Никога повече!

Перспективите за реформа в правосъдието и вътрешния ред

Христо Иванов
Програмен директор на Българския инститит за правни инициативи. Наблюдател на процеса на съдебната реформа у нас. Завършил е право в СУ „Св. Климент Охридски” и е специализирал във Washington College of Law.

в."Култура"  22 март 2013 

Възможността обществата да направят крачка напред в натрупването на демократичен опит зависи от способността им да формират споделено разбиране за досегашното си състояние. С други думи, развитието на обществото, изглежда, че става не по пътя на точното полагане на следващия етап, колкото е въпрос на осъзнаване на това, което трябва да остане в миналото, въпрос на натрупване на консенсуси от вида „никога повече”. Сега тандемът Борисов–Цветанов се прибра зад кулисите, от които преди това произлезе. Дали става дума за антракт, в който медийният грим ще бъде освежен преди второ действие, или е край на представлението им, зависи не толкова от успеха ни да определим непрестанно предъвкваната липсваща управленска алтернатива, колкото от способността ни да назовем какво представлява(ше) техният режим и да определим дефицитите на демокрацията ни, които го направиха възможен.

Тази обърнатост назад в моментите на обществен напредък личи и от актове като конституциите на САЩ и ЮАР, които започват с позоваване на миналото и са пропити от намерението да създадат гаранции, че то повече няма да се повтори. Нашата конституция от 1991 г. не съдържа каквато и да е референция към историческия си или социален контекст. Тя прилича на приемлива конституционна конфекция, която може да бъде облечена на всяка нововъзникваща демокрация. Заедно с други аксиоми на прехода, Конституцията остана в много отношения една „окачена фасада”, която досега не успя да се свърже с вътрешността на обществото. И днес с особена сила звучат искания за замяната й с нова.

Макар тази идея да е лоша (нито ни е нужна нова Конституция, нито имаме времето и колективните ресурси да я създадем), в нея трябва да разчетем желанието да фиксираме колективното осъзнаване на това „как стигнахме до тук” и как повече да не се връщаме. Освен чрез създаване на нови фундаментални актове, трупането на демократичен опит става и чрез вдъхването на нов смисъл в заварените. Тук е съществено да бъдат проведени задълбочени и честни разговори за състоянието на медиите, важността на институциите и процедурите (а не на свеждането им до личната воля на един „началник там горе”), легитимността на партиите и организациите на гражданското общество, изборите, ценността на правата на човека (и особено на тези от нас, които не се харесват на медийно конструираното мнозинство) и прочее. Ако подобни кристализации бъдат доведени до успешен край, големи сегменти от обществения ни ред (често определян като договор, инкорпориран в Конституцията) ще бъдат обновени чрез вдъхването на ново разбиране и легитимност в съществуващите форми, привнесени механично от развитите демокрации. При характерната ни половинчатост и със скоростта, с която процесът на осъзнаване протича, не е безпочвена опасността да продължим с осмислянето в условията на презареждане на проекта ГЕРБ в нов управленски мандат.

Вземайки повод от статията на Мирослава Тодорова от миналия брой на „Култура”, ще се опитам да дам принос за този процес по отношение на правосъдието. По парадоксален начин г-н Цветан Цветанов се оказа особено важна фигура за развитието на правосъзнанието ни и оздравяването на правосъдните и правоохранителните ни институции. Г-н Цветанов доведе до чудовищна кулминация поредица от съществуващи политически технологии в областта на правосъдието и с това ги направи графично видими. Само неговата бруталност, както и спецификата на публичния му образ, можаха да внесат днешната яснота в този сектор и да направят възможен прехода от дифузно недоволство от „дефицита на правосъдие” към изграждане на достатъчно нюансирана картина за конкретните проблеми и нужните реформи.

