Избори с изненади. Да очакваме ли промени в електоралните нагласи

Михаил Константинов, в."Монитор", 26.04.2013


С наближаването на датата 12 май става все по-ясно, че съществен фактор за крайните изборни резултати ще бъдат... изненадите! Най-грубо казано, изненадите могат да се разделят на два основни типа: изненади с компромати и изненади от организационно-технически характер. Добре е да познаваме тези явления, за да не се окажем хептен изненадани всички ние, редовите български избиратели. Важно е също да се знае, че някои изненади могат да доведат до промяна на изборния резултат, а някои ще останат без последствия. Възможно е също някои от компроматите да се обърнат срещу хората, които са ги замисляли и осъществили. Тук е мястото да дефинираме що е компромат. Да започнем с етимологията. Произходът на думата е руски и идва от КОМПРОметирующий МАТериал. Това са улики (твърдения, материали или факти), включително свидетелски показания и документи, които разкриват неморални или незаконни действия на отделни лица и даже на цели организации, държавни или частни. Целта е да бъде уронен престижът на съответното лице или организация, а в навечерието на избори – да се промени в определена посока изборният резултат. Един от най-известните, скорошни и успешни компромати е срещу бившия шеф на МВФ и кандидат-президент на Франция,

палавия френски социалист Доминик Строс-Кан

В интервю от 28 април 2011 г. той казва, че срещу него се готви секскомпромат, при който той ще бъде обвинен в изнасилване от жена, на която са дали за целта един милион евро. Това щеше да остане незабелязано, още повече че известният с фриволното си поведение социалист вече беше обвиняван в секстормоз поне три пъти. След 17 дни компроматът избухна, като Доминик Строс-Кан беше арестуван и обвинен в опит за изнасилване на камериерка (практикуваща в свободното си време най-древната професия) в хотел на френска верига в Ню Йорк. После компроматът се разсъхна, но постигна две фундаментални цели. Първо беше ефективно отстранен от президентските избори във Франция през 2012 г., за които аналитиците му предсказваха победа над действащия президент Никола Саркози. Втората постигната цел обаче беше несравнимо по-важна. Малко преди да му спретнат секскомпромата, Строс-Кан непредпазливо беше казал, че е време светът да премине към нова световна резервна валута, която да замести американския долар. Ако и когато това с резервната валута се случи, единствената в момента суперсила ще трябва да махне „супер” от това си наименование. С всички произтичащи от това последствия (примерно хиперинфлация), на които засега САЩ противопоставят мощта на наистина внушителната си армия, съчетана с липсата на колебания тази мощ да бъде използвана. Пред тези величави световни компроматни войни нашите компромати за вътрешна употреба изглеждат някак жалки, макар че за участниците в тях драмата може и да е истинска. Помним тъпия компромат с

фалшивата партийна членска карта на кандидата за кмет на София г-н Стефан Софиянски

в резултат на който той спечели по-убедително от очакваното, а заместник главният редактор на голям всекидневник изхвърча от поста си. Но това е история. В момента актуален у нас е скандалът с подслушванията, предполагаемо на политици, бизнесмени и журналисти. Дали, в какъв мащаб и доколко в съгласие или в противоречие със закона и нормативните документи на МВР е било това явление, ще се разбере едва след изборите, защото преди това за приключване на разследването няма време. За мен лично няма никакво съмнение, че през всичките години на прехода подслушването, законно или не, беше масово. За себе си имам категорични доказателства в това отношение (преди десетина години по телефона ми „пуснаха” да слушам мои предишни разговори; още не знам защо го направиха). И тъй като никога не съм се смятал за някакъв важен фактор, мога само да си представя какво слушане е падало на наистина важните лица в държавата. Но едно е да се слуша масово, а друго е да се слуша незаконно. За успокоение на българската публика искам да кажа, че всички телефонни разговори и други комуникации по Земята, включително и българските,

се слушат от американските спътници

и други средства за прихващане, записват се и се анализират. Предполагам, че не се и трият и ще останат записани до края на света. Или докато не ни перне някой метеорит или опашка на комета. А за хората, които висят по социалките (разни фейсбуци и други подобни), не искам и да мисля. За тях службите знаят повече, отколкото те самите за себе си. Важен въпрос е дали разкритията за подслушване ще окажат съществено влияние върху електоралните нагласи на българите. В началото скандалът не доведе до съществени промени в тези нагласи поради една проста причина. Подслушването се възприема като недопустимо от една сравнително тясна прослойка на българското общество, която би трябвало също така да знае, че това нито е започнало при предишното управление, нито ще завърши при следващото. Докато масовият избирател даже се кефи, щом някой подслушва „лошите”, които „това и заслужават”. А лошите са политиците, богатите и обслужващия ги персонал. Разделеното по хоризонталата „ние” и „те” общество е нечувствително към посегателствата върху личната свобода. Може да е тъжно, но е факт. А какво се случва със свободата в някои заплашени от тероризъм държави (и особено в най-голямата от тях) – бедна ни е фантазията. При заплаха от тероризъм и масова престъпност в битката на свободата срещу сигурността има ясен победител.

Случки от технически характер

С голямо любопитство и стискане на палци ще трябва да следим одисеята по тестването, транспортирането, повторното тестване и в крайна сметка използването по предназначение на копирната техника в наистина внушителното количество от 12 000 бройки. Трябва също така да се знае, че четвъртият екземпляр от секционния протокол трябва да се постави пред секцията ПРЕДИ членовете на Секционната избирателна комисия да тръгнат да предават изборните материали в Районната избирателна комисия. Споменавам това, защото в Методическите указания на ЦИК за работата на СИК е записано нещо различно. И накрая, обществото трябва да е предупредено, че методиката на ЦИК за определяне на резултатите от гласуването съдържа пороци, в резултат на които е възможно да се стигне до „ръчно” нагласяване на мандатите по районни партийни листи. За щастие, в частта си за определяне на партийните мандати на национално ниво, методиката на ЦИК-2013 повтаря старите методики, които работят винаги.

Банкерите наистина са "банкстери"

МВФ вижда сериозна заплаха за икономиката от банковия сектор

12 Април 2013
в."Сега"

Банките са по-опасни отвсякога, предупреди директорът на Международния валутен фонд Кристин Лагард, цитирана от Би Би Си. Според нея има прекалено много примери - от САЩ през 2008 г. до настоящата ситуация в Кипър - които показват какво се случва, когато банковият сектор избере бързите пари и подкрепи бизнес модел, водещ до дестабилизация на икономиката. Шефката на МВФ бе категорична, че не може да има предкризисно банкиране в посткризисен свят. Според Кристин Лагард светът има нужда от реформа, дори и ако има силно противопоставяне от страна на бизнеса."Трябва да стигнем до корена на проблема с всеобхватна и ясна регулация", категорична е шефката на МВФ.

Кристин Лагард говори в навечерието на пролетната среща на представители на МВФ и Световната банка, която трябва да се състои от 19 до 21 април във Вашингтон. Според анализаторите с изказването си тя е атакувала индустрията на финансовите услуги.

Европа и кризата

Европа и кризата

dnevnik.bg
25 мар 2013
http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/03/25/2028503_evropa_i_krizata/?ref=id


Изказване на политолога Иван Кръстев по време на дискусията за кризата в Европа и ефектите й, организирана от Посолството на Испания в България, Центъра за либерални стратегии, Европейския съвет за външна политика, Кралския институт "Елкано" и Софийския университет "Св. Климент Охридски" миналата сряда. Препубликуваме текста от портала "Култура". Вътрешните заглавия са на редакцията. 
Eвропейският съюз, такъв какъвто го познаваме, вече не съществува. Въпросът не е в това какъв ще стане съюзът, въпросът е, че този ЕС, в който влязохме, вече го няма. Вече не функционира нито един от основните стълбове – нямам предвид само икономиката – през които се обяснява ЕС.

Първо, споменът за Втората световна война. Преди година бяха публикувани резултати от изследване на 14-16 годишни ученици в гимназиите в Германия. Оказа се, че една трета от тях не знае кой е Хитлер, а други 40 % мислят, че човешките права са били еднакво добре защитени във всички режими от 1933 г. досега. Това не означава, че в Германия има носталгия по фашизма, а означава, че историята е свършила, но не в смисъла на Фукуяма, а в смисъл, че има едно поколение, което няма отношение към тази история. Илюзия е да се мисли, че легитимността на ЕС може да бъде удържана през спомена за войната.

Второто, което е част от геополитическата ситуация, родила ЕС, е Студената война. Нея също я няма. Днес ЕС не може да има такъв  враг, какъвто представляваше за него Съветският съюз след 1949 г. Тоест Студената война също не може да реши нито един от проблемите, свързани с легитимността на ЕС.

Третият стълб е просперитетът. ЕС е едно изключително богато място, макар това да не важи за България. 60 % от европейците през 2012 г. обаче мислят, че децата им ще живеят по-зле от тях. От тази гледна точка проблемът не е в това как живееш сега, проблемът е в перспективата, така че този източник на легитимност също вече го няма.

Следващ източник на легитимност беше конвергенцията – тогава, когато по-бедните страни, влезли в ЕС, започват да се приближават към по-богатите. Това беше вярно допреди няколко години. Ако се окажат верни сегашните икономически прогнози за следващите десет години, ще се окаже, че, спрямо Германия, след десет години Гърция ще бъде точно толкова бедна, колкото е била в момента на своето влизане в ЕС.

Всички казват, че ЕС е елитен проект. Това е вярно. В момента обаче проблемът не е в това, че елитите са станали антиевропейски, а че те са загубили възможността си да контролират националните дебати. Това, че елитите имат съгласие за ЕС вече не означава много, тъй като

хората нямат никакво доверие на елитите
Ако погледнете социологическите проучвания, ще видите, че легитимността на ЕС има две напълно различни обяснения в северните и в южните страни. В Германия и Швеция, например, хората вярват на ЕС, защото вярват на своите правителства. В страни като България, Гърция или Италия хората не вярват на своите правителства и затова вярват на ЕС. Логиката е – ние не знаем какви са онези там, но не може да са по-лоши от нашите. Ако трябва да бъда честен, това започва да се променя – последната криза показа, че този тип отношениия също вече не функционира.

И накрая,

проблемът за социалната държава
Социалната държава е част от идентитета на ЕС и в това няма никакво съмнение. В момента обаче проблемът не е в това дали социалната държава е добра или лоша, а как може да бъде удържана тя при съществуването не просто на глобална конкуренция, а на голяма демографска промяна в Европа. Проблемът не е, че ние, европейците, ставаме все по-малко, проблемът е, че през 2040 г. 4% от населението на Европа ще бъдат хора над 80-годишна възраст. Европа е възрастна. Неслучайно във външнополитически план тя се държи като пенсионер.

Има разлика между пенсионирана сила и залязваща сила. Тук не става дума толкова за натиска на другите, колкото за твоето желание да те оставят на мира. В този смисъл е интересен анализът на един от големите немски социолози Волфганг Щарк, анализ, който идва по-скоро отляво, отколкото отдясно. През 60-те години, когато немската икономика произвежда растеж в рамките на 10-12 %, е имало достатъчно средства, за да може политиката да преразпределя. Първото нещо, което се случва, когато това приключва, е инфлацията. При инфлация най-силните групи – бизнесът и профсъюзите – успяват да компенсират себе си, а другите започват да поемат загубата. Това работи до 70-те години. Голямата криза на 70-те години създаде първо публичните дългове, а после публичният дълг беше намален и стана частен дълг, който пък просто беше национализиран преди 5 години.

Проблемът е, че в момента няма от кого да вземеш пари. Не можеш да вземеш пари от следващите поколения, защото това вече се е случило с натрупването на публичен дълг. Затова въпросът за социалната държава не е въпрос на идеологически избор, а въпрос за това какво правиш и как я удържаш. От друга страна, желанието за нейното запазване ще се засилва с демографската промяна. Колкото по-възрастен става един човек, толкова по-важно ще е за него каква ще бъде пенсията му. И хората на тази възраст ще бъдат хората, които гласуват в Европа.

Друг

резултат от кризата са новите деления, които се появяват
Много се говори за разделението между Франция и Германия. Моето наблюдение през последните години е, че Франция отпадна от позицията си на партньор на Германия в съуправлението на Европа. Появяват се други деления, които са много по-важни. Вътре в ЕС изчезна делението между Изток и Запад. Наблюдавам появата на поне четири нови големи деления. Ще спомена част от тях. Първото е между страните в еврозоната и страните извън еврозоната. Много често, когато кажат ЕС, немците, французите и испанците мислят за еврозоната. Това деление няма да е абсолютно, докато стратегически важни страни като Полша и Швеция продължават да бъдат извън еврозоната. Представете си обаче момента, в който Полша и Швеция влязат в еврозоната, а извън нея останат страни като Румъния, Унгария и България, особено ако междувременно Великобритания излезе от ЕС. Така че ако преди година се питахме кой ще влезе в ЕС, сега основното е кой ще излезе и големият проблем е, че можеш дори да излезеш, без да разбереш. Струва ми се, че това е част от проблема, който стои пред България.

