратиха в последния му земен път 10-годишния Ангел Капсъзов от хаджидимовското село Копривлен. Четвъртокласникът загина нелепо при трагичен инцидент в неделя вечерта, когато токов удар от скъсан кабел го уби на място върху училищната метална ограда. Стотици роднини, близки, учители, съученици и съселяни дойдоха на погребението. Никой не криеше сълзите си за нелепата смърт на момчето.  „Трябваше ли да се стига до смъртта на невинно дете, за да се поправи този технически проблем?! Защо не са забранили достъпа на децата до опасната площадка“, тези въпроси задават жители на Копривлен. Според тях става въпрос за престъпна безотговорност, за безхаберие на институции.”

В същия 21 май в парламента се драха и клаха с думи, правиха си клопки и хватки, кискаха се и хихикаха. Мислех си: какво толкова страшно щеше да стане, ако бяха избрали председател на Народното събрание от ГЕРБ, а ГЕРБ беше подкрепил бъдещ кабинет. Не виждат ли, че сега повече от всякога е нужен разум и глътка въздух? Не разбират ли, че сега няма нужда от нови избори, защото те ще възпроизведат същата лудост? Защо натикват ГЕРБ в ъгълчето и така сами го предизвикват след два-три месеца пак да изиграе ролята на спасител? И пак да ни докара до същото нищо. И написах едно изречение в социалната мрежа в този дух. Един от първите отзиви беше: „будистче нещастно седларска ще те изтрия ще те блокирам…”.

Артър, ние наистина сме един много смел народ, трябва да си безумно смел, за да се подиграваш с живота.

Първия Български Бутон за споделяне

Дребни, невежи и зли

Онова, което трови българите, е не толкова завистта, колкото духът на отрицанието


Любослава Русева, сп."Тема", 24 октомври 2012
Изправен на ръба на Космоса, над пустинята на Ню Мексико, Феликс Баумгартнер спира за момент. Прави малка стъпка вън от капсулата, след което полита 39 км надолу към Земята. След десет спиращи дъха минути австриецът се приземява, развивайки скорост от 1342.8 км/ч, и става първият в света свръхзвуков скачач. "Докато бях там, горе, на покрива на света, се чувствах смирен, там не мислиш за подобряване на рекорди. Понякога трябва да се издигнеш наистина много нависоко, за да видиш колко си малък."

В. „Гардиън”

Ква му е идеята на тоя чичо? Нещо на мъж ли да се направи? Космоса има ли ръб? Ко стана, рипна ли, фърчи ли вече тоа? Да се оглеждам ли нагоре да не ми се изтресе на тиквата? Пишлигарин прави реклама на енергийна напитка – ми че скачаш, братче! То и баба знае да скочи с 50 милиона долара! Да, бре, що не скочи без скафандър като е такъв юнак? Хахаха, дреме ми на к.ра, ако му се спука балона и се размаже! Даже не го гледах, не ме интересуват подобни безсмислици.

От български електронни форуми и Фейсбук (запазен е оригиналният правопис).

Донко, Хаджи Петър и Танко Амчикакът от село Остра могила пристигат в Лайпциг да продават гюлово масло. Из града ги съпровожда български студент, който с нетърпение очаква да види смайването им, щом зърнат грандиозния паметник, издигнат в чест на победата над Наполеон от 1813 г. „Който пръв път има щастието да види това чудо на архитектурата, високо повече от 90 метра, от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е строено цели 10 години и е струвало на времето си десет милиона марки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване.”

Да, ама търговците от село Остра могила хич даже не се впечатляват. Хаджи Петър вдига глава, гледа има-няма половин минута, обръща се гърбом и пали цигара. Слисан от това безразличие, студентът го пита: „Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?” „Хъм... – промърморва хаджият с голямо съмнение. - Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!”

Чудомир озаглавява разказа си... „Българи”. Този разказ е кратичък, за да въздейства като фотографска снимка на българската душа. Едно наглед простичко „щрак” и ето какво се отпечатва на лентата: МРАК.
Много мрак има в тая душа, лишена от озарението на радостта. Не я вълнува красотата, не я възторгват човешките постижения. Тя познава съмнението и отрицанието, но не и щастието от съзиданието. Не копнежът да гради й дава енергия - движи я единствено инстинктът за разрушение.

„Какво па толкова са направили немците? Па и цели десет години се бъхтали, завалиите! Хъм, па ние можем за секунди да им видим сметката барабар със сите немски чудесии, не ли?”

 По времето, когато Чудомир „снимал” хаджи Петър в Лайпциг, един българин учел философия в същия град. Казвал се Найден Шейтанов и тепърва щял да напише научна студия за българския „дух на отрицанието”. Защо сме такива и не ни ли прави това ужасно нещастни, питал се той, а в списание „Философски преглед” от 1933 г. имал куража да даде своя отговор:

„...В психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи - апатия към висшето като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересуваност на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички.”

Съвременниците на Шейтанов дотам си взели бележка от тревожните му размисли, че един ден философът осъмнал с изпочупени прозорци, а нечия ръка била изписала с въглен върху входната врата „шейтан” (дявол - от турски). Пак добре, че му се разминал пироксилинът...

И Чудомир, и Шейтанов сочели най-лошите черти на българите, защото ги ненавиждали.
Точно така! Сочели и ненавиждали най-лошите им черти, понеже много обичали българите. Боляло ги, че духът на отрицанието у хаджи Петър ще зарази и внуците на хаджи Петър. Рискували да посочат кривиците му, за да пробват – със смях (по Чудомир) и философски (по Шейтанов) – да ги изправят, щото неговите наследници да се отърсят от комплексите на село Остра могила.

Малцина са били толкова загрижени за българите, че да ги направят на салата заради техните недостатъци. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, защото винаги крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов отговорил на въпроса кой е идеалът му за земно щастие така: „Свободата от всякакви условности и задължения.” „Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели?” – попитал го още проф. Шишманов, а Щастливеца избрал: „Свобода, честност и любов.”

Бай Ганьо убил автора си, когато той бил само на 34 години. Щастливеца бил застрелян при неуспешен атентат срещу негов приятел заради отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери в едно село. „Пироксилинът”, с други думи, отнесъл тъкмо човека, който с обич окайвал народа си, за когото „робуванието е блаженство, тиранията - благодеяние”; същия, който го жалел, че „няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони”; и пак този, който искрено страдал, че този народ е оставен „без помощ, без съвет, една печална, от бури разсипана останка от стари времена”.

Години по-късно поетът Кирил Христов попаднал на гроба му. Върху кривия кръст едва прочел няколко букви „от тъй скъпото име”. Самият гроб бил хлътнал, буренясал, с нечисти хартии, хвърлени от случаен минувач. „Чувство на тежка обида изпълни душата ми”, написал той в дневниците си, след което издал жестока присъда над българския народ:

Няма приличие в неговия живот, нито на гробищата му, „дето покрай сградените с крадени пари скъпи паметници на жалки политически еднокрили мухи се заличават гробовете на ония великани, които са единствено оправдание за съществуването на това полудиво племе”.
След тези думи ще повярвате ли, че Кирил Христов е автор и на една от най-оптимистичните теории за нашия народ?

В статията си „Какъв е българинът” (1939 г.) той пише повече от убедено, че грубостта, завистта, животинският егоизъм, апатията и склонността да омаловажиш успеха на другия „от само себе си ще изчезнат, защото далеко не са неизменима част от характера, а само следствие на една по-низка степен на духовно развитие”. За разлика от Щастливеца, който се съмнявал, че нещо ще „подигне” българина („Идеали? - Суета, вятър!...”), може би най-саркастичният майстор на перото в нашата литература вярвал, че „биволските кожи ще се свлекат, ще светне нещо скъпо и у нас”, а от „туй мътно вино” може да излезе и шампанско. Дори възкликнал: „Аз никога не съм се съмнявал, че пак ще дойде епоха на възход”...

Щом човек с толкова свиреп характер имал силна вяра в бъдещето на „полудивото племе”, шансът да се превърнем в общество, сплотено от девиза на Алеко, не е никак малък. Свободата, честността и любовта са трите опори, които крепят събирането ни един с друг – било като приятели, семейство или пък държава, и ако приемем, че ограничеността, безчестието и омразата не са неизменима част от националния ни характер, скоро биволските кожи би трябвало да се свлекат от раменете ни. Съвсем скоро би трябвало да се зарадваме, ако у някой колега заблести нещо скъпо, ако той се окаже по-добър от нас, ако е успял да извлече от бурето си с мътно вино поне капчица шампанско. Колко му е наистина да поздравим някого за постижение, да стиснем ръката на талантливия и да ръкопляскаме на вдъхновяващия?

Ей тия лесни и прости наглед работи обаче са големият ни препъникамък, та затова написаното по-горе звучи ужасно наивно. Ние имаме тежък манталитетен проблем, който е по-сложен и по-трудно преодолим от проблема за завистта. Шейтанов го е нарекъл „дух на отрицанието”, а Чудомир го е описал само с една реплика: „Три кила пироксилин му е майката!”

Завистта предполага, че имаш достатъчно качества, за да оцениш по-качествения от теб. Ти си даваш сметка за

границите на своя талант

и се измъчваш, че никога няма да ги прекрачиш. Знаеш тавана си, а така искаш да си като онзи по-горе, дето седи на покрива и дарбата му не си блъска главата в тавани. Завистта е преди всичко знание какво представляваш, както и желанието да се надскочиш. Тя е опасна най-вече за завиждащия – него заразява и наказва тази отрова. Завистта е киселината, която разяжда душата на Салиери, сам по себе си блестящ композитор, но не и гениален като Амадеус - божествената душа, душата от Бога.

Обратното, духът на отрицанието се крепи върху невежеството. И бай Ганьо, и хаджи Петър от село Остра могила не разбират колко са изостанали, жалки и смешни, защото им липсва дарба за самооценка. „Ако и нашата страна роди гений, то той ще бъде само геният на завистта”, написал някога Елин Пелин, но всъщност ни надценил. Повишил ни в звание, така да се каже, понеже и той, завалията, вярвал, че онова, което ни подтиква да бъдем неуважителни, презрителни, иронични и цинични към чуждите постижения, се дължи на просветеност и умение да се сравняваме и съизмеряваме с другите.

Уви, нищо подобно. Невежеството шества по българските земи с изправена глава и изплезен език. То е самонадеяно и самодоволно. Не само подценява опита да се обозначиш като по-смел и умен, а го подминава с просташка насмешка. Въобразява си, че подигравката го прави значимо. Убедено е, че присмехът му е присъда от последна инстанция. То може да унижощи всеки подвиг, да взриви всяко усилие, да принизи до себе си всеки великан, когато изкрещи със самочувствие: „Дреме ми на к.ура!”

Смайващото количество негативни, хихикащи и направо цинични коментари за скока на Феликс Баумгартнер от „ръба на Космоса” са самопризнание какви зли енергии властват над българската душа (Кирил Христов ги нарича „могъщата организираност на отрицателните сили”). Ние не уважаваме мечтите и не признаваме, когато някой положи труд и смелост, за да ги осъществи. На ръба на ръбовете на планетата Земя живеят едни малки злобари, които си въобразяват, че са големи, и аз подозирам, че ако Феликс се беше провалил, те щяха „яко” да се „изкефят”.

Той обаче не се провали. Скафандърът му – дело на просветени и талантливи хора, които гледат на работата си с вдъхновение, не сдаде багажа и не отиде на кино. Отгоре на всичко свръхзвуковият Баумгартнер прояви скромност и простичко каза: качих се много високо и видях колко съм мъничък и нищожен, това ме направи смирен и тъкмо смирението е същинският ми рекорд.

