Кризата в Европа, кризата в България

Публична лекция на Иван Костов пред Софийски университет “Св. Климент Охридски”, 20.03.2013 г.

Не споделям мнението, че кризата в Европа е предизвикана от кризата на глобалната икономика, която на свой ред е започнала на финансовите пазари в САЩ. Кризата на стария континент има достатъчно видими местни причини.

Европа е в криза на Кондратиев

Тя е от вида на големите кризисни вълни от края на 19 и 20 век. Тези вълни са предизвикани от радикални промени в технологиите. Промените са толкова силни, че относителните цени на производствените фактори предизвикват дълбоко преструктуриране на икономиката заетостта. Земеделието се замества от индустрията; индустрията – от услугите; а услугите – от виртуалния свят. Дигиталните технологии заместват хората в създаването на услуги, включително в здравеопазването, образованието, публичната администрация, управлението и контрола на фирмите и банките.

Ненужна военно отбранителна промишленост

Втората причина е нежеланието на Европа да се съобрази с радикалната промяна на начина на водене на военни действия. Масовите армии от началото на 19 век станаха напълно безпомощни пред модерните военни комплекси от компютри, машини и малко хора. Това направи до голяма степен излишен целия военнопромишлен комплекс. Отне му ролята в разработването на високи технологии. Неговия упадък ограничава търсенето в тежката металургия и химия и в редица други индустриални отрасли.

Инвестиции извън Европа

Третата причина е огромния износ извън Европа на капитали и индустриални технологии, извършен за изключително краткия период от две десетилетия. Много малка част от капиталите в Западна Европа бяха инвестирани в Централна, Източна и Южна Европа. Периферията на Съюза остана с много ниска способност да създава добавена стойност и най-слаба в конкурентно отношение в сравнение с новите индустриални сили. Не е случайно, че кризата в южната и югоизточната европейска периферия е най-силна.

Политиката на ЕС

Тази причина е в остарелите или направо неправилно поставени приоритети на ЕС. Сред размитите, компромисни и многобройни цели конкурентоспособността е една от програмите за финансиране. Предимно социалната политическа насоченост на ЕС намалява непрекъснато способността на периферията да издържа вътрешния и външен конкурентен натиск. Един от първите критерии от Копенхаген беше новоприетите страни да издържат вътрешния конкурентен натиск. Не се допускаше, че външния, ще е много по-силен.

Кризата в България

В определена степен е повлияна от европейската и глобалната, но има своя специфика. Ние нямаме проблеми с обслужване на външния дълг. Нямаме прекомерни дефицити на бюджета. Нямаме банки, които да се провалят на стрес тестовете на Съюза. Нямаме военнопромишлен комплекс, тежка металургия и химия както през 1989 г. Нямаме огромната публична администрация, характерна за много от страните от ЕС.
Ширещата се бедност и безработица у нас доведоха до тежка социална криза, последвана от политическа криза и служебно правителство. България е единствената европейска страна, в която правителството призна с оставка, че не е способно да намери изход. Бедността и безработицата у нас превърнаха икономическата криза в политическа.

Българската бедност

Започва в 1990 г. когато страната ни обяви официален фалит. Дълго проточилите се преговори с банките кредитори и Парижкия клуб завършиха преди 20 години с налагане на страната ни на непосилни условия за преструктуриране на дълга. Те имат много малко общо с щедрите условия дадени от еврозоната на Гърция и Кипър.
В края на 1996 г. България бе изправена отново пред официален фалит, поради неспособността да обслужва дълга си и вредна вътрешна икономическа политика. Бяхме принудени да приемем крайно рестриктивните програми на МВФ и Световната банка, каквито не се предлагат сега на нито една европейска страна, дори на тези с тежки проблеми на платежоспособността си.
През 2002 г. кредиторите на България получиха своето след преструктуриране на българските брейди облигации. Това натовари българските данъкоплатци с нов 1 милиард евро в повече за обслужване на дълга.