Второто изключително важно деление е между страните-кредиторки и страните-длъжници. Основното, което Германия каза на Гърция, когато южната ни съседка поиска референдум, бе: "Вие искате да правите референдум за нашите пари". Това не е напълно нелегитимен аргумент. Не бива да се позволява превръщането на която и да е от страните в заложник. Това е проблемът с общата валута и съществуването на обща валута при отсъствието на обща политика.

Не мисля, че кризата може да бъде решена само с позитивна психология. Съществува изключително силна танденция към позитивна психология – ти си добре, когато си мислиш, че си добре. Това върши работа, но в определен мащаб и до определена степен. Може обаче да се стигне до сериозни ответни удари в момента,

когато хората решат, че им е отнето правото да кажат как се чувстват
В този смисъл България е изключително интересен пример. Ако Германия смята, че ЕС може да бъде преструктуриран по начина, по който тя предлага, една от причините за това е опитът на България. В продължение на 10-12 години България е наистина финансово стабилна страна с много нисък публичен дълг. Нещо повече, има голяма приемственост на икономическа политика при много висока политическа нестабилност. За последните 12 години България е сменила четири правителства, като е управлявана от леви и от десни, без да бъде променяна макроикономическата рамка. Основното послание на ЕС в момента е, че за да може да имате обща валута при отсъствието на обща политика, избирателите имат право да сменят правителствата, но нямат право да сменят политиката. Слабостта на тази ситуация е, че щом избирателите се почувстват нещастни, те започват да атакуват политическата система за всичко.

В България това се вижда много ясно – тъй като сте недоволни от сметките за ток, искате да смените конституцията. Изведнъж всеки конкретен проблем се превръща в проблем на политическата система като такава.

Как да излезем от кризата? Ако погледнем ЕС, ще видим, че едни страни са в криза, но други не. Нещо повече, кризата доведе до позитивни резултати в някои страни. От тази гледна точка основният проблем на всяка политика е, че има печеливши и губещи. Това е нещото, за което политиците забравиха да говорят. Това, че има печеливши и губещи, е  нормално, въпросът е как компенсираш губещите и как обясняваш на печелившите, че е в техен интерес това да се случи.

Ние продължаваме да мислим, че са възможни политики, при които всички печелят едновременно. Най-старата дефиниция на политиката обаче е – кой, какво, кога и как получава. Разбира се, че има печеливши и губещи. В ЕС това е още по-трудно, защото естественият модел на солидарност не съществува по начина, по който съществува в националната държава. Нещо повече, страните в ЕС нямат обща история, нямат и общ език. Големият проблем е да бъде предефинирано това "ние", така че да може ЕС да функционира. В момента в Европа има два напълно противоположни процеса, които се случват едновременно – много повече интеграция на институционално ниво (напълно съгласен съм, че в този смисъл банковият съюз е изключително успешна политика), но в същото време тече

ренационализация на два много важни ресурса: на човешкия сантимент и на финансовите потоци
Последните протести в България са първите от 25 години насам, на които не се издига европейско знаме, с изключение на това, което бе изгорено. Това е голямата разлика. В резултат на кризата 80% от финансовия поток беше ренационализиран. Честно казано, симпатизирам на идеята да бъде проведен референдум за национализацията на ЕРП-та. Смятам, че това е една изключително глупава идея, но е нормално демокрацията да функционира през негативния опит на хората. Само две години в България имаше реално реформаторско мнозинство на обществено ниво и това беше периодът 1997-1999г. , защото тогава хората помнеха хиперинфлацията.

Когато помниш какво лошо се е случило, си готов да подкрепиш една или друга политика. Ако обаче непрекъснато има една и съща политика, независимо кой е на власт, тогава не може да се осигури обществена подкрепа за тази политика. За жалост се оказахме в тази ситуация. От тази гледна точка политиката "няма друга алтернатива" – не е нито лява, нито дясна. Тя означава, че правя нещо, не защото мисля, че то е добрата политика, а, че го правя, защото не мога да правя нищо друго. Това не е убедително, особено ако хората не са щастливи от онова, което им се случва.

Сама по себе си финансовата стабилност не е нещо лошо. Проблемът обаче е, че финансовата стабилност не може да бъде цел, тя е инструмент. Финансовата стабилност в страна с високи доходи обикновено гарантира политическа стабилност.

Финансовата стабилност в бедна страна създава усещането за стагнация
Според мен логиката на Симеон Дянков, или поне това, което може да бъде реконструирано отвън, изглежда така – в ситуация, в която повечето европейски страни вървят към високи публични дългове, и в която има свободни капитали, се очаква тези капитали да отидат в страни, в които има финансова стабилност и ниски данъци. Тази логика е политически невярна.

Когато говорим за България, става дума за малък пазар, обграден от проблемни икономики, за икономика, която не може да погълне кой знае какви чужди инвестиции. Идеята за тотална финансова стабилност в ситуация на криза доведе до правителственото решение в началото на мандата на ГЕРБ да бъде забавено разплащането на парите на фирмите. Това обезкръви бизнес-сектора. Дянков смяташе, че този проблем ще бъде компенсиран вследствие на изключителната финансова стабилност и на ниските данъци, в резултат на което ще има голям приток на чужди инвестиции. Това не се случи и беше ясно, че няма да се случи, поради политическата и социална нестабилност в региона. Ако хората са на улицата, няма никакво значение какви са данъците.

Представете си чужд инвеститор, който вижда, че се пали сграда на друг чужд инвеститор, и се интересува какви са данъците. Това е безсмислено. Политическата и социална стабилност са основните предпоставки за приток на инвестиции. Финансовата стабилност не може да бъде самоцел, както и напомпването на пари в икономиката не означава непременно, че ще се стигне до растеж и отваряне на нови работни места. Сериозният разговор започва сега, защото макар да имаме много критики към ЕС,

извън съюза няма розова перспектива за България
Страната ни е толкова малка, че не може да води протекционистка политика. Освен това социалният проблем в България се решава главно с пари, които идват от хора, работещи навън.

За да промениш една страна, трябва да си готов да инвестираш страшно много време и политическа енергия, да си готов да се занимаваш с нещо. Ако през цялото време мислиш, че има повече сметка да излезеш от страната, отколкото да я промениш, винаги ще има недостиг на критична маса от хора. Сега сме в този критичен момент, в който има гражданска активност, но не е ясно накъде отива тя. Има тотално неприемане на политиците, в резултат на което нормалните хора много трудно решават да се занимават с политика, защото цената, която ще платят, е много висока.

Лесно ли е да решиш да влезеш в публичния живот, ако знаеш, че ще бъдеш атакуван, че каквото и да правиш, то ще бъде обяснявано с криминални схеми? Това води до негативна селекция. Ще завърша с една белгийска поговорка, която много обичам: "Когато си отидат отвратените, остават отвратителните".

Глобальная зачистка

Глобальная зачистка

Журнал «Секрет Фирмы» № 50(282) от 22.12.2008

Текст: Дмитрий Черников, Сергей Кашин

В 2008 году мир столкнулся с кризисом, сильнее которого не было со времен Великой депрессии. Он сметет с экономической карты многие привычные нам явления.

В августе 2007 года два хедж-фонда под управлением инвестбанка Bear Stearns потеряли на инвестициях в ипотечные облигации $1,6 млрд. Это стало спусковым крючком для кризиса ликвидности: банки перестали давать кредиты, потеряв доверие и к клиентам, и к партнерам. В октябре кризис перекинулся на фондовый рынок, началось снижение индексов большинства бирж.

В 2008 году обвал стал неконтролируемым и затронул огромное количество сырьевых активов и нефть (с июля цены на нее упали со $150 до $50 за баррель). В сентябре 2008-го рухнула российская биржа, в октябре резко упали американские индексы, причем этот обвал стал рекордным за последние два десятка лет. В результате началось торможение экономик всего мира. Рецессия (отсутствие роста) отмечена в США и большинстве стран Западной Европы. Надежды на экономику Китая, которая — если бы падение ее не затронуло — могла бы вытащить мир из крутого пике, не оправдались. Впервые за 13 лет объем китайского экспорта снизился. Множатся апокалипсические прогнозы, что глобальную экономику ждут несколько лет спада.

Сейчас уже ясно, что мир после этого кризиса серьезно поменяется — финансовая система уже никогда не будет такой же, какой была последние 40 лет. "Секрет фирмы" решил выяснить, чего лишится человечество в ближайшие пару лет.

Осиротевший прайд
140 пользователей социальной сети "Мой круг" в своем рабочем профиле указали "инвестбанкинг"; 24 из них сейчас ищут работу. При чтении профайлов быстро выясняется, что большинство этих юзеров к инвестбанкингу профессионального отношения не имеет. В самом деле, будь они реальными инвестбанкирами, то процент соискателей подскочил бы едва ли не до 100%. На аукционе eBay влет расходятся футболки с принтами Merrill Lynch и Bear Stearns за $9,95, есть почти все размеры. Из "голубой крови" банковского бизнеса инвестбанкинг превратился в символ ширпотребного кича формата "Я пережил Lehman Brothers" и мощный источник безработицы.

Пять ведущих инвестиционных банков США прекратили свое существование в прежнем качестве. Bear Stearns был задешево продан, Lehman Brothers позволили обанкротиться, Merrill Lynch продали, Goldman Sachs и Morgan Stanley сменили вывеску, став обычными банками. Когда в сентябре 2008 года были добиты последние из банков "большой IB-пятерки", то в суете выживания мало кто задумался о том, что может прийти им на смену, когда рынок снова решит расти. Ведь "альфа-самцы" банковского бизнеса не случайно были рождены в эпоху Рузвельта.

Как известно, при подъеме экономики инвестбанки чувствуют себя в 10 раз лучше обычных банков, при кризисе — в 10 раз хуже, поскольку предпочитают повышенную маржу и риски, в частности привлекая краткосрочные кредиты. Активное бесконтрольное пользование функциями инвестбанкинга обычными коммерческими банками в 1920-е годы стало одной из причин Великой депрессии как реакции на "заигравшийся" бычий рынок. Попав под давление коротких кредитов, сотни банков испустили дух вместе с депозитами клиентов. Тогда, в 1933-м, одной из первых инициатив нового президента США стал дележ банков, во-первых, на "игроков" (персонажей бестселлера "Покер лжецов", автор — бывший сотрудник Salomon Brothers Майкл Льюис), обслуживающих финансовые интересы и манипуляции большого бизнеса и пользующихся широким набором спекулятивных инструментов, и, во-вторых, на обычные консервативные институты, клиенты которых пользовались гарантией государства. Так, с принятием закона Гласса—Стиголла был запущен механизм глобальной перекачки активов, который по мере роста международной экономики превратился в общепринятый. А большая пятерка американских инвестбанков стала его хребтом.

Природу не обманешь — в мире еще осталось немало чистых инвестбанков и инвестбутиков, а также не стоит забывать про IB-подразделения в обычных банках, но исчезновение лидеров вынесло приговор системе. Сегодня опрокинутая мировая экономика подобна лежачему больному на диализе, и инвестбанкинг ей без особой надобности. Но когда больной приободрится и забросит диету, начав нормально питаться, то врачам снова придется выдумывать что-то эдакое.

Большой брат
"В 2008-м полностью исчезло доверие к рейтинговым агентствам,— говорит Сергей Гуриев, ректор Российской экономической школы.— Они плохо сработали в этом году, став одной из главных причин кризиса. В частности, присваивали рискованным бумагам инвестбанков рейтинги исключительной надежности AAA и A1, подставляя своих клиентов". Гуриев уверен, что ложь рейтинговых агентств была умышленной; таким образом, повторилась ситуация с кризисом доверия аудиторским компаниям. "Почему Arthur Andersen закрывала глаза на трудности Enron? Потому что она имела там жирный контракт на несколько десятков миллионов долларов. За блестящие рейтинги инвестбанки платили рейтинговым агентствам большие деньги",— продолжает Гуриев. Однако проблемы рейтинговых агентств типа Fitch и Standard & Poor's посерьезнее, чем у аудиторов. Настолько, насколько сегодняшний кризис жестче, чем ситуация с Enron.

Комитет по надзору и реформам Конгресса США уже начал слушания по расследованию роли агентств в разразившейся финансовой неразберихе. Легендарный Алан Гринспен, экс-председатель ФРС, уже вынес свое мнение: "Люди думали, что рейтинговые агентства знают, что творят. Оказалось — нет". В начале декабря комиссар ЕС по внутренним рынкам Чарли Маккриви прямо обвинил рейтинговые агентства в неэффективности, призвав отказаться от их услуг. Пока рынок философски смотрит на текущую деятельность агентств, поскольку негативные тренды бесспорны и не нуждаются в особой прогностической экспертизе. Но когда дно будет нащупано, карательные меры неизбежны.

"Прижмут" не только рейтинговые агентства. Наступает время "большого государства". Эре либерального капитализма, начавшейся с разгрома профсоюзов и приватизации времен Маргарет Тэтчер и отмены налогов для богатых Рональдом Рейганом, приходит конец. Причем заканчивается он именно там, где начинался: с легкой руки британского премьера Гордона Брауна правительства занялись национализацией, а Барак Обама обещал повысить налоги для богатых.