Превръщането на конкретни дела в медийни позорища разкри дълго скриваната истина, че твърде често полицейските разработки и прокурорските преписки представляват зле скалъпени симулации, обречени на безопасен за продуцентите си крах в съда, който накрая да понесе вината за целия резултат. Почна да се провижда и истината, че в много случаи подобни дела имат други употреби – свързани с шантажиране, ликвидиране на бизнес конкуренти, заграбване на икономически ниши, поставяне на политически фигури в зависимост. Невъзпряната от реакция на медиен имунитет кампания на Цветанов срещу съда и изваждането в светлината на прожектора на съдиите, с които силовият вицепремиер „си говори”, направи много за осветяване на механизмите, по които политическата класа инсталира свои протежета, зависими от професионалната си несъстоятелност (най-малко), и ползва услугите им. Безжалостното и безпроблемно вземане на предишния Висш съдебен съвет (ВСС) на абордаж и инсталирането на нов състав на съвета (в незабравимо сценично партньорство с г-жа Искра Фидосова) всъщност освети парцелирането на подобни органи между управляващи и „опозиция” и формирането на зависими клики, които са неспособни да управляват, а посвещават мандатите си на злоупотреби и търговия с правомощия с всеки следващ силен на деня. Подчиняването на прокуратурата и налагането на фаворита на ГЕРБ за нов главен прокурор разколеба разбирането, че за преодоляване на безконтролността на държавното обвинение и тенденцията то да се превръща във властова база за квазиполитическа (граничеща с мафиотизиране) игра, се налага прокуратурата просто да бъде преместена в изпълнителната власт. Скандалите, които последваха въвеждането под обществен натиск на нови процедури за назначения във ВСС и Конституционния съд, показаха как зависимостите, размяната на услуги и търговията с постове са истинската същност на „политиката” по отношение на съдебната власт. А упоритият отказ на прокуратурата, Народното събрание, ВСС и всички други органи да събират информация за кандидатите, да задават въпроси и да обсъждат сериозно съмненията в нравствеността им и в нужните професионални качества, оголи липсата на воля за реформа.

Изключително важен комплекс от въпроси, който ни остава след Цветановото самодържавие в силовия сектор, е свързан с конкуренцията за легитимност между вътрешното ни обществено мнение и продуцираната от пресцентъра на МВР подкрепа от „евро-атлантическите партньори”, както и неизвестността какво точно се дава от наше име в замяна на тази подкрепа. Преди да са се демократизирали и преминали под контрола на националния интерес, нашите служби изведнъж се оказаха интегрирани (или поне допуснати докъдето са нужни) в западната тенденция за засилване на ведомствата по сигурността, снабдени с качествено нова технологична и правова възможност да правят собствена външна политика, да водят войни или, както изглежда е в нашия случай – да играят вътрешнополитическа роля с неясни параметри. Това, съчетано с фигурата на г-н Цветанов, породи остро усещане за нарасналата власт върху гражданите и тотална липса на граждански контрол. На този фон реална стойност започна да придобива наличието на независим и неограничен в компетентността си съд, прилагащ Европейската конвенция за правата на човека (да се свети името й!). Мрачното могъщество на г-н Цветанов на върха на МВР би трябвало да доведе до твърд консенсус министрите на вътрешните работи никога повече да не бъдат ярки политически фигури.

Ако допреди няколко години темата за дефицитите на съдебната власт оставаше въпрос на технически преговори с експертите на ЕК и беше възможно председателят на едно от двете Върховни съдилища да повтаря как не знаел какво се има предвид под съдебна реформа, а понятията „реформа на прокуратурата” и „реформа на МВР” практически отсъстваха, днес ние се намираме в много различна ситуация. В предишни периоди насилието на политически и икономически лобита върху съдебната власт, конкретните механизми на корупция и търговия с власт, формите на негативна селекция в магистратурата, управленските провали, липсата на реформи в „службите” и несмутената им симбиоза с мафиотски структури оставаха под повърхността на вътрешната омерта и външната липса на медиен интерес. Сега обаче, след поредицата от институционални кризи, причинени от политиката на ГЕРБ, и чудовищните злоупотреби със силите за сигурност, те станаха ясно видими за всеки, който не си затваря очите.