Ядец! Ей затова пък ние ще му натрием носа, като седнем пред компютъра и наблъскаме форумите с плювни. Ще ги пръснем направо от подигравки, ще разкажем играта на австрийския тъпанар. Камък върху камък няма да остане след нашия пироксилин...

Наистина ли сме толкова зли?

В едно свое изследване проф. Лилия Цветкова от Института за български език при БАН е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите – 2529. По-интересното е, че в клетвите си сме много по-изобретателни и находчиви. „Ветаро газо да му надуа!” и „Варен петел очите да му изкъца!” например са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша рачката!” и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!” има удивителна образност - плод на наблюдателност и на изкусно боравене със словото.

Но изводът, разбира се, е печален:

Лошотията, изглежда, ни вдъхновява. Тя ни дава криле. Зарежда ни с енергия не да живеем един с друг, а да воюваме един с друг. Оцеляваме с грубост. Вдишваме и издишваме негативизъм. Вежливостта е слабост, радостта – глезотия, а удивлението - глупост. Смирен ли си, ти си загубен. И в двата смисъла на думата...

Е, при това положение отричащите подвига на смелия Феликс може да се окажат и донякъде прави. Общество, което отдавна е скочило от ръба на приличието и все още се рее в празно пространство, бие всички рекорди по свободно (про)падане без скафандър. То е истински герой, щом продължава да е живо. Въпреки всичко, но най-вече въпреки себе си.

Първия Български Бутон за споделяне

четвъртък, 30 май 2013 г.

Надали ще стане чудо с Цветлин Йовчев. МВР и службите няма да оправят държавата. Бизнесът е важен.

Иван Драшков, бивш зам.председател на ДАНС, пред Афера.бг, 28 май 2013

- Добър ден, г-н Драшков. Веселина Томова съм от АФЕРА…

- Аааа, много ми е приятно да Ви чуя. Чета често името си във Вашия сайт…

- Няма лошо.

- Няма лошо, разбира се, но е хубаво като журналист да изслушвате и другата страна по някои неща. Ще ми бъде приятно да Ви видя като дойдете в София… Смятам, че не е лошо да си поговорим очи в очи.

- Разбира се, ще се срещнем непременно, ще Ви се обадя.

- Ще се радвам.

- Как коментирате кандидатурата на Цветлин Йовчев като министър на вътрешните работи?

- В какъв аспект?

- Изобщо… като кандидатура на вътрешен министър. 

- Човекът е вещ в областта на сигурността, с ръководен капацитет, много интелигентен. Сега, дали точно в МВР ще успее да приложи знанията си и ръководния си опит, времето ще покаже.

- Много подозрително ми се струва, че всички от всякакви страни го величаят като изключителен спец. Само той ли е спец в България?

- Е, сигурно има и други. Не мога да кажа, че само той е спец. в България…

- Много е подозрително това единодушие от различни кръгове помежду си, както и от различни политици…

- Вижте сега, когато човек не е ничий се получава така. Аз съм го изпитал на гърба си. Когато човек не е конкретно обвързан с определена политическа сила или всички са срещу него, или всички са за него до момента, в който някой не прецени, че с нещо не им е угодил.

- Добре, но той /б.а. Цветлин Йовчев/ беше много ярко обвързан с ГЕРБ?

- Е, не бих казал, не бих казал. Ами вижте му биографията кога е започнал, кога каква длъжност е заемал. Не бих казал, че обвързан силно с ГЕРБ.

- Докато ГЕРБ бяха на власт, той все пак беше толериран и избран за шеф на ДАНС от Бойко Борисов… Звучи противоречиво, Цветлин Йовчев беше избран от Бойко Борисов за шеф на ДАНС и сега от него се иска, такава поне е заявката от Станишев и Орешарски, да разчиства политиката на Цветанов и Борисов в МВР. Няма ли някакво противоречие?

- Дали да изчиства политиката на Цветанов и Борисов, или да се опита да преструктурира по-съвременно МВР, е друго… Защото това, което е в момента в МВР не е само политика на Цветанов и Борисов, защото реално погледнато те кой знае какво не са преструктурирали. Кадрите и методите е едно, структурите са друго, така че в никой случай не може да се каже, че е човек на ГЕРБ. Защо смятате пък, че ГЕРБ непременно е решило да сложи на ДАНС свой човек? Някой път партиите предпочитат да не слагат свой човек на такива рискови места, за да не носят цялата отговорност.

- Вие можете ли да допуснете, че Бойко Борисов няма да сложи баш на ДАНС НЕ свой човек?

- Мога, разбира се. Ако е сигурен, че този човек не играе с никой друг, защо да не сложи един неутрален човек, защото ако сложи много свой човек, пък ще е укорим, че е сложил негов човек.

- Еее, Вие много го надценявате Бойко Борисов като интелигентна фигура! Просто ме изумявате, г-н Драшков!

- Не в това е въпроса. Въпросът е, че се правят различни анализи…

- Разбира се, Вие го познавате, той е Ваш човек, така да се каже… 

- Познавам го от 20 години /б.а. – Цветлин Йовчев/ и мога да Ви кажа, че не е партиен човек.

- Това дали е партиен или не, не ме впечатлява особено. Аз съдя от това какво е направил досега Цветлин Йовчев… Досега не съм чула нещо да е направил Цветлин Йовчев, нито като шеф на ДАНС, а сега като бъдещ шеф на МВР нямам кой знае какви очаквания нещо да направи. Аз нищо не съм видяла, освен едно безумно обезличаване на ДАНС, да не говорим за вътрешните гафове и задкулисия, които така и не са излезли наяве.

- От тая гледна точка ако поразсъждаваме, то пък кой какво ли е направил и на друго място, това е друга тема. Виждате в какво време живеем.

- Е, да де, ама вие нали затова бяхте сложени там – да оправяте времето и националната сигурност. Какво стана? Нищо не оправихте!

- Когато имаме възможност да се срещнем, ще Ви разкажа много неща за ДАНС от моята гледна точка и ще видите, че за много неща съм прав. Много е сложно всичко. Нещата са сложни още от създаването на ДАНС. ДАНС беше замислено като много хубаво нещо, но не беше създадено както трябва.

- Вие нали имахте възможността да го оправите? 

- Не, нямахме възможността да го оправим. Казвам Ви, ето аз съм юрист – не може, когато създадоха ДАНС на първо място да положат задачите – аз помня наизуст мотивите, с които се създаде ДАНС – да демонстрираме пред нашите европейски и натовски партньори воля и категорично решение за борба с организираната престъпност и корупцията. Създадоха ДАНС и тогава аз във Вътрешната комисия, и г-н Сертов беше, им казах: „Абе, вижте бе, хора, как може две контраразузнавателни служби да се борят с престъпността без да им дадете процесуалните средства в ръцете. Как да се бориш с организирана престъпност и корупция след като нямаш процесуални правомощия?” Не се прие тогава и ние станахме – тоя рекъл, оня казал, и дотам. Събираме, събираме, нали знаете нашата работа, познавате я, почваме тоя рекъл, оня казал, оттук оттам информация и в един момент стигаме дотам, че имаме някакви данни и…

- И нямате разрешение от прокурор…

- Не че нямаме разрешение. Ние повече нищо не можем да правим и ги предаваме данните на компетентните служби – МВР, следствието, ГДБОП. И ние викаме – БОП-а нищо не прави по нащата информация, БОП-а викат – информацията на ДАНС за нищо не става… И така…

- Имате ли надежда, че нещо ще направи Цветлин Йовчев за това, което се изисква от него, защото той отива там с поставена задача?

- Ще ми се да има успех. Кой знае какви огромни очаквания… Не, че той не е подготвен за това, просто ситуацията е такава, че надали, че чудо ще стане, но се надявам все пак някакво начало да се постави.

- Станишев твърди, че от Цветлин Йовчев ще се иска разчистване на МВР от режима на Цветанов. Ще има ли воля точно Цветлин Йовчев да го направи това? 

- Надявам се, че той ще направи интелигентно всички възможни стъпки за евентуални структурни и други промени. За другите неща, честно да Ви кажа, не мога да взема отношение, защото те са преекспонирани.

- Жаргонно да се изразя – ехалето обаче това очаква! Изключително високи са очакванията по отношение на вътрешния министър…

- То и към другите министри очакванията са големи. Въпросът е, че държавата ни все пак е в трудна ситуация и да се постави някакво начало… Поне да започнат да се оправят нещата, те, че няма да се оправят сега, няма. Даже аз мисля, че ни трябват поне десетина години реанимация, защото в икономическо и всяко друго едно отношение сме много зле. Няма какво да се лъжем. Но има една друга истина. Не могат да разберат много хора, че службите и МВР няма да оправят държавата. Бизнесът ще оправи държавата и затова нека повече върху бизнеса да се съсредоточат. МВР и службите трябва да са някакъв коректив да не се правят глупости и да не се правят удари под кръста в държавата. Другото е въпрос на бизнес. МВР и службите са консуматори, те не носят никакъв продукт в държавата. Всеки вика МВР, МВР… Какво да направи МВР, ще оправи държавата?

- Ама вижте докъде я докарахме с това МВР на Цветанов! Няма как да ме излъжете, Вие знаете много добре за какви висша корупция става дума, за каква контрабанда и какви чудеса, и за какво крадене. Това МВР за какво е, аджеба? И тая ДАНС? 

- Това ми е мисълта. Нека да се въведат интелигентни европейски правила. Без да защитавам който и да е, мисля, че малко се преекспонира всичко в толкова тежък вариант, защото българинът иска всичко да се оправи за месеци, за година, за две. Не може да стане тая работа.

- Ами чакаме години наред и нищо не може да се оправи, защото едни и същи се въртят по високите етажи на властта. Как да стане?! 

- Ами и ний сме си виновни.

- Така е. Последно искам да Ви питам – защо Цветлин Йовчев беше принуден да си подаде оставката като шеф на ДАНС?

- Така се напрегнаха нещата дали е изтекло оттук, дали е изтекло оттам /б.а. – става дума за записите с Мишо Бирата/ и човекът има силно развито чувство за достойнство, и след като видя, че няма решение твърдо и пада някакво сериозно съмнение върху службата, той реши да направи тази крачка. Тогава си говорих с него и аз бях против той да я прави тази крачка, защото за мен когато човек си подава оставката признава все едно, че го е направил…

- Остана съмнение, че е подадена оставката под натиска на Борисов.

- Мисля, че нямаше натиск. Даже аз тогава му предложих, все пак той е по-младият, по-переспективният, викам му – дай, аз ще си подам оставката… Трябваше да има изкупителна жертва. Но той така реши, пък и по този начин да се опита да помогне да се затвори скандала, може би. И то наистина тогава така се случи. В момента, в който той си подаде оставката, Вие видяхте, че бързо темата като че ли мина на заден план.

- Вие, г-н Драшков, контактувате ли с Бойко Борисов? Дали Цветлин Йовчев контактува с Бойко Борисов?

- Е, не знам това нещо. Аз от време на време се чувам с г-н Борисов.

- Той съветва ли се с Вас, г-н Драшков?

- /смее се/ Скоро не сме се чували.

- Благодаря Ви, г-н Драшков. Знам, че вие от службите няма как да кажете всичко онова, което ми се иска, но съм длъжна да опитам…

- Аз чета АФЕРА и Вашите неща. Вие журналистите търсите горещите новини и следи, но има неща, които и да ги кажем няма да помогнат на никого, а само ще навредят. И на държавата ще навредят. Няма смисъл. Все пак отговорност трябва да има. Ако биха помогнали с нещо, с удоволствие, но като знаем, че няма да помогнат и ще навредят, за какво да си слагаме тоя грях душата?

Първия Български Бутон за споделяне

сряда, 29 май 2013 г.