Достается не только рейтинговым агентствам, но и самому Гринспену за веру в "невидимую руку рынка", на которой он настаивает в своей книге "Эпоха потрясений". Самый последний гвоздь в крышку гроба laissez-faire (принцип невмешательства) вколотил Бернард Мэдофф, инвестор для элиты,— ему доверяли, не проверяя (если не верить таким людям, то кому тогда в этом мире можно верить?). Он оказался создателем едва ли не самой грандиозной "схемы Понци" в мировой истории. Затягивание гаек неизбежно, как смена времен года. Государство станет одним из главных действующих лиц на рынках на ближайшие пару десятков лет как минимум.

Одной крови
И "золотой миллиард", с которым социологи и экономисты так долго носились, приказал долго жить. Началась конвергенция образов жизни, потребительских стратегий. Индусы придумали для себя автомобиль Tata за $2000, а американцы пересаживаются в придуманные японцами малолитражки. При этом сами японцы перебираются в электрички — в ноябре продажи японских автомобилей на внутреннем рынке продемонстрировали уже четвертое месячное сокращение подряд, упав на 27%, до минимального с 1969 года уровня 216 тыс. автомобилей. Роскошные дома в Европе и Америке в отсутствие дешевой ипотеки стали для среднего класса горожан такими же недосягаемыми, как таунхаусы для офисных подвижников из Азии.

Выравнивание стандартов потребления — часть общего сокращения глобальных дисбалансов. По мнению Сергея Гуриева, если раньше развивающиеся страны смотрели в рот американскому финансовому рынку, то теперь они поняли, что необходимо создавать собственные полновесные рынки: "Сейчас инвестиции бегут в доллар от безысходности. Но это временное явление, таких вливаний, как раньше, эта валюта больше не получит".

Химера века
Профессор Гарвардского университета Найэлл Фергюсон вместе с Морицем Шулариком, экономистом лондонского фонда Amiya Capital, пару лет назад придумали термин Chimerica (от China + America). Chimerica — своего рода экономическая система с четким распределением ролей, где США выступают главным потребителем китайских продуктов, а Китай на полученные доллары усиленно кредитует американский спрос. По мнению Фергюсона, это беспрецедентное рыночное образование, формируя 50% роста мировой экономики, определяло ее состояние в последние 15-20 лет.

Пока доллар остается мировой валютой, Пекин у него во многом в заложниках. По оценкам экспертов, примерно 90% своих золотовалютных резервов ($2 трлн) Китай держит в американских ценных бумагах. В частности, по данным властей США, Китаю принадлежат бонды американского казначейства на сумму $585 млрд. Но обманчивость стабильности американских активов побуждает Китай пересматривать свои взгляды на доллар и кредитование заокеанского партнера. Фергюсон предрекает американской валюте судьбу фунта стерлингов, угасшего в постколониальную эру под бременем имперских долгов королевства. "В ближайшее время новый мировой экономический лидер Китай будет продолжать прибавлять по 7% ВВП и без американского потребителя, поскольку это плановая экономика. Мне она напоминает ранний сталинизм с его гигантскими стройками и верой в бесконечные возможности человека",— заключает Фергюсон.

Ноша терминатора
Парадоксально, но сегодня, когда нефтяной баррель стоит около $50, в мире отнюдь не стихают разговоры о необходимости "подогреть" инвестициями альтернативную энергетику и энергоэффективное перевооружение промышленности, транспорта и недвижимости. Первого "черного" президента Барака Обаму часто называют первым "зеленым" президентом. Нет, конечно, и до Обамы на самой верхушке администрации США оказывались помешанные на экологии политики вроде Эла Гора. Однако только Обама решился разыграть экологическую карту как одну из основных в своей предвыборной кампании. Если Франклин Рузвельт и Дуайт Эйзенхауэр укрощали экономический спад масштабным строительством дорог, то план Обамы и его вице-президента Джо Байдена — с помощью $150 млрд создать 5 млн рабочих мест в энергосберегающей сфере, которая должна стать локомотивом экономики. К 2012 году 10% американской энергетики должны окраситься в приятный глазу зеленый цвет, к 2025-му — 25%. Чтобы подчеркнуть миссионерский статус поставленных целей, демократ Обама недавно даже предлагал республиканцу Арнольду Шварценеггеру занять специально учрежденный пост энергетического секретаря. "Терминатор" отказался, хотя наверняка смотрелся бы в этой роли гармонично.

В ноябре 2008-го Международное энергетическое агентство (IEA) представило ежегодный отчет, в котором прогнозирует повышение потребления нефти с нынешних 86 млн баррелей в сутки до 106 млн к 2030 году. Рост потребления нефти и снижение ее разведанных запасов — банальность, каких не сыскать. Однако именно 2008-й стал годом старта больших частно-государственных инициатив, обозначающих конец традиционной энергетики дешевых углеводородов.

Изобретение нового локомотива для экономики — даже если спад не будет долгим — все равно продлится ближайшие лет пять. И возврата богатства последних лет, которое многие называли иррациональным, раньше ждать не приходится.


ЦИТАТА
"Став публичными в 1980-х, инвестбанки потеряли такой ограничитель рисков, как партнерство. В общем, как всегда, во всем виновато желание заработать побольше денег"

Сергей Гуриев,

ректор Российской экономической школы

Хроника потрясений
Кризисы, изменившие мир

Увеличение

Новата финансова суперсила. Пекин диктува на своя най-голям длъжник, САЩ, как да реагира на финансовата криза

Новата финансова суперсила

Пекин диктува на своя най-голям длъжник, Съединените щати, как да реагира на финансовата криза

Седмици наред играта на водещите китайски банкери в развихрилата се световна финансова криза остана почти незабелязана. Те излязоха от дискретността си едва през последните месеци, когато стана известно, че държавната "China Investment Corporation" преговаря с "Morgan Stanley" за покупката на допълнителни дялове от нея.

Китай - лешояд на фалирали банки? Подобно мнение подценява един израстващ гигант. Китайската централна банка още от самото начало бе най-решаващия играч във финансовата криза на Съединените щати. Действаше тихо, но с желязна хватка. Водещите личности на китайската финансова система избягват да говорят открито по този въпрос. Но незабелязано подават указания, как могат да се получат доказателства за това и след като те бъдат открити, разкриват нови елементи от своя пъзел.

Историята започна с две скъпи грешки. Китайците посегнаха не само на финансовия инвеститор на САЩ „Blackstone”, който скоро след това бе сполетян от кризата, но и на „Morgan Stanley”. Втората по големина инвестиционна банка в Съединените щати изпитваше остра нужда от капитал, след като бе претърпяла първи загуби от порядъка на милиарди долари и китайците се оказаха добре дошли инвеститори, когато през декември миналата година вложиха 5,5 милиарда долара за 10% от нейната стойност. Това скоро се оказа грешна инвестиция. "Ние подценихме слабостта на Съединените щати, иначе нямаше да се включим в институция като ‘Morgan Stanley", споделя днес един от китайските банкери. "Станалото е неприятно, но в никакъв случай не и драматично".

Втората грешка се състоеше в подценяване на скоростта, с която се разви кризата. В държавно-регулативната мисловна нагласа на китайците въобще не се допускаше възможността американското правителство да не успее да отложи финансовия колапс поне до изборите за президент. И то действително направи опит: двете ипотечни банки „Fannie Mae” u „Freddie Mac” според Ню Йорк Таймс вече се бяха опитали, съгласувано с правителството да прехвърлят загубите в балансите си за следващата 2009 година. Натискът на кризата обаче стана много голям. Тук представителите на новата световна сила очевидно бяха надценили възможностите на старата световна сила.

Така че още в средата на настоящата година китайците се оказаха ангажирани с 376 милиарда долара, т.е. с една пета от гигантските си валутни резерви от 1800 милиарда долара, във изпадналата в затруднение банкова двойка „Fannie Mae” u „Freddie Mac”. Още през юли т.г. [2007] на пекинските кредитори вече им беше ясно, че техните американски длъжници се намират на прага на фалита и те започнаха да действат. В сянката на Олимпийските игри китайските банкери усилиха натиска си и от средата на юли до началото на септември чувствително намалиха своите участия в САЩ. И ако през първата половина на 2007 г. те увеличаваха кредитите си средно с 22 милиарда долара на месец, само през седмиците на олимпиадата те намалиха кредитите си, колкото е възможно по-тихо, до 23 милиарда долара. Японците, вторият по големина чуждестранен кредитор на двете ипотечни банки, също се включиха в играта.

Колко тясно си взаимодействаха китайци и японци? По този въпрос и двете страни учтиво пазят мълчание. Но че двата най-могъщи кредитори действаха съгласувано, бе повече от очевидно. По този начин те дадоха на Съединените щати ясно да се разбере, че чашата на търпението е преляла. Неприятната тема за финансовата криза беше в центъра и на разговорите на американският президент Джордж Буш на срещата му с китайското ръководство по време на Олимпийските игри в Пекин. По собствени признания китайците не се церемониха дълго с горещия картоф: тяхното категорично изискване към американците гласеше - задълженията на двете частни банки трябва да се поемат от американската държава. Това ни дава основание да предполагаме защо по време на откриване на игрите Буш обилно се потеше, изглежда не само заради необичайната жега. Аргументите на китайците бяха железни: ако не върнете това, което ни дължите, ще превърнем още повече долари в евро и ще поставим американската валута под допълнителен натиск. Кой тогава ще ви дава заеми, ако ние загубим желание за това?

Защото всеки месец Съединените щати се нуждаят от общо 20 милиарда долара кредити. От дълги години насам предимно китайците финансираха по-голямата част от гигантския дефицит на САЩ. Парите, коио печелеха от продажбата на стоки на американците, бяха им връщани обратно като заем, за да могат те отново да купуват китайски стоки. По този начин Съединените щати затънаха неспасяемо в блатото на задлъжнялостта. Понастоящем американското правителство се нуждае най-малко от 20 милиарда долара, за да финансира текущите си разходи. А тези пари идваха досега предимно от Азия.

Естествено, че китайците щяха да претърпят огромни загуби, ако хвърлят цялото си доларово съкровище на финансовия пазар. Курсът на долара несъмнено щеше да се срине и САЩ щяха да купуват по-малко вносни стоки. Но във водените с китайците разговори ставаше въпрос не за всичко или нищо, а за демонстрация на финансова мощ.

И когато след проведените разговори американците не реагираха адекватно на подадения сигнал, китайците станаха още по-ясни. На 22 август т. г. директорът на Института по световно стопанство и политика към китайската академия по социални науки Ю Йонгдинг се обърна към осведомителната агенция „Bloomberg” с недвусмислената заплаха: "Ако американското правителство остави „Fannie Mae” u „Freddie Mac” да фалират и чуждестранните инвеститори не бъдат коректно компенсирани, това ще има катастрофални последици. Те няма да представляват краят на света, но ще бъдат краят на настоящата световна финансова система, изградена върху долара". Ю Й. е съветник на Пекин и не за първи път изпълнява ролята на специален правителствен говорител: "Последствията от подобен банкрут ще надхвърлят нормалните човешки представи", заключи лаконично Ю. Й.

Ясни думи. И тъй като все още нищо не се случваше, китайците поускориха малко края на Уолстрийт. На 29 август, т.е. малко след приключване на Олимпийските игри, на редовната си тримесечна конференция „Bank of China” заяви, че намалява ангажимента си в „Fannie Mae” u „Freddie Mac” с 25%. На следващия ден авторитетният Finanicial Times оповести: "Bank of China" бяга от Fannie Mae u Freddie Mac. В резултат акциите на двете банки се сринаха за последен път с цели 14%, най-голямата им еднократна загуба досега и те окончателно изпаднаха в нокдаун. Китайците ясно дадоха да се разбере, че с тях не бива да се правят шеги. Дори и заплахата им да не предоставят повече заеми на Съединените щати да е била само блъф, предвид незавидното си положениеq САЩ не трябваше да развалят отношенията с най-големия си кредитор.

На 8 септември китайския сигнал бързо беше правилно разбран и американската държава постави под "предварителен надзор" ‘Fannie Mae” u „Freddie Mac” като напомпа на всяка банка първоначално по 100 милиарда долара. Тактиката на китайците се увенча с успех. Те самите оценяват това като най-голямата предизвикана от външен източник интервенция на американската държава от времето на голямата депресия 1929 г. в иначе суперлибералната им икономика. Или най-малкото, че Китай ускори тази намеса. "Различни личности могат да имат различна оценка на събитията", сдържано се изказа шефът на централната китайска банка Чжу Ксиаочуан, "но от моя гледна точка това е положително явление".

В краткосрочен план поведението на САЩ може да бъде оценено и като прагматично. Но в дългосрочна перспектива това представлява поражение на Запада от исторически мащаб: от една страна на ринга е водещата индустриална държава на света, която само през 2007 г., за една година, произведе външнотърговски дефицит с останалия свят от почти 750 милиарда долара, а от другата е най-голямата развиваща се страна, която в същата година увеличи положителното си салдо с 370 милиарда долара. И накрая Давид принуди Голиат да застане зад своите частни задължения и по този начин да повиши още повече държавния дълг на САЩ. Загубите на китайците в замяна на това са в поносими граници. Азиатските централни банки и преди всичко китайските "излизат от кризата като победители", призна влиятелното списание "Вusinesweek". И то благодарение на "безполезните си валутни резерви", както някога обидно му се подиграваха западните експерти.