Българският бизнес преживява дълбоко разочарование

След годините на реформите 1997-2001 г. с надежди за успешно предприемачество стартираха стотици хиляди. Вследствие на това през 2001 г. 21 на сто от паричните доходи на домакинствата бяха извън работната заплата, от предприемачество, от собственост, от домашно стопанство и други източници. През 2011 г. тези доходи са 13.2 на сто, но за сметка на това паричните доходи от работна заплата и пенсии вече са над 83 на сто. България се пролетаризира отново. Обяснението е, че сега от 366 000 фирми в половината има само един зает. Половината от българския бизнес е във фризера.
Причините за това започват от слабата способност дори на българските фирми в хранителната индустрия, да издържат на конкуренцията на силно субсидираното от ЕС и съседните страни земеделие. Земеделската субсидия в България т.г. е с 40 на сто по-ниска от тази в европейските страни, като преди 5 години беше 4 пъти по-малка. Причините продължават през закриването на десетки хиляди фирми от леката промишленост, поради много ниската добавена стойност в тях и загуба на поръчки. Стигат до изпадналия в упорита криза сектор на строителството и недвижимите имоти след спукването на балона на спекулативното изграждане на жилища, офиси и хотели. Над 10 млр. лева са блокирани в непродадени имоти. Строителството повлече надолу със себе си индустрията за строителни материали, мебелната индустрия и фирмите, произвеждащи стоки за дома.

Злоупотребата с господстващо положение

Силно влоши положението на малките и средни български фирми. Всички сектори на пазара за стоки и услуги с нееластично потребление в момента са окупирани от злоупотребяващи фирми. Цените на горивата, на газа, на публичните услуги, на електроенергията са най-бързо растящите. Ако общият индексна цените през последния отчетен месец на т.г. по отношение на юли 2001 е 184,7, то в посочените сектори на злоупотреба с господстващо положение от частните и държавни фирми, индексът е над 220. НЗОК харчи т.г. 5 пъти повече за лекарства в сравнение с 2001 г., когато населението е било с 604 хиляди души повече. В условията на икономическа криза това свива силно в реално изражение потреблението на домакинствата и оборота на малките фирми. Води до обедняване и загуба на работни места.

Замразените доходи

През мандата на последното правителство българският лев загуби почти 15 на сто от своята покупателна способност на вътрешния пазар. От това пострадаха всички хора, които получават фиксирани доходи и социални плащания. Особено тежък е ударът върху пенсионерите с техните замразени пенсии. Средната пенсия от 262 лева е загубила 39 лева от реалната си покупателна способност в сравнение с юли 2009-та.

Постоянен износ на валута

Значителна част от увеличената печалба на злоупотребяващите с господстващо положение фирми напуска страната. Платежният баланс на страната през миналата година е с дефицит от 1.3 млр евро. Търговският дефицит на страната ни с Русия, която диктува у нас цените на течните горива, газа и ядреното гориво, през 2011 е 3.5 млр. евро, а през 2012 г. е 9.3 млр. лева или 4.8 млр. евро. Този огромен приток от валута в Русия е от намиращото се в силна стагнация българско потребление и от загиващия български бизнес. Този внос на валута от България е наложен от Москва вместо балансирана търговия, която би създала над 200 хиляди работни места у нас.

Заключение

Кризата в Европа изисква голямо политическо усилие за дълбоки реформи. ЕС видимо губи икономическата си мощ в последните 5 години. Интеграцията в Съюза обективно отслабва. Дълговите проблеми на Юга създават остри напрежения. На общите ни проблеми се дават национални решения. Те често са за сметка на останалите.
ЕК предприема нещо срещу монополиста Газпром едва в последните месеци.
Кризата в България заплашва да се усили от дългогодишна политическа нестабилност, от правителствени и парламентарни кризи. Както беше в първите 7 години у нас след падането на Берлинската стена. Намирайки се в далечната периферия на ЕС ние сме изложени на много по-големи опасности от останалите страни.

Бележки от Солун по време на криза

14 април 2013
Евгений Дайнов, Offnews.bg

Добре е понякога да се излиза зад граница, защото виждайки нови неща на човек му минават нови мисли през главата. И свързвайки се със старите, понякога им дават повече яснота и релефност.
Прекарах към 24 часа в Солун. Онова, което не видях, е бедни хора с празни погледи, обречено редящи се по улиците за безплатна супа. Не видях също така никакви мутри. Представете си: град с размерите на Варна и – нито един мутър. Мутрите се появиха едва когато на връщане наближихме Кулата; и си бяха чисто нашенски.

Кризата до такава степен не е натъпкала гърците в бедност и безнадеждност, че те продължават да създават условия за добро, отпуснато, без дребни проблеми прекарване. Като например, решили са въпроса с пушенето по заведенията, без изобщо да бият тъпана. Влизаш, да речем, в добър – т.е. не за туристически групи – ресторант със запалена цигара в ръка. Показваш цигарата на оберкелнера, който кима и ти посочва маса в сепаре. Докато седнеш – ето го и пепелника. На входа пише, че пушенето е забранено, но няма друг клиент на заведението, който да те погледне лошо заради благословения дим, с който постепенно се обгръщаш.

