Европа се смали до брошка на ревера на българските политици

Партиите се сещат за членството в ЕС само когато става дума за еврофондове

Светослав Терзиев, в."Сега",  29 Април 2013

За първи път откакто членува в ЕС България прави избори, в които почти не говори за Европа. Всеки шлагер омръзва, но причината е по-дълбока. Европа влезе в списъка на изгубените илюзии, които се редуваха през прехода след комунизма.

Вече няма партия, която да се представя пред избирателите като носителка на европейската идея. Дори онези, които се нарекоха "европейски", забравят защо се казват така. Европа се смали до украшение на българските политици, с което се кипрят по-скоро пред чужденците, отколкото пред българските граждани. Като видят зор, тичат в Брюксел за собствено успокоение, че имат някаква тежест, каквото и да се говори за тях у дома. Срещат се все с политически симпатизанти, които европейската партийна дисциплина задължава да афишират подкрепа за сестринските партии, особено пред избори. Кандидат-премиерът на левицата Пламен Орешарски се снима на 24 април за спомен с председателя на Европарламента Мартин Шулц, излъчен на този пост от Партията на европейските социалисти, оглавявана в момента от лидера на БСП Сергей Станишев, който изпълнява ролята и на ракета носител на Орешарски. Снима се и с еврокомисаря по социалните въпроси Ласло Андор, който е унгарски социалист. Ръководителят на предизборната кампания на ГЕРБ Цветан Цветанов потърси на 26 април утеха в Берлин след слуховите си неволи в България, надявайки се германските консерватори, които бабуваха на раждането на политическото явление "Борисов", да не са забравили къде му е хвърлен пъпът. Цветанов се опря на фондация "Конрад Аденауер", която много пъти е служила за патерица на ГЕРБ, за да си уреди срещи на средно равнище - например, с председателя на Комисията за външна политика в Бундестага Рупрехт Поленц.

Иначе на родна почва най-ярък пример за изветряването на европейската мечта дава тъкмо управлявалата доскоро и готвеща се за втори мандат партия "Граждани за европейско развитие на България" (ГЕРБ). На разтърсващото си предизборно шоу в зала "Армеец" на 7 април тя мушна в ръцете на симпатизантите си по една лъскава брошурка, наречена "България във вярната посока (Акценти от политическата програма за развитие на България)". Още в началото си книжлето уверява, че "ГЕРБ е центристко-дясна партия, член на семейството на Европейската народна партия" (ЕНП). За доказателство бяха поканени най-видни роднини от "семейството", настанени на първия ред в залата и първи получили думата - генералният секретар на ЕНП Антонио Лопес (Испания) и председателят на групата на ЕНП в Европарламента Жозеф Дол (Франция). Те едва ли подозираха, че имат задачата да легитимират европейската меркантилизация на българската десница. 

Ако можеха да четат български, щяха да се досетят, защото в брошурата с "акценти" темата "Европа" присъства само като синоним на "европейски фондове". В раздела "Европейското развитие е без алтернатива" се казва: "Спазването на европейските правила ни даде възможност да разчитаме на европейската солидарност, която: До момента ни осигури 24 млрд. лева за инвестиции и развитие на инфраструктурата; Предоставя на България 32 млрд. лева за периода 2014-2020 г. за иновации; Осигурява допълнително 150 млн. лева за ограничаване на младежката безработица; Чрез средствата от ЕС продължаваме да модернизираме ускорено страната".

За да няма съмнение, че в представите на ГЕРБ Европа се свежда до торба с пари, лидерът на партията Бойко Борисов се обърна откровено към гостите си от ЕНП: "Гарантираме за следващите години 32 милиарда лева да влязат в българската икономика благодарение на гостите от първия ред. Когато говорим за ГЕРБ, трябва да говорим за партия, която е донесла пари в България." Само за сравнение трябва да се напомни, че преди да дойде на власт, ГЕРБ имаше по-големи европейски амбиции: да вкара България в Еврозоната и в Шенгенското пространство, както и да я избави от унизителния механизъм за контрол над правосъдието и вътрешните работи. Което означаваше да я пренасочи от осакатено към пълноправно членство в ЕС. Стана обратното - България загуби всякаква перспектива (и интерес) да приеме еврото и да влезе в зоната без вътрешни граници, но за сметка на това удължи безсрочно действието на мониторинговия механизъм, който периодично й напомня, че не е достатъчно подходяща за общия европейски дом.

В България вече няма политическо съперничество на европейски терен и никоя партия не смята, че ще спечели, ако се изкара по-европейска от другите. Доказателство дава главната опозиционна сила БСП. Изненадващо е, че в новото си качество като председател на ПЕС лидерът на БСП Сергей Станишев говори пред българите много по-малко за Европа, отколкото преди да оглави европейското социалистическо семейство. В представените от него на 9 април "Управленски приоритети на "Коалиция за България" има мъничък сектор "България в ЕС и НАТО", в който се посочват две европейски задачи пред страната, ако БСП спечели изборите: "Активно участие на България в ЕС съобразно с националните интереси и недопускане на Европа на "две скорости"; Подкрепяне на специалния подход към икономически по-слабо развитите страни и политиката на ЕС за сближаване и намаляване на различията между европейските региони".

Само преди две години, когато още не миришеше на избори и смяна на властта, БСП прие подробен Управленски проект, наречен "Европейското развитие на България". В него обещаваше от европейско пиле мляко на българските избиратели: "Европейска интеграция чрез икономическо, регионално и социално сближаване, намаляване на различията между държавите и регионите в ЕС; Смяна на неолибералния модел с европейската социална алтернатива; Участие на страната в европейското пространство на свобода, сигурност и правосъдие; Активно участие на България в процеса на управление на Европейския съюз; Успешно отстояване в европейските институции на основни национални интереси, свързани с ЕС; В рамките на новите договорености за периода 2014-2020 г. да се премахне разделението между стари и нови държави членки; Премахване на оставащите бариери пред свободното движение на хора в ЕС, за включване на България в Шенгенското пространство и за отстраняване на всякакви открити и скрити форми на дискриминация на български граждани на пазара на труда в държавите членки; Включване на страната ни в Еврозоната до 2015 г.; Седалището на поне една европейска институция да бъде в нашата страна" и пр.. Към всичко това се добавяше и подробно описание как да се оползотворят еврофондовете през изтичащия и следващия 7-годишен финансов период.

Сега БСП се задоволява да предвиди в управленските си приоритети само "обезпечаване на европейските гранДови схеми за малките и средни предприятия" (правописът е според документа - бел. ред.). Още по-абсурдно е, че предлага за премиер бившия финансов министър в тройната коалиция Пламен Орешарски, който бе един от двамата главни виновници сред министрите (другият е регионалният ексминистър Асен Гагаузов) за замразяването през 2008 г. на 850 млн. евро от предприсъединителните фондове на България, от които накрая държавата загуби наказателно 200 млн. евро.

Щом европейската идея е станала толкова малка за големите партии, какво остава за по-малките? В техните предизборни програми тя е микроскопична и направо се губи. Движение "България на гражданите" на бившата еврокомисарка Меглена Кунева обеща "31 неща, които ще променят нашия живот". Сред тях думата "европейски" фигурира само веднъж, и то на 28-о място: "Ще стартираме 15-годишна програма за саниране на всички панелни сгради в страната с европейски средства и със средства от държавния бюджет". Добре че става дума за пари, за да се мерне нещо европейско и в предизборния проект на "гражданите", които впрочем са (по паспорт) както български, така и европейски граждани.