Само седмица след като разклатените финансови институции бяха поети от американската държава, шефът на централната китайска банка даде още един многозначителен вътрешнополитически знак. За първи път от февруари 2002 г. Чжу Ксиаочуан смъкна лихвите и за първи път от 1999 г. редуцира минималните вътрешнобанкови резерви. По този начин той запуши най-голямата пробойна за Китай от международната криза и ограничи на ниско ниво вътрешнополитическия финансов риск за страната. С прикрита усмивка китайците посрещнаха съобщението, че Съединените щати възнамеряват да основат кризисно дружество за управление на лошите си кредити, защото когато преди години те направиха същото за задлъжнелите си банки, американците снизходително ги поучаваха, че това не е нищо друго, освен да местят дълговете си от единия джоб в другия. А сега президентът Буш оправдава оповестения проект с думите: "Пакетът от 700 милиарда долара е голям, защото и проблемът е голям".

Междувременно три от петте най-големи банки на света сега се намират в Китай.

С удивителна смесица от умение и ретроградност Китай успя да задържи кризата вън от своята финансова система. По същия начин императорите от династията Хан преди повече от 2000 години построиха Великата китайска стена, за да се защитят срещу монголското нашествие. А сега от деветдесетте години насам китайското ръководството гради защитен вал срещу нахлуването на глобалните финансови потоци в Китай. Китайският валута, юанът, не е свободно конвертируем, а е обвързан към кошница от валути, чиито състав китайците по най-категоричен начин държат в тайна. По същия начин китайските борси, банковата им индустрия и пазарът на недвижимости, независимо от членството на страната в Световната търговска организация, са така защитени, че чужденци не могат да предизвикват трусове, когато внезапно влизат или излизат от тях.

Освен това нито държавни, нито частни субекти имат право да правят крупни дългове в чужбина. Тези бариери бяха издигнати, когато през 1997 г. Китай едва не беше завлечен в пропастта от голямата азиатска криза. В бурно развиващата се южнокитайска провинция Кантон, която бе достигнала икономическата сила на Тайланд, зад гърба на държавната власт в Пекин, банки направиха милиардни дългове в Германия, които изведнъж не бяха в състояние да обслужват. Тогавашният министър-председател своевременно се намеси и удържа на международния натиск. Повечето от западните банки получиха само 10% от своите вложения, а Китай не беше принуден да девалвира националната си валута и излезе за първи път като гарант на стабилността в Азия от голяма международна криза.

Въпреки тези успешни ходове, китайската банкова система все още е доста архаична, въпреки че по борсова стойност три от петте най-големи световни банки са китайски, а най-ценната банка на света е „Industrial Bank of China” (ICBC). Нейните печалби в 90% са от най-обикновени лихви, а не от модерни спекулативни финансови инструменти. Този дял при частните банки на Запад е най-много 50%. Независимо от това, през първото тримесечие на тази година ICBC стана дори и най-печелившата банка на света с прираст на печалбите от 77 %. Ето защо малко е вероятно големи китайски банки да попаднат във водовъртежа на финансовата криза. За най-силно засегнатата „Bank of China” нестабилните ценни книжа съставляват само1,5% от бизнеса й. При ICBC обхванатият от американската ипотечна криза ангажимент е от 1,23 милиарда долара, докато печалбата й само за тримесечието е над 7 милиарда долара.

Заплахата за Китай дебне обаче от друга посока: заради кризата американците започват да консумират все по-малко. Незнаейки какво ще им се случи, те правят разходи само за най-необходимото.Това намалява китайския експорт. Но китайците разчитат, че засилващата се конкурентна борба за спечелване на потребителите императивно ще наложи цените на стоките да бъдат силно понижени, което от своя страна ще доведе нови западни производства в Китай. Така се и получи: положителният търговски излишък на Китай за първите 8 месеца на годината спадна с 6 милиарда на 152 милиарда долара, но тенденцията напоследък отново се обърна.

Китайски учени-икономисти открито дискутират в медиите, как да продължи по-нататък финансовото развитие на страната. Привържениците на държавно регулираната икономика предупреждават да не се отваря повече банковия пазар, защото страната и сега вече е твърде зависима от чуждестранните кредитополучатели и от изненадите на световната търговия. Само Велика китайска стена във финансовия сектор може да предотврати да не се случи нещо още по-лошо от това, на което днес сме свидетели.

От другата страна, привържениците на пазарната идеология като Фан Ганг, директор на „Natonal Economic Research Institute”, отричат подобна политика. Банките трябва да се отворят още повече, да въведат модерните финансови технологии, което няма нищо общо с рисковата търговията със спекулативни ценни книжа. "Затворената банкова система ще доведе до това, че ние пасивно ще понесем всички изненади, които ще ни бъдат натрапени от чужбина. Най-голямата опасност за Китай", предупреждават те, "е да се направят погрешни изводи след триумфа над Съединените щати. Китай не бива да се държи така, като че ли е сам на този свят", казва Фан. От негова гледна точка настоящият момент е най-подходящ за Китай да напазарува в голям стил финансови участия в западни банкови институти.

В Пекин борбата за правилната стратегия продължава. Запитана за „Morgan Stanley”, една от говорителките на китайския държавен фонд CIC (China Investment Corporation) каза: "CIC ще продължи да бъде предпазлив, когато става дума за инвестиции навън". Но едно истинско опровержение би трябвало да звучи по друг начин.

----------------------------------------------
Информация, подбор и превод от немски: Д-р ю.н. Иван Аладжов

Източник: в. "Die Zeit", бр.40 от 2008 г. през Независим.нет

Управителят на китайския суверенен фонд за финансовата криза - интервю

December 2008 Atlantic

In his first interview since the world financial crisis, Gao Xiqing, the man who oversees $200 billion of China’s $2 trillion in dollar holdings, explains why he’s betting against the dollar, praises American pragmatism, and wonders about enormous Wall Street paychecks. And he has a friendly piece of advice:
by James Fallows


“Be Nice to the Countries That Lend You Money”



Americans know that China has financed much of their nation’s public and private debt. During the presidential campaign, Barack Obama and John McCain generally agreed on the peril of borrowing so heavily from this one foreign source. For instance, in their final debate, McCain warned about the “$10 trillion debt we’re giving to our kids, a half a trillion dollars we owe China,” and Obama said, “Nothing is more important than us no longer borrowing $700billion or more from China and sending it to Saudi Arabia.” Their numbers on the debt differed, and both were way low. One year ago, when I wrote about China’s U.S. dollar holdings, the article was called “The $1.4 trillion Question.” When Barack Obama takes office, the figure will be well over $2 trillion. During the late stages of this year’s campaign, I had several chances to talk with the man who oversees many of China’s American holdings. He is Gao Xiqing, president of the China Investment Corporation, which manages “only” about $200billion of the country’s foreign assets but makes most of the high-visibility investments, like buying stakes in Blackstone and Morgan Stanley, as opposed to just holding Treasury notes. Gao, whom I mentioned in my article, would fit no American’s preexisting idea of a Communist Chinese official. He speaks accented but fully colloquial and very high-speed English. He has a law degree from Duke, which he earned in the 1980s after working as a lawyer and professor in China, and he was an associate in Richard Nixon’s former Wall Street law firm. His office, in one of the more tasteful new glass-walled high-rises in Beijing, itself seems less Chinese than internationally “fusion”-minded in its aesthetic and furnishings. Bonsai trees in large pots, elegant Japanese-looking arrangements of individual smooth stones on display shelves, Chinese and Western financial textbooks behind the desk, with a photo of Martin Luther King Jr. perched among the books. Two very large, very thin desktop monitors read out financial data from around the world. As we spoke, Western classical music played softly from a good sound system. Gao dressed and acted like a Silicon Valley moneyman rather than one from Wall Street—open-necked tattersall shirt, muted plaid jacket, dark slacks, scuffed walking shoes. Rimless glasses. His father was a Red Army officer who was on the Long March with Mao. As a teenager during the Cultural Revolution, Gao worked on a railroad-building gang and in an ammunition factory. He is 55, fit-looking, with crew-cut hair and a jokey demeanor rather than an air of sternness. His comments below are from our one on-the-record discussion, two weeks before the U.S. elections. As I transcribed his words, I realized that many will look more astringent on the page than they sounded when coming from him. In person, he seemed to be relying on shared experience in the United States—that is, his and mine—to entitle him to criticize the country the way its own people might. The conversation was entirely in English. Because Gao’s answers tended to be long, I am not presenting them in straight Q&A form but instead grouping his comments about his main recurring themes. Does America wonder who its new Chinese banking overlords might be? This is what one of the very most influential of them had to say about the world financial crisis, what is wrong with Wall Street, whether one still-poor country with tremendous internal needs could continue subsidizing a still-rich one, and how he thought America could adjust to its “realistic” place in the world. My point for the moment is to convey what it is like to hear from such a man, rather than to expand upon, challenge, or agree with his stated views.

.....

About the financial crisis of 2008, which eliminated hundreds of billions of dollars’ worth of savings that the Chinese government had extracted from its people, through deliberately suppressed consumption levels:

We are not quite at the bottom yet. Because we don’t really know what’s going to happen next. Everyone is saying, “Oh, look, the dollar is getting stronger!” [As it was when we spoke.] I say, that’s really temporary. It’s simply because a lot of people need to cash in, they need U.S. dollars in order to pay back their creditors. But after a short while, the dollar may be going down again. I’d like to bet on that!

The overall financial situation in the U.S. is changing, and that’s what we don’t know about. It’s going to be changed fundamentally in many ways.

Think about the way we’ve been living the past 30 years. Thirty years ago, the leverage of the investment banks was like 4-to-1, 5-to-1. Today, it’s 30-to-1. This is not just a change of numbers. This is a change of fundamental thinking.

People, especially Americans, started believing that they can live on other people’s money. And more and more so. First other people’s money in your own country. And then the savings rate comes down, and you start living on other people’s money from outside. At first it was the Japanese. Now the Chinese and the Middle Easterners.

We—the Chinese, the Middle Easterners, the Japanese—we can see this too. Okay, we’d love to support you guys—if it’s sustainable. But if it’s not, why should we be doing this? After we are gone, you cannot just go to the moon to get more money. So, forget it. Let’s change the way of living. [By which he meant: less debt, lower rewards for financial wizardry, more attention to the “real economy,” etc.]

.....
About stock market derivatives and their role as source of evil:

If you look at every one of these [derivative] products, they make sense. But in aggregate, they are bullshit. They are crap. They serve to cheat people.

I was predicting this many years ago. In 1999 or 2000, I gave a talk to the State Council [China’s main ruling body], with Premier Zhu Rongji. They wanted me to explain about capital markets and how they worked. These were all ministers and mostly not from a financial background. So I wondered, How do I explain derivatives?, and I used the model of mirrors.

First of all, you have this book to sell. [He picks up a leather-bound book.] This is worth something, because of all the labor and so on you put in it. But then someone says, “I don’t have to sell the book itself! I have a mirror, and I can sell the mirror image of the book!” Okay. That’s a stock certificate. And then someone else says, “I have another mirror—I can sell a mirror image of that mirror.” Derivatives. That’s fine too, for a while. Then you have 10,000 mirrors, and the image is almost perfect. People start to believe that these mirrors are almost the real thing. But at some point, the image is interrupted. And all the rest will go.

When I told the State Council about the mirrors, they all started laughing. “How can you sell a mirror image! Won’t there be distortion?” But this is what happened with the American economy, and it will be a long and painful process to come down.

I think we should do an overhaul and say, “Let’s get rid of 90 percent of the derivatives.” Of course, that’s going to be very unpopular, because many people will lose jobs.

.....

About Wall Street jobs, wealth, and the cultural distortion of America:

I have to say it: you have to do something about pay in the financial system. People in this field have way too much money. And this is not right.

When I graduated from Duke [in 1986], as a first-year lawyer, I got $60,000. I thought it was astronomical! I was making somewhere a bit more than $80,000 when I came back to China in 1988. And that first month’s salary I got in China, on a little slip of paper, was 59 yuan. A few dollars! With a few yuan deducted for my rent and my water bill. I laughed when I saw it: 59 yuan!

The thing is, we are working as hard as, if not harder than, those people. And we’re not stupid. Today those people fresh out of law school would get $130,000, or $150,000. It doesn’t sound right.

Individually, everyone needs to be compensated. But collectively, this directs the resources of the country. It distorts the talents of the country. The best and brightest minds go to lawyering, go to M.B.A.s. And that affects our country, too! Many of the brightest youngsters come to me and say, “Okay, I want to go to the U.S. and get into business school, or law school.” I say, “Why? Why not science and engineering?” They say, “Look at some of my primary-school classmates. Their IQ is half of mine, but they’re in finance and now they’re making all this money.” So you have all these clever people going into financial engineering, where they come up with all these complicated products to sell to people.

.....

About the $700 billion U.S. financial-rescue plan enacted in October:

Finally, after months and months of struggling with your own ideology, with your own pride, your self-right-eousness … finally [the U.S. applied] one of the great gifts of Americans, which is that you’re pragmatic. Now our people are joking that we look at the U.S. and see “socialism with American characteristics.” [The Chinese term for its mainly capitalist market-opening of the last 30 years is “socialism with Chinese characteristics.”]