Вероятно най-важният принос на г-н Цветанов за възможността за съдебна реформа обаче е, че с агресията срещу съда той катализира необратимо процесите на вътрешни промени в състоянието на съдийското съсловие и предизвика неочаквана обществена подкрепа за съда. Докато видимостта на проблемите дава ясни цели на реформата, наченките на нов съсловен и обществен климат гарантират, че ще има и агенти на промяната. Годините на принудена енергична съпротива от страна на една група съдии, подкрепена от неголяма правозащитна общност, започна да променя начина, по който самите съдии и юристи гледат на ролята си. Все повече съдии по нов начин осъзнават призванието си и отстояват съдебната власт. Преминаването от състояние на пасивни чиновници, които просто прилагат закона и си затварят очите какво се случва в съседните кабинети и в коридорите на съдебните палати, към състояние на легитимни и осъзнати носители на държавна власт в името на публичния интерес, постави въпроса за легитимация чрез самоочистване на съсловието и търсене на обществена подкрепа. В обществото пък самата картина на противопоставяне на група интелигентни лица, въоръжени единствено с компетентността и чувството си за чест, срещу груба шаячна сила, нетърпяща граници и институционален интегритет, индуцира приливи на не докрай осъзната подкрепа за съдиите. Знаково в тази насока беше завеждането на делото за клевета от съдия Мирослава Тодорова срещу министър Цветанов като израз не само на лично упорство за защита на достойнството, но най-вече като настояване и припомняме, че правните средства за внасяне на ред съществуват и тъкмо те са изходът за реабилитиране на ценностите, по които се упражнява държавната власт. А кулминацията настъпи с искането на оставката на предишния ВСС и безпрецедентния съдийски протест от миналото лято след уволнението на председателката на съдийския съюз.

В предговора към изследването на френския Държавен съвет (Conseild’Etat – грубо съответен на нашия Върховен административен съд) със средствата на етнографското наблюдение Бруно Латур пише, че съдът е институция, натоварена да произвежда истина. Той споделя наблюдението, че вътрешната увереност на юристите в легитимността на произведената от съда истина е предпоставка за всички други процеси за формиране на истина в западното общество, дефиниращо себе си през върховенството на закона.[1] Очертаните по-горе уроци изглежда ни дават шанс да превърнем това в реалност – осъзнавайки необходимостта да осигурим независимост на съдиите, да подкрепим процесите на промяна в съдебната система, така че най-сетне да имаме институция, която утвърждава върховенството на закона и позволява да градим обществения си живот на сигурни факти и ясни отговорности. С други думи, днес най-сетне имаме шанс да започнем реална съдебна реформа, чиито цели можем да осъзнаем чрез своя опит.

Това обаче засега е само възможност. Все още съдът и прокуратурата не са реформирани, корупцията и политическото влияние в тях са факт, процесите на манталитетна промяна в средите на магистратите са в началото си, обществото е далеч от дълбоко осъзнаване на ценността на независимия и легитимиран чрез независимостта и изключителната си компетентност съд. Ето защо, след този опит да фиксираме къде стоим днес, неизбежно се налага да пристъпим към конкретен разговор за нужните реформи в структурата на съдебната власт, администрирането на съда и прокуратурата. Поуките от изтеклия период ни позволяват да формираме не просто конкретен пакет от реформи на съдебната власт и силовите ведомства. Наред с другите важни изводи, които трябва да си направим от миналото, постижимо е обединение, което може да формира един рубикон на осъзнаването ни като демократична общност, което може да ни позволи да пристъпим към скъсване с миналото на криминализирания преход и към ренационализацията на държавните институции от ръцете на мафиотизираната олигархия. Кауза, която вече изведе хората на улицата. За първи път от началото на демокрацията имаме реална възможност за това тъкмо заради възможността за осъзнато и споделено „никога повече”, което най-сетне да бъде годна отправна точка на обществената ни траектория нататък.

[1] Вж. Bruno Latour, “The Making of Law, An Ethongraphy of the Counseil d’Etat”, Polity Press 2010, стр. ix – x.