Движението за права и свободи (ДПС) също отправи предизборни послания, пропускайки да отбележи, че България (за разлика от Турция) вече членува в Евросъюза. На пресконференция на 9 април по повод началото на предизборната кампания зам.-председателят на ДПС Алиосман Имамов се сети за Европа само колкото да каже, че "всички европейски класации за стандарта на живот започват с Люксембург и свършват с България". Което е вярно, без да помага много за пренареждане на класациите. Изненадващо е, но трябва да се отбележи, че Европа присъства най-много в мислите на Волен Сидеров, лидера на националистическата партия "Атака". Той се отправя на избори с Плана "Сидеров", озаглавен "Нов път за България". Документът се търкаляше една година из сайта на "Атака", но на 3 март т.г. бе признат за официална предизборна платформа на партията. В него има цяла глава, наречена "Трябва ли България да продължава да е член на ЕС какъвто е днес?" Отговорът се подразбира още от първото изречение: "Евросъюзът в днешния си вид е заплаха за демокрацията и националния суверенитет на държавите членки". След като се изброяват множество нелечими пороци на ЕС, Сидеров предлага "генерално пренасочване на българската икономика към Китай, Индия, Бразилия, Япония и Русия". Ако не друго, партиите ни обещават виртуална разходка по картата на света, докато те самите очакват от избирателите да ги пратят в парламента, който е главната туристическа агенция за политиците.

Кризата в Европа, кризата в България

Публична лекция на Иван Костов пред Софийски университет “Св. Климент Охридски”, 20.03.2013 г.

Не споделям мнението, че кризата в Европа е предизвикана от кризата на глобалната икономика, която на свой ред е започнала на финансовите пазари в САЩ. Кризата на стария континент има достатъчно видими местни причини.

Европа е в криза на Кондратиев

Тя е от вида на големите кризисни вълни от края на 19 и 20 век. Тези вълни са предизвикани от радикални промени в технологиите. Промените са толкова силни, че относителните цени на производствените фактори предизвикват дълбоко преструктуриране на икономиката заетостта. Земеделието се замества от индустрията; индустрията – от услугите; а услугите – от виртуалния свят. Дигиталните технологии заместват хората в създаването на услуги, включително в здравеопазването, образованието, публичната администрация, управлението и контрола на фирмите и банките.

Ненужна военно отбранителна промишленост

Втората причина е нежеланието на Европа да се съобрази с радикалната промяна на начина на водене на военни действия. Масовите армии от началото на 19 век станаха напълно безпомощни пред модерните военни комплекси от компютри, машини и малко хора. Това направи до голяма степен излишен целия военнопромишлен комплекс. Отне му ролята в разработването на високи технологии. Неговия упадък ограничава търсенето в тежката металургия и химия и в редица други индустриални отрасли.

Инвестиции извън Европа

Третата причина е огромния износ извън Европа на капитали и индустриални технологии, извършен за изключително краткия период от две десетилетия. Много малка част от капиталите в Западна Европа бяха инвестирани в Централна, Източна и Южна Европа. Периферията на Съюза остана с много ниска способност да създава добавена стойност и най-слаба в конкурентно отношение в сравнение с новите индустриални сили. Не е случайно, че кризата в южната и югоизточната европейска периферия е най-силна.

Политиката на ЕС

Тази причина е в остарелите или направо неправилно поставени приоритети на ЕС. Сред размитите, компромисни и многобройни цели конкурентоспособността е една от програмите за финансиране. Предимно социалната политическа насоченост на ЕС намалява непрекъснато способността на периферията да издържа вътрешния и външен конкурентен натиск. Един от първите критерии от Копенхаген беше новоприетите страни да издържат вътрешния конкурентен натиск. Не се допускаше, че външния, ще е много по-силен.

Кризата в България

В определена степен е повлияна от европейската и глобалната, но има своя специфика. Ние нямаме проблеми с обслужване на външния дълг. Нямаме прекомерни дефицити на бюджета. Нямаме банки, които да се провалят на стрес тестовете на Съюза. Нямаме военнопромишлен комплекс, тежка металургия и химия както през 1989 г. Нямаме огромната публична администрация, характерна за много от страните от ЕС.
Ширещата се бедност и безработица у нас доведоха до тежка социална криза, последвана от политическа криза и служебно правителство. България е единствената европейска страна, в която правителството призна с оставка, че не е способно да намери изход. Бедността и безработицата у нас превърнаха икономическата криза в политическа.

Българската бедност

Започва в 1990 г. когато страната ни обяви официален фалит. Дълго проточилите се преговори с банките кредитори и Парижкия клуб завършиха преди 20 години с налагане на страната ни на непосилни условия за преструктуриране на дълга. Те имат много малко общо с щедрите условия дадени от еврозоната на Гърция и Кипър.
В края на 1996 г. България бе изправена отново пред официален фалит, поради неспособността да обслужва дълга си и вредна вътрешна икономическа политика. Бяхме принудени да приемем крайно рестриктивните програми на МВФ и Световната банка, каквито не се предлагат сега на нито една европейска страна, дори на тези с тежки проблеми на платежоспособността си.
През 2002 г. кредиторите на България получиха своето след преструктуриране на българските брейди облигации. Това натовари българските данъкоплатци с нов 1 милиард евро в повече за обслужване на дълга.

Българският бизнес преживява дълбоко разочарование

След годините на реформите 1997-2001 г. с надежди за успешно предприемачество стартираха стотици хиляди. Вследствие на това през 2001 г. 21 на сто от паричните доходи на домакинствата бяха извън работната заплата, от предприемачество, от собственост, от домашно стопанство и други източници. През 2011 г. тези доходи са 13.2 на сто, но за сметка на това паричните доходи от работна заплата и пенсии вече са над 83 на сто. България се пролетаризира отново. Обяснението е, че сега от 366 000 фирми в половината има само един зает. Половината от българския бизнес е във фризера.
Причините за това започват от слабата способност дори на българските фирми в хранителната индустрия, да издържат на конкуренцията на силно субсидираното от ЕС и съседните страни земеделие. Земеделската субсидия в България т.г. е с 40 на сто по-ниска от тази в европейските страни, като преди 5 години беше 4 пъти по-малка. Причините продължават през закриването на десетки хиляди фирми от леката промишленост, поради много ниската добавена стойност в тях и загуба на поръчки. Стигат до изпадналия в упорита криза сектор на строителството и недвижимите имоти след спукването на балона на спекулативното изграждане на жилища, офиси и хотели. Над 10 млр. лева са блокирани в непродадени имоти. Строителството повлече надолу със себе си индустрията за строителни материали, мебелната индустрия и фирмите, произвеждащи стоки за дома.

Злоупотребата с господстващо положение

Силно влоши положението на малките и средни български фирми. Всички сектори на пазара за стоки и услуги с нееластично потребление в момента са окупирани от злоупотребяващи фирми. Цените на горивата, на газа, на публичните услуги, на електроенергията са най-бързо растящите. Ако общият индексна цените през последния отчетен месец на т.г. по отношение на юли 2001 е 184,7, то в посочените сектори на злоупотреба с господстващо положение от частните и държавни фирми, индексът е над 220. НЗОК харчи т.г. 5 пъти повече за лекарства в сравнение с 2001 г., когато населението е било с 604 хиляди души повече. В условията на икономическа криза това свива силно в реално изражение потреблението на домакинствата и оборота на малките фирми. Води до обедняване и загуба на работни места.