Радан Кънев - Ще трябва да обединяваме десни избиратели, а не лидери

Радан Кънев, Дневник.бг, 27 май 2013

След като ДСБ не успя да влезе в 42-ото Народно събрание, цялото ръководство начело с лидера на партията Иван Костов подаде оставка на 13 май. Насрочено беше национално събрание на 23 юни, на което да бъде избран нов председател. Досегашният зам.-председател на ДСБ Радан Кънев, който по професия е адвокат, беше първият предложен. Кандидатурата му беше издигната от ръководството в оставка и от водачите на депутатски листи. "Дневник" разговаря с него за бъдещето на десницата, новия парламент и предстоящото управление на страната.

Накъде трябва да поеме десницата, след като за пръв път от промените тя няма представителство в Народното събрание?

- Първо трябва да си отговорим на въпроса кой е десницата. Това са живи хора. Едните са категорични антикомунисти от поколения. Те винаги са се определяли като десни. Освен това очевидна десница са всички хора, които вярват, че със собствени усилия отговарят за живота си, за работата си, които полагат усилия да създават работни места първо за себе си, за семействата си, а после и за други хора. Винаги съм определял като десница и хората, които смятат, че тяхното образование и на децата им е това, което създава шансове в перспектива.

Действително десницата, погледната не просто като отделни политици, а тази в обществото като цяло, е непредставена в парламента, което е много тревожно. Това, че хора с опит и компетентност, каквито например винаги са били депутатите от ДСБ, не са в парламента, само по себе си е достатъчно неприятно и създава проблеми пред управлението на страната.

Ние знаем какъв е бил техният принос дори и в опозиция. Но това, че хората, които реално създават продукта, създават работните места и са двигател на образованието на страната, като граждани са непредставени, това вече е голямата тревога. Това поставя България пред много лоши перспективи.

Как оценявате отдръпването на Иван Костов от лидерския пост в ДСБ и като цяло от политиката?

- Оставка подаде цялото ръководство на ДСБ начело с лидера. Просто той направи заявка, че няма да се кандидатира отново, което беше очаквано. Ние не можем да си представим Иван Костов като лидер на извънпарламентарна формация. Просто не е това нивото, но той не излиза от българската политика. Имаме неговия ангажимент към партията, имам и неговия личен ангажимент, че той остава. Рано е да си представим българската политика без Иван Костов. Да се надяваме, че това няма да стане скоро.

Ако имаше промяна в ДСБ преди изборите - обновяване, дали това нямаше да помогне да бъде премината 4-процентната бариера и въобще да има възраждане на дясното?

- Разбирам въпроса и съм чувал това мнение многократно, но категорично не го споделям. Не смятам, че с един силен лидер по-малко си по-силен. Това е само по себе си несериозно. Не вярвам в образа на Иван Костов като воденичен камък, иначе не бих работил през целия си политически живот в ДСБ. Част съм от партията на Костов, правил съм политика там и всичко, което съм научил през годините, е именно от работата с него.

Това ме е убедило, че в никакъв случай не е воденичен камък. Той беше локомотив на българската политика като лидер на ДСБ. Твърде често откъснат от вагоните, защото страшно много позиции - и негови лични, и партийни, които сме заемали през 2009, 2010 г., станаха обект на консенсус в предизборната кампания през 2013 г. Бяха нужни четири години, за да бъдат приети от всички, и то почти дословно преписани и приети.

За нас оставката на Костов е загуба. Ние няма да бъдeм по-силни без него. Ние ще бъдем по-слаби. Това е голямото предизвикателство оттук нататък.

На какво се дължи фактът, че не успяхте да влезете в Народното събрание? Ако имаме предвид, че Иван Костов е личност, която много силно поляризира емоции, една по-ранна смяна би могла да доведе до друг резултат.

- След изборите вече можем да си дадем сметка и да говорим по-открито за неща, които не се казват в предизборна кампания. Истината е, че резултатът, който постигнахме, означава значителен ръст спрямо това, което имахме като социологически данни преди кампанията. Особено в хипотезата на раздяла с формацията "Синьо единство". Нашите данни показваха по-ниски резултати заедно с тях спрямо това, което постигнахме на финала.

Моята лична оценка, която се споделя от щаба, е, че 20 - 25 хил. гласа бяха привлечени през кампанията, което е много добро постижение. Въпросът е, че в този си вид ние нямаме достатъчно доверие и си даваме сметка за това.

При откриването на кампанията във Варна казах, че ние сме сами на дясната писта и се надбягваме само със себе си. Има хора, които или ще гласуват за ДСБ - БДФ, или ще останат вкъщи. Много от тях останаха у дома, т.е. не спечелихме дори състезанието със себе. Оттук нататък следват анализът и решенията по какъв начин продължаваме състезанието.

Кандидатурата ви беше издигната от ръководството в оставка на ДСБ. Това означава ли, че ще сте фаворитът за нов лидер на партията или възможността за други кандидатури остава валидна?

- Други кандидати ще могат да бъдат номинирани, ще могат да участват. Ние имаме устав, който ще бъде спазен, а той допуска дори на самото събрание да се издигат нови кандидати. Така че кой ще бъде председател, ще кажем следобед на 23 юни.

Чувствам се като човек, който е получил доверие на един доста широк и авторитетен кръг лидери на партията, защото това не беше само ръководството, но и всички водачи на листи. Предполагам, че тези хора дойдоха в София след консултация със своите щабове, със своите ръководства.

Ще бъдете ли новото лице на ДСБ? Говорите с уважение за Иван Костов, но все пак всеки има свой почерк?

- Лидерството занапред ще бъде възложено на много сериозен екип. Индивидуалното лидерство не е в никакъв случай по моите сили или на когото и да било другиго. Разчитам, че много скоро ще видите като наблюдатели и ще оцените един силен екип.

Тоест след ерата на Костов няколко души ще движат партията?

- Задачите, които си поставяме - нова организационна политика, еволюция на посланията, работа за обединение на десните като избиратели като общност, не са по силите на един човек.

Но един човек трябва да носи отговорността...

- Това е и смисълът на демократичния процес. Правата и функциите ще бъдат в ръцете на силен екип, но отговорността ще бъде в този, който ще бъде избран за председател.

Набелязали ли сте вече хора за този екип?

- Да. В голяма степен. На събранието на 23 юни ще се боря за доверието на хората и предполагам, че ще бъда питан предварително. Костов имаше достатъчен авторитет, за да не го питаме предварително кого е номинирал, но очаквам аз да бъда питан и ще посоча екип.

Ако бъдете избран за председател на ДСБ на 23 юни, кои са първите стъпки, които ще направите за възраждане на дясното? Ще търсите ли обединение?

- Първите стъпки няма да бъдат за обединение. Това е съществено. Представил съм възгледите си пред този кръг от хора, които ме номинираха. За мен първата стъпка ще бъде към организационно укрепване и организационна промяна, защото ние сме в ново състояние - без професионални политици, нямаме хора, които се издържат от политиката. Оттук нататък бихме използвали това нещо като предимство, освен като слабост, защото очевидно това е затруднение.

Всеки лидер на ДСБ оттук нататък, всеки човек, който ще търси доверието на десните хора, на тези всичките непредставени граждани, е всъщност човек като тях - кой като професионалист, кой като свободна професия, кой в малкия бизнес. Една част са като мен със свободни професии. Трябва да се възползваме от това, че ние говорим с хората, на които търсим доверието, на един и същи език.

Видях го в кампанията. Сигурен съм, че много повече хора ни чуха, отколкото гласуваха за нас. Така че възможността оттук нататък да печелим допълнително доверие е значителна.

Казахте, че първите стъпки няма да бъдат за обединение. Това означава ли, че няма да има разговори със СДС, "Синьо единство", може би с партията на Меглена Кунева?

- Втората стъпка ще бъде промяна на модела на публичното ни поведение. Не можем като извънпарламентарни партии, говоря и за другите, не можем да си позволил повече позицията на коментатори и анализатори на това, което се случва в Народното събрание. Трябва да имаме собствени идеи, които да налагаме в обществото, след като нямаме парламентарната трибуна. Това също трябва да използваме като предимство, защото тя дава един авторитет, но тя е чужда на хората.

Те гледат на всичко, което се казва от нея, с голямо отчуждение. Това в България за съжаление е факт. Трябва да намерим други трибуни, които са по-близки до тях. Трябва да намерим нов модел на общуване с медиите, въобще на популяризиране на посланията си, но трябва да задаваме дневния ред. Тези хора, които са в момента в парламента, в това съотношение, са напълно неспособни да задават дневен ред за промяна на обществото. Нито имат желание, нито имат капацитета, нито имат обществената подкрепа.

В тази плоскост ние ще си сътрудничим с всички хора, които са със сходни с нашите идеи, Дай боже, да не сме единствените с нови идеи. Ние ще сътрудничим с различни формации.

Третата стъпка е да обединяваме избиратели, а не лидери.

А къде ще се намира ДСБ. В центъра на тези консултации?

- Някак си тази представа, че можеш точно ти да си гравитационният център на десницата, е нанесла много големи поражения и най-вероятно е една от стратегическите причини тези 1 млн. избиратели на десницата да са непредставени. Разбирам, че това няма да се хареса на някои, но не вярвам, че можем да бъдем гравитационен център. Безспорно можем да бъдем и досега винаги сме били най-активни в новите политически идеи. Можем да бъдем изключително отворени за диалог. Можем да бъдем в основата на мрежа за общуване.

Целта на всичко това е да налага дневен ред за промяна, след като управляващите са неспособни, какъвто и да е кабинетът, излъчен от този парламент. Около тези идеи да се обединяват избирателите на дясното.

Неотдавна Петър Москов каза, че на българската десница й предстои да се бори за 51% и затова трябва да има организационно, комуникационно, персонално обновяване. Съгласен ли сте с това твърдение?

- Най-същественото, което трябва да се случи на десницата, е да формулира новите правила, около които да се обедини. И по този начин да мобилизира избирателите си за следващите избори. Не смятам, че на следващите избори той може да бъде 51%, но със сигурност може да бъде такъв, че да успее да ги наложи тези нови правила.

В крайна сметка около това се върти политиката. Кризата се дължи на лошите правила, с които се управлява държавата. В момента има най-малко две причини сегашният парламент да не произведе нови правила. Едната е, че очакваме правителство без парламентарно мнозинство. Втората - очакваме правителство, което няма намерения да променя правилата.

Как ще коментирате 42-то Народно събрание, в което нито една партия няма преимущество и дори коалициите изглеждат антагонизъм?

- Това, което виждаме в политиката, е една много жестока война. Надявахме се, че тя ще свърши с изборния ден, но се вижда вече, че ще продължи. Целият арсенал на такива войни е криминален дневен ред, процедурни хватки в парламента вместо идеологически сблъсъци, а залогът е кой да краде парите на данъкоплатците. Войната е затова.

Така че тя не може да създаде по-добри правила за управление на парите на данъкоплатците, няма това за цел. Когато залогът е да се откраднат едни пари, всичко е възможно. Всякакви съюзи са възможни.

Ще бъде ли стабилен кабинетът на Пламен Орешарски?

- Той може да бъде много стабилен като престой в сградата на Министерския съвет, но той ще бъде напълно неспособен да променя страната към по-добро. Подкрепящите го нямат мнозинство в парламента, но нямат и желание за промени.

Как оценявате плана с мерки на БСП, наречен "Орешарски"?

- Т. нар. план "Орешарски" не съществува. В неделя изтръгнах от г-н Антон Кутев от БСП при среща в една медия, че няма такъв документ. Това е добре звучащ рекламен слоган - нищо повече. Това, което ни се представя като някакви точки и проекти, звучи безобразно общо.