Цветозар Томов: Има масовизация на ГЕРБ, напомняща компартията през 40-те години

Борисов е медиен продукт, а Цветанов има престъпно самосъзнание

 

05.08.2012

 

Интервю на Полина Паунова в Mediapool.bg

(Интервюто е правено преди 7-8 месеца, а колко актуално звучи... - бел.моя)

Цветозар Томов, Сн. БГНЕС

Смятате ли, че това, което се случи в съдебната система – уволнението на съдия Мирослава Тодорова, последващите заседания на ВСС, завихрящият се скандал “Крънчева” - ще нажежи обстановката в страната, или както обикновено август ще бъде летаргичен?

 

Такъв ефект ще има, но е много вероятно той да бъде през септември. През август няма да има движение по тези въпроси. Но със сигурност те ще дадат своето отражение със започването на активния сезон през септември.

 

Защо тогава скандалите се разразяват сега? За да бъдат забравени до септември ли?

 

Не мисля. Нещата малко или много бяха свързани с доклада на ЕК, с активната реформаторска роля на Съюза на съдиите в България напоследък. Ако помните, точно ден преди уволнението на Тодорова – на 11 юли, имаше изразяване на поредна активна позиция от тяхна страна. Веднага след това – на 12 юли, последва решението на ВСС. Уволнението на Тодорова е индикатор, че кабинетът е решил на всяка цена да се справи с овладяването на съдебната система – да я овладее напълно, да премахне неудобните хора в нея.

 

Т.е. да бъдат отстранени тези, които биха могли да настояват за нещо, или най-грубо казано – да мътят плановете на този кабинет в това отношение. Целта е спечелването на цялостен контрол върху ВСС, а оттам и върху избора на главен прокурор. Което от своя страна е гаранция за спечелването на парламентарните избори догодина. Прочитът на събитията е такъв - ГЕРБ целят победа на изборите, а това са ходовете, с които кабинетът смята да спечели тази победа.

 

Орлов мост, безпрецедентният протест на съдии – тези събития не генерират ли опозиционна енергия?

 

Основната разлика между управлението на ГЕРБ и всички предходни управления по време на демократичния хаос след 1989 година, е, сега наблюдаваме възстановяването в един по-модернизиран вариант на тоталитарния режим в България. Така могат да бъдат разчетени ходовете на тази власт.

 

Това не е просто авторитарен режим на Борисов, а режим, който се опитва да проведе централизация от горе до долу по вертикала, и да подчини всички власти на изпълнителната. Това е основната характеристика на всеки тоталитарен режим – единен ред както по вертикала, така и по хоризонтала.

 

Политиката на ГЕРБ е насочена към това и в момента навлиза в решаващ стадий борбата за връщането на тоталитарното управление в българското общество. Резултатът е засилването и на чисто опозиционните протести срещу правителството, които малко или много вече изглеждат дисидентски протести на хора, които искат повече граждански свободи.

 

Досега кабинетът на Борисов отстъпваше при всеки протест, струва ми се, че оттук насетне в предстоящата предизборна година ще бъдем свидетели на по-голяма безкомпромисност от страна на държавата. Пак ще повторя – те искат да завършат до края на мандата си налагането на политиката, за която вече споменахме. Готови са да платят всяка цена за това, дори и тежки напрежения с Брюксел.

 

Говорите за “режим”. В началото на мандата на Борисов преди три години имаше ли индикации, че ще се стигне до ескалация на напрежението?

 

Винаги съм твърдял това от самото начало по отношение на кариерата на Бойко Борисов. Той е човек с такъв тип представи за държавно устройство и политическа роля.

 

Иначе в самите програмни документи на ГЕРБ нямаше индикации за установяването на режим, но е ясно защо. Още от самото начало в политиката на това правителство бяха приети промените в Закона за СРС, в ЗЕС. Това бяха промени, които се опитаха да наложат и предишните управляващи, но не мина. В крайна сметка те бяха наложени съвсем безкомпромисно. Даде се ресурс на силовите служби да подложат обществото на тотален шантаж и ние сме свидетели на това. Мисля, че държавата засили ролята си като тотален посредник по отношение на почти всички бизнеси.