Замразените доходи

През мандата на последното правителство българският лев загуби почти 15 на сто от своята покупателна способност на вътрешния пазар. От това пострадаха всички хора, които получават фиксирани доходи и социални плащания. Особено тежък е ударът върху пенсионерите с техните замразени пенсии. Средната пенсия от 262 лева е загубила 39 лева от реалната си покупателна способност в сравнение с юли 2009-та.

Постоянен износ на валута

Значителна част от увеличената печалба на злоупотребяващите с господстващо положение фирми напуска страната. Платежният баланс на страната през миналата година е с дефицит от 1.3 млр евро. Търговският дефицит на страната ни с Русия, която диктува у нас цените на течните горива, газа и ядреното гориво, през 2011 е 3.5 млр. евро, а през 2012 г. е 9.3 млр. лева или 4.8 млр. евро. Този огромен приток от валута в Русия е от намиращото се в силна стагнация българско потребление и от загиващия български бизнес. Този внос на валута от България е наложен от Москва вместо балансирана търговия, която би създала над 200 хиляди работни места у нас.

Заключение

Кризата в Европа изисква голямо политическо усилие за дълбоки реформи. ЕС видимо губи икономическата си мощ в последните 5 години. Интеграцията в Съюза обективно отслабва. Дълговите проблеми на Юга създават остри напрежения. На общите ни проблеми се дават национални решения. Те често са за сметка на останалите.
ЕК предприема нещо срещу монополиста Газпром едва в последните месеци.
Кризата в България заплашва да се усили от дългогодишна политическа нестабилност, от правителствени и парламентарни кризи. Както беше в първите 7 години у нас след падането на Берлинската стена. Намирайки се в далечната периферия на ЕС ние сме изложени на много по-големи опасности от останалите страни.

Бележки от Солун по време на криза

14 април 2013
Евгений Дайнов, Offnews.bg

Добре е понякога да се излиза зад граница, защото виждайки нови неща на човек му минават нови мисли през главата. И свързвайки се със старите, понякога им дават повече яснота и релефност.
Прекарах към 24 часа в Солун. Онова, което не видях, е бедни хора с празни погледи, обречено редящи се по улиците за безплатна супа. Не видях също така никакви мутри. Представете си: град с размерите на Варна и – нито един мутър. Мутрите се появиха едва когато на връщане наближихме Кулата; и си бяха чисто нашенски.

Кризата до такава степен не е натъпкала гърците в бедност и безнадеждност, че те продължават да създават условия за добро, отпуснато, без дребни проблеми прекарване. Като например, решили са въпроса с пушенето по заведенията, без изобщо да бият тъпана. Влизаш, да речем, в добър – т.е. не за туристически групи – ресторант със запалена цигара в ръка. Показваш цигарата на оберкелнера, който кима и ти посочва маса в сепаре. Докато седнеш – ето го и пепелника. На входа пише, че пушенето е забранено, но няма друг клиент на заведението, който да те погледне лошо заради благословения дим, с който постепенно се обгръщаш.

Значи – можело. Както и в леговището на еврочиновниците, Брюксел, където бездимните заведения се броят на пръсти…

Най-важна откъм мисли беше вечерта, прекарана в бар Woodstock – един от десетината отворени към улицата рок барове, натъпкани в малка уличка с непроизносимо име, намираща се на две преки на запад от пазара. Разбрах защо на Солун се носи славата на рок столица на Балканите. Не видях, какви са им групите – не отидохме на лайв – но публиката, заливаща въпросната, уличка беше възхитителна.

Нямаше много хипита – общо взето, бях единствен – но затова пък уличката кипеше от всички видове и подвидове на децата на хипитата: хеви метали, трашове и готически типове; рокаджии, рокери и просто моторджии; расти, попъри и йотъри; депеш-модисти, смъкнати и скейтъри; пънкари, ню-уейвъри и добре гримирани последователи на „глам”. Докато им се радвах, бар Woodstock пусна подборка от най-добрите парчета на легендарния ирландски китарист Рори Галагър.

Този път мислите ми придобиха по-отчетлив обществено-политически характер. Преди години бях в Дъблин по работа и открих, че Рори Галагър е националният герой на ирландците. Неговият образ те посреща още на летището и те преследва навсякъде из града. От заведенията се леят негови композиции, а в книжарниците и музикалните магазини портретът му е на стената така, както е Левски в кабинетите на българските политици.

Цивилизована нация са ирландците. Имат си и те национални герои, свързани с въстания и пушки. За всеки наш воевода имат поне пет, най-малкото защото тяхната национално-освободителна ера приключи буквално преди десетина години. Дето се вика, доста от ирландските воеводи са още живи. Но въпреки изобилието на такива юнаци, ирландците са избрали за свой национален герой – дългокос музикант-блусар. Цивилизация…

Към два след полунощ купонът в Солун влезе в разгара си. Тълпи младежи прииждаха отвсякъде, клубовете и тротоарите преливаха, на уличното платно стана манифестация, а волумът на музиката се качи със съответните децибели. Останал, по повод на Рори Галагър, на философско ниво на рефлексия, си представих следното. В Солун в 2 сутринта кипи купон. В германския град Магдебург, който най-вероятно в момента издържа Солун, всички са си били в леглата си още в десет. Има ли нещо нередно в тази картина?

На първо четене, нередността е очевидна. Не може да е правилно хора, които си гледат кефа, да бъдат издържани от други, които се смачкват от работа и никога в живота си няма да участват в описания горе купон. Още повече, че на следващия ден видях на сергията вестник „Елефтеротипия”, който на първа страница беше плеснал огромен зловещ надпис Pax Germanica; а под него се мъдреше картинка на германския орел, впил нокти в Южна Европа.

Какво излиза? Едни клети, изпити от работа хора, издържат други, които всеки ден си правят купон – и накрая купонджиите, вместо да отправят благодарствени молитви за своите спасители, ги описват във вестниците си като хищни грабители. Лентяи и неблагодарници? Така изглежда.

На второ четене обаче нещата изобщо не са толкова лесни за отсъждане.

Кой, по дяволите, измисли идиотската теория, че когато вкараш коренно различни страни в усмирителната риза на една и съща валута, то по-бедните ще станат като по-богатите? Че гърците, благодарение на еврото, ще се превърнат в германци?

Това е кретенизъм от висша степен и беше ясно, че е кретенизъм още с първите разговори за еврото, започнали в началото на 90-те години. Маргарет Тачър, от чийто гений наскоро бяхме лишени, веднага каза, че това е идиотщина. И че онова, което ще се случи е, че в крайна сметка всички пари ще отидат на север, а всички дългове ще останат на юг от Алпите.

Така и стана. В първите десет години от живота на еврото Германия направи второто си „икономическо чудо”, защото парите постепенно мигрираха от юг на север и в крайна сметка кацаха в Берлин, Франкфурт и Бон. На юг, вакуумът оставен след мигрирането на парите постепенно се запълни с дългове. Германците получиха парите – станаха още по-германци, т.е още по-трудни за достигане от останалите. А гърците (италианците, испанците, португалците и т.н.) потънаха в дългове – т.е. станаха още по-гърци (и т.н.), вместо да се превърнат в германци.