Запомних две неща - задвижване на бизнеса, каквото и да означава, а второто беше правилно разпределение. Много се тревожа, че двете значат едно и също - задвижване на свързания с мнозинството бизнес, което си представям как ще случи, за съжаление виждали сме много пъти. И правилното разпределение няма нужда да го коментираме. Дали е правилно или не зависи само от гледната точка на тези, които успяват да крадат, или от тези, които са отстранени от хранилката. Това е много тревожно за страната.

Няма решения по основните проблеми, които изкараха хората на улицата и свалиха предишната власт. Антимонополно законодателство няма, тук-там се прокрадва. Няма конкретен ангажимент за здравеопазването, в което едновременно изтичат много пари, а няма никакъв резултат. Реално го няма. Няма заявка за промяна в социалната политика. Най-важното - няма реална заявка за промяна на трудовото законодателство.

Пламен Орешарски по-скоро беше във вътрешен конфликт с БСП заради идеите, които левицата лансира, за да спечели гласове на изборите, а сега се отказва от тях. Проблемът е дали БСП и ДПС ще позволят на икономиста Орешарски да направи нещо различно от тяхното желание за разпределяне.

- Пламен Орешарски е инструмент на червените за обяснение на лъжата към избирателите. Те няма да направят нищо от това, с което спечелиха гласове, като ще използват личните възгледи на Орешарски. Хората обаче са гласували за БСП, а не за Орешарски. БСП ще използва и ДПС за мюре, за да блокират това, за което нямат пари - АЕЦ "Белене", и това, за което никога не са имали намерение - ревизия на плоския данък.

Никой не може да ме убеди, че за ДПС е много важно да остане плоският данък, защото техните избиратели са бедни, а няма да има необлагаем минимум. Това е очевидна глупост. Има една игра в защита на хората с високи доходи вътре в двете партии, защото в техните апарати са много заможни хора.

Това правителство заслужава ли обичайните 100 дни кредит на доверие?

- За мен това няма особено значение. Никой кабинет не е паднал в първите си 100 дни, дори да е бил атакуван. Нито е оцелял благодарение на комфорта, който му е бил предоставян. Ако питате за лично мнение - не. Коалиция между "Атака" и ДПС не заслужава нито един ден доверие.

Очаквате ли нови предсрочни избори и кога?

- Пак казвам - кабинетът може да бъде формално доста стабилен и затова не е работа да правя прогнози. Нашата работа е да даваме идеи.

Как оценявате реакциите на водачите на ГЕРБ след изборите?

- Нямам желание да коментирам това, което се случва. Твърде дълго време се занимавахме да коментираме ГЕРБ. Това е станало малко като национален спорт - упражняваме чувството си за хумор върху недостатъците на ГЕРБ, а това не създава доверие. Може да забавлява хората във "Фейсбук", но не е път към доверието.

А каква опозиция очаквате да са те?

- Очаквам много мръсна политическа война оттук нататък. Очаквам това, което вече виждам - самоцелни процедури, хватки от двете страни... Въобще нищо добро за политическата култура в България.

Първия Български Бутон за споделяне

Политиката като баница

Кольо Колев, в."Труд", 26 май 2013

Среща ме онзи ден един непознат млад мъж на улицата. На гърба на пощата. Малко ядосан, малко притеснен. И казва : "Вие сте Кольо Колев, нали? Вижте, аз ви уважавам донякъде, но вие обиждате хората! Не е хубава това!" Стреснах се. "Защо така?" - попитах го. "Защото - казва - вие изкарвате тези, които ще гласуват за тези, които не харесвате, глупаци, тъпанари. А хората имат право на собствено мнение, на собствените си предпочитания и уважение на това мнение!"

Ха сега де! Човекът е несъмнено прав! Но пък и как да кажеш мнението си, без да обидиш? Как да кажеш за тъпото - "ама това май е малко непремислено"? Как да кажеш на свинщината - "тук май малко се поизложиха", когато става дума за откровено осиране? Как да кажеш

за лъжеца, че е "гъвкав политик

който усеща духа на масите"?

Но проблемът си е налице. Хората се обиждат. Защото голяма част от тях си харесват същия "гъвкав политик", който малко се е поизложил, малко е непремислил, но... е в съзвучие с "духа на масите". В този смисъл - може да му се прости!

Друг момент. На изборите от безработните, отишли до урните - 24% (всеки пети!), е гласувал за... ГЕРБ! Но това е малката изненада. От гласувалите пенсионери 26% (!) са гласували също за ГЕРБ. Гледаш и не вярваш на очите си. Хайде, безработните са по-млади, вълнуват се от футбол, спорт, спортни зали - импонира им спортният генезис на Борисов и Цветанов. Не разбират връзката между управлението, икономиката и собствената си безработица. Но пенсионерите? Да гласуват за тези, които им резнаха чрез инфлацията от средната пенсия над 50 лв. - фактически им прибраха месото и сиренето от трапезата? Невероятно, но е факт.

Защо става всичко това? Защо тези хора гласуват за онзи, който по всички правила на логиката би следвало да припознаят като свой душманин? Защо гласуват нелогично, против собствените си интереси?

Отговорът е прост. Те гласуват "срещу комунизма" (каквото и да значи това). Те не гласуват за себе си. Те не гласуват за собственото си бъдеще. Те гласуват не за по-добро управление, за управление изобщо, а за да накажат. Мнозина ще си зададат въпроса - как така наказват като гласуват? За мислещите политиката през икономика, пари, процеси, социални следствия, този конструкт наистина изглежда парадоксален. Само че огромни слоеве от населението мислят политиката, властта съвсем иначе.

Още един пример. Онзи ден слушам по телевизията три парламентарни репортерки. Питат ги - ще могат ли ДПС, БСП и "Атака" да намерят общи допирни точки, за да бъде създадено правителство. Едната велемудро обясни: "Зависи от разпределението на баницата!" Точно тук е заровено кучето! Хора уж интелигентни, уж с представа за политическото са просмукани от простонародното разбиране за властта като "баница", като "хранилка". Безкритично, като папагали, повтарят и утвърждават щампи, сътворени от "духа на масите".

Защото, помнете, би следвало да знаят, че политиката, властта не е "баница", не е "хранилка", а е инструмент. Друг е въпросът, че един инструмент може да се използва различно. Така например лекарят може да използва микроскопа, за да види от какво сте болен. Маймуната пък може да го използва да си чупи орехи или да бие по главите другите маймуни - като "тояга". И нашият избор като гласоподаватели е да изберем лекар, макар и силно окосмен. Или да изберем маймуна - макар и с лекарска престилка.

Важното в случая е, че масово този избор не се разбира. Политиката, властта за огромни слоеве от населението е "баница", хранилка, до която неизменно се добират маймуни. А нашият избор е да изберем по-симпатичните, тези, които харесваме, тези, които ни гъргорят на нашия език - в съзвучие с "духа на масите". И съответно с този си избор да накажем "лошите", като просто

не ги допуснем до "хранилката"

Забележете, тук няма дори и мисъл, че това са нашите пари, нашата "баница", нашата безработица и нашите пенсии, образованието на децата ни. "Който и да дойде - все тая. Нищо няма да се промени". Няма дори и мисъл, че избирайки, се борим за себе си, за интересите си, за промяна на собствения си живот. Всъщност "баницата", "хранилката" е някъде там - делкат си я, разпределят си я, теглят я. За нас остава правото да определем кои да се навъртят около нея и съмнителното мазохистично удоволствие, че "нашите блажат", а "чуждите" вият и стенат, защото не са допуснати.

Политическият избор, политическите предпочитания за огромна част от избирателите се лишават от практически смисъл. Лансирането и приемането на властта, на политиката като "баница" ни лишава от критерии, с които да оценяваме самата политика. Лишава ни от критерии, по които да разграничаваме добрите от лошите (или по-добрите от по-лошите). Победата на едните или другите носи само емоция. Повод за напиване. Но практически за живота им, за ежедневието, за бъдещето на децата им, техният избор е без значение. Не виждат връзката.

И честно казано, страната ни е на това дередже именно защото гласуваме така. Защото избираме ирационално, нелогично. Защото харесваме и мразим. А не преценяваме.
И на моя събеседник зад пощата бих казал: "Да, всеки има право на собствено мнение, на собствените си предпочитания, да харесва и мрази. Но политиката, политиците не са за харесване или нехаресване. Те са там не за да ги обичаме, а за да вършат работа. И харесването, цветовете нямат никакво значение."

А от моя гледна точка изборът на лекар, макар и силно окосмен, е много по-добър от избора на маймуна, макар и с лекарска престилка. Защото властта наистина не е баница, а инструмент. И с риск пак да засегна някого - наистина звучи много тъпо да избираш кой да яде баницата ти, вместо да избираш кой може да ти омеси баница.

Първия Български Бутон за споделяне

Повече индустрия? Може - части за коли, дрехи, мебели

Лъчезар Богданов, в."24 часа", 27 май

Идеята за "реиндустриализация" някак приема за даденост, че сега промишленост няма, пък в някакъв минал период е имало. Също така се допуска, че през последните години се върви в обратната посока - т.е. значението на индустрията намалява.

Фактите показват обаче, че както вътрешните, така и чуждите инвестиции в индустрията бяха значителни дори по време на кредитния бум, свързван типично със строителство. Износът на стоки е нараснал 5-кратно за последните 15 години, а след кризата именно експортно насочените предприятия бяха единственият източник на растеж.

Ако гледаме структурата на добавената стойност, в България промишлеността е точно толкова важна, колкото и в Германия.

Така че не става въпрос за някаква изначално "сбъркана" структура на икономиката, а за това как да има по-голяма и по-ефективна индустрия. Безспорно, това ще означава повече заетост и по-високи доходи - още повече и най-вероятно, неконцентрирани само в София.

Този процес обаче ще следва пазарната логика, като, разбира се, създаваните от държавата условия в някои сектори ще са решаващи.

Ако анализираме последните развития, а и отчитайки факта, че България е част от общия европейски пазар (но и все по-отворена към Азия, Африка), потенциалът за инвестиции в електрониката, производството на части, оборудване и други подобни експортно ориентирани предприятия е голям. Глобалните корпорации търсят оптимизация на разходите и доставките и позицията на България е добра - освен ако не влошим данъчната си система и не създадем нова несигурност в политическата и съдебната система.

С други думи, у нас заводите за сглобяване на автомобили или телевизори ще са по-скоро изключение, но ще има множество производители, които доставят компонентите за тях. В облеклата шансът е да се разшири сегментът на висококачествени продукти, които не са толкова чувствителни към цената на труда.

Включването в международни вериги за добавена стойност ще е ключово и при мебелния бранш - например доставка на продукция от определен тип към световен бранд за целия европейски пазар.

Производството на храни и напитки е в по-голяма степен зависимо от ефективността на земеделието.

Освен това е нужна инфраструктура за връзка (или "клъстериране") между суровини - технологии - индустрия, така че да има конкурентоспособни производители. Ако държавата има роля, тя е да подкрепя и развива публично-частни партньорства в изграждането на аграрно-индустриални зони, свързани и с университети - когато това не може да стане само с участието на частния сектор.

Всъщност наличието на индустриални зони, в които всички формалности са разрешени, а инфраструктурата е изградена, предполага бърз инвестиционен процес (от намерение до старт на производството), като инвеститорът незабавно разполага машините и наема работниците.

Налагат се обаче сериозни промени в стимулите както на учениците, така и на управляващите университетите. На пазара на труда инвеститорите (тези, от които се очаква да "индустриализират") търсят машинни инженери, химици, агротехнолози и т.н. А България е сред страните в Европейския съюз с най-малко студенти в точните и "промишлените" науки.

Също така, залисани в изтъкването на важността на секторите с "висока добавена стойност", не трябва да забравяме и тези с "голяма добавена стойност". Конкретно в индустрията има два типа производства, които създават много стойност, доход и работни места. На първо място - добивът на подземни богатства. Нужни са повече проучвания, за да се знае като начало какво има и какво няма. След това обаче е нужна приятелска към инвеститорите и стриктна по отношение на екологичните изисквания политика.