 

Опитите за подчиняване на законодателната и съдебната власт стартираха още от началото на мандата на правителството и Цветанов беше публичният герой в това отношение. Всъщност в България народното събрание никога не си е упражнявало функцията в тези 20 години, винаги е било подчинено на волята на изпълнителната власт и това до голяма степен е произведено от конституционната уредба на страната.

 

Но такъв натиск върху съда не е имало при нито едно предишно управление.

 

Нека не забравяме, че ГЕРБ овладя и президентската институция. Т.е. имат всички ресурси да създадат модела, за който говорим. И ако го създадат, това може да им гарантира още един мандат.

 

Имахме безпрецедентен случай – 136 български съдии изпратиха писмо до парламента с искане на оставката на ВСС. Нито една парламентарна група не прояви интерес към писмото. Липсва ли опозиция в България? Не се ли превръща съдът в истинския дисидент?

 

Парламентарната опозиция не е опозиция. Защото едновременно с това, че партиите конкуренти на ГЕРБ се чувстват заплашени от доста агресивната политика на ГЕРБ, те не искат смяна на модела на управление в страната. В крайна сметка ГЕРБ има ресурс да се споразумее с всички парламентарно представени партии, включително БСП и ДПС, ако ситуацията се развие така, че е необходим компромис между всички тях.

 

Моята версия е, че в крайна сметка заедно образуват един политически картел, който се старае да съхрани полукриминалния модел на упражняване на политическата и икономическа власт в България.

 

Пак повтарям – особеното при ГЕРБ е, че има съвършено ясен уклон този модел да възпроизведе начина на упражняване на властта по тоталитарен начин.

 

Единственият тип опозиционност спрямо сегашната власт, както и спрямо всеки тоталитарен режим, е дисидентството. Тъй като имаме ясни признаци на срастване на управляващата партия с държавата начинът да се протестира срещу властта е всъщност да се протестира срещу държавата изцяло, включително спрямо легитимните опозиционни политически сили.

 

Иначе дисидент може да бъде всеки – от съда до всеки обикновен гражданин. Реалният избор е между несвобода и нормалност.

 

Когато се дискутираше темата за вот на недоверие срещу кабинета в предаването “Референдум” по БНТ, за пръв път преобладаващата част от гласуващите зрители – 61% - застанаха срещу ГЕРБ с мотива, че такъв вот е оправдан. Дава ли ни основание този факт да смятаме, че неодобрението срещу управляващите расте?

 

Един от възможните сценарии, който предвиждам, е ГЕРБ да спечели изборите догодина дори по-убедително, отколкото ги спечели през 2009 година. Условието това да се случи, е да успеят наистина да ликвидират всяка институционална инициатива срещу себе си.

 

Ако не допуснат съществуването на независими центрове на власт, изборите ще бъдат спечелени от Борисов. Това ще се случи, защото в обществото ще бъде нагнетен страх и напрежение и ще имат възможност да фалшифицират изборните резултати.

 

Няма тоталитарен режим, който да е губил избори – няма такъв случай. Въпросът е доколко могат да осъществят това.

 

Иначе никое изследване няма отношение към подобно стечение на обстоятелствата. Ако бъде проведено изследване в Северна Корея, ще бъде регистрирана много единна подкрепа за поредния севернокорейски лидер. Ако измериш рейтинга на Лукашенко, той ще е два пъти по-висок от този на Борисов. Винаги, когато има такъв модел на управление, нямаме свободни избори, а когато имаме несвободни избори, властта се самолегитимира чрез тях. Очаквам, че в България този процес може да се развие и да достигне до застрашителни размери, при които ГЕРБ да спечели с абсолютно мнозинство.

 

Споменахте в началото, че може да се родят антиевропейски настроения. Ако се развие такъв сценарий, каква може да бъде ролята на ЕС и отношението на българската власт към съюза?