Тази картинка беше ясна към 2005 година и безобразието незабавно трябваше да бъде прекратено още тогава. Еврото трябваше да бъде отменено незабавно; и веднага след това да бъде направен честен анализ и даден отговор на въпроса: какво, по дяволите, се случи?

А се случи, че Тачър беше права. Натиквайки силни и слаби икономики в една и съща парична единица, подсилваш силните и буквално изкормваш слабите. Няма как да стане друго.
Отговорът на въпроса „Защо?” е по-интересен. Трябва наистина да си малоумен – т.е. мозъкът ти да не фукнционира по обичайния начин – за да помислиш, че с елементарно социално инженерство можеш да превърнеш южен човек в северен човек. Разликите между двамата са се трупали с хилядолетия; и няма как някой блед брюкселски чиновник, завършил „бизнес администрация” (несъществуващ, между другото, предмет, чието преподаване незабавно трябва да бъде забранено) и затова имащ себе си за богоподобен, да отмени тези разлики.

Северният човек е индивидуалист и пуританин. Той си седи вкъщи и гледа с подозрение на житейските удоволствия. Убеден е, че правенето на пари с упорит, всекидневен труд, в продължение на десетилетия – това е праведният начин за живеене. Няма свободно време и то не му липсва, защото – поне така си мислят на север – ще го има в изобилие, след като се пенсионира.

Южният човек живее в групи и поради благоприятния климат – предимно навън. Постоянно общува и затова най-много цени не парите, а свободното време и свързаното с него общуване – ядене, пиене, танци и пр. Затова и купоните, които си организира за една седмица, северните хора не могат да видят за цял един живот.

Едните ценят парите, а другите – свободното време. Кой би могъл да отсъди, че едните са по-прави от другите? Че моделът на поведение на германците е по-правилен от модела на поведение на италианците, например? И кой би могъл да се надява, че с помощта на няколко валутни фокуса ще превърне едните в другите, ликвидирайки културни наслоения, формирани с хилядолетия?

Разумното поведение би било следното. Докато не се намери доказателство, че едните са безусловно прави, а другите безусловно грешат, и двата начина на живот да се тълкуват като равноправни. И въпросните общества да си формират съответните обществени договори. Едните да си структурират живота така, че да имат повече свободно време и по-малко пари. А другите, обратно – да основат обществата си върху разбирането, че е по-важно да имат пари, отколкото свободно време. При това положение, Югът би живял по-добре от Севера, макар по-беден. А Северът би живял по-зле от Юга, но затова пък с удовлетворението, че е по-богат.

От десетилетия обаче се прави точно обратното – северният начин на живот е обявен за по-правилен и всички са тикани да го приемат като свой. Резултатите са такива, каквито са.

И двете замесени страни, разбира се, имат собствени грешки, които усложняват ситуацията. Германците, да речем, много добре знаят, че дължат голяма част от богатството си на това, че изсмукаха парите от Юга след появата на еврото. Дори само поради този факт те дължат някаква компенсация на същия този Юг – например, да го подпомагат финансово, когато неизбежно закъса. Германците правят това, но все пак се гневят, че издържат „мързеливци” (т.е. хора, за които свободното време е по-ценно от парите).

Югът (гърците) също не са модел за морално поведение. От една страна знаят, че живеят в общество, основано върху свободното време – т.е. общество, в което по дефиниция винаги ще има по-малко пари, отколкото в Германия. Но в някакъв момент южните хора са решили да се възползват от еврото така, че да имат хем свободно време, хем пари. И са започнали да живеят на кредит, потъвайки в сегашните си дългове.

Няма, в случая, прави и криви народи. Затова не е скандално, че когато германците рухват в леглата си изнемощели след работния ден, в рамките на който са изработвали пари и за гърците, гърците пък в същия момент започват да се стягат да излизат на купон, на който да харчат пари, дадени им от германците.

И двете страни са толкова виновни, колкото – невинни; и двете страни имат толкова право да се сърдят на себе си, колкото – на другите. Когато тази елементарна истина бъде призната, едва тогава могат да последват действия, които наистина да изведат Европа от кризата. Инак кризата ще продължи безкрайно и в крайна сметка различните нации, сърдити една на друга, могат да се сблъскат по някакъв изключително неприятен начин.

Само появата на трезв разум в европейските дела може да направи така, че онези, които искат да прекарват времето си по барове в слушане на Рори Галагър, да могат да го правят. Но пък да нямат парите на онези, които искат да си лягат след работа. Които пък също имат правото да живеят скучния си живот, но да се радват на банковата си сметка.

Цветозар Томов: Има масовизация на ГЕРБ, напомняща компартията през 40-те години

Борисов е медиен продукт, а Цветанов има престъпно самосъзнание

 

05.08.2012

 

Интервю на Полина Паунова в Mediapool.bg

(Интервюто е правено преди 7-8 месеца, а колко актуално звучи... - бел.моя)

Цветозар Томов, Сн. БГНЕС

Смятате ли, че това, което се случи в съдебната система – уволнението на съдия Мирослава Тодорова, последващите заседания на ВСС, завихрящият се скандал “Крънчева” - ще нажежи обстановката в страната, или както обикновено август ще бъде летаргичен?

 

Такъв ефект ще има, но е много вероятно той да бъде през септември. През август няма да има движение по тези въпроси. Но със сигурност те ще дадат своето отражение със започването на активния сезон през септември.

 

Защо тогава скандалите се разразяват сега? За да бъдат забравени до септември ли?

 

Не мисля. Нещата малко или много бяха свързани с доклада на ЕК, с активната реформаторска роля на Съюза на съдиите в България напоследък. Ако помните, точно ден преди уволнението на Тодорова – на 11 юли, имаше изразяване на поредна активна позиция от тяхна страна. Веднага след това – на 12 юли, последва решението на ВСС. Уволнението на Тодорова е индикатор, че кабинетът е решил на всяка цена да се справи с овладяването на съдебната система – да я овладее напълно, да премахне неудобните хора в нея.

 

Т.е. да бъдат отстранени тези, които биха могли да настояват за нещо, или най-грубо казано – да мътят плановете на този кабинет в това отношение. Целта е спечелването на цялостен контрол върху ВСС, а оттам и върху избора на главен прокурор. Което от своя страна е гаранция за спечелването на парламентарните избори догодина. Прочитът на събитията е такъв - ГЕРБ целят победа на изборите, а това са ходовете, с които кабинетът смята да спечели тази победа.

 

Орлов мост, безпрецедентният протест на съдии – тези събития не генерират ли опозиционна енергия?

 

Основната разлика между управлението на ГЕРБ и всички предходни управления по време на демократичния хаос след 1989 година, е, сега наблюдаваме възстановяването в един по-модернизиран вариант на тоталитарния режим в България. Така могат да бъдат разчетени ходовете на тази власт.

 

Това не е просто авторитарен режим на Борисов, а режим, който се опитва да проведе централизация от горе до долу по вертикала, и да подчини всички власти на изпълнителната. Това е основната характеристика на всеки тоталитарен режим – единен ред както по вертикала, така и по хоризонтала.

 

Политиката на ГЕРБ е насочена към това и в момента навлиза в решаващ стадий борбата за връщането на тоталитарното управление в българското общество. Резултатът е засилването и на чисто опозиционните протести срещу правителството, които малко или много вече изглеждат дисидентски протести на хора, които искат повече граждански свободи.