It is joking, and many people are saying: “No, Americans still believe in free capitalism and they think this is just a hiccup.” This is like our great leader Deng Xiaoping, who said that it doesn’t matter if the cat is white or black, as long as it catches the mouse. It doesn’t matter what we call this. It’s pragmatic.

With so much of China’s money at stake, did U.S. officials consult the Chinese about the rescue plan?

Not directly. We were talking to people there, and they were hoping that we would be supportive by not pulling out our money. We know that by pulling out money, we’re not serving anyone’s good. Including ourselves. [This is the famous modern “balance of financial terror.” If Chinese officials started pulling assets out of the U.S. and touched off a run on the dollar, their vast remaining dollar holdings would plummet in value.] So we’re trying to help, at least by not aggravating the problem.

But I think at the end of the day, the American government needs to talk with people and say: “Why don’t we get together and think about this? If China has $2 trillion, Japan has almost $2 trillion, and Russia has some, and all the others, then—let’s throw away the ideological differences and think about what’s good for everyone.” We can get all the relevant people together and think up what people are calling a second Bretton Woods system, like the first Bretton Woods convention did.

.....

On what might make the Chinese government start taking its dollars out of America (I began the question by saying that China would hurt itself by pulling out dollar assets—at which he interjected, “in the short term”—and then asked about the long-term view):

Today when we look at all the markets, the U.S. still is probably the most viable, the most predictable. I was trained as a lawyer, and predictability is always very important for me.

We have a PR department, which collects all the comments about us, from Chinese newspapers and the Web. Every night, I try to pick a time when I’m in a relatively good mood to read it, because most of the comments are very critical of us. Recently we increased our holdings in Blackstone a little bit. Now we’re increasing a little bit our holdings in Morgan Stanley, so as not to be diluted by the Japanese. People here hate it. They come out and say, “Why the hell are you trying to save those people? You are the representative of the poor people eating porridge, and you’re saving people eating shark fins!” It’s always that sort of thing.

.....

And how should Americans feel about the growing Chinese presence in their economy? Isn’t it natural for them to worry that China will keep increasing its stake in American debt and assets—or that China won’t, essentially cutting America off?

I can understand why Americans might feel that way. But, talking with my lawyer head once again, it’s not relevant to discuss how Americans “should” think. We should discuss how Americans might think.

This concern is not really about China itself. It could be any country. It could be Japan, or Germany. This generation of Americans is so used to your supremacy. Your being treated nicely by everyone. It hurts to think, Okay, now we have to be on equal footing to other people. “On equal footing” would necessarily mean that sometimes you have to stoop to appear to be humble to other people.

And you can’t think as a soldier. You put yourself at the enemy end of everyone. I grew up during the Cultural Revolution, when people really treated other people like enemies. I grew up in an environment where our friends, our relatives, people I called Uncle or Auntie, could turn around and put a nasty face to me as a small child. One time, Vladimir Lenin told Gorky, after reading Gorky’s autobiography, “Oh my god! You could have become a very nasty person!” Those are exactly the words one of my dear professors told me after hearing what I went through.

But over the years, I believe I learned to be humble. To treat other people nicely. I learned that, from a social point of view, no matter how lowly statured a person you are talking to, as a person, they are the same human being as you are. You have to respect them. You have to apologize if you inadvertently hurt them. And often you have to go out of your way to be nice to them, because they will not like you simply because of the difference in social structure.

Americans are not sensitive in that regard. I mean, as a whole. The simple truth today is that your economy is built on the global economy. And it’s built on the support, the gratuitous support, of a lot of countries. So why don’t you come over and … I won’t say kowtow [with a laugh], but at least, be nice to the countries that lend you money.

Talk to the Chinese! Talk to the Middle Easterners! And pull your troops back! Take the troops back, demobilize many of the troops, so that you can save some money rather than spending $2 billion every day on them. And then tell your people that you need to save, and come out with a long-term, sustainable financial policy.

.....
Although Gao has frequently mentioned Chairman Mao’s maxim—“Go with the Republicans. They’re predictable!”—he obviously was hoping for a “change” agenda under the Democrats:

The current conditions can’t go on. It is time for the new government, under Obama or even McCain, to really tell people: “Look, this is wartime, this is about the survival of our nation. It’s not about our supremacy in the world. Let’s not even talk about that any more. Let’s get down to the very basics of our livelihood.”

I have great admiration of American people. Creative, hard-working, trusting, and freedom-loving. But you have to have someone to tell you the truth. And then, start realizing it. And if you do it, just like what you did in the Second World War, then you’ll be great again!

If that happens, then of course—American power would still be there for at least as long as I am living. But many people are betting on the other side.

Източник: The Atlantic

Кратка теория на съвременните финанси - сп."Economist"

Източник: "Economist" 16.10.2008


A short history of modern finance

Oct 16th 2008


The crash has been blamed on cheap money, Asian savings and greedy bankers. For many people, deregulation is the prime suspect

Illustration by Brett Ryder

THE autumn of 2008 marks the end of an era. After a generation of standing ever further back from the business of finance, governments have been forced to step in to rescue banking systems and the markets. In America, the bulwark of free enterprise, and in Britain, the pioneer of privatisation, financial firms have had to accept rescue and part-ownership by the state. As well as partial nationalisation, the price will doubtless be stricter regulation of the financial industry. To invert Karl Marx, investment bankers may have nothing to gain but their chains.

The idea that the markets have ever been completely unregulated is a myth: just ask any firm that has to deal with the Securities and Exchange Commission (SEC) in America or its British equivalent, the Financial Services Authority (FSA). And cheap money and Asian savings also played a starring role in the credit boom. But the intellectual tide of the past 30 years has unquestionably been in favour of the primacy of markets and against regulation. Why was that so?

Each step on the long deregulatory road seemed wise at the time and was usually the answer to some flaw in the system. The Anglo-Saxon economies may have led the way but continental Europe and Japan eventually followed (after a lot of grumbling) in their path.

It all began with floating currencies. In 1971 Richard Nixon sought to solve the mounting crisis of a large trade deficit and a costly war in Vietnam by suspending the dollar’s convertibility into gold. In effect, that put an end to the Bretton Woods system of fixed exchange rates which had been created at the end of the second world war. Under Bretton Woods, capital could not flow freely from one country to another because of exchange controls. As one example, Britons heading abroad on their annual holidays in the late 1960s could take just £50 (then $120) with them. Investing abroad was expensive, so pension funds kept their money at home.

Once currencies could float, the world changed. Companies with costs in one currency and revenues in another needed to hedge exchange-rate risk. In 1972 a former lawyer named Leo Melamed was clever enough to see a business in this and launched currency futures on the Chicago Mercantile Exchange. Futures in commodities had existed for more than a century, enabling farmers to insure themselves against lower crop prices. But Mr Melamed saw that financial futures would one day be far larger than the commodities market. Today’s complex derivatives are direct descendants of those early currency trades.

Perhaps it was no coincidence that Chicago was also the centre of free-market economics. Led by Milton Friedman, its professors argued that Keynesian economics, with its emphasis on government intervention, had failed and that markets would be better at allocating capital than bureaucrats. After the economic turmoil of the 1970s, the Chicago school found a willing audience in Ronald Reagan and Margaret Thatcher, who were elected at the turn of the decade. The duo believed that freer markets would bring economic gains and that they would solidify popular support for the conservative cause. A nation of property-owners would be resistant to higher taxes and to left-wing attacks on business. Liberalised markets made it easier for homebuyers to get mortgages as credit controls were abandoned and more lenders entered the home-loan market.

Another consequence of a system of floating exchange rates was that capital controls were not strictly necessary. Continental European governments still feared the destabilising effect of hot money flows and created the European Monetary System in response. But Reagan and Mrs (now Lady) Thatcher took the plunge and abolished controls. The initial effects were mixed, with sharp appreciations of the dollar and pound causing problems for the two countries’ exporters and exacerbating the recession of the early 1980s.

But the result was that institutions, such as insurance companies and pension funds, could move money across borders. In Britain that presented a challenge to the stockbrokers and marketmakers (known as jobbers) who had controlled share trading. Big investors complained that the brokers charged too much under an anti-competitive system of fixed commissions. At the same time, big international fund-managers found that the tiny jobbing firms had too little capital to handle their trades.

The Big Bang of 1986 abolished the distinction between brokers and jobbers and allowed foreign firms, with more capital, into the market. These firms could deal more cheaply and in greater size. New York had introduced a similar reform in 1975; in America’s more developed domestic market, institutional investors had had the clout to demand the change long before their British counterparts.

These reforms had further consequences. By slashing commissions, they contributed to the long-term decline of broking as a source of revenue. The effect was disguised for a while by a higher volume of transactions. But the broker-dealers increasingly had to commit their own capital to deals. In turn, this made trading on their own account a potentially attractive source of revenue.

Over time, that changed the structure of the industry. Investment (or merchant) banks had traditionally been slim businesses, living off the wits of their employees and their ability to earn fees from advice. But the need for capital led them either to abandon their partnership structure and raise money on the stockmarket or to join up with commercial banks. In turn, that required the dilution and eventually, in 1999, the abolition of the old Glass-Steagall act, devised in the Depression to separate American commercial and investment banking.

Commercial banks were keen to move the other way. The plain business of corporate lending was highly competitive and retail banking required expensive branch networks. But strong balance-sheets gave commercial banks the chance to muscle investment banks out of the underwriting of securities. Investment banks responded by getting bigger.

Expansion and diversification took place against a remarkably favourable background. After the Federal Reserve, then chaired by Paul Volcker, broke the back of inflation in the early 1980s, asset prices (property, bonds, shares) rose for much of the next two decades. Trading in, or lending against, such assets was very profitable. And during the “Great Moderation” recessions were short, limiting the damage done to banks’ balance-sheets by bad debts. As the financial industry prospered, its share of the American stockmarket climbed from 5.2% in 1980 to 23.5% last year (see chart 1).

Risky business

As banks’ businesses became broader, they also became more complex. With the help of academics, financiers started to unpick the various components of risk and trade them separately.

Again, Chicago played its part. Option contracts were known in ancient history but the 1970s saw an explosion in their use. Two academics who had studied, or taught, at the University of Chicago, Fischer Black and Myron Scholes, developed a theory of option pricing. And the Chicago Board Options Exchange was set up in 1973 as a forum for trading.

Whereas futures contracts lock in the participants to buy or sell an asset, an option is more like insurance. The buyer pays a premium for the right to exercise his option should prices move in a set direction. If prices do not move that way, the option lapses and the buyer only loses the premium. The Black-Scholes formula shows that an option’s value depends on the volatility of the underlying assets. The more the price moves, the more likely the option is to be exercised. Calculating that volatility was made a lot easier by the growing power of computers.

The next great development in risk management was the swap. Bond markets had been domestic, with buyers focusing on issuers from their home markets. That created the potential for arbitrage, issuing bonds in one currency and swapping them for another, creating lower interest rates for both borrowers.

It was a short step from currency swaps to interest-rate swaps. Borrowers on floating (variable) rates could swap with those on a fixed rate. This allowed company finance directors (and speculators) to change their risk exposure depending on their view of where rates would go. Rather than pay each other’s interest costs directly, the payments would be netted out.
The final stage emerged only in the past decade. A credit-default swap (CDS) allows investors to separate the risk of interest-rate movements from the risk that a borrower will not repay. For a premium, one party to a CDS can insure against default. From almost nothing just a few years ago, CDSs grew at an explosive rate until recently (see chart 2).

Futures, options and swaps all have the same characteristic: a small initial position can lead to a much larger exposure. Futures contracts are bought with only a small deposit or margin; option sellers have to cover buyers’ losses, which may be many times the value of the premium; the net exposure of a swap counterparty may be smaller but the gross position will be huge, a problem if the counterparty defaults.

This made it hard for regulators to keep track of a firm’s exposure. For years, therefore, they concentrated on improving the infrastructure of the market, making sure that deals were well documented or settled through a central clearing house (something yet to be achieved for CDSs).

The biggest hiccup in the growth of the derivatives markets came after the 1987 stockmarket crash, when a technique known as portfolio insurance took a lot of the blame. This involved investors selling stock-index futures to protect themselves from falls in the value of their portfolios. The problem was that the two markets acted on each other; as the futures price fell, so did the cash value of shares, forcing institutions to sell more futures and so on. That prompted the American authorities to introduce “circuit breakers”, limiting the use of portfolio insurance at difficult times.

Derivatives caused more embarrassment in the 1990s as naive local authorities, such as Orange County in California, and corporate treasury departments lost fortunes in contracts they did not understand. But gradually the authorities learnt to love these markets; Frankfurt, for example, competed hard to win trading in German government-bond futures away from London. The theory was that, by allowing business and investors to spread risk, both markets and economies would become more robust.

Alan Greenspan, the chairman of the Fed from 1987 to 2006, was in the vanguard of this view. In his book, “The Age of Turbulence” (2007), he welcomed the growth of CDSs, arguing: “Being able to profit from the loan transaction but transfer credit risk is a boon to banks and other financial intermediaries which, in order to make an adequate rate of return on equity, have to heavily leverage their balance sheets by accepting deposit obligations and/or incurring debt. A market vehicle for transferring risk away from these highly leveraged loan originators can be critical for economic stability, especially in a global environment.”