 

Това ще доведе до охладняване на отношенията на сегашните управляващите и ЕС. То вече се усеща. Но дали ще доведе до тежък конфликт, ми е трудно да предскажа. Между другото, това е един от начините това управление да се провали – ако преиграе в тази посока.

 

Правителството няма да оцелее, ако бъде принудено да преиграе, за да осъществи политическите си цели. Казусът с Мирослава Тодорова го показва. Тя, може би, е най-опасният враг на този режим в момента, именно защото принуди управляващите да я репресират. Усети се, бе отразено в доклада на ЕК и бе премината една граница, при която режимът започва да изглежда в неизгодна светлина навън. Но тази граница трябва да бъде премината многократно, за да се разклатят устоите на режима. Всяко подобно управление, в крайна сметка, е колос на глинени крака. Може да бъде съборен, ако му отсечеш краката, а това означава да покажеш гнусната му природа пред света.

 

Иначе – без външна изолация режимът на Борисов няма да падне, той има достатъчно ресурс отвътре, за да задържи властта. И да я направи абсолютна.

 

В казуса с Мирослава Тодорова президентът застана по доста софистициран начин на страната на съдиите. Започва ли да се еманципира Плевнелиев?

 

И Борисов се дистанцира. Нарече уволнението й провокация, с което внася яснота, че Цветанов трябва да вади кестените от огъня, всички останали да пазят дистанция, за да може, ако това доста неугледно действие предизвика остра реакция навън – да има ход назад. Това е част от политическия пиар.

 

Колкото до Плевнелиев, смятам, че по-скоро маркира територии на възможна бъдеща еманципация, ако му се наложи. А тя пък може да се наложи, ако режимът стане неудобен за външните си покровители.

 

По какъв начин може да стане засилването на антиевропейски настроения?

 

Това може да се случи, ако официалната пропаганда започне да обяснява последиците от собствената си икономическа политика, които се свеждат до обедняване и ликвидиране на средния и дребния бизнес, като резултат от общоевропейската икономическа криза. Опити вече има и като че ли има тенденции те да се засилват. Борисов е прекрасен популист, може да влезе в тази роля, ако му се наложи.

 

А каква е ролята тук на медиите и социолозите?

 

Ролята на медиите е слугинска. Обслужват режима масово, а изключенията са твърде малко. За съжаление, хората, които са в публичния живот, могат да избират между личното достойнство и материалното благополучие. Като изборът на едното води до загуба на другото. При тази ситуация повечето хора предпочитат материалните облаги. Което е естествено, защото нито едно общество не се състои от герои.

 

Европейският доклад беше заглушен от атентата в Бургас. Защо, според вас, няма да има доклади за страната ни година и половина?

 

Това действие на Брюксел казва, че ситуацията в страната е неясна, че не се знае как може да се въздейства върху българското правителство, за да се постигнат реформите. Но те няма да могат да се постигнат без падането от власт на Борисов. Няма гаранция, обаче, че дори слизането от властта на ГЕРБ да се случи, реформите ще се постигнат. Защото идването на ГЕРБ на власт и последователността в опитите им да установяват тоталитарни управленски практики в България е резултат на криминалната природа на целия преход към демокрация.

 

Така че не би било достатъчно един такъв опит да се е провалил. Необходимо е да бъде сменена отново политическата система, която показва, че не може да работи в тези 20 години. Никакви реформи няма да се постигнат, ако дойде на власт нова Тройна коалиция, да кажем, която да замени този неясен смърдящ тоталитарен ред с не по-малко смърдящ демократичен хаос, който цареше в предходното управление.

 

Трябва да се гарантира истинско разделение на властите – изпълнителна, законодателна и съдебна. В същото време без взаимен контрол между тях нищо няма да се случи.

 

Ако се върнем на темата ВСС – трябва да се ликвидира възможността законодателите да участват в избора на ВСС, да се ликвидира странната симбиоза между прокуратура и съд в сегашния ВСС. Прокуратурата може спокойно да бъде към изпълнителната власт, но при всички положения и прокуратурата, и полицията би следвало да не могат да бъдат политически контролирани от изпълнителната власт.