 

Досега кабинетът на Борисов отстъпваше при всеки протест, струва ми се, че оттук насетне в предстоящата предизборна година ще бъдем свидетели на по-голяма безкомпромисност от страна на държавата. Пак ще повторя – те искат да завършат до края на мандата си налагането на политиката, за която вече споменахме. Готови са да платят всяка цена за това, дори и тежки напрежения с Брюксел.

 

Говорите за “режим”. В началото на мандата на Борисов преди три години имаше ли индикации, че ще се стигне до ескалация на напрежението?

 

Винаги съм твърдял това от самото начало по отношение на кариерата на Бойко Борисов. Той е човек с такъв тип представи за държавно устройство и политическа роля.

 

Иначе в самите програмни документи на ГЕРБ нямаше индикации за установяването на режим, но е ясно защо. Още от самото начало в политиката на това правителство бяха приети промените в Закона за СРС, в ЗЕС. Това бяха промени, които се опитаха да наложат и предишните управляващи, но не мина. В крайна сметка те бяха наложени съвсем безкомпромисно. Даде се ресурс на силовите служби да подложат обществото на тотален шантаж и ние сме свидетели на това. Мисля, че държавата засили ролята си като тотален посредник по отношение на почти всички бизнеси.

 

Опитите за подчиняване на законодателната и съдебната власт стартираха още от началото на мандата на правителството и Цветанов беше публичният герой в това отношение. Всъщност в България народното събрание никога не си е упражнявало функцията в тези 20 години, винаги е било подчинено на волята на изпълнителната власт и това до голяма степен е произведено от конституционната уредба на страната.

 

Но такъв натиск върху съда не е имало при нито едно предишно управление.

 

Нека не забравяме, че ГЕРБ овладя и президентската институция. Т.е. имат всички ресурси да създадат модела, за който говорим. И ако го създадат, това може да им гарантира още един мандат.

 

Имахме безпрецедентен случай – 136 български съдии изпратиха писмо до парламента с искане на оставката на ВСС. Нито една парламентарна група не прояви интерес към писмото. Липсва ли опозиция в България? Не се ли превръща съдът в истинския дисидент?

 

Парламентарната опозиция не е опозиция. Защото едновременно с това, че партиите конкуренти на ГЕРБ се чувстват заплашени от доста агресивната политика на ГЕРБ, те не искат смяна на модела на управление в страната. В крайна сметка ГЕРБ има ресурс да се споразумее с всички парламентарно представени партии, включително БСП и ДПС, ако ситуацията се развие така, че е необходим компромис между всички тях.

 

Моята версия е, че в крайна сметка заедно образуват един политически картел, който се старае да съхрани полукриминалния модел на упражняване на политическата и икономическа власт в България.

 

Пак повтарям – особеното при ГЕРБ е, че има съвършено ясен уклон този модел да възпроизведе начина на упражняване на властта по тоталитарен начин.

 

Единственият тип опозиционност спрямо сегашната власт, както и спрямо всеки тоталитарен режим, е дисидентството. Тъй като имаме ясни признаци на срастване на управляващата партия с държавата начинът да се протестира срещу властта е всъщност да се протестира срещу държавата изцяло, включително спрямо легитимните опозиционни политически сили.

 

Иначе дисидент може да бъде всеки – от съда до всеки обикновен гражданин. Реалният избор е между несвобода и нормалност.

 

Когато се дискутираше темата за вот на недоверие срещу кабинета в предаването “Референдум” по БНТ, за пръв път преобладаващата част от гласуващите зрители – 61% - застанаха срещу ГЕРБ с мотива, че такъв вот е оправдан. Дава ли ни основание този факт да смятаме, че неодобрението срещу управляващите расте?

 

Един от възможните сценарии, който предвиждам, е ГЕРБ да спечели изборите догодина дори по-убедително, отколкото ги спечели през 2009 година. Условието това да се случи, е да успеят наистина да ликвидират всяка институционална инициатива срещу себе си.

 

Ако не допуснат съществуването на независими центрове на власт, изборите ще бъдат спечелени от Борисов. Това ще се случи, защото в обществото ще бъде нагнетен страх и напрежение и ще имат възможност да фалшифицират изборните резултати.

 

Няма тоталитарен режим, който да е губил избори – няма такъв случай. Въпросът е доколко могат да осъществят това.

 

Иначе никое изследване няма отношение към подобно стечение на обстоятелствата. Ако бъде проведено изследване в Северна Корея, ще бъде регистрирана много единна подкрепа за поредния севернокорейски лидер. Ако измериш рейтинга на Лукашенко, той ще е два пъти по-висок от този на Борисов. Винаги, когато има такъв модел на управление, нямаме свободни избори, а когато имаме несвободни избори, властта се самолегитимира чрез тях. Очаквам, че в България този процес може да се развие и да достигне до застрашителни размери, при които ГЕРБ да спечели с абсолютно мнозинство.

 

Споменахте в началото, че може да се родят антиевропейски настроения. Ако се развие такъв сценарий, каква може да бъде ролята на ЕС и отношението на българската власт към съюза?

 

Това ще доведе до охладняване на отношенията на сегашните управляващите и ЕС. То вече се усеща. Но дали ще доведе до тежък конфликт, ми е трудно да предскажа. Между другото, това е един от начините това управление да се провали – ако преиграе в тази посока.

 

Правителството няма да оцелее, ако бъде принудено да преиграе, за да осъществи политическите си цели. Казусът с Мирослава Тодорова го показва. Тя, може би, е най-опасният враг на този режим в момента, именно защото принуди управляващите да я репресират. Усети се, бе отразено в доклада на ЕК и бе премината една граница, при която режимът започва да изглежда в неизгодна светлина навън. Но тази граница трябва да бъде премината многократно, за да се разклатят устоите на режима. Всяко подобно управление, в крайна сметка, е колос на глинени крака. Може да бъде съборен, ако му отсечеш краката, а това означава да покажеш гнусната му природа пред света.

 

Иначе – без външна изолация режимът на Борисов няма да падне, той има достатъчно ресурс отвътре, за да задържи властта. И да я направи абсолютна.

 

В казуса с Мирослава Тодорова президентът застана по доста софистициран начин на страната на съдиите. Започва ли да се еманципира Плевнелиев?

 

И Борисов се дистанцира. Нарече уволнението й провокация, с което внася яснота, че Цветанов трябва да вади кестените от огъня, всички останали да пазят дистанция, за да може, ако това доста неугледно действие предизвика остра реакция навън – да има ход назад. Това е част от политическия пиар.

 

Колкото до Плевнелиев, смятам, че по-скоро маркира територии на възможна бъдеща еманципация, ако му се наложи. А тя пък може да се наложи, ако режимът стане неудобен за външните си покровители.

 

По какъв начин може да стане засилването на антиевропейски настроения?

 

Това може да се случи, ако официалната пропаганда започне да обяснява последиците от собствената си икономическа политика, които се свеждат до обедняване и ликвидиране на средния и дребния бизнес, като резултат от общоевропейската икономическа криза. Опити вече има и като че ли има тенденции те да се засилват. Борисов е прекрасен популист, може да влезе в тази роля, ако му се наложи.

 

А каква е ролята тук на медиите и социолозите?

 

Ролята на медиите е слугинска. Обслужват режима масово, а изключенията са твърде малко. За съжаление, хората, които са в публичния живот, могат да избират между личното достойнство и материалното благополучие. Като изборът на едното води до загуба на другото. При тази ситуация повечето хора предпочитат материалните облаги. Което е естествено, защото нито едно общество не се състои от герои.