Securitisation, which has been at the centre of the current crisis, is another child of the 1970s. It involves bundling loans into packages that are then sold to outside investors. The first big market was for American mortgages. When homeowners pay their monthly payments, these are collected by the servicing agent and passed through to investors as interest payments on their bonds.

Again, this business was encouraged by the authorities as a means of spreading risk. Everybody appeared to win. Banks earned fees for originating loans without the burden of holding them on their balance-sheets (which would have restricted their ability to lend to others). Investors got assets that yielded more than government bonds and represented claims on a diversified group of borrowers. No wonder securitisation grew so fast (see chart 3).

These asset-backed securities became ever more complex. Securitisation eventually gave rise to collateralised debt obligations, sophisticated instruments that bundled together packages of different bonds and then sliced them into tranches according to investors’ appetite for risk. The opacity of these products has caused no end of trouble in the past 18 months.

More fundamentally, securitisation opened a new route to growth for banks. No longer were commercial banks dependent on the slow, costly business of attracting retail deposits. Securitisation allowed them to borrow in the markets. Few imagined that the markets would not be open at all times. In 2007 Northern Rock, a British mortgage lender, was the first spectacular casualty of this false assumption; many more banks have been caught out in 2008.

Asleep at the wheel?

While all this was happening, regulators were not wholly passive. They had to deal with crises such as the failures of Drexel Burnham Lambert, which dominated the junk-bond market, and Baring Brothers, a British bank brought low by a rogue trader. But these were regarded as individual instances of mismanagement or fraud, rather than as evidence of a systemic problem. Even the American savings-and-loan crisis, an early deregulation disaster, was tidied up with the help of a bail-out plan and easy monetary policy, and dismissed as an aberration.

Rather than question the principle of deregulation, some governments redesigned their regulatory structures. Britain devised the FSA in 1997 (even taking away banking regulation from the Bank of England) in a conscious attempt to create a single supervisory body. In America the SEC shares authority with the Commodities Futures Trading Commission, the Federal Deposit Insurance Corporation, state insurance commissioners and so on.

The authorities did make a more fundamental attempt to regulate the banks with the Basel accord. The first version of this, in 1988, established minimum capital standards. Banks have always been a weak link in the financial system because of the mismatch between their assets and liabilities. The assets are usually long-term loans to companies and consumers. The liabilities are deposits by consumers and investors that can be withdrawn overnight. A bank run is hard to resist, since a bank cannot realise its assets quickly; worse still, doing so—by calling in loans—may cause economic havoc by prompting bankruptcies and job losses.

The Basel accord was designed to deal with a different problem: that big borrowers might default. It required banks to set aside capital against such contingencies. Because this is expensive, banks looked for ways around the rules by shifting assets off their balance-sheets. Securitisation was one method. The structured investment vehicles that held many subprime-mortgage assets were another. And a third was to cut the risk of borrowers defaulting, using CDSs with insurers like American International Group. When the markets collapsed, these assets threatened to come back onto the balance-sheets, a prime cause of today’s problems.

It would be a mistake to argue that, had politicians rather than bankers been in charge, policy would have been more prudent. Indeed, politicians encouraged banks to make riskier loans. This was particularly true in America, where a series of measures, starting with the Community Reinvestment Act of 1977, required banks to meet the credit needs of the “entire community”. In practice, this was social policy: it meant more lending to poor people. Fannie Mae and Freddie Mac, the two government-sponsored giants of the mortgage market, were encouraged to guarantee a wider range of loans in the 1990s.

The share of Americans who owned their homes rose steadily. But more buyers meant higher prices, making loans even less affordable to the poor and requiring even slacker lending standards. The seeds of the subprime crisis were sown, and the new techniques of securitisation allowed banks to make these loans and then offload them quickly.

Initially, the growth of homeownership was seen as a benign effect of deregulation, as was the ability of consumers to borrow on their credit cards, a habit they took to enthusiastically. The authorities largely welcomed this boost to consumer demand. In the 1970s and 1980s, they might have worried about the effect on inflation or the trade deficit. But technological change in the 1990s, and the impact of China and India in the 2000s, kept headline inflation down, while liberalised capital markets and Asian savings made external deficits easy to finance.

In addition, those countries with big financial centres were delighted to have them because of the tax revenues they yielded. That hardly encouraged them to look too closely at the financial industry. Nor did it hurt that political parties in both America and Britain received a lot of contributions from financiers.

Liberalisation happened for many reasons. Often, regulators were simply trying to catch up with the real world—for instance, the rapid development of offshore markets. In addition, deregulation provided things that voters wanted, such as cheap loans. Each financial innovation that came along became the object of speculation that was fuelled by cheap money. Bankers and traders were always one step ahead of the regulators. That is a lesson the latter will have to learn next time.

Amid the crisis of 2008, it is easy to forget that liberalisation had good consequences as well: by making it easier for households and businesses to get credit, deregulation contributed to economic growth. Deregulation may not have been the main cause of the rise in living standards over the last 30 years, but it helped more than it harmed. Will the new, regulated world be as benign?

Венцислав Антонов - Кратка теория на парите за филолози

Кратка теория на парите за филолози

Пролог и предварителни сведения

1. Като малък не обичах да чета приказки, защото всички приказки ми изглеждаха еднакви. Обичах да чета исторически книги - в тях хората живееха под истинските си имена, имаше много дати и разни факти. След години попаднах на Морфологията на Владимир Проп и разбрах, че филолозите знаят, че приказките са еднакви, но го споделят само с възрастните, които вече не четат приказки. По онова време отношението ми към филологията се изчерпваше с въпроса, който Лев Ландау веднъж задал на една дама, с която искал да се приобщи невербално, а тя му казала, че се занимава с филология. С това, казал той, всички се занимаваме – какво всъщност можете да правите? Покрай заниманията си с геометрия попаднах на филологическите текстове на Анатолий Фоменко – той е геометър, който в свободното си време рисува странни картини – от тях излиза, че анализът на историческите текстове прави голяма част от историята да прилича на приказка с очакван край и попроменени имена на героите. Това радикално промени статута на филологията в моите очи – оказа се, че филологията може да променя хронологията. Това се получава, защото геометрите работят с инварианти – те не се интересуват от това как изглеждат нещата, а как нещата стоят в действителност. Сега знам, че филологията непрекъснато се демократизира и хората все повече пишат така, както чуват да се говори. Това е ключът за разбирането на парите. Защото парите също непрекъснато се демократизират и хората все повече правят пари така, както обществото иска от тях. Парите, както и книгите, се правят по един и същи начин – с писане. Затова този текст е кратко изложение на теорията на парите за филолози.



2. Откъде идват парите? Много хора мислят, че парите са нещо, което стои някъде, и оттам отива някъде другаде. По едно време считали, че парите са злато и затова открили Америка, понеже мислели, че е Индия, а индийците и досега имат много злато, защото обичат да ходят със златни украшения. Обаче на китайските карти – защото китайците всъщност открили Америка в 1421 г., след като решили математическата задача за слепване на картите на двете полукълба – не пишело какво са открили, защото в Китай имало ред и не можело всеки да кръщава нещата. Така местните американци се оказали индианци и скоро били освободени от всичкото си злато, сребро и подобни, защото за тях те не били пари – местните предпочитали стъклени топчета, гребени и такива. Когато хората мислели, че парите са злато, основна задача на науката била да произведе злато от по-прости и широко разпространени неща. Така възникнала алхимията. Великият Нютон, например, се занимавал основно с алхимия и астрология – това били важните науки тогава, а измислил диференциалното и интегрално смятане, което сега наричат Анализ, когато физикът Робърт Хук го помолил да обясни защо гравитацията е пропорционална на обратния квадрат на разстоянията. Нютон много се ядосал на Хук, затова не му казал какво е измислил, а като станал началник след време, изгорил всички приспособления, с които Хук 40 години демонстрирал своите и чужди физични открития пред Кралското дружество. После Нютон казвал, че само глупаците питат защо, докато науката се занимава с как нещата са такива, каквито са. Оттогава науката е такава. Нютон освен това казвал, че бил постигнал, каквото постигнал, защото стъпвал на раменете на гиганти. Хората вярвали на тази история, защото нямали портрети на Хук да видят, че той бил нисък и гърбав от многото опити и демонстрации. Нютон просто се шегувал, подобно на Ювенал, който казвал нещо за духа и тялото, но то било точно наопаки на онова, което хората си мислели, защото вече не можели да четат латински. Затова филологията е важна. Когато Карл Велики се канел да стане велик, открил, че местните не знаят латински и си внесъл монаси от Англия, които поради изолацията на Острова знаели езика, какъвто бил едно време, когато хората още го практикували. Така изолацията за някои неща е полезна, а за други вредна. Нютон много си кореспондирал с Лайбниц – главно да го дразни и да го проверява какво е открил – обаче никога не му пишел пряко, защото Лайбниц минавал за германски агент. Нютон пишел на главния секретар на Кралското дружество, който препращал писмата от свое име. Веднъж Нютон пратил на Лайбниц анаграма – разбира се, на латински – с която му съобщавал, че е полезно да се решават диференциални уравнения. Оттогава хората, които се занимават с наука, пишат и решават диференциални уравнения. Понякога това няма много смисъл, обаче си остава полезно. Когато започнете да разбирате как нещо, което няма много смисъл, иначе е полезно, започвате да разбирате от икономика. Затова после на главния секретар му отрязали главата в Тауър – по обичайната процедура, а Нютон станал главен секретар и изгорил портретите на Хук, когото не харесвал, защото бил нисък и бил открил закона за гравитацията, обаче не знаел защо.

Нютон знаел от Ферма, който иначе бил адвокат, че нещата се познават чрез допиране на плоски неща до тях, защото плоските неща са просто устроени и като се напаснат с нещата, които искате да разберете, всичко ви става ясно. Освен това Нютон бил чел съчинението на Кеплер за геометрията на винените бъчви и така открил законите за движение на небесните тела. Кеплер не пиел, той бил монах, обаче веднъж отишъл на гости на Тихо Брахе, който бил астроном на един друг Остров, и там имало много бъчви, защото падало голямо пиене. Така се събират данни. Когато Нютон видял, че не може да получи злато по алхимичен път, станал началник на Монетния Двор, понеже на този началник се полагала част от златния прах, който оставал от сеченето на пари. Тогава златото било пари, парите изглеждали като злато и хората били меркантилисти. Обаче Нютон не разбирал от пари и по едно време си вложил парите в Компанията на Южните морета, която била организирана от министъра на финансите на Краля и някои негови приятели, и така ги загубил всичките. После на Краля му направили bail-out, т.е. реституирали му парите, а Нютон казал, че можел да изчисли движението на небесните тела, но не и лудостта на тълпите. На това сега му казват когнитивен дисонанс и други неща, от които психолозите разбират, а обикновените хора ги правят. Така излиза, че хората постоянно не разбират какво точно правят. Което може и да е вярно, обаче няма смисъл.

Затова икономистите по принцип приемат, че хората знаят какво точно правят, защото иначе икономическият анализ няма да има смисъл и икономистите ще трябва да станат психолози.



3. Канцлерът на Трезора и неговите влиятелни приятели всъщност организирали Компанията на Южните Морета, за да спасят платежния баланс на страната. Тогава хората били меркантилисти и много се наскърбявали, когато парите отивали някъде другаде. По онова време слънчевият Луи бил още малък и чичо му, Орлеанският херцог, заедно с един шотландец, Джон Лоу, организирали такава далавера, че всички пари от Англия и Европа се събрали във Франция. Далавера - на български – е онова, което икономистите наричат арбитраж. Арбитражът бил организиран около Компанията за Мисисипи, чието предназначение било да извлича златото от едноименната река. Не че в Мисисипи някога имало злато, но Джон Лоу бил шотландец и знаел, че французите не разбират от география. Той произхождал от семейство на златари, които по съвместителство станали и банкери, и бил разбрал същността на парите. Същността на парите е да правят хората щастливи. Хората са нещастни, защото нямат пари, а нямат пари, защото им липсва въображение. Поради това те си мислят за парите като за нещо – злато, сребро и подобни. Парите, обаче – според Law - са абстракцията на идеята за всеобщо щастие, а техниките за материализиране на тази абстракция – т.е. за произвеждане на пари - предписват как това се постига. Затова този шотландец е по-велик от другия по-известен шотландец – Адам Смит, който всъщност бил митничар - защото Смит възприемал всеобщото щастие като процес, в който парите по същество не участват. Той закачил на този процес етикета "невидимата ръка", което се обяснява с професионалната му деформация като митничар – митниците открай време различават видимия от невидимия внос или износ - и оттогава икономистите и финансистите много-много не си говорят, макар да се занимават с едно и също. Иначе финансистите ходят по-добре облечени. Така ходели хората по времето на Джон Лоу, когато Брюксел бил зарит с поръчки за дантели за две години напред, а производителите на ливреи, карети и други такъми имали и по-голям backlog. Напълно съзнателно Law открил основните понятия и инструменти на съвременната парична политика, така изградил своята система, а в процеса на поддържане на паритета на създаваните от него пари – вече спонтанно – открил и другите инструменти за постигане на всеобщо щастие – масови арести, принудителен каторжен труд и подобни. Френският експеримент от второто десетилетие на XVIII век имал дълготрайни последици. Спонтанно възникналата на rue Quincampois борса за ценни книжа направила доста хора от третото съсловие наистина богати, разорила мнозина аристократи и показала действителната сила на парите като инструмент за цивилизационни и съсловни преобразования. Така се получило, понеже висшите съсловия ги мързяло да ходят на борсата и пращали там прислугата, която арбитрирала разликата между цената от предния ден и актуалната борсова цена, която обикновено била по-висока, и така низшите съсловия станали богати. Това в крайна сметка не се харесало на политическата власт, която тогава била абсолютна монархия, и демократизирането на парите било прекратено. Споменът за катастрофата на висшите съсловия - сред които мнозина загубили именията си, които били заложили, за да получат leverage – останал завинаги свързан с името на Лоу, който добил репутацията на измамник. Този спомен висял като призрак над Конвента и Директорията, когато трябвало да решават начините за финансиране на Революцията, и взетите тогава решения превърнали Париж в най-значителния капиталов пазар на XIX век. По неведомите пътища на съдбата това довело до откриването – от Жюл Реньо (Jules Regnault) в 1863 г. – на закона за анти-гравитацията на цените на фондовите пазари (това, че дисперсията на цените е пропорционална на втори корен от времето), а малко по-късно – в 1900 г., от Луи Башлие (Louis Bachelier) – на уравнението на Брауновото движение, непрекъснатите случайни процеси и, по същество, на математическите финанси. Такива били последствията от откриването на същността на парите, обаче хората били неблагодарни и затова Лоу умрял в бедност, разочарован от неразбирането на неговата система. Точно двеста години след неговата смърт започнала Голямата Депресия, а с нея и истинското разбиране на тази система. По случайност, пак по същото време, били формулирани и законите на квантовата механика.