Значи – можело. Както и в леговището на еврочиновниците, Брюксел, където бездимните заведения се броят на пръсти…

Най-важна откъм мисли беше вечерта, прекарана в бар Woodstock – един от десетината отворени към улицата рок барове, натъпкани в малка уличка с непроизносимо име, намираща се на две преки на запад от пазара. Разбрах защо на Солун се носи славата на рок столица на Балканите. Не видях, какви са им групите – не отидохме на лайв – но публиката, заливаща въпросната, уличка беше възхитителна.

Нямаше много хипита – общо взето, бях единствен – но затова пък уличката кипеше от всички видове и подвидове на децата на хипитата: хеви метали, трашове и готически типове; рокаджии, рокери и просто моторджии; расти, попъри и йотъри; депеш-модисти, смъкнати и скейтъри; пънкари, ню-уейвъри и добре гримирани последователи на „глам”. Докато им се радвах, бар Woodstock пусна подборка от най-добрите парчета на легендарния ирландски китарист Рори Галагър.

Този път мислите ми придобиха по-отчетлив обществено-политически характер. Преди години бях в Дъблин по работа и открих, че Рори Галагър е националният герой на ирландците. Неговият образ те посреща още на летището и те преследва навсякъде из града. От заведенията се леят негови композиции, а в книжарниците и музикалните магазини портретът му е на стената така, както е Левски в кабинетите на българските политици.

Цивилизована нация са ирландците. Имат си и те национални герои, свързани с въстания и пушки. За всеки наш воевода имат поне пет, най-малкото защото тяхната национално-освободителна ера приключи буквално преди десетина години. Дето се вика, доста от ирландските воеводи са още живи. Но въпреки изобилието на такива юнаци, ирландците са избрали за свой национален герой – дългокос музикант-блусар. Цивилизация…

Към два след полунощ купонът в Солун влезе в разгара си. Тълпи младежи прииждаха отвсякъде, клубовете и тротоарите преливаха, на уличното платно стана манифестация, а волумът на музиката се качи със съответните децибели. Останал, по повод на Рори Галагър, на философско ниво на рефлексия, си представих следното. В Солун в 2 сутринта кипи купон. В германския град Магдебург, който най-вероятно в момента издържа Солун, всички са си били в леглата си още в десет. Има ли нещо нередно в тази картина?

На първо четене, нередността е очевидна. Не може да е правилно хора, които си гледат кефа, да бъдат издържани от други, които се смачкват от работа и никога в живота си няма да участват в описания горе купон. Още повече, че на следващия ден видях на сергията вестник „Елефтеротипия”, който на първа страница беше плеснал огромен зловещ надпис Pax Germanica; а под него се мъдреше картинка на германския орел, впил нокти в Южна Европа.

Какво излиза? Едни клети, изпити от работа хора, издържат други, които всеки ден си правят купон – и накрая купонджиите, вместо да отправят благодарствени молитви за своите спасители, ги описват във вестниците си като хищни грабители. Лентяи и неблагодарници? Така изглежда.

На второ четене обаче нещата изобщо не са толкова лесни за отсъждане.

Кой, по дяволите, измисли идиотската теория, че когато вкараш коренно различни страни в усмирителната риза на една и съща валута, то по-бедните ще станат като по-богатите? Че гърците, благодарение на еврото, ще се превърнат в германци?

Това е кретенизъм от висша степен и беше ясно, че е кретенизъм още с първите разговори за еврото, започнали в началото на 90-те години. Маргарет Тачър, от чийто гений наскоро бяхме лишени, веднага каза, че това е идиотщина. И че онова, което ще се случи е, че в крайна сметка всички пари ще отидат на север, а всички дългове ще останат на юг от Алпите.

Така и стана. В първите десет години от живота на еврото Германия направи второто си „икономическо чудо”, защото парите постепенно мигрираха от юг на север и в крайна сметка кацаха в Берлин, Франкфурт и Бон. На юг, вакуумът оставен след мигрирането на парите постепенно се запълни с дългове. Германците получиха парите – станаха още по-германци, т.е още по-трудни за достигане от останалите. А гърците (италианците, испанците, португалците и т.н.) потънаха в дългове – т.е. станаха още по-гърци (и т.н.), вместо да се превърнат в германци.