 

Европейският доклад беше заглушен от атентата в Бургас. Защо, според вас, няма да има доклади за страната ни година и половина?

 

Това действие на Брюксел казва, че ситуацията в страната е неясна, че не се знае как може да се въздейства върху българското правителство, за да се постигнат реформите. Но те няма да могат да се постигнат без падането от власт на Борисов. Няма гаранция, обаче, че дори слизането от властта на ГЕРБ да се случи, реформите ще се постигнат. Защото идването на ГЕРБ на власт и последователността в опитите им да установяват тоталитарни управленски практики в България е резултат на криминалната природа на целия преход към демокрация.

 

Така че не би било достатъчно един такъв опит да се е провалил. Необходимо е да бъде сменена отново политическата система, която показва, че не може да работи в тези 20 години. Никакви реформи няма да се постигнат, ако дойде на власт нова Тройна коалиция, да кажем, която да замени този неясен смърдящ тоталитарен ред с не по-малко смърдящ демократичен хаос, който цареше в предходното управление.

 

Трябва да се гарантира истинско разделение на властите – изпълнителна, законодателна и съдебна. В същото време без взаимен контрол между тях нищо няма да се случи.

 

Ако се върнем на темата ВСС – трябва да се ликвидира възможността законодателите да участват в избора на ВСС, да се ликвидира странната симбиоза между прокуратура и съд в сегашния ВСС. Прокуратурата може спокойно да бъде към изпълнителната власт, но при всички положения и прокуратурата, и полицията би следвало да не могат да бъдат политически контролирани от изпълнителната власт.

 

Трябва да се въведат някакви практики, пречещи на всеки политически субект, идващ на власт, да подменя буквално цялата администрация. Защото по този начин рекрутираме администрация, която е политически обвързана и професионално непригодна да върши каквото и да е в полза на обществото.

 

Подобни неща не възникват като проблем в рамките на европейската демократична култура, там, където се знае, че смяната на едно правителство не води до сътресения в административните редици. В България обаче всеки води своите партизански дружинки и това не е тръгнало от ГЕРБ. Истината е, че при ГЕРБ обаче се стигна до толкова ниски слоеве, че на практика партията срасна с държавата.

 

В България обаче няма нови политически субекти. Те са от този "криминален преход", както го наричате вие. Тогава не става ли невъзможно всичко това?

 

Да, става, защото картелът вече е образуван. В него има медии, сенчест бизнес, политици от всички партии. Финансира се с нечисти пари и може да поддържа монопол върху изборния процес, без да позволява някой да го атакува отвън.

 

Изходът какъв е?

 

Трябва самият този картел да бъде подложен на силен натиск. В крайна сметка при нежните революции от 1989 година това се получи.

 

Говорите за силен натиск, но междувременно от Факултета по журналистика, където тема на устния приемен изпит бяха протестите от Орлов мост, твърдят, че единствените кандидат-студенти, които са знаели за протестите, са били от Варна, София и Пловдив. А какво става в по-малките градове?

 

Това, което казвате, не ме учудва. Страната е разбита на феодални парцели, обществото в България до голяма степен е нямо и глухо. Хората, които се интересуват от политическите процеси, в нито една страната не са кой знае колко много, но в България са много малко. Това прави възможно изборният процес да бъде изцяло манипулиран – да зависи от посланията, които силните на деня излъчват през медиите към избирателите.

 

Но това състояние на обществото не е толкова страшно. Нормално е хората да си живеят живота, без кой знае колко да се интересуват от политика, в повечето нормални страни е така. Въпросът е, че у нас няма отработени демократични рефлекси, нямаме достатъчно устойчива демократична култура, която да ни позволи, разпознавайки някой като негоден, да го изхвърлим моментално.

 

Доста медии са се впуснали да градят образа на Бойко Борисов като на човек от народа – премиерът е художник, обича да рисува, да свири на китара, няма приятели, самотен е като куче. Какво влияние оказва това?

 

Борисов е медиен продукт от самото начало. Не откакто стана премиер и предизвика купища слагачески реакции спрямо себе си.

 

Спомнете си, той беше избран по странен начин за главен секретар на МВР на 01.09.2001 година. Без да има професионални компетентности, получи тази длъжност. Нямаше нито чин, нито опит, не е имало друг такъв главен секретар.

 

Четири години преди това, доколкото изобщо е влизал в публичното пространство, Борисов е влизал като охранител, свързан с подземния свят. Веднага след като стана главен секретар на МВР, той израсна като централна фигура за медиите – много бързо бе направен неговия имидж, за не повече от няколко месеца, а и той има необходимите артистични качества. Очевидно заради това е избран на тази роля.

 

Истината е, че той не се е самонаправил такъв, какъвто е. Няма как да се самонаправи. Няма как да вземеш човек без грам оперативен опит, да го сложиш на чело на системата за сигурност, да му дадеш достъп до всички медии и да го направиш в уникалната роля на ТВ-звезда и шериф на републиката за 2-3 месеца, ако това не е началото на дългосрочен политически проект, създаден от някой друг.

 

Един ден преди да заеме длъжността си в МВР, бе публикуван негов портрет в "Стандарт“. Там той бе изкаран световен шампион по карате, някакъв свръхчовек. Текстът бе публикуван, преди още някой да му знае името.

 

Така, че този рамбовски образ, постепенно впоследствие преобразуван в бащица и повелител на нацията, според мен, е изграден с колективните усилия на мощни задкулисни центрове на власт, а Борисов се оказа подходящ да изиграе тази роля.

 

Тогава каква е ролята на Цветан Цветанов?

 

В чисто персонален план едва ли сме имали по-негоден човек за вицепремиер и вътрешен министър. Цветанов е човек, чиито политически разбирания са буквално опасни. Следя отдавна този човек и ми се струва, че той има фундаменталния проблем на всеки с престъпно мислене – не различава добро от зло. Поради това има невинно съзнание, което го прави още по-опасен и изпълнен с чувството за мисия.

 

Защо е в тази роля и защо хората, които биха могли да го неутрализират в тази власт, не го правят - това са въпроси, на които ми е трудно да отговоря. Не мога да преценя и дали той самият не е горещ картоф, който Борисов не може да махне. Но без съмнение става дума за човек с престъпно самосъзнание. Той е морално и интелектуално непригоден да различава добро от зло.

 

Само историята с лекарите от Горна Оряховица и четенето на СРС-та от трибуната на парламента, което като свое последствие имаше освен всичко друго и съсипването на здравето на един от тези медици, би следвало да е достатъчна причина, за да бъде изметен този човек от политическата власт. А списъкът с Цветановите безобразия е безкраен. Казусът Тодорова само подкрепя това.

 

Нямате ли усещането, че разчистването на сметките с неудобните хора, без значение къде се намират те – съд, опозиция – добива гротескно груба изява? Това ще отключи ли анти-ГЕРБ настроения?

 

Може би, защото едно ожесточаване на репресиите е логично да се случи. Не се съмнявам, че Борисов иска да пипа с меки ръкавици, ако може да си постига целите, без да се налага да толерира преки репресии, които бяха наложени, например, срещу съдия Тодорова. Той би предпочел това като вариант. Но в степента, в която ГЕРБ се опитва да подчини обществото в своите властови цели, ще продуцира нарастване и на чисто гражданската съпротива срещу ГЕРБ.