На второ място идват редица преработвателни дейности, използващи много енергия (навремето бяха по-популярни като "тежка индустрия"). За да се развиват, е нужна евтина енергия - а това в дългосрочен план може да става само с конкуренция и диверсификация на доставките. А това включва и местен добив (например на газ) - когато е възможно.

Първия Български Бутон за споделяне

вторник, 28 май 2013 г.

Настроение: Терминално

 Какво е да си емигрант в собствената си страна


Зорница Стоилова, в."Капитал", 23 май 2013

"Човек, аз легло не си купувам, защото мисля, че след година няма да съм тук. И така вече колко години." Говорим си с приятелка в софийската "Билка". Няколко дни след парламентарните избори настроението е терминално. Разбирайте като на прощаване. С тази разлика, че никой за никъде не се е запътил наистина.

"Терминално ми е" е жаргонът ни за безнадеждност. Роди се като коментар на абсурдните явления в публичната част от живота ни, като Волен Сидеров например. Постепенно се превърна в отношение към действителността. Вече е израз на погнусата от политиката, на разочарованието от задушаващата среда, на нежеланието да имаш нещо общо с онези, които гласуват за ГЕРБ (БСП), говорят на "мЙеко" и гледат "Комиците" (пак например). "Терминално ми е" не е заявка, че още днес ще източиш кредитната си карта за билет до Ню Йорк, а вътрешната ти утеха, че ти отдавна си избягал. Предимно в себе си и в малкия си остров на нормалност, който си си построил като от "Лего" - моето заведение, моята компания, моят Facebook фийд. Дотук е моят живот. Оттам почва джунглата. "Терминално ми е" е и ужасната умора от постоянния преход. Парадоксът на едно пътуване, което няма крайна точка и не води нито до промяна, нито до стабилност. Класически "в очакване на..." момент, в който непрекъснато тръгваш всеки момент, но всъщност не помръдваш.

За социолозите сме мерна единица за миграционния потенциал на страната - онези около 200 хиляди души от работоспособното население на страната, които всяка година заявяват категоричното си намерение да напуснат България до една година. Обикновено обаче се броим на избори, когато се вижда, че сме даже по-малко. Толкова, че не можем да минем 4-процентната бариера и да излъчим хора, които да защитават интересите ни в парламента. След последните избори стана модерно да наричаме сами себе си маргинали, защото, оказа се, това вече е термин с обърнат знак - сочи към (според нас) горната половина на обществото. Или както е видно от изследването на Alpha Research за профила на гласоподавателите на партиите, които не са влезли в парламента (разпадащите се десни, нишовите "Зелени" и "отличничката" Меглена Кунева) - живеем в София и големите градове, имаме висше образование и сме предимно в 30-те си години (или малко отгоре). И сме твърде малко, за да имаме значение. Нищо, че сме най-активни, шумни и умни в социалните мрежи и блоговете. Ние сме "хората, които ревем на избори" (по заглавието на един широко споделян блог-пост последните дни). И то не само защото гласуваме най-малкото с недоверие, най-често с отвращение, а защото знаем, че и демографията не е на наша страна.

И в безсилието си пред това знание се сърдим ужасно на другите. Онези от мнозинството - вярващите във волята на ГЕРБ, "страхливият" електорат на ДПС, ромите, които продават гласовете си. Дори на собствената ни баба, с която не можем да излезем на глава, че комунизмът не е бил готин лайфстайл всъщност. Както се казва в онзи блог пост: "Ненавиждам този малоумен народ. В тази държава властва кичът, който иска и успя, да задуши всеки разум. Тази държава иска да убие, унижи и стъпче елитите си." Не ги разбираме другите. Не ги харесваме и това е. Просто живеем в различни Българии. И най-добре да нямаме нищо общо. Защото те са виновни, че ние не живеем добре, хленчим ние, елитните маргинали. Или не са виновни?

Сега то и ние сме се отказали от усилието да бъдем лидери на това общество, както предполагат и образованието, и доходите, и претенциите ни. И да оказваме натиск на скърцащите ни публични системи като образование и здравеопазване да се реформират (въпреки че тъкмо ние ги издържаме във вида, в който са). Но това не е вина само на нашето поколение, някак си все така е било. Както пише Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ" още през 30-те години: "Може да се наброи отчайващ списък лица, които, жертва на една историческа безнадеждност ("това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи"), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски."

Ние поне си имаме оправдание. Понеже сме космополити и сравняваме личните си постижения с другите европейци, хоризонтът ни също е там. Тогава защо сме тук ли? Хубав въпрос. Понякога се шегуваме помежду си, че "все трябва да има кой да дръпне шалтера, когато всичко приключи".

Културният антрополог проф. Ивайло Дичев, който изследва този феномен на нашето физическо оставане тук, но мислено заминаване там (до дни ще се появи онлайн изследването му "Желанието да си тръгнеш, правото да спреш"), обаче казва, че тази наша нагласа ни отчуждава от живота ни. Изкушава ни леко и егоистично да решим проблемите си. Превръща ни тъкмо в индивидуалисти, които изчезват от публичния дебат. Дори с това, че плашим управляващите или мнозинството, че ще си тръгнем, когато обстановката стане съвсем непоносима, е "трагично самозалъгване" по определението на проф. Дичев. Защото, отбелязва той, "управляващите много ще се радват, ако най-активните им критици си заминат, та да продължат да си я вършат, каквато си я знаят." Или "колкото повече емигранти, толкова по-лесно напреженията ще се решават без истински промени".

Дори тези, които са физически там - българската диаспора, не се превърнаха в сериозен фактор за развитието на страната, казва проф. Ивайло Дичев. "Нашите хора доста бързо се разпръсват, адаптират, претопяват, няма сравнение с поляци, гърци, евреи, турци. Партията, която направиха, не я докара до никъде, български лобита в чужбина няма, вижте тези избори - извън Турция ГЕРБ печели много по-решително в чужбина, отколкото в България", коментира той и добавя: "Наблюденията ми обаче са, че който се е отчуждил от обществото тук, в емиграция се отчуждава още повече, не се интересува от политика, не стачкува, не взима думата в публичния дебат." После прави уточнението: "Дано не помислите, че имам нещо против хората да заминават където решат и да бъдат щастливи - странно ми се вижда това да се представя като политически акт. Това е отчаяние, жест на политически нихилизъм, обикновено съчетан с кристална икономическа рационалност. Ако позволите да засиля този аргумент: емиграцията е вид гражданско самоубийство, особено за по-възрастните."

А ето и още две гледни точки към емиграцията вътре в себе си. Те не са непременно контрапункт една на друга - на места си приличат, на други се противопоставят. Но ви ги представяме най-вече заради това, че всеки е открил собствени начини да се справя с "терминалното" настроение. Тъй като "Терминално ми е" може да бъде и провокация. Към самите себе си. Защото, честно, нямаме нужда от изход. А да намерим входа. Вратата, която ни свързва със средата и живота в тази страна. Или ако така или иначе сме тук, какво правим?

Реалистът Левена Лазарова: Живеем в собствен сос. Как да се развиваме?

"Все се виждам как заминавам", казва Левена Лазарова. Почти всички нейни съученици от Английската гимназия са на Запад. С някои от най-близките си хора общува по skype. "Непрекъснато се прощавам с някого", добавя, но все пак подчертава, че за нея въпросът винаги е бил по-скоро защо да тръгне, а не защо да остане. "Нещата, които ме задържат тук, се оказаха повече", е нейната равносметка. От едната половина на белия лист с причините е свободата, която имаш тук, от другата обаче е омерзението от средата.

Най-тежко е по избори, защото те "винаги те карат да съмняваш, че си направил грешния избор, оставайки". "Партиите на интелигентните хора, както ги наричам, са малко. Хората, които гласуват за тях, или ги няма тук и не могат да гласуват там, където са (като например нейна приятелка, която живее в Италия и трябвало да пропътува 400 км, за да може даде своя вот в Рим), или пък въобще не гласуват, защото изпитват погнуса", разсъждава Левена. Когато вижда резултатите от изборите, тя пише във Facebook "Писмо до моя сънародник", което се разпространява светкавично сред приятелите й в социалната мрежа (и приятелите на техните приятели). Писмо за скъсаната връзка с хората от другите Българии. "Нямаме нищо общо. Нищо, освен че сме се родили на тази прекрасна земя, която аз обичам, а ти псуваш и наричаш държава, се казва в него. Писането всъщност е нейната автотерапия, с която се освобождава от негативните емоции. Левена е главен редактор на набиращия скорост блог "Момичетата от града" (освен че има малка рекламна агенция).

Тя отговаря лесно на въпроса защо е останала - защото така все пак поема отговорност за случващото се. "Живеейки живота, който водим - с това, което работим, с това какво четем, как се отнасяме към децата си и околните, все пак променяме средата. Ако е публично това, което работим, още по-добре", добавя Левена. Но цената да останеш, както пише тя в текста си "Моето неслучено заминаване", е: "самота и отчуждение - да, със сигурност. Тъпата болка обаче идва от другаде – от липсата на перспектива. И задушаващата прегръдка на абсолютната вяра, че нещата няма да се оправят. А когато имаш и дете, не е за говорене…"

Казва, че ще направи всичко възможно синът й да учи в чужбина, пък после сам да реши дали да се върне тук, или да остане там. "Задължена съм да му дам и друг поглед към живота. Най-свидното е детето ми и аз не й го давам на България", казва през горчив смях Левена.

Горчивината обаче идва и от друго. "Ние само си мислим, че сме космополити, а живеем затворени в нашия идеален център на "синята и зелената зона. Не си даваме сметка колко ни е ограничено мисленето всъщност. Живеем в собствен сос. Как да се развиваме?", пита риторично Лазарова. "Усещаме колко сме малко интелигентните, умните и работещите, но не си задаваме въпроса до каква степен сме извоювали правото си да бъдем лидери на това общество", добавя тя. И разсъждава върху това как сами сме се изолирали и сме избрали да не участваме, да оставим всичко да върви от само себе си. А след това с изненада сме установили, че има няколко различни Българии. И в някакъв момент дори собствените ни родители са се оказали от другата страна. Дългосрочното спасение е само едно - образованието, убедена е Левена.

Оптимистът Георги Камов: Човек, където и да е, не може да се развива без средата си

"Ако си търсиш примери да останеш, ще ги намериш, ако си търсиш основания да заминеш, също ще ги намериш."  Макар и сега да изглежда щастлив, където е, предприемачът Георги Камов също се лутал между заминаването и оставането. Тази дилема става по-чувствителна, когато се появят децата. Защото "много трудно се отглеждат хлапета в такава среда". Или при тези образование, здравеопазване, медии, култура... Той смята, че малцинството на мислещите и активните се е оказало в периферията тъкмо защото не харесва средата, в която живее, и не иска да има нищо общо с нея. Изолира се целенасочено, за да се самосъхрани. "Това е синдромът на елитите, който се повтаря - те стоят пасивно, философстват и не стигат по-далеч от това", казва Камов, който има компания, с която консултира различни бизнеси за нови идеи.

Смята, че хората тук не са щастливи не защото е толкова зле, а защото не преживяват достатъчно интересни неща. "Има нещо много сбъркано в това точно тези, които са най-активни и са пълни с идеи, да са най-разочаровани. Причината е, че гледат в грешната посока. Нито хората ще се сменят, нито чипа ни. Отговорът е под носа ни", отсича той. И не, решенията няма да дойдат от тези, които припознаваме като носители на проблемите - политици, институции. Замислете се, няма логика те да нарушат статуквото, в което функционират добре. Няма смисъл и в това да чакаме голямата промяна, за да живеем нормално. Тоест да изрежем до корен всичко и изведнъж да станем "европейци" с чудна пазарна икономика и култура. "Трябва ни собствено състезание", убеден е Георги Камов, защото нито можем да стигнем, нито да изпреварим държавите, на които мечтаем да приличаме в битката за стабилност и нормалност.