4. Ако в този момент продължавате да се чудите откъде всъщност идват парите, не сте сами – икономистите също не знаят. Те определят парите функционално, след като вече са приели, че отнякъде има пари, и обикновено казват, че парите са това, което правят – money is what money does. Освен това имат различни теории за различните видове пари, които измислят. Имат дори хеликоптерни пари, поради което текущият прякор на председателя на Федералния резерв – Бен Хеликоптера – е само отчасти шега. Затова финансистите са натоварени да експериментират от какво може да се направят пари и така постепенно нещата се изясняват. Така прогресира знанието за парите.

Ако хората бяха умни, казват някои, нямаше да трябва да правят експерименти, за да открият квантовата физика. Квантовата физика следва от някои математически съображения. Това е вярно и за парите. Защото величието на Джон Лоу е в разбирането на квантовата природа на парите – парите никога не са там, където ги търсите, а винаги някъде другаде. Парите са навсякъде и никъде, размазани по цялото икономическо пространство, което свързват в едно и по този начин компактифицират. Затова, ако хората бяха умни, нямаше да се събират на големи групи и да обсаждат банките, където, според тях, парите им кротко лежат, само за да открият, че там парите им всъщност ги няма. Обаче хората сме такива – обичаме да експериментираме - поради което нещата стават, както стават. За разлика от повечето физически величини, парите не обичат законите за запазване. Още с първите испански галери, акостирали в Европа с пълен товар от злато и сребро, хората открили, че увеличаването на парите само по себе си не ги прави по-богати, защото цените на нещата някак веднага пораствали. Така била открита количествената теория за парите, която казва, че ако увеличите парите в обръщение сто пъти, цените на всичко – в крайна сметка - ще се увеличат също сто пъти и хората ще си останат толкова бедни или богати, колкото и преди. Оттогава икономистите започнали да се интересуват само от относителните цени. Относителните цени са нещо подобно на проективните координати в геометрията, които хората почнали да откриват горе-долу по същото време, докато се опитвали да разберат защо някои рисуват хубаво, а други – не. Проективната геометрия лежи в основата на много геометрии и се интересува само от взаимното разположение на нещата. Самите неща нямат особено значение и могат да се възприемат като етикети. Обаче геометрическите неща винаги лежат някъде – например във видимото пространство, което обитаваме – а относителните цени не е ясно къде живеят, понеже са невидими. Тази невидимост на "истинските цени" много обърквала икономистите, защото било добре да могат да виждат какво става, обаче нещата показвали какво е станало, едва след като то вече било станало. Оттогава на икономистите им останал навикът да гледат назад – с hindsight – което, точно казано, значи да гледате със задника си, ако той стои на правилното място. Освен това всички цени били изразени в някакви пари, например в злато, и като се гледат пост фактум отношенията на две цени, цената на парите – защото и те си имат цена – остава фиксирана. С други думи, може да знаете относителните цени само със задна дата и само при фиксирана цена на парите, които в този смисъл изглеждат като мярка на всички цени. Поради естеството на икономическите неща, мярката от време на време се променя и така относителните цени също се променят, обаче как точно, е трудно да се каже, защото това винаги става ясно едва впоследствие, когато още много други важни неща вече не са същите. Понеже хората заемат различно положение в обществото и поради това имат различно количество пари, различните хора могат да гледат по различен начин на единицата мярка на парите. Иначе казано, един лев не е един лев за всеки човек, зависи и от човека. Така парите – гледани като икономическа мярка, с която хората се надявали да могат да определят правилното взаимно разположение на нещата в икономиката - се оказали досадно объркващи и неопределени. Затова икономистите – като не знаели какво да правят с тях – решили да ги игнорират и почнали да казват, че парите нямат значение. Това е много странно, ако не сте икономисти, защото отстрани изглежда, че повечето хора през по-голямата част от времето се опитват да изкарат повече пари. Така че, ако парите нямат значение, излиза, че повечето хора цял живот се занимават с глупости. Не знам как стоят нещата от гледище на психолозите, но за икономистите този въпрос все още виси. Един много известен икономист – който преди време стана носител на Нобелова награда или ННН (истинското заглавие е по-дълго, но това наистина няма значение) за работите си по теория на парите – каза в Нобеловата си лекция, че не е ясно дали парите имат или нямат значение. Поради това някои мислят, че икономистите цял живот се занимават с глупости. Това също е висящ въпрос.



5. Първите сериозни теоретици сред икономистите били физиократите, някои от които са далеч по-важни от популярния митничар. Оттам идва връзката на икономиката с АГ-то, понеже много от физиократите били придворни лекари при френския крал, обслужвали неговите фаворитки и – като министри на финансите по съвместителство – изнамирали пари за техните разнообразни нужди. За да бъдат издигнати на такава длъжност, физиократите трябвало да се докажат с постижение, което днес отличават с Нобелова награда. Тюрго, ако не греша, открива, че въздействието на пиявиците върху кръвното налягане не зависи от мястото, на което се поставят. Когато варирате по определен начин нещо, въздействието на което не зависи от тези вариации, нещото се нарича инвариант. Затова някои казват, че икономиката е инвариантна спрямо икономистите. Така че физиократите се интересували от инварианти – макар да не били геометри, а лекари - и открили, че природата на икономиката е такава, че ценността на нещата – при преобразуването им в цикъла на стопанския организъм – се запазва. На всеки стадий на преобразуването всеки си получавал своето – както гласи един много популярен по-сетне надпис – и всичко се получавало естествено балансирано. Поради характера на основното си занимание, физиократите били много внимателни за появата на различни паразити и открили цяло съсловие, което паразитирало върху естествения порядък на нещата. Това били посредниците от всякакъв вид: търговци, лихвари и други такива от сектора на услугите. Тогава банкерите ги наричали лихвари, защото вземали лихва върху даваните назаем пари, въпреки че св.Августин казвал, че това е грях, защото парите всякога са едно и също нещо и не е редно да се иска повече за нещо, което си е все същото. Поради това лихвари ставали основно хора, които бездруго били толкова грешни – по съвсем друга причина – че този допълнителен грях нямал голямо значение. Това е вариация на един основен икономически закон, която можем да наречем закон за намаляващата пределна греховност.



6. Маркс - както впрочем и Балзак, от когото той много научил за икономиката - често си имал работа с тези паразити, поради което никак не ги обичал. Затова, когато марксистите построили социализма, постоянно имало проблеми с транспорта, услугите и подобни паразитни дейности, а банкиране изобщо нямало, защото всъщност нямало и пари. Такава е ролята на малките неща в историята. Историците често пропускат тези неща, защото за тях рядко остават документи – ентропията си върши работата – а историците обичат да пишат подредено и да наблягат на историческата истина, което е нещо като истината, както излиза по документи. Ако за нещо няма документ, то не е станало. Поради това Андрей Колмогоров станал математик. Като студент написал една работа за данъчното облагане в Новгородска губерния. Работата била добра, но историците му казали, че прави прекалено категорични изводи. Ще мине време, казали те, ще изскочат нови документи и ще трябва да промените сегашната си позиция. Колмогоров не искал да търпи подобна неопределеност и станал математик. По-късно аксиоматизирал теорията на вероятностите, като я направил раздел на теорията на мярката. Така изгонил неопределеността от вероятностите. Ето как малките неща понякога имат непропорционално големи последствия. Това се нарича нелинейност. Когато си имате работа с нелинейни ефекти, нещата стават много объркани. Близките неща се раздалечават, далечните се сближават и нищо не е там, където е било, поради което не изглежда, каквото е било. Затова квантовата механика е линейна – иначе светът на фундаментално равнище щеше да изглежда много объркан. Икономиката, обаче, не е фундаментална и това, че понякога изглежда объркана – в крайна сметка - наистина няма значение. Поради това много хора пиша книги по икономика, опитвайки се да разберат за какво всъщност става въпрос.

Маркс написал четири тома и разбрал, че в икономиката пари се правят чрез арбитраж. Арбитраж има, когато едно и също нещо ходи с две различни цени. Тогава купувате евтино, продавате скъпо и сте на далавера. Той забелязал, че има едно нещо – човешкия труд - което има две страни. Едната страна е способността на човек да се труди, като произвежда полезни неща, а другата – способността на човек да живее с по-малко, отколкото всъщност произвежда. Цената на първата способност Маркс приел, че е равна на тази на втората, след което предположил, че човек задължително се труди повече, отколкото отива за неговата издръжка, и така част от продукта на труда излизала гратис, защото била част от онази невидима способност, която хората, наемащи работници, не заплащали, понеже не я виждали. Така Маркс обяснявал едновременната размяна на стоките според тяхната ценност, т.е. запазването на равновесната цена при размяната, и, заедно с това, създаването на допълнителна ценност в икономиката, откъдето трябвало да дойде печалбата на капиталиста. Така излизало, че капиталистите постоянно арбитрират работниците и стават все по-богати. За човек, който през целия си живот практически никога не бил работил, т.е. системно минимизирал трудовите си усилия и предпочитал да живее от спонсорство, наследства и други подобни – това предположение за максимизиране на трудовото усилие изглежда странно. Но икономистите постоянно правят странни предположения, защото много държат на логическата последователност. Когато марксистите след време направили социализма, се оказало, че хората всъщност постоянно минимизират усилията си и така системно арбитрират назначените от обществото стопански ръководители. Разбира се, изобщо не било необходимо да се прави този експеримент, защото от съображения за симетрия е ясно, че – когато нещата са поставени на договорна основа – всяка една от двете страни може да арбитрира другата и поради това равновесната точка, в която размяната теоретично трябва да се осъществи, представлява седлова точка или минимаксно решение. Това в 1929 г. го разбрал фон Нойман, защото татко му бил частен банкер в Будапеща и той често виждал как всъщност стават нещата.

Маркс вярвал, понеже бил чел класическите икономисти, че ценността на нещата при размяната се запазва. Като размените местата на купувача и продавача, ценността на нещото, което те си разменят, не се променя, защото – в противен случай - продавачите ще станат купувачи и нещата ще възстановят естественото си равновесие. Законите за запазване винаги следват от някаква симетрия, това после Еми Ньотер наистина го доказала. Маркс не разбирал капитала, затова основното му съчинение се казва така; и особено не разбирал, че способността на хората да работят е като капитал – нещо, което може да се разпределя във времето и поради това с него може да се арбитражира. Иначе той арбитражирал неколцина издатели – т.е. взел пари за нещо, което никога не написал – и, разбира се, постоянно арбитражирал Енгелс - за какво в крайна сметка са приятелите. По онова време хората си представяли размяната като механичен лост, а ценността на разменяните неща - като тежестите, които под действието на гравитацията уравновесяват този лост. Парите трябва да са били опорната точка на лоста, където двете рамена се съединяват, обаче икономистите по начало приемали, че рамената са симетрични и поради това опорната точка я вземали на еднакво разстояние от краищата на лоста. Изглежда странно, но законите за запазване в икономиката и физиката са свързани с работата на лекари, физиолози. Херман фон Хелмхолц бил лекар, физиолог и дал каноничната за ония години формулировка на закона за запазване на енергията във физиката. Същото направили преди това и физиократите в икономиката. Вероятно това идва оттам, че – при нормални условия – обемът на физиологичните течности в човешкия организъм наистина се запазва.