 

В този смисъл Мирослава Тодорова се оказа много опасна за този режим. И именно заради това той си позволи преки репресии срещу нея през ВСС. Включително безсмисленото й даване на прокурор. Беше направено всичко да бъде дискредитирана. Видяхме – започна се от преки фалшификации. Видяхме това, което стана с делото Анчови за изнасилените деца, което първо се оказа, че не е гледано от Тодорова, а после пък се оказа, че военният съд ги оправда поради негодните доказателства на МВР. Т.е. видяхме опит да бъде демонизирана съдия Тодорова, между другото, с известен успех – мненията за нея за разделени на две.

 

Как си обяснявате съществуващото одобрение на ГЕРБ, което не е малко?

 

ГЕРБ не само се радва на одобрение, а е най-популярната партия в България с високи шансове за голяма фонова популярност на базата, на която с натиск, репресии и фалшификации да спечели идните избори. Този тип политика се харесва от много хора. Няма презумпция, че хората искат да са граждани.

 

Извън това този тип политика въвлича много хора в ситуации, в които за тях става изгодно ГЕРБ да е на власт и да води такава политика. Имаме една масовизация на тази партия, много наподобяваща масовизацията на комунистическата партия в края на 40-те години, където всякакви лузъри от села и паланки тръгнаха да завземат властта, да стават юристи, да получават постове, да громят буржоазната интелигенция.

 

През ГЕРБ отново всичко се громи и много хора получиха исторически биографичен шанс за себе си, да се доберат до власт чрез тази партия.

 

Тези хора и техните семейства образуват една маса, която би гласувала за ГЕРБ при всички обстоятелства.

 

Нарасналото значение на силовите институции в страната дава друг важен ресурс. Фактически овладявайки държавата, ГЕРБ създава и огромни интереси у всички, които по някакъв начин са свързани с нея, да подкрепят режима.

 

Подобни режими не са измирали поради липса на популярност. Те са загивали поради икономическа и социална неефективност.

Европа и кризата

Европа и кризата

dnevnik.bg
25 мар 2013
http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/03/25/2028503_evropa_i_krizata/?ref=id


Изказване на политолога Иван Кръстев по време на дискусията за кризата в Европа и ефектите й, организирана от Посолството на Испания в България, Центъра за либерални стратегии, Европейския съвет за външна политика, Кралския институт "Елкано" и Софийския университет "Св. Климент Охридски" миналата сряда. Препубликуваме текста от портала "Култура". Вътрешните заглавия са на редакцията. 
Eвропейският съюз, такъв какъвто го познаваме, вече не съществува. Въпросът не е в това какъв ще стане съюзът, въпросът е, че този ЕС, в който влязохме, вече го няма. Вече не функционира нито един от основните стълбове – нямам предвид само икономиката – през които се обяснява ЕС.

Първо, споменът за Втората световна война. Преди година бяха публикувани резултати от изследване на 14-16 годишни ученици в гимназиите в Германия. Оказа се, че една трета от тях не знае кой е Хитлер, а други 40 % мислят, че човешките права са били еднакво добре защитени във всички режими от 1933 г. досега. Това не означава, че в Германия има носталгия по фашизма, а означава, че историята е свършила, но не в смисъла на Фукуяма, а в смисъл, че има едно поколение, което няма отношение към тази история. Илюзия е да се мисли, че легитимността на ЕС може да бъде удържана през спомена за войната.

Второто, което е част от геополитическата ситуация, родила ЕС, е Студената война. Нея също я няма. Днес ЕС не може да има такъв  враг, какъвто представляваше за него Съветският съюз след 1949 г. Тоест Студената война също не може да реши нито един от проблемите, свързани с легитимността на ЕС.

Третият стълб е просперитетът. ЕС е едно изключително богато място, макар това да не важи за България. 60 % от европейците през 2012 г. обаче мислят, че децата им ще живеят по-зле от тях. От тази гледна точка проблемът не е в това как живееш сега, проблемът е в перспективата, така че този източник на легитимност също вече го няма.

Следващ източник на легитимност беше конвергенцията – тогава, когато по-бедните страни, влезли в ЕС, започват да се приближават към по-богатите. Това беше вярно допреди няколко години. Ако се окажат верни сегашните икономически прогнози за следващите десет години, ще се окаже, че, спрямо Германия, след десет години Гърция ще бъде точно толкова бедна, колкото е била в момента на своето влизане в ЕС.

Всички казват, че ЕС е елитен проект. Това е вярно. В момента обаче проблемът не е в това, че елитите са станали антиевропейски, а че те са загубили възможността си да контролират националните дебати. Това, че елитите имат съгласие за ЕС вече не означава много, тъй като

хората нямат никакво доверие на елитите
Ако погледнете социологическите проучвания, ще видите, че легитимността на ЕС има две напълно различни обяснения в северните и в южните страни. В Германия и Швеция, например, хората вярват на ЕС, защото вярват на своите правителства. В страни като България, Гърция или Италия хората не вярват на своите правителства и затова вярват на ЕС. Логиката е – ние не знаем какви са онези там, но не може да са по-лоши от нашите. Ако трябва да бъда честен, това започва да се променя – последната криза показа, че този тип отношениия също вече не функционира.

И накрая,

проблемът за социалната държава
Социалната държава е част от идентитета на ЕС и в това няма никакво съмнение. В момента обаче проблемът не е в това дали социалната държава е добра или лоша, а как може да бъде удържана тя при съществуването не просто на глобална конкуренция, а на голяма демографска промяна в Европа. Проблемът не е, че ние, европейците, ставаме все по-малко, проблемът е, че през 2040 г. 4% от населението на Европа ще бъдат хора над 80-годишна възраст. Европа е възрастна. Неслучайно във външнополитически план тя се държи като пенсионер.

Има разлика между пенсионирана сила и залязваща сила. Тук не става дума толкова за натиска на другите, колкото за твоето желание да те оставят на мира. В този смисъл е интересен анализът на един от големите немски социолози Волфганг Щарк, анализ, който идва по-скоро отляво, отколкото отдясно. През 60-те години, когато немската икономика произвежда растеж в рамките на 10-12 %, е имало достатъчно средства, за да може политиката да преразпределя. Първото нещо, което се случва, когато това приключва, е инфлацията. При инфлация най-силните групи – бизнесът и профсъюзите – успяват да компенсират себе си, а другите започват да поемат загубата. Това работи до 70-те години. Голямата криза на 70-те години създаде първо публичните дългове, а после публичният дълг беше намален и стана частен дълг, който пък просто беше национализиран преди 5 години.

Проблемът е, че в момента няма от кого да вземеш пари. Не можеш да вземеш пари от следващите поколения, защото това вече се е случило с натрупването на публичен дълг. Затова въпросът за социалната държава не е въпрос на идеологически избор, а въпрос за това какво правиш и как я удържаш. От друга страна, желанието за нейното запазване ще се засилва с демографската промяна. Колкото по-възрастен става един човек, толкова по-важно ще е за него каква ще бъде пенсията му. И хората на тази възраст ще бъдат хората, които гласуват в Европа.

