„Трябва да сме нащрек буквално за всичко, разбираш ли, за всичко – казва той. – Те например защо така се нервят, като им кажеш, че не им искаш химикалката, защото си имаш своя?” „Те” са членовете на секционната избирателна комисия. „Той” е мой познат, с когото сме се засекли в училището в изборния ден, бдителен избирател. „Може и да изглежда преувеличено това, че ни дават на влизане в кабинката химикалка с избледняващо мастило, но тогава защо се дразнят като им кажеш, че си имаш своя. Ама синя ли била моята? Синя е. Ама драснете тук да видим. Откъде-накъде ще гледат, аз може да съм си взел нарочно зелена химикалка, за да си направя бюлетината невалидна, тях какво ги интересува? Казвам ти, подозрително е това настояване да се пише с тяхната химикалка, избледнява й мастилото след час и после зачертават за когото са им платили. Това е положението, трябва да си държим очите отворени на четири.”
Той говори докато излизаме, вече сме на външното стълбище на училището. Налага се да ви го опиша, защото стълбището е моят главен герой в този момент, докато неговият е химикалката. То има 10 стъпала, ако всяко е високо 18 см. значи е метър и осемдесет. (От два метра ли беше паднал фатално Чочо Попйорданов?) Стълбището няма парапет, няма начин човек с физическо затруднение да се изкачи по него, камо ли човек в инвалидна количка. То си е типичното българско стълбище, при което не е мислено нито за безопасността, нито за улесненията. Казано по друг начин – в сметките на това стълбище не са сложени нито ценността на живота, нито добротата към безпомощните.
На площадката на стълбището непрекъснато има деца. Като всички деца те тичат, падат, блъскат се. Да се излети от тази площадка е най-лесното нещо. Цяло чудо е, че не се е случило досега. Да се предвиди там парапет, който да предотврати падане, също е най-лесното нещо. Но никой не го е направил. Никой не го е поискал. Никой не е настоял. Никой до този момент не е казал: Абе защо тук няма парапет, трябва ли да падне дете, за да си кажем, че то е било ясно като две и две четири, че мястото не е било обезопасено? По това стълбище минават хиляди деца и техни родители, учители, инспектори. По време на всички избори оттук минават членове на секционни комисии, наблюдатели, застъпници, партийни лидери, кандидати за властта, избиратели. Нито един от всички тези хора през всичките тези години не си е поставил за цел да промени нещо толкова малко, за да предотврати нещастие, голямо колкото да речем един детски живот. Иначе над стълбището на голяма табела пише, че училището е член на „Асоциацията на Кеймбридж училищата”, каквото и да значи това. Ние сме по големите неща като асоциации, а не по дребните като парапети.
Край една и съща пропаст били разположени две села. Пропастта била толкова близо, че често някое от играещите деца по невнимание изчезвало в нея. Мине не мине време и селото скърбяло за поредното изгубено дете. Бащите и майките непрекъснато предупреждавали децата, обяснявали им как да се пазят, но напразно. Когато играели, те забравяли за предупрежденията и някое от тях ставало поредна жертва. Другото село имало същото разположение, но оттам не се чувало за такива нещастия. Затова решили майките и бащите да отидат там, да попитат тамошните родители как така по-добре обясняват на децата да се пазят от пропастта. Отишли и чули: О, нищо не им обясняваме, просто сложихме ограда пред пропастта.
„Точно така, трябва да бъдем предвидливи – казва той, - затова си носи собствена химикалка и хич не разчитай не техните обяснения.” Нашият живот е избори. Нашият хоризонт е сведен до изборите. Стоя на стълбището и се питам: Ако не можем да видим какво може да се случи на нашите деца на тази педя територия, как всъщност при гласуването виждаме кое предотвратяваме и какво си натрисаме?
Преди време един англичанин, Артър Айвътс, пристигна в България със сина си, за да боядиса няколко класни стаи. Показаха го по няколко телевизии, зрители си казаха, че тоя човек си няма друга работа и с това приключи идеята му да въвлече обществеността в превръщането на училищата в по-добро място. „Вие, българите, сте много смели хора – каза ми Артър Айвътс, - пращате си всяка сутрин децата на много опасни места.” Той не можеше да разбере какво е това регионален инспекторат. Според него инспекциите в училищата трябва да се правят от неправителствени организации, а докладите от инспекцията да са достъпни за всеки. Училището, за чието стълбище става дума, си има регионален инспекторат, директорката на инспектората има кабинет с размерите на Лихтенщайн и в него са предвидени всички удобства. Това, което променят изборите в България е, че в този кабинет ще седне нов човек, някой от спечелилата партия. Този свой човек ще смени директорите със свои хора. И така до следващите избори, на които ще минем по същото стълбище без парапети, за да гласуваме в името на това да променим живота си. „Ток уби четвъртокласник в училищен двор”. „Изсъхнал клон от топола уби второкласник”. Животът се променя както от положени, така и от неположени усилия.