След като слуша лекцията на консултанта по брандинг на държави Саймън Анхолт (който беше в София преди две години по покана на "Капитал") за това "Има ли бранд България" и какъв да е той, Георги Камов си поставя амбициозната задача да намери онова, в което сме най-добри. И парадоксално го открива тъкмо в проядената ни, загниваща среда с неработещи институции. Тъкмо защото е такава, казва той, тук има огромен пазар за нови неща. Ако искаш да преосмислиш образованието и да пробваш експериментален метод в някое училище на село, никой няма да те спре, защото никой не го интересува. Държавата не стига дотам. Ако никой досега не е открил работещ модел за интеграция на ромите, защо ние да не го измислим и да го "продадем" в други държави. Идеята на Георги Камов е, че можем да бъдем най-добри в износа на социални иновации - на модели за адаптация в свят, който е постоянна в турбуленция и промяна. Тоест да се научим да успяваме не въпреки средата, а да я развиваме, за да успяваме и ние.

Той смята, че трябва да започнем по човешкия начин - от възстановяването на връзките си с "другите Българии". Като излизаме от зоната си на комфорт и се срещаме с различни хора. Дори с такива, за които смятаме, че противоречат на начина на живот и възгледите ни. "Новите, готините неща стават, когато събереш на едно място съвсем различни хора - такива от стартираща компания, някой, който работи в голяма корпорация, трима ученици и някой от НПО сектора например. Идеите не се раждат в групичките на инакомислещите", добавя Камов, който се е стремил да търси различни гледни точки към собственото си развитие - работил е във Външно министерство, бил е в НПО сферата, сега има собствен бизнес. "Прекалено малко си задаваме провокативни въпроси", усмихва се той.

Мирела: Днес никой не е емигрант за цял живот
Случва ли ти се да си служиш с фразата "Терминално ми е"? Чувстваш ли се понякога емигрант в собствената си страна?

След като видях резултатите от изборите си помислих именно това. Така ясно личеше, че живея в някаква паралелна реалност. "Чудя се за кого да гласувам – Зелените, Костов или Кунева", това беше основното изречение, което чувах през последния месец, когато се стигнеше до разговор за политика. А до такива разговори се стига рядко. Повечето ми приятели са с хубаво образование, имат сравнително добра работа, спортуват много, почти всеки уикенд са извън София. И освен това те не се интересуват от политика. До миналата неделя. Тогава покрусата беше повсеместна. Чак се учудих, че е възможно всички изведнъж да заговорят за избори, дори тези, които не бяха гласували. Всички изведнъж се стреснаха. А аз се чудех как да ги успокоявам, понеже все пак тези резултати бяха очаквани. Един човек ми написа, че не можем да виним твърде много Борисов, Станишев или Бареков и че си мисли за собствената вина – че не би се наел да прави партия, както и никой от познатите му, пък мислел, че познава хора, за които би гласувал. Мисля, че е прав. Но мисля, че и за пръв път се стигна до такъв шок и че хората около мен, и партиите, за които гласувахме, си направиха някои изводи. Така че надеждата ми е при следващите избори, които дано са скоро, да се постигне сериозно обединение - дясно и зелено, и хората да гласуват. Тези партии трябва да разберат, че просто друг изход в момента няма.

Така че чак терминално не ми е. Но безспорно ми е тъжно като гледам депутатите.

Мислиш ли да емигрираш в обозримото бъдеще - до година, две?

Емиграция ми се струва смешна дума. Не мисля, че в днешните условия хората взимат такова решение и се превръщат в "емигранти" за цял живот. Имам желание да направя магистратура за година-две в чужбина, бих могла и да поработя. Това не значи, че няма да се върна. Предпочитам да живея тук, въпреки че човек никога не знае. Светът е отворен и, ако говорите с хора от Западна Европа, пътуването и преминаването на граници е част от живота. И не само политически, заради ЕС, но и заради технологиите. Подобно говорене само насърчава трагизма на цялото бг битие, става нов повод за мрънкане – именно причините, които ни доведоха до тези резултати от изборите. Усещането за безизходица, песимизмът, както и легитимирането им на всички институционални и медийни нива не би довело до нищо положително. Те биха могли да доведат до много лоши работи – създават почва за популизъм, изместване на проблемите, бла-бла говорене, за краен национализъм и за капсулиране на малцинствата. И именно това е, което наистина би ме притеснило - крайният национализъм.

Омразата, която видях вчера в напълно обезумелия Волен Сидеров, желанието за някакво отмъщаване, стократно повторената фраза за това кой бил обиждал някаква неясна, хомогенна група на "българите", това вече е недопустимо и напълно просташко. То трябва да се подминава с презрение, а не да се насърчава с показване по медиите. Не искам да виждам такива хора по телевизията, камо ли в Парламента. Не искам да се дава трибуна на омразата, особено на такава фашистка омраза към цели колективи от хора, не на базата на индивидуалните им актове, а на принадлежността им към някаква група. Етническият мир трябва да бъде първата грижа не само на политиците, но и на медиите. Крайният национализъм е кичозен, неприятен и опасен. Само това би ме отблъснало надалеч и за дълго.

В коя група се оказа след изборите - на представените или непредставените в парламента?

Напълно непредставена съм – не ми харесват тези необразовани, арогантни и примитивни хора от ГЕРБ; левите идеи, особено идващи от наследници на чудовищна комунистическа партия, никога не са ме привличали; болният национализъм на "Атака" е вулгарен и напълно далеч от всички принципи на модерния свят; не ми харесва и партия, която би си позволила да слага човек като Делян Пеевски в листите си. Всичко е абсурдно. И гледам да не мисля за политика, защото се ядосвам. Иначе гласувах за ДСБ. Чувствам се раздразнена. Падението на Костов е продукт на години пропаганда срещу политик, който е непопулярен най-вече заради това, че не беше популист и правеше болезнени, но наложителни реформи. За мен категорично той е най-важният, интелигентен и работещ премиер, който България е имала. Не разбирам защо дебатът за управлението му се води на толкова срамно ниско ниво, макар и наистина някои от действията му да са спорни.

Защо според теб точно групата на образованите и млади градски хора, които са и най-шумни, активни и видими в блоговете, социалните мрежи, се оказа в малцинството на непредставените?

Не знам, за съжаление. И аз не мога да си обясня как е възможно адекватните гласоподаватели да са толкова малко. Вероятно основният проблем са социолозите и масовите медии – две големи телевизии и няколко евтини вестника. Но е време и те да се замислят накъде водят тази страна.

Първия Български Бутон за споделяне

Част от групата на ГЕРБ ще се ориентира към силните на деня

Фактори пазят Борисов да не последва съдбата на Цветанов


Политологът Иво Христов пред Коментатор.бг, 24 май 2013

Г-н Христов, неочаквано бързо се развиват събитията след изборите, наблюдателите не го предвидиха...
Аз продължавам да настоявам, че социалната наука - политология, социология или друга, не се занимават с гадаене. Разбирам желанието на публиката да й се каже какво ще е времето, включително и политическото. Но не това е целта на един сериозен анализ. Целта е да очертае какви са тенденциите на българското настояще. Част от нещата, които се случиха , не можеха да бъдат предвидени и предсказани преди вота. Но от друга страна, беше предсказано, че по всяка вероятност ще изпаднем в такава патова ситуация. Не беше предвиден обаче ходът с прокуратурата и оттам - лишаването на ГЕРБ от служебната победа, която си бяха подготвили. Следователно, голямата новина, която много хора като че не могат да осъзнаят е, че всъщност ГЕРБ е свален от власт - ясно, категорично и безкомпромисно. И аз не мисля, че в близките години те ще се върнат на власт. Така че оттук нататък можем да говорим за различни варианти. Освен посветените експерти никой няма реална представа за финансовото, икономическото и управленското състояние на страната след управлението на ГЕРБ. По косвени данни можем да твърдим, че страната е руинирана в буквалния смисъл на думата. В резултат на кадровата политика на ГЕРБ, администрацията на всички нива се напълни с очевидно некомпетентни, но очевидно лоялни хора, които, наред със злоумислието, в резултат на тежката си некомпетентност,  допълнително придадоха инерционна скорост на кризата, в която сме в момента. Така че, който и да дойде на власт, очевидно това ще бъде правителството на Орешарски, първо трябва да направи анализ на състоянието на икономиката, а и на администрацията и на обществото като цяло. При служебното правителство това не можеше да се случи, защото то беше Б-отборът на ГЕРБ, назначено да подсигури служебната победа на ГЕРБ. Не бяха отчетени вътрешни фактори, мощни икономически интереси, засегнати от управлението на ГЕРБ, както и променената геополитическа ситуация, за която много малко хора говорят.  Имам предвид невероятното майсторство на ГЕРБ едновременно да се скарат с Русия, която е незаобиколим фактор все още във вътрешната политика на България. И от друга страна, да разрушат мостовете на доверие и на защита в този смисъл на европейски и на американски институции. И да превърнат приятелите си във врагове, а враговете си - в още по-големи врагове. И каква ти геополитика, това беше едно от най-аматьорските видове управления. Дори на фона на българската политическа традиция, която има не един и два такива случая, но и на този фон управлението на ГЕРБ е, меко казано, едно от най-аматьорските.

Какви са позициите, от които не трябва да отстъпва бъдещият кабинет на Орешарски, за да не бъде изметен от улицата?
Трябва ясно да бъде казано следното: правителството на Орешарски има ясно зададен коридор на възможностите, през който трябва да премине. В този смисъл то не може да отмени земното притегляне. Но в рамките на този коридор на възможности - икономически, политически и геополитически, то трябва да се опита да преведе страната през зимата на бъдещата година. Аз лично смятам, че Орешарски със сигурност, ако разбира се, не се случи нещо непредвидено, ще изведе държавата до следващите европейски избори през май на 2014-а г. Когато ще се прояснят много неща във вътрешнополитически и външнополитически план. Второто нещо, от което кабинетът не  трябва да отстъпва, е финансовата дисциплина и валутният борд. Третото, обаче, е да се задвижи механизмът на вътрешното търсене, което беше невъзможно при предишната фискална бюджетна политика на министър Дянков, която унищожи всъщност българския пазар, защото унищожи българските доходи. В този смисъл, както някои набедени български либертарианци казват, че да се раздават пари “на калпак” едва ли не било социализъм. Социализмът е само в техните глави, а всъщност се нарича елементарен здрав разум, защото когато отнякъде трябва да се задвижи моторът на икономиката, платежоспособното търсене е един от факторите. Правителството на Орешарски, разбира се, не може да спре мощните икономически процеси, свързани с голямата периферизация на българската икономика, вкарана в орбитата на ЕС. България фактически не спечели кой знае колко големи и значими пазари в ЕС, загуби пазари на Изток - в Русия, Близкия Изток, Турция и Китай. В този смисъл страната е в един икономически ступор и не знам докога той ще продължи.

Кой и какво свали ГЕРБ от управлението?

Много са факторите и това е един друг голям разговор. Режимът на ГЕРБ беше създаден по една взаимноизключваща се формула. Беше създаден от българското задкулисие, по-точно - от част от българската олигархия с външна политическа подкрепа. И официалната мисия на режима на ГЕРБ беше да накаже тези, които са го създали. А това е оксиморон, нещо като дървен камък. И така ГЕРБ беше разкъсан между официалната, очевидно много важна, външна показност, което беше амплоато на Борисов, и вътрешната зависимост от властови и икономически центрове във и извън страната. Съдбата на такъв организъм, какъвто е ГЕРБ, е да се разпука по шевовете, да се разпадне. Не искам да влизам в конкретика за политическите и интелектуални недоразумения, които съставляваха предишния режим, нито за неговата непоследователност и конюнктурност, нито за това, че му липсваше каквато и да било управленска визия. Дори това в български условия можеше да не доведе до свалянето им от власт, ако те не бяха станали заложници на двойна комбинация.  От една страна, на логиката на вътрешната криза в България и на външни фактори, за които все още малко се говори у нас.