Друг

резултат от кризата са новите деления, които се появяват
Много се говори за разделението между Франция и Германия. Моето наблюдение през последните години е, че Франция отпадна от позицията си на партньор на Германия в съуправлението на Европа. Появяват се други деления, които са много по-важни. Вътре в ЕС изчезна делението между Изток и Запад. Наблюдавам появата на поне четири нови големи деления. Ще спомена част от тях. Първото е между страните в еврозоната и страните извън еврозоната. Много често, когато кажат ЕС, немците, французите и испанците мислят за еврозоната. Това деление няма да е абсолютно, докато стратегически важни страни като Полша и Швеция продължават да бъдат извън еврозоната. Представете си обаче момента, в който Полша и Швеция влязат в еврозоната, а извън нея останат страни като Румъния, Унгария и България, особено ако междувременно Великобритания излезе от ЕС. Така че ако преди година се питахме кой ще влезе в ЕС, сега основното е кой ще излезе и големият проблем е, че можеш дори да излезеш, без да разбереш. Струва ми се, че това е част от проблема, който стои пред България.

Второто изключително важно деление е между страните-кредиторки и страните-длъжници. Основното, което Германия каза на Гърция, когато южната ни съседка поиска референдум, бе: "Вие искате да правите референдум за нашите пари". Това не е напълно нелегитимен аргумент. Не бива да се позволява превръщането на която и да е от страните в заложник. Това е проблемът с общата валута и съществуването на обща валута при отсъствието на обща политика.

Не мисля, че кризата може да бъде решена само с позитивна психология. Съществува изключително силна танденция към позитивна психология – ти си добре, когато си мислиш, че си добре. Това върши работа, но в определен мащаб и до определена степен. Може обаче да се стигне до сериозни ответни удари в момента,

когато хората решат, че им е отнето правото да кажат как се чувстват
В този смисъл България е изключително интересен пример. Ако Германия смята, че ЕС може да бъде преструктуриран по начина, по който тя предлага, една от причините за това е опитът на България. В продължение на 10-12 години България е наистина финансово стабилна страна с много нисък публичен дълг. Нещо повече, има голяма приемственост на икономическа политика при много висока политическа нестабилност. За последните 12 години България е сменила четири правителства, като е управлявана от леви и от десни, без да бъде променяна макроикономическата рамка. Основното послание на ЕС в момента е, че за да може да имате обща валута при отсъствието на обща политика, избирателите имат право да сменят правителствата, но нямат право да сменят политиката. Слабостта на тази ситуация е, че щом избирателите се почувстват нещастни, те започват да атакуват политическата система за всичко.

В България това се вижда много ясно – тъй като сте недоволни от сметките за ток, искате да смените конституцията. Изведнъж всеки конкретен проблем се превръща в проблем на политическата система като такава.

Как да излезем от кризата? Ако погледнем ЕС, ще видим, че едни страни са в криза, но други не. Нещо повече, кризата доведе до позитивни резултати в някои страни. От тази гледна точка основният проблем на всяка политика е, че има печеливши и губещи. Това е нещото, за което политиците забравиха да говорят. Това, че има печеливши и губещи, е  нормално, въпросът е как компенсираш губещите и как обясняваш на печелившите, че е в техен интерес това да се случи.

Ние продължаваме да мислим, че са възможни политики, при които всички печелят едновременно. Най-старата дефиниция на политиката обаче е – кой, какво, кога и как получава. Разбира се, че има печеливши и губещи. В ЕС това е още по-трудно, защото естественият модел на солидарност не съществува по начина, по който съществува в националната държава. Нещо повече, страните в ЕС нямат обща история, нямат и общ език. Големият проблем е да бъде предефинирано това "ние", така че да може ЕС да функционира. В момента в Европа има два напълно противоположни процеса, които се случват едновременно – много повече интеграция на институционално ниво (напълно съгласен съм, че в този смисъл банковият съюз е изключително успешна политика), но в същото време тече

ренационализация на два много важни ресурса: на човешкия сантимент и на финансовите потоци
Последните протести в България са първите от 25 години насам, на които не се издига европейско знаме, с изключение на това, което бе изгорено. Това е голямата разлика. В резултат на кризата 80% от финансовия поток беше ренационализиран. Честно казано, симпатизирам на идеята да бъде проведен референдум за национализацията на ЕРП-та. Смятам, че това е една изключително глупава идея, но е нормално демокрацията да функционира през негативния опит на хората. Само две години в България имаше реално реформаторско мнозинство на обществено ниво и това беше периодът 1997-1999г. , защото тогава хората помнеха хиперинфлацията.

Когато помниш какво лошо се е случило, си готов да подкрепиш една или друга политика. Ако обаче непрекъснато има една и съща политика, независимо кой е на власт, тогава не може да се осигури обществена подкрепа за тази политика. За жалост се оказахме в тази ситуация. От тази гледна точка политиката "няма друга алтернатива" – не е нито лява, нито дясна. Тя означава, че правя нещо, не защото мисля, че то е добрата политика, а, че го правя, защото не мога да правя нищо друго. Това не е убедително, особено ако хората не са щастливи от онова, което им се случва.

Сама по себе си финансовата стабилност не е нещо лошо. Проблемът обаче е, че финансовата стабилност не може да бъде цел, тя е инструмент. Финансовата стабилност в страна с високи доходи обикновено гарантира политическа стабилност.

Финансовата стабилност в бедна страна създава усещането за стагнация
Според мен логиката на Симеон Дянков, или поне това, което може да бъде реконструирано отвън, изглежда така – в ситуация, в която повечето европейски страни вървят към високи публични дългове, и в която има свободни капитали, се очаква тези капитали да отидат в страни, в които има финансова стабилност и ниски данъци. Тази логика е политически невярна.

Когато говорим за България, става дума за малък пазар, обграден от проблемни икономики, за икономика, която не може да погълне кой знае какви чужди инвестиции. Идеята за тотална финансова стабилност в ситуация на криза доведе до правителственото решение в началото на мандата на ГЕРБ да бъде забавено разплащането на парите на фирмите. Това обезкръви бизнес-сектора. Дянков смяташе, че този проблем ще бъде компенсиран вследствие на изключителната финансова стабилност и на ниските данъци, в резултат на което ще има голям приток на чужди инвестиции. Това не се случи и беше ясно, че няма да се случи, поради политическата и социална нестабилност в региона. Ако хората са на улицата, няма никакво значение какви са данъците.

Представете си чужд инвеститор, който вижда, че се пали сграда на друг чужд инвеститор, и се интересува какви са данъците. Това е безсмислено. Политическата и социална стабилност са основните предпоставки за приток на инвестиции. Финансовата стабилност не може да бъде самоцел, както и напомпването на пари в икономиката не означава непременно, че ще се стигне до растеж и отваряне на нови работни места. Сериозният разговор започва сега, защото макар да имаме много критики към ЕС,

извън съюза няма розова перспектива за България
Страната ни е толкова малка, че не може да води протекционистка политика. Освен това социалният проблем в България се решава главно с пари, които идват от хора, работещи навън.

За да промениш една страна, трябва да си готов да инвестираш страшно много време и политическа енергия, да си готов да се занимаваш с нещо. Ако през цялото време мислиш, че има повече сметка да излезеш от страната, отколкото да я промениш, винаги ще има недостиг на критична маса от хора. Сега сме в този критичен момент, в който има гражданска активност, но не е ясно накъде отива тя. Има тотално неприемане на политиците, в резултат на което нормалните хора много трудно решават да се занимават с политика, защото цената, която ще платят, е много висока.

Лесно ли е да решиш да влезеш в публичния живот, ако знаеш, че ще бъдеш атакуван, че каквото и да правиш, то ще бъде обяснявано с криминални схеми? Това води до негативна селекция. Ще завърша с една белгийска поговорка, която много обичам: "Когато си отидат отвратените, остават отвратителните".