 

Трябва да се въведат някакви практики, пречещи на всеки политически субект, идващ на власт, да подменя буквално цялата администрация. Защото по този начин рекрутираме администрация, която е политически обвързана и професионално непригодна да върши каквото и да е в полза на обществото.

 

Подобни неща не възникват като проблем в рамките на европейската демократична култура, там, където се знае, че смяната на едно правителство не води до сътресения в административните редици. В България обаче всеки води своите партизански дружинки и това не е тръгнало от ГЕРБ. Истината е, че при ГЕРБ обаче се стигна до толкова ниски слоеве, че на практика партията срасна с държавата.

 

В България обаче няма нови политически субекти. Те са от този "криминален преход", както го наричате вие. Тогава не става ли невъзможно всичко това?

 

Да, става, защото картелът вече е образуван. В него има медии, сенчест бизнес, политици от всички партии. Финансира се с нечисти пари и може да поддържа монопол върху изборния процес, без да позволява някой да го атакува отвън.

 

Изходът какъв е?

 

Трябва самият този картел да бъде подложен на силен натиск. В крайна сметка при нежните революции от 1989 година това се получи.

 

Говорите за силен натиск, но междувременно от Факултета по журналистика, където тема на устния приемен изпит бяха протестите от Орлов мост, твърдят, че единствените кандидат-студенти, които са знаели за протестите, са били от Варна, София и Пловдив. А какво става в по-малките градове?

 

Това, което казвате, не ме учудва. Страната е разбита на феодални парцели, обществото в България до голяма степен е нямо и глухо. Хората, които се интересуват от политическите процеси, в нито една страната не са кой знае колко много, но в България са много малко. Това прави възможно изборният процес да бъде изцяло манипулиран – да зависи от посланията, които силните на деня излъчват през медиите към избирателите.

 

Но това състояние на обществото не е толкова страшно. Нормално е хората да си живеят живота, без кой знае колко да се интересуват от политика, в повечето нормални страни е така. Въпросът е, че у нас няма отработени демократични рефлекси, нямаме достатъчно устойчива демократична култура, която да ни позволи, разпознавайки някой като негоден, да го изхвърлим моментално.

 

Доста медии са се впуснали да градят образа на Бойко Борисов като на човек от народа – премиерът е художник, обича да рисува, да свири на китара, няма приятели, самотен е като куче. Какво влияние оказва това?

 

Борисов е медиен продукт от самото начало. Не откакто стана премиер и предизвика купища слагачески реакции спрямо себе си.

 

Спомнете си, той беше избран по странен начин за главен секретар на МВР на 01.09.2001 година. Без да има професионални компетентности, получи тази длъжност. Нямаше нито чин, нито опит, не е имало друг такъв главен секретар.

 

Четири години преди това, доколкото изобщо е влизал в публичното пространство, Борисов е влизал като охранител, свързан с подземния свят. Веднага след като стана главен секретар на МВР, той израсна като централна фигура за медиите – много бързо бе направен неговия имидж, за не повече от няколко месеца, а и той има необходимите артистични качества. Очевидно заради това е избран на тази роля.

 

Истината е, че той не се е самонаправил такъв, какъвто е. Няма как да се самонаправи. Няма как да вземеш човек без грам оперативен опит, да го сложиш на чело на системата за сигурност, да му дадеш достъп до всички медии и да го направиш в уникалната роля на ТВ-звезда и шериф на републиката за 2-3 месеца, ако това не е началото на дългосрочен политически проект, създаден от някой друг.

 

Един ден преди да заеме длъжността си в МВР, бе публикуван негов портрет в "Стандарт“. Там той бе изкаран световен шампион по карате, някакъв свръхчовек. Текстът бе публикуван, преди още някой да му знае името.