А какво ще се случва с партията занапред?

Това не е партия. Не всяко организирано нещо, което си е сложило етикет “партия” е партия. В България има само една партия и тя се казва БСП. Тя е политическа организация с електорат, здрав гръбнак и някаква идеологическа матрица. Всичко останало са политически въжеиграчи. Второ, трябва да сме наясно по въпроса, че България няма партийно политическа система, въпреки изобилието от много самонарекли се за партии. Защото в България, дълбоко го подчертавам, липсват обективни социално структурни предпоставки да има демокрация и съответно политическа система. Това е така заради три фактора. Първо, защото у нас има едно пауперизирано, икономически зависимо и изпаднало в демографска криза население. Такова население, икономически и политически зависимо и под границите на бедността, не може да конституира свободно политическо действие по определение. Второ, създаденото под формата на ГЕРБ,  ако не бяха външните фактори, щеше да се изроди в обикновена диктатура. Сега беше диктатура в кадифена ръкавица, поради усмирителната риза на ЕС. И трето, такъв тип диктатури могат  да бъдат успешни, ако се базират все пак на успешна икономическа политика и си гарантират и създадат социална база. Наполеон е казал, че със щикове можеш да дойдеш на власт, но върху щикове не можеш да седнеш. В случая, на подслушвателни устройства можеш да дойдеш на власт, но с подслушвателни устройства не можеш да останеш безкрайно дълго в нея. Въпреки страха. Така нареченият проект ГЕРБ беше по-дърварска версия на проекта в началото на 2000-а година на НДСВ. Видя се, че става такъв тип политическо инженерство и се отиде на по-хард етап. Всичко това, обаче, очаквам да се сгромоляса и не виждам перспектива пред това образувание. Нещо повече, предвиждам, част от парламентарната група на ГЕРБ да се разпадне и да се ориентира към силните на деня. Но от друга  страна, не предвиждам “закриване” на ГЕРБ. Тя ще остане да съществува като политическа структура и по аналогия наследството на ГЕРБ може да се задвижи по модела, който създадоха политтехнолози в Грузия, например.

Това означава ли, че експертната част от ГЕРБ може да развие този проект по-нататък?

Аз не знам кое наричате експертна част. Това, че някой не говори на банкенски диалект, не означава, че непременно е експерт. Но тъй като на изборите беше окончателно ликвидирана самонареклата се стара политическа десница, за която известен наблюдател казваше, че води активен задгробен политически живот, на ГЕРБ ще бъде отредена тази “дясна” роля. Тъй като в политическото пространство трябва да има ново дясно. Старите десни няма да се прилепят към проекта, а подозирам, че ГЕРБ ще запълва дупките и ще играе в миманса, наречено дясно, докато бъде конструирано друго дясно. Което ще се самонарече ново автентично дясно. Става дума за политически Франкенщайни, които не кореспондират с реални социални неща. Когато няма съдържание, формата става съдържание. В България това е ГЕРБ.

А каква съдба ще имат досегашните двама лидери на ГЕРБ?

Това дълбоко не ме интересува. Но предполагам, че Цветанов ще има проблеми с българските правораздавателни органи. Засега мисля, че има фактори, които пазят Борисов. Бившият премиер няма да последва неговата съдба и на този етап ще остане лидер. Защото, ако той бъде махнат преждевременно от пасианса, тъй като това е изкуствено образувание, то ще се срути като въздушна кула.

Първия Български Бутон за споделяне

Доктрината "Дянков" и демографският упадък

Ивайло Дичев, "24 часа", 23 май 2013

Помислете коя е най-радикалната мисъл, която раждаме в публичното си говорене, най-яростният акт на национална критика? Че не можем да излъчим свестни политици или да се организираме за постигане на общи цели? Че малко хора по света са чували както за сегашните българи, така и за славните им праотци? Не, безспорен фундамент на националната депресия това е демографията.

Прогнозите за демографски упадък днес комбинират любимото на медиите жонглиране с цифри с мистичния ужас на селянина, че нивата ражда все по-малко. Представят ви годината, в която ще умре и последният българин; плашат застаряващото население с момента, когато няма да има кой да изработва пенсиите му. В плана на подобни абстракци предлагам следната ободрителна мисъл: ако накрая останем малко стари хора тук, можем да приложим радикалния план, обмислян преди време, ако не се лъжа, в Дания: всички наличности се продават, полученото се разпределя между гражданите и всеки остава с един капитал, с който охолно живее до края на живота си. Колкото по-малко сме - толкова по-големи дялове ще получим от територията.

Някои ще кажат: ще да умре езикът, идеята “България”, но това е друга тема - жалко, че не се сещат за нея, когато приемат държавата да им  плаща 2-3 пъти по-малко спрямо балканските комшии на своите учители, учени, културни дейци.

Нека първо да се запитаме искаме ли изобщо повече население? Георги Димитров беше поставил на нацията задачата да станем десет, милиона, която се повтаряше усърдно докъм 70-те. Но това беше една друга държава, която имаше нужда от войници, работници, бригадири или просто административни единици, които да попълват едни или други ведомости. Много хора днес - това значи много безработни, много учащи се, много клиенти на здравната каса. Забележете ефекта на леката демографска вълна, породена от върховата по раждаемост 2009 г. върху местата в детските заведения в големите градове, които пак доникъде не стигат.

Питам сериозно: иска ли българската нация повече хора? Да се гледат деца означава много повече пари да се преразпределят чрез данъци, а доктрината “Дянков”, която никой истински не е оспорил досега, гласи, че най-голямата - андрешковска - гордост на страната ни е минималното ниво на преразпределение на обществени ресурси. Оставям настрана Станишевото разтоварване от налози на богатите и прехвърлянето на
основното бреме на бюджета върху обикновения потребител, пушач и шофьор, т.е. онази маса хора, която прави многото деца. Е, добре, така сме решили да живеем, по-егоистичничко, но защо тогава се вайкаме, че младите намаляват?

Ако се вгледате, ще установите, че самото математическо (т.е. абстрактно, не физиологическо) желание за деца е противоречиво. Искаме по две-три деца, но не 5-6. Това съвсем цинично се казва в документи на БКП, според които не трябва да се дават помощи отвъд третото дете. Искаме, значи, деца от етнически българи, не от цигани, та дори от турци, макар техният демографски профил да не е чак толкова различен. Защото основният проблем тук не е самото раждане, а интегрирането на децата, образоването им, превръщането им в част от нацията.
Как се прави това другаде?

С политики, с воля, с пари, с дългосрочни стратегии. Тяхната липса поражда нарастващо раздразнение и расизъм, които само задълбочават проблема. Впрочем този провинциален расизъм у нас е и пречката пред решението, което в развития свят компенсира спада на раждаемостта, свързан с повишаването на културата и благосъстоянието - имиграцията.
Готови ли сме да приемем избрани емигранти от Индия, от Африка, както понякога го иска бизнесът? Не. Че ако не можем да интегрираме хората от Столипиново, които от столетия живеят покрай нас, то шриланкците ли? Лошият спомен от виетнамците, с които тази държава изплащаше дълга си според странните търговски взаимоотношения на СИВ, със сигурност не окуражава такива политики.

Ако трябва да си представим посока за решаването на този омагьосан кръг - не правя деца, но не приемам чуждите - много важна роля тук би имало преосмислянето на понятието за национална идентичност, което да позволи превръщането на чуждите в свои. Наред с етническия българин трябва да изградим по-широко понятие, което да обхваща гражданите на тази страна, които са избрали да следват законите и ценностите  - примерно “българянин” (по модела: русский - россиянин). Възможно ли е това в разгарящата се все по-ожесточена междуплеменна битка в тази страна, наричана по някаква причина национализъм? Въпросът е риторичен: хора отвън няма да допуснем и ще гледаме тъжно как нашите изтичат към места с интеграционен потенциал.

Последните статистически данни обръщат вниманието и към семейството, което у нас явно се разпада, подобно на а-културирани групи като афроамериканците например. Защо не се женят хората? Пропускам очевидните неща като индивидуализма и освобождението на жената.
В чисто икономически план интерес да се женим няма поради липса на семейно подоходно облагане; обратно, интерес имаш да си самотна майка, дори и тайно да живееш с бащата на детето си (случаят на афроамериканците). Внезапният скок от едно хиперпатриархално - уж модерно - комунистическо общество, където съжителство без брак се преследваше по закон, към постмодерния морален релативизъм, срещу който се чуват само едни немощни подвиквания на църквата, със сигурност разколеба институцията на брака. Хората у нас не са по-различни, отколкото в останалия развит свят, не се развеждат по-често, не си “изневеряват” повече - просто така е уредена държавата ни, че семейството не е особено важно. Като почнем от това, че президентът може да се закълне без да видим съпругата му и стигнем до липсата на семейна сметка в банката, управлявана съвместно от двамата.

Основната причина за разклащането на инситуцията е ужасната нестабилност в която живеем. Над милион от нашите съграждани изкарват хляба си в различни форми на гурбет - единият намерил в Испания, другият в Германия, върви удържай семейни отношения! Фалират, преструктурират се, изчезват предприятия и покрай тях двойките, и те - фалират, преструкурират се, изчезват. Единственото, което дава някаква стабилност в подобен втечнен свят са трудовите права, но срещу тях веднага почва да протестира бизнесът.
Всеки знае от собствен опит, че гнездо се свива когато има перспектива за стабилност и спокойствие. Аз тук не правя разлика между семейство в юридичесия смисъл и трайно съжителство, независимо дали с деца или не, хетеро- или хомосексулно. За обществото важното е неговите членове да се установят на стабилни места, да правят едно и също, да са предсказуеми. Политиките за това също са известни - жилищно настаняване, данъчни предимства, институцията на CV-то, което награждава стабилния и увеличава подозрението към бързо движещите се свободни електрони. Трябва да има някаква символична капитализация на това, че дълго време си тежал на мястото си - някой трябва да следи това и да възнаграждава постоянството. Наред с общественото мнение в развития свят има и нещо като административно мнение, което е невидимо, но изключително важно. За жалост у нас винаги всичко почва от нулата. Опитайте да осиновите дете - ще почнат да ви наблюдават в продължение на години (докато детето чака в приюта), ще ви разпитват, ще взимат мнението на съседите... С една дума установеният, стабилен човек няма особени предимства пред администрацията, напротив, по-скоро ако си подвижен можеш да изкяриш нещо, да се промушиш през някоя вратичка.

Надявам се читателят е разбрал посоката на тези мисли. Има решения, които обществото трябва да вземе, известни са мерките, които другаде са били прилагани. Не съм сигурен обаче, че то наистина иска да вземе курс към подкрепа на раждаемоста. Че му е останала достатъчно щедрост да инвестира в бъдещето, когато ще живеят едни други хора, а нас няма да ни има. В тази двойнствена ситуация, демографското огледало ни връща грозната картина на собствения ни егоизъм.

Първия Български Бутон за споделяне

понеделник, 27 май 2013 г.

Иван Костов: Ето защо съм десен

Иван Костов в дискусия на академичен семинар “Европейска политика”, януари 2010 чрез Kafene.net

Какво направи Европа за българската десница след падането на комунизма?
 