Маркс освен това считал, че може да изчисли движението на тълпите, което Нютон не можел, понеже имал идея накъде отиват нещата. Това в математиката го наричат да познаваш асимптотиката на процеса. Обаче Маркс не разбирал много от математика, защото веднъж написал малък трактат за смисъла на диференциала. Диференциалът бил измислен от Лайбниц, за да могат и по-простите хора – не само Нютон – да смятат, без да разбират какво точно правят, и затова поначало нямал никакъв смисъл. Затова някъде казвам, че на места историята звучи идиотски, защото какво означава да търсиш смисъла на нещо, което е направено да няма смисъл. Поради това асимптотиката на нещата, както си я представял Маркс, се оказала погрешна, обаче хората трябвало да опитат, за да се убедят. Затова не е вярно, че икономиката не е експериментална наука. Маркс взел идеята за това накъде отиват нещата от Дейвид Рикардо, който – според някои по-късни завистници – бил покорил Англия, както Светата Инквизиция преди това покорила Испания. Рикардо казвал, че капиталът се самоунищожава и поради това капитализмът сам ще изчезне, защото данните за XVIII век показвали, че далаверата на капиталистите постоянно намалявала. Това ставало, от една страна, поради огромните инвестиции за фабрики и инфраструктура, а от друга, понеже икономистите още не били разбрали парите. Тогава имало много школи за изучаване на парите и те постоянно се карали, защото не било ясно кой всъщност е прав. Затова капиталистите, общо взето, правели капитализма със собствени средства - чрез натрупване, и така печалбите им били малки, а капиталистите много се ядосвали и карали хората още повече да работят, поради това капиталистите тогава минавали за лоши хора.

Иначе Маркс, като великия Нютон, също не разбирал от пари. Може и да е чел различните спорни теории за парите, обаче най-много харесвал физиократите, а те не обичали парите, защото кралят постоянно ги карал да му намират пари. Освен това - като физиолози - те не виждали никакъв смисъл в парите, защото парите са необходими, за да изразявате цени с тях, а в биологията изобщо няма цени. Затова икономистите подозират, че нещата с еволюционната биология не са наред, понеже новите дарвинисти взеха теорията на игрите от икономистите и я приложиха, както навремето Дарвин приложи Малтус. Всичките тези еволюционно устойчиви стратегии, пейзажи и оптимизиращи движения върху тях нямат много смисъл, ако нямате цени. Обаче теорията за еволюцията създава приятното усещане за неизбежен прогрес, защото няма как иначе да получите от чехълче маймуна и после човек. Затова хората обичат еволюцията, понеже са мързеливи. В този смисъл теорията на еволюцията е bullish за човека, докато Малтус бил по-скоро bearish, т.е. мечка. Той забелязал качествената разлика между две неща – растежа на населението и - в съвременна терминология - икономическия растеж. Според данните, които Малтус анализирал, растежът на населението бил експоненциален, докато икономическият растеж - само линеен. От това следвало, че хората ще бъдат постоянно нещастни, а от време на време дори трябва да се избиват взаимно, ако няма големи епидемии и катаклизми, защото съвсем няма да има какво да ядат. Затова никой не обичал Малтус, понеже – като правило - хората не обичат мечките. Защото мечките развалят купона. Когато икономистите научили достатъчно анализ - четейки Лайбниц, понеже Нютон смятал много идиосинкратично, а Лайбниц бил демократ - те направили теория за растежа, като използвали само експоненциални функции. Така се оказало се, че оптималният темп на растежа бил пропорционален на растежа на населението и – поне на теория – хората вече не трябвало да се избиват. Такава е ползата от анализа. Дарвин всъщност взел теорията на еволюцията назаем от Уолъс и после забравил да му я върне. На това финансистите му викат default, а по онова време в Англия, който вземел нещо назаем и не го върнел, го пращали в затвора. Затова на Улицата тогава си имали даже песничка – he who sells what isn’t hisnt, must give it back or go to prison. Не е бог знае какво като поетика, но звучи правдиво. После хората питали Уолъс не му ли е тъжно, че Дарвин не му върнал идеята, а той казвал, че идеята всъщност не струвала, защото не обяснявала как може да възникнат хора, които могат да обсъждат идеи. Мен маймуните, казвал Уолъс, не ме интересуват толкова, интересуват ме хората. Затова някои мислят, че Уолъс разбирал нещата, а Дарвин просто бил амбициозен.

Обаче човек може да не разбира нещо и да не знае, че не го разбира - не знам как му викат на това психолозите, но се среща. Веднъж Маркс получил много пари от едно наследство и като инвестирал всичко на борсата, написал писмо на Енгелс, в което му обяснявал как точно ще стане много богат, защото ги разбирал нещата, и ще живее доволно дните си. Макар пощите по онова време на Острова да били бързи, писмото на Енгелс, който – ужасен – му писал да не прави глупости, стигнало чак, след като Маркс си загубил парите и писал на приятеля си да му прати от своите. Статистиката показва, че 97% от днешните валутни спекуланти фалират за по-малко от година. Затова един от най-големите - Джордж Сорос - казва, че за да оцелееш на този пазар, трябва да знаеш, че не знаеш. Така приключил краткият експеримент на Маркс на фондовия пазар, за който той после казвал, че няма значение, понеже представя фиктивния капитал в икономиката. След това се отдал на политиката, а Михаил Бакунин казвал, че е дребен политикан и лъжел работниците, като им обяснявал как точно ще ги направи щастливи.



7. Бакунин още казвал, че теорията на Маркс предполага такава държава, която ще скъса работниците от арбитражи. Той иначе бил анархист, а те си падали малко песимисти, защото никак не обичали държавата и се чудели с какво да я заместят. Анархистите казвали, че хората сами трябва да се грижат за развитието си, а не да разчитат на неизбежността на еволюцията и прогреса. Обаче хората са мързеливи – така мислят икономистите - и затова не обичат анархистите. Политиците също не ги обичат, защото – под какъвто и етикет да се подвизават в живота – политиците в крайна сметка живеят от държавата. Рикардо влязъл в политиката, след като направил много пари, станал богат и искал да допринесе за общото благо. Той затова написал и Принципите, понеже негови политически приятели го помолили да им обясни икономиката. Богатите винаги са малко - това следва от открития от Парето закон за разпределение на богатството - и ако само те влизат в политиката, няма да има достатъчно политици. Затова хората харесват демокрацията, защото при нея в политиката влизат и по-бедни хора, които обясняват как всички могат да станат богати. Защото, ако хората мислят, че няма да станат богати, ще бъдат нещастни и ще престанат да работят. Тогава всички отново ще подивеят и цивилизацията ще се разпадне. Затова политиката е важна – на нея всъщност се крепи цивилизацията.

Принципите на Рикардо са наистина хубава книга, но името му се свързва най-вече с принципа за сравнителните предимства, който – в съответствие със закона на Арнолд - бил открит от Робърт Торенс, полковник. Законът на Арнолд - Арнолд всъщност е геометър - гласи, че ако нещо е кръстено на някого, най-вероятно е открито от друг. Това, разбира се, се отнася и до закона на Арнолд. Така този закон, както почти всичко важно в икономиката, е пример за автореферентна структура. Автореферентните, т.е. самоотнасящи се, структури постоянно лъжат и произвеждат парадокси, защото – за да се определят – се позовават на самите себе си. Някои намират това за дълбоко, но това е дълбочината на тавтологичното мислене. Маркс е пълен с такива конструкции, защото бил учил за философ, а философите по начало се занимават с нещата, с които обикновените учени не могат. Затова Т.С.Елиът казва: което не знаят, е единственото, което знаят. Обаче Елиът тук просто перифразирал Витгенщайн, който – като разбрал за какво става дума – писал, че за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.

Принципът за сравнителните предимства, накратко ПСП, твърди, че всеки трябва да се занимава с това, в което е най-добър, независимо колко добри са останалите и какво точно правят те. Колко си добър в нещо, икономистите по традиция измерват чрез обема на пропусканите възможности. Ако, за да свършите нещо, трябва да пропуснете маса други, алтернативни възможности – правилно е да се захванете с нещо друго. Най-добре сте, когато правите онова, при което пропускате най-малко други неща. Така че ПСП е икономическият начин да кажете, че хората са мързеливи. Полковникът, освен другото, обяснил и диференциалната рента, и разни други неща, обаче бил голям противник на трудовата теория за стойността, която тогава била Догмата, и затова последователите на Рикардо го игнорирали. Принципът за сравнителните предимства е основата на икономическия метод и всичко важно в икономиката може да се обясни с вариации на тази тема. Той разкрива и предимствата на българския език, защото – филолозите вече са се досетили – зад акронима ПСП се крие любимата на всички марксисти верижка Пари-Стока-Пари прим. (Когато в някой текст използвате същата буква в друг смисъл, точните математици я пишат с прим, за да се отличава. Мързеливите математици използват до четири прима, а коварните използват трети прим, без преди това да са използвали дори буквата.)



8. Тавтологичният дискурс е много приятен, защото в него изненадите идват предизвестено – като англичанин на вечеря - и не са коварни, макар да звучат драматично. Това се получава, защото тавтологичният дискурс е симетричен и никаквото му съдържание се запазва постоянно. Краен брой етикети се комбинират по краен брой начини – това Нютон постоянно го използвал да смята разни неща – и ако речете да отъждествите някои от получаващите се комбинации, получавате групата на симетриите или автоморфизмите на въпросния дискурс. Когато Алън Тюринг разбрал кои неща могат да бъдат изчислявани и какво всъщност означава да програмирате, някои хора се притеснили, че програмираните машини ще станат като хората, както хората се получили от маймуните - поради общата тенденция за еволюция и прогрес. Тогава Тюринг измислил теста, който носи неговото име – изключение от закона на Арнолд – и показва какво значи да си човек. Ако разговаряш с програма, но си мислиш, че е човек – или ти си програма, или програмата е човек. Навремето някой беше направил една програма - Елиза (по името на младата дама от онази пиеса на Шоу) - която много хора разпознавали като човек. Ключът към успеха на програмата бил прост – тя често се съгласявала с общуващия и проявявала към него съчувствие, като повтаряла подходяща част от текста, който й се предлага, като въпрос. Такава е структурата на дискурса, по която хората се разпознават като такива. Познавачите казват, че това работи по-добре от психоаналитик и освен това не струва пари.

На отделни места в този текст става дума за някого, когото – поради липса на въображение – наричам аз. Това обаче не съм аз. Това е той. Той е представителен за нещата, както се случват, когато се случват. Той също така не е едно, а много – някои доста различаващи се – лица. Психиатрите биха казали, че е човек, който страда от размножаване на личността (multiple personality disorder или MPD). Веднъж гледах филм, в който десетина души – мъже, жени и деца - се опитваха в мрака на някакъв мотел да се избият. Накрая оцеля само едно хлапе, което психоаналитикът (в такива сюжети винаги има психоаналитик, те са всъщност психиатри) прибра с колата си и го подкара към къщи. Хлапето го ликвидира в колата, то беше последната оцеляла личност. Затова не съм сигурен, че психиатрите разбират добре тази сложна материя. Икономистите гледат на това по-просто, защото им се налага, освен другото, и да смятат. Има състояния на нещата (или, ако предпочитате, на средата) и икономическите агенти, които аз наричам стопански деятели, са част от тях. Сечението на всеки деятел с всяко състояние е онова лице, което участва в драмата, описвана от икономистите. Понеже състоянията описват база в пространството на всички възможни състояния – това се прави, за да не изпуснете нещо – тези лица също описват база в пространството на всеки участник. Макар да изглежда, че има много стопански деятели, в действителност той е само един. Поради това той е представителен за цялото, което всъщност е той. Именно това икономистите наричат представителен стопански деятел и цялата икономическата и финансова теория се крепи върху него. В театъра или киното на това съответства изграждането на ролята като изиграване на състояния на ума (states of mind). Това не е по Станиславски. Различно е. Затова някои харесват играта на Изабел Юпер. Икономистите са принудени да гледат на нещата по този начин, защото си имат работа с такъв материал. Понеже имат проблем да локализират нещата, за които говорят, икономистите по начало си имат работа със сплетени състояния (entangled states). Това сдвояване на действието кара стопанските деятели да поддържат здравословното за тяхното оцеляване състояние на шизофреничност. Както казваше големият Бен Греъм, когато си партнираш с маниакално-депресивен тип (неговата метафора за г-н Пазара), трябва да си адекватен. Затова през по-голямата част от времето участниците на пазара поддържат "състояние на ума", което по същество е шизофренично, съставено е от две взаимно изключващи се алтернативи. Алхимията на финансите на Джордж Сорос, култова книга за моето поколение, добре илюстрира за какво става въпрос. Класическата теория на вероятностите не може да описва такива състояния, защото Колмогоров я направи част от теорията на мярката, където нещата не могат да бъдат амбивалентни. От известно време Сорос се опитва да направи теория, която да съответства на опита му като арбитражьор, но изглежда не разбира невъзможността това да се направи по обичайния начин. Във всеки случай, у нас той беше представен като карикатура. Защото в България карикатуристите минават за художници.

Венцислав Антонов

в."Култура"
Брой 40 (2523), 15 ноември 2008 г.

Линковете са сложени от мен - за любознателбните