 

Така, че този рамбовски образ, постепенно впоследствие преобразуван в бащица и повелител на нацията, според мен, е изграден с колективните усилия на мощни задкулисни центрове на власт, а Борисов се оказа подходящ да изиграе тази роля.

 

Тогава каква е ролята на Цветан Цветанов?

 

В чисто персонален план едва ли сме имали по-негоден човек за вицепремиер и вътрешен министър. Цветанов е човек, чиито политически разбирания са буквално опасни. Следя отдавна този човек и ми се струва, че той има фундаменталния проблем на всеки с престъпно мислене – не различава добро от зло. Поради това има невинно съзнание, което го прави още по-опасен и изпълнен с чувството за мисия.

 

Защо е в тази роля и защо хората, които биха могли да го неутрализират в тази власт, не го правят - това са въпроси, на които ми е трудно да отговоря. Не мога да преценя и дали той самият не е горещ картоф, който Борисов не може да махне. Но без съмнение става дума за човек с престъпно самосъзнание. Той е морално и интелектуално непригоден да различава добро от зло.

 

Само историята с лекарите от Горна Оряховица и четенето на СРС-та от трибуната на парламента, което като свое последствие имаше освен всичко друго и съсипването на здравето на един от тези медици, би следвало да е достатъчна причина, за да бъде изметен този човек от политическата власт. А списъкът с Цветановите безобразия е безкраен. Казусът Тодорова само подкрепя това.

 

Нямате ли усещането, че разчистването на сметките с неудобните хора, без значение къде се намират те – съд, опозиция – добива гротескно груба изява? Това ще отключи ли анти-ГЕРБ настроения?

 

Може би, защото едно ожесточаване на репресиите е логично да се случи. Не се съмнявам, че Борисов иска да пипа с меки ръкавици, ако може да си постига целите, без да се налага да толерира преки репресии, които бяха наложени, например, срещу съдия Тодорова. Той би предпочел това като вариант. Но в степента, в която ГЕРБ се опитва да подчини обществото в своите властови цели, ще продуцира нарастване и на чисто гражданската съпротива срещу ГЕРБ.

 

В този смисъл Мирослава Тодорова се оказа много опасна за този режим. И именно заради това той си позволи преки репресии срещу нея през ВСС. Включително безсмисленото й даване на прокурор. Беше направено всичко да бъде дискредитирана. Видяхме – започна се от преки фалшификации. Видяхме това, което стана с делото Анчови за изнасилените деца, което първо се оказа, че не е гледано от Тодорова, а после пък се оказа, че военният съд ги оправда поради негодните доказателства на МВР. Т.е. видяхме опит да бъде демонизирана съдия Тодорова, между другото, с известен успех – мненията за нея за разделени на две.

 

Как си обяснявате съществуващото одобрение на ГЕРБ, което не е малко?

 

ГЕРБ не само се радва на одобрение, а е най-популярната партия в България с високи шансове за голяма фонова популярност на базата, на която с натиск, репресии и фалшификации да спечели идните избори. Този тип политика се харесва от много хора. Няма презумпция, че хората искат да са граждани.

 

Извън това този тип политика въвлича много хора в ситуации, в които за тях става изгодно ГЕРБ да е на власт и да води такава политика. Имаме една масовизация на тази партия, много наподобяваща масовизацията на комунистическата партия в края на 40-те години, където всякакви лузъри от села и паланки тръгнаха да завземат властта, да стават юристи, да получават постове, да громят буржоазната интелигенция.

 

През ГЕРБ отново всичко се громи и много хора получиха исторически биографичен шанс за себе си, да се доберат до власт чрез тази партия.

 

Тези хора и техните семейства образуват една маса, която би гласувала за ГЕРБ при всички обстоятелства.

 

Нарасналото значение на силовите институции в страната дава друг важен ресурс. Фактически овладявайки държавата, ГЕРБ създава и огромни интереси у всички, които по някакъв начин са свързани с нея, да подкрепят режима.

 

Подобни режими не са измирали поради липса на популярност. Те са загивали поради икономическа и социална неефективност.