Мога явно да бъда и още по-дребнава, защото следващото, което огледах, беше един жилищен вход. Той е на една приятелка, която започна да плаче за автентичното дясно политическо пространство в деня на изборите и още не е спряла. Входът прилича на текезесе, от което току-що си е тръгнал ликвидационен съвет, доволен от изпълнението на задачата да го съсипе. Във входа има рисунки за няколко порно изложби и боклук за отопляването на половин Норвегия (горките, вече нямало какво да горят в инсинераторите за производство на отоплителна енергия, защото всичко отивало за рециклиране). Асансьорът е съмнителен за тетанус, но върви. А зад вратата на апартамента моята позната рони сълзи за краха на автентичното дясно. На четна дата й се струвало, че трябва да емигрира, на нечетна се отказва. Преди обед съчувства на Иван Костов, следобед го обвинява. Чела медицинска литература и преценила, че има криза на Аз-а.”Ами че ти си болна от същото, от което и дясното пространство – казвам й, - предписвам ти да измиеш вратата на асансьора.” Тя мисли, че се шегувам неуместно и връща разговора на сериозната, значимата тема: „Защо според теб в парламента не влезе нито една истински дясна партия?” Защото, казвам, входът на жилищния ви блок изглежда по този начин.
И въобще не се шегувам, много сериозна съм. Толкова сериозна съм, че смятам мръсотията във входа ви за много по-страшен проблем от това, че десницата не е влязла в Народното събрание. Добър парламент избират хора, които са в състояние да подобрят нещата, които са под носа им и зависят от тях. Защо си въобразяваш, че хора, които не могат да се организират да си почистят входа и асансьора, ще са в състояние да се организират по национални въпроси? Не разбираш ли, че първо трябва да се появят хората, които са в състояние да си преметат входовете и асансьорите, едва след това ще се появят автентичните политици? А не обратното. „Абе ти наистина ли си сериозна, откъде накъде ще й мия вратата на асансьора на атакистката отсреща?”
„Атакистката отсреща” беше кротка безпартийна пенсионерка до момента, в който се разбра, че в класа на внучето Виктория ще има пет циганчета. Бабата на Вики каза, че тия петте ще влязат в класната стая само ако минат през трупа й. И те взеха, че минаха. Вики така и не разбра каква драма се случва, обаче баба й сън не я хваща. Като не получи подкрепа от учителката и директора, а само лекция против сегрегацията, насочи се към „Атака”. Бабата на Вики е с една концепция назад, не е наясно, че сега „Атака” се бори с колониалните завоеватели, а не с етническата напаст. Тя лично опакова семейния тенекиен гараж с черно-белите плакати на Волен Сидеров и много се ядоса когато Вики й каза, че децата я питали какви са тия постери на един и същ череп по гаража. Бабата на Вики се е изпокарала с всички във входа и никога няма да тръгне да съглашателства с тях на тема хигиенизиране на стълбището. Тя също така никога няма да приеме в класната стая на внучката й да има пет циганчета, защото циганите са мръсни. Входът и асансьорът, в които Вики влиза всеки ден, са точно толкова мръсни, колкото най-мръсните гета. Бабата на Вики тези дни е наперена, казала на моята страдаща по дясното позната „видя ли сега кой е в парламента”. И с такъв човек моята позната да тръгне заедно да мете? Никога!
Как стана така, че изборите се превърнаха в най-важното нещо в нашия живот, в по-важно от самия ни живот?
Съобщение от печата, 21 май: „Изпратиха в последния му земен път 10-годишния Ангел Капсъзов от хаджидимовското село Копривлен. Четвъртокласникът загина нелепо при трагичен инцидент в неделя вечерта, когато токов удар от скъсан кабел го уби на място върху училищната метална ограда. Стотици роднини, близки, учители, съученици и съселяни дойдоха на погребението. Никой не криеше сълзите си за нелепата смърт на момчето. „Трябваше ли да се стига до смъртта на невинно дете, за да се поправи този технически проблем?! Защо не са забранили достъпа на децата до опасната площадка“, тези въпроси задават жители на Копривлен. Според тях става въпрос за престъпна безотговорност, за безхаберие на институции.”
В същия 21 май в парламента се драха и клаха с думи, правиха си клопки и хватки, кискаха се и хихикаха. Мислех си: какво толкова страшно щеше да стане, ако бяха избрали председател на Народното събрание от ГЕРБ, а ГЕРБ беше подкрепил бъдещ кабинет. Не виждат ли, че сега повече от всякога е нужен разум и глътка въздух? Не разбират ли, че сега няма нужда от нови избори, защото те ще възпроизведат същата лудост? Защо натикват ГЕРБ в ъгълчето и така сами го предизвикват след два-три месеца пак да изиграе ролята на спасител? И пак да ни докара до същото нищо. И написах едно изречение в социалната мрежа в този дух. Един от първите отзиви беше: „будистче нещастно седларска ще те изтрия ще те блокирам…”.
Артър, ние наистина сме един много смел народ, трябва да си безумно смел, за да се подиграваш с живота.