Вниманието на европейците беше фокусирано върху комунистите. А не върху нас. На нас никой не ни обръщаше внимание. Целта на прехода след 1989 беше да се спечелят комунистическите елити и техните секретни служби. Това беше, така да се каже, голямото усилие на европейците. Те се насочиха към комунистите. Не към нас, десните. Докато съм бил лидер на СДС, не получихме една стотинка помощ. Това обаче не значи, че европейската демокрация не е повлияла мощно на процеса на демократизиране в България. Но това беше едно общо влияние.

Американците не подкрепяха ли определени хора?

 
Не знам кого са подкрепяли. Ако става въпрос за политическа подкрепа – една стотинка нямаше. По никакъв начин това не беше така с левите. Много се даде за либертариански трансформации. Всъщност левите се направиха на либертарианци. Никой не се обърна към десницата с такова внимание. 


С изключение на немската фондация „Конрад Аденауер”. И в определени периоди английската фондация „Уестминстър”. Но за кратко. След това се изтегли. Това не го казвам за да се жалвам. А дори с благодарност. По този начин, ние сами си намерихме път. Създадохме своя политическа традиция. Имаше хора като Стефан Савов, които помогнаха при възстановяването на дясната традиция.

Какво е присъствието на САЩ  в България днес? Чрез дипломация и бизнес?


Ние не сме на картата на американците. Въпреки че сме в НАТО.

Защо? 

 
Защото те имат други отгооворности. В тях са концентрирани големи надежди. Те трябва да поддържат световния политически баланс. И там където нещата са се регулирали, те нямат работа. Те бяха тука активни, когато Балканите се тресяха от конфликти. Тогава те участваха, решиха ги, създадоха временна устойчивост, и оттук нататък ЕС трябва да се занимава с останалото.


Няма нужда някой непрекъснато да се грижи за нас – като за малолетни.

От днешна гледна точка, как да гледате на комунизма?  


Младите хора трябва да се възпитават да разпознават и осъждат комунизма. Така както фашизма. И да бягат от него. Истинските демократи трябва  да бъдат възпитавани като демократи. В това отношение не трябва да има толерантност. Криворазбраната толерантност на европейската левица носи нещастия, специално на България. Комунизмът е осъден с резолюция на Европейския Парламент, която се прие след Пражката Декларация от 2008. Тя трябва да се изпълни. Там се казва, че децата трябва да бъдат възпитавани да разпознават, хайде да не казваме „мразят”, комунизма и като фашизма да не го допускат никога. Комунизъм и национал-социализъм са равни там.

Бившите комунисти са най-удобни за Великите сили. На тях те се подчиняват безпрекословно. Те са послушковци. Свикнали са да правят всичко, което се иска от тях. Те бяха готови да забравят собствения си комунистически корен и да влязат в матрицата на европейските социалисти. Те са готови всичко да забравят. Това е разликата между тях и нас.

На какво се основава  българското дясно?


Десницата има корен в България. Той е в партиите от преди 9-ти септември 1944. Които са с буржоазни програми за капиталистическо развитие. Десните земеделски партии носят също богат опит. Тази традиция слабо се познава на запад. Но напоследък се изследва от български специалисти. Има блестящи политици на десницата от преди Втората световна война.

Например?

Константин Стоилов, Александър Малинов, Никола Мушанов, Никола Петков и много други.

Колко солиден е десният корен?


Солиден е. Аз съдя по това, че 45 години комунистически експеримент в България не можа да изличи културният слой от десни хора. Всъщност, истината е, че в България не е имало лява политическа традиция. А когато я е имало, тя е била от абсолютно екстремен, маргинален характер. Най-големите български философи са били десни. Икономическата мисъл е била изцяло в ръцете на десни възпитаници. Както и юридическата наука. Блестящите български юристи са били десни. Най-силните направления на хуманитарното мислене преди Втората световна война България са били десни. Много груба грешка е да се каже, че българската десница се е пръкнала по някаква европейска матрица.

Била е в крак с Европа. Но защо е  винаги по-слаба? Не е станала влиятелна истински. Например английският консеватизъм е могъщ. Него го копират, разпространяват, изучават. Защо българската дясна традиция остава местна?

Английският консреватизъм се е развил в империя. Докато българската десница е била силна и доминираща тук. Вярно е, че няма влияние върху европейските процеси. То не може да бъде иначе. Но пък е имала много силно влияние на Балканите. Което може да Ви изненада. Включително и за реформирането на Турция. Кемал Ататаюрк е бил дипломат в София. Също така е имала влияние в Албания. Силна е била. Но не точно английска. Младите български хора тогава са се образовали във Виена, Франция, Швейцария, Германия. Оттам са се влияли. Те носят континентална политическа традиция. Австро-унгарски образци са били популярни тук. Има много заимствано от Белгия. Белгийската конституция е била имплементирана, така да го кажа, в България. Белгийското банково дело е било прилагано тук от хора, които са го познавали. Имали сме европейска традиция, с наистина блестящи български хора.
И да не забравяме едно много важно нещо. Българската църква, която се включва в политическите процеси след Освобождението. Едни от най-видните политици са духовници. Имаме двама министър-председатели духовници от това време. Имаме сериозна православна политическа традиция. Църквата е била носител на реформацията.

Как да си представим  крайната цел на ЕС?


Представете си обща инфраструктура. Пътища, които свързват целия континент. Единни граници, свободно движение на хора, на капитали, на стоки и разбира се на културни прояви. Това е Европа. Простор за развитие. Но и много по-тежка конкуренция между страните. Това много хора не си го представят. По-голяма продуктивност и конкурентно-способност. Но за съжеление ЕС обрасна бързо и тежко с бюрокрация. И корупция. Не точно като в България. Но има корупционни практики. Много власт има самата европейска администрация. Много „държава” има в съюза.

Може ли да  се иска „малка”държава в България? Повечето хора работят на „соц-заплати” и си представят живота само на  държавни служби, с пенсии и платени болнични.  


Така е. Но въпреки това, в момента България има „малка” държава. Пресметнато спрямо други европейски страни. Почти всички по-стари страни в Европа са с „по-големи” държави. Но на България и тази й е много.


А надеждите на хората, че държавата ще ги оправи са абсолютно неуместни. Казвам това не заради политическите си възгледи. Навсякъде администрацията заграбва власт. В момента това го виждам в усвояването на европейските фондове. Заграбват власт и част от парите. Българската администрация, а и не само българската, когато оперира с пари, насочва част от тях към себе си. Хората трябва да разберат, че държавата трябва да е „малка”.

Защо? Не е ли това една модна идея на дясното?


Не. За да е ефикасна. Представете си държавата като едно истинско, не фалшиво NGO – като истинска неправителствена организация.

Едно истинско NGO харчи много малко за себе си и дава много на обществото. Това е „малката” държава. В нея парите на данъкоплатеца трябва да отиват обратно при него във формата на услуги. Държавата трябва да произвежда евтини услуги. Услуга „образование” – евтино и качествено; услуга „здравеопазване” – евтино и най-качествено.

Какво здравеопазване трябва да има по принцип според десните? Трябва ли да има национално, платено от всички, за всички?

Трябва да има. За лекуване на социално значимите болести. Ако няма, рязко спада средната продължителност на живота. Ако няма силна здравна мрежа, която да защитава обществото, се губят много работни дни в болнични. За специалните болести също трябва да се осигури помощ. Здравната каса трябва да поддържа живота на хората в една държава. Това е грижа на цялото общество. В това няма ляво или дясно.

Защо е популярна лявата идея?  


Хората са много бедни. И си мислят, че тя е решение.

В по-общ план. Например в английските университети има много изследвания на  леви за други леви. По-малко на десни теми.  

За да направиш сериозен принос в дясната мисъл трябва да потънеш много дълбоко. В сложни работи. Като например да познаваш английския консервативен мислител Едмънд Бърк. А в лявата  е достатъчно да гледаш в маргиналните неща. Изобщо в живота е така. Дясната мисъл е много по-дълбока. Да виждаш историята по десен начин е трудно. Да мислиш дясно за това кое е правилно и кое не, не е проста работа. По-лесно е да си ляв.

Не е ли идеята за равенството, която прави левите популярни?


Равенството не е лява идея. Тя е буржоазна идея по произход. Идеята за Европа също е дясна идея. Разбира се в нея има и ляво участие. Но самата идея за равенство, че България е например една силно изостанала страна, която трябва да се изравни с европейските, европейската интеграция е дясна идея у нас.

Какво мислите за парите принципно? С какво трябва да се възпитава един десен човек? За какво са парите?

Средство. Основно за икономически развитие. Парите са събирателната структура на конкуренцията. Стремежът към пари ни кара всички да влизаме в съперничество. Така се развиват в света икономическите отрасли. Така се развиват собствените възможности на човека. Така човек се дисциплинира.

Поквара ли са парите?


Парите сами по себе се не са поквара. Има покварени хора, които с помоща на парите се до-покваряват. Самите пари не са злото. Те са живата сила на икономическия живот. Покварата може да бъде само в човека. Самите пари, в обществения живот са живата сила на икономическия живот. В основата на семейния живот. Парите учат човека да е морален. Да не харчи всичко. За пороци, наркотици например. Да ги пази, за да изгради една по-висока платформа за този, който идва след него. Така се развива обществото. Ако всички използваме парите за да живеем по улиците с алкохол  и наркотици, докъде ще стигнем? С отрицание на парите. Без стотинка в джоба. Да просим.

Защо има бедни и богати? 

 
Защото едни хора могат да работят много ефикасно, да организират деня си и да правят неща. Бедните, това което се вижда, е че не могат точно така. За да станеш богат, първо трябва да дадеш много. Да инвестираш. Трябва да произведеш много добавена стойност за да станеш богат. В богатите страни е произведена гигантстка добавена стойност. Затова са богати. Там хората са работили страшно моного време и са трупали. Нали се разправя, че англичаните когато са в Индия, местните хора им се чудят защо работят много и ги хапят комарите. Всичко това за да се приберат в дъждовна Англия за пенсионни години. Уморени. Докато местните не се преуморяват, не работят така много. 


И това се отдава сега на културни различия. Но истината е, че богатство натрупва този който работи, а не този, който се чуди защо другия работи.

България и Русия? За какво става въпрос?


Става въпрос за руски имперски амбиции. Икономически, политически, културни. От тяхна страна за това става въпрос. От българска – за неспособност да защитаваш българските интереси.

Къкъв е изходът

Както е било решението на Стефан Стамболов някога. Силна конфронтация с Русия. Налагане на българските интереси на всяка цена. Това е историческият опит на българската десница. Това е примерът на българската дясна история. Понеже не вярвате много, че е силна. Тогава това е било осъществено. Всъщност малкото периоди на силно българско икономическо развитие са били тогава когато сме били далеч от Русия.

А сега?

Има много „рубладжии” у нас. Както дирекно са им казвали на времето в Народното Събрание. Тия, които са били български политици, но са защитавали руски интереси. И сега ги имаме. Освен това Русия не е европейска страна. Тя е една странна империя. Но тя не купи само България. Тя купи и например бившия германски канцлер Герхард Шрьодер.

Би трябвало да има някакво дясно решение за отношенията с Русия. Как виждате след 50 години този проблем?

 
ЕС трябва да има силна политика към Русия. Тогава ЕС ще бъде старши партньор, а Русия – младши. Тогава и ние ще може да решим въпросите си с нея. За ток, енергетика и др. Когато Русия подпише европейските споразумения и наистина им се подчини.

Без ЕС не може ли България да се оправи с Русия?


И сама може. Но много по-трудно. Ще унищожават хора като мене руснаците много. Всеки който се опита да им се противи, ще бъде елиминиран.

Много време ще мине докато ЕС изгради такава политика. България да чака ли?


Да, много време ще мине. Но ако някой го направи на европейско ниво, това ще е европейската десница. Не европейската левица. Ето защо съм десен. 

Първия Български Бутон за споделяне