Тази картинка беше ясна към 2005 година и безобразието незабавно трябваше да бъде прекратено още тогава. Еврото трябваше да бъде отменено незабавно; и веднага след това да бъде направен честен анализ и даден отговор на въпроса: какво, по дяволите, се случи?

А се случи, че Тачър беше права. Натиквайки силни и слаби икономики в една и съща парична единица, подсилваш силните и буквално изкормваш слабите. Няма как да стане друго.
Отговорът на въпроса „Защо?” е по-интересен. Трябва наистина да си малоумен – т.е. мозъкът ти да не фукнционира по обичайния начин – за да помислиш, че с елементарно социално инженерство можеш да превърнеш южен човек в северен човек. Разликите между двамата са се трупали с хилядолетия; и няма как някой блед брюкселски чиновник, завършил „бизнес администрация” (несъществуващ, между другото, предмет, чието преподаване незабавно трябва да бъде забранено) и затова имащ себе си за богоподобен, да отмени тези разлики.

Северният човек е индивидуалист и пуританин. Той си седи вкъщи и гледа с подозрение на житейските удоволствия. Убеден е, че правенето на пари с упорит, всекидневен труд, в продължение на десетилетия – това е праведният начин за живеене. Няма свободно време и то не му липсва, защото – поне така си мислят на север – ще го има в изобилие, след като се пенсионира.

Южният човек живее в групи и поради благоприятния климат – предимно навън. Постоянно общува и затова най-много цени не парите, а свободното време и свързаното с него общуване – ядене, пиене, танци и пр. Затова и купоните, които си организира за една седмица, северните хора не могат да видят за цял един живот.

Едните ценят парите, а другите – свободното време. Кой би могъл да отсъди, че едните са по-прави от другите? Че моделът на поведение на германците е по-правилен от модела на поведение на италианците, например? И кой би могъл да се надява, че с помощта на няколко валутни фокуса ще превърне едните в другите, ликвидирайки културни наслоения, формирани с хилядолетия?

Разумното поведение би било следното. Докато не се намери доказателство, че едните са безусловно прави, а другите безусловно грешат, и двата начина на живот да се тълкуват като равноправни. И въпросните общества да си формират съответните обществени договори. Едните да си структурират живота така, че да имат повече свободно време и по-малко пари. А другите, обратно – да основат обществата си върху разбирането, че е по-важно да имат пари, отколкото свободно време. При това положение, Югът би живял по-добре от Севера, макар по-беден. А Северът би живял по-зле от Юга, но затова пък с удовлетворението, че е по-богат.

От десетилетия обаче се прави точно обратното – северният начин на живот е обявен за по-правилен и всички са тикани да го приемат като свой. Резултатите са такива, каквито са.

И двете замесени страни, разбира се, имат собствени грешки, които усложняват ситуацията. Германците, да речем, много добре знаят, че дължат голяма част от богатството си на това, че изсмукаха парите от Юга след появата на еврото. Дори само поради този факт те дължат някаква компенсация на същия този Юг – например, да го подпомагат финансово, когато неизбежно закъса. Германците правят това, но все пак се гневят, че издържат „мързеливци” (т.е. хора, за които свободното време е по-ценно от парите).

Югът (гърците) също не са модел за морално поведение. От една страна знаят, че живеят в общество, основано върху свободното време – т.е. общество, в което по дефиниция винаги ще има по-малко пари, отколкото в Германия. Но в някакъв момент южните хора са решили да се възползват от еврото така, че да имат хем свободно време, хем пари. И са започнали да живеят на кредит, потъвайки в сегашните си дългове.

Няма, в случая, прави и криви народи. Затова не е скандално, че когато германците рухват в леглата си изнемощели след работния ден, в рамките на който са изработвали пари и за гърците, гърците пък в същия момент започват да се стягат да излизат на купон, на който да харчат пари, дадени им от германците.

И двете страни са толкова виновни, колкото – невинни; и двете страни имат толкова право да се сърдят на себе си, колкото – на другите. Когато тази елементарна истина бъде призната, едва тогава могат да последват действия, които наистина да изведат Европа от кризата. Инак кризата ще продължи безкрайно и в крайна сметка различните нации, сърдити една на друга, могат да се сблъскат по някакъв изключително неприятен начин.

Само появата на трезв разум в европейските дела може да направи така, че онези, които искат да прекарват времето си по барове в слушане на Рори Галагър, да могат да го правят. Но пък да нямат парите на онези, които искат да си лягат след работа. Които пък също имат правото да живеят скучния си живот, но да се радват на банковата си сметка.