Не може да минем без истината за управлението на ГЕРБ

За недоволството, абстрактността на ценностите и как да се спечели доверието на гражданите

проф. Ивайло Дичев пред в."Преса", 29 Май 2013

- Какво е времето, в което живеем днес, проф. Дичев?

Не знам време, в което недоверието към всякакъв тип власт да е било толкова ниско. Имало е епохи, в които политическата власт е била нелегитимна, но обществото се е крепяло на религията. Имало е епохи, когато в криза е било семейството, но пък е въодушевявала идеята за прогрес в науката, изкуството, техниката. Днес всички неща са в криза едновременно.

У нас е най-видимо, но се случва навсякъде по света.

- Имате ли отговор защо стана така?

Не знам, може би пазарът се превърна в единствен мироглед. Промени се самото очакване от елитите - в предишни епохи аристократът живее за честта си, писателят се посвещава на призванието си, ученият е готов да изпробва върху самия себе си новото лекарство. Днес мислим тези хора като продавачи на услуга, за която плащаме. Етиката на егоизма измести всичко друго: съдим другите единствено с аршина на личния интерес, около който сме построили собствения си живот. Оттук и непрекъснатото подозрение към всеки - не взема ли повече, отколкото му се полага?

Подозрението е деструктивно, то няма край: няма причина ревнивецът да престане да следи жена си все повече и повече, докато животът им стане ад. Ако искаш да живееш нормално, трябва да се довериш, някак да се оставиш в ръцете на другия, но тъкмо това съвременната епоха прави все по-трудно. Твърде сме захитрели, за да се доверяваме и това ни убива.

- Човек във всичко търси надежда, може ли да се намери надежда в това, че може би днес ще имаме правителство?

Правителството е най-малкият ни проблем. То със сигурност е разочароващо за много хора, едва ли ще издържи цял мандат. За левите то е твърде дясно. За десните е комунистическо. За националистите е турско... Всеки компромис е разочароващ, а политиката е компромис. Но не беше ли така при избора на Обама, когото отвъд Океана смятат за социалист? Не падна ли подкрепата за Оланд още преди да е направил каквото и да е, защото бил неолиберал?...

- Какъв всъщност е сериозният проблем?

Сериозният проблем е, че гражданите не вярват вече на абсолютно никого - нито на журналистите, нито на анализаторите, нито на съседите си. Доверие (или по-точно възбуда) будят много крайни, агресивни твърдения, или казано по народному - на попържни, от които не следва нищо.

Разбира се, оттук нататък властта трябва да работи под натиска на гражданите, във всеки момент трябва да сме готови да протестираме по всякакъв начин. Но когато недоверието се пренася мигновено върху самите организатори на протести (както стана през февруари), изпадаме в по-сериозен проблем - животът ни вече по определение не може да се промени, защото всеки, който опита да го направи, е подозрителен.

- Къде спират недоверието и агресията в стабилните общества?

Има примерно съд, който слага точка на разприте и прекратява съмненията. А нали знаете какво е мнението на българите за съдебната система? Има публични авторитети, но у нас те най-често предпочитат да се отъркват о властта...

Не ме приемайте за наивник: доверие не значи да си затваряме очите, то представя определени претенции към властта. Определяме значи червени линии, които тя да не прекрачва, задаваме критерии, чието изпълнение ще приветстваме, дори да сме с противоположните убеждения.

- По принцип българите сме мнителни и недоверчиви, подлагаме всичко на съмнение, скептицизъм... Какво следва?

Ако предварително сме сигурни, че всяко управление ще е лошо, че всички са мошеници, че то си е една „българска работа“, тогава всъщност не очакваме нищо, просто сме се отдали на някаква мазохистична, сладостна безпомощност... Недоверието е нетърпеливо, то пръска енергията в безсмислени раздразнения и не остават сили, когато дойде време за сериозен граждански отпор.

Казват, че навлизаме в общество на предварителния контрол, дигиталната публичност реагира, преди да е направена нежеланата стъпка от властта, предотвратява я.

- Доказателство за думите ви не е ли оттеглянето на един от кандидат-министрите в проектокабинета на Орешарски?

Да, публичните реакции принудиха Орешарски да оттегли Тихолов. Работата е там, че предварващото подозрение, за разлика от факти като цената за тока, се конструира от медиите, които продават стока на потребители - продават им страсти, възмущения, удивления. Много важно е гражданската бдителност да не губи чувство за реалност. Освен това - радваме се, че Орешарски така бързо отстъпи, но пък веднага се появява метаподозрението: дали пък не беше сложил нарочно този Тихолов, за да го махне и така да отвлече вниманието от други министри?... Веднъж загубили контакт с реалността, имаме тенденция да се отдадем на параноя без край.

- Защо след нервността на протестите май още не сме избягали от точката на кипене?

Няма как този процес да спре. Всяко действие на властта буди недоволство. Но недоволство буди и липсата на действие на властта. Подозираме управниците, но подозираме и собствените си лидери. Не приемаме дисциплиниращите мерки от горе, но също толкова яростно отхвърляме дисциплината от долу, която предполага организираното гражданско действие... В последна сметка тези раздразнения започват да се превръщат в един вид специфичен медиен климат - както свикнахме с рекламите, така сега свикваме с непрекъснатите скандали и протести. (Може би скоро ще поискаме да им се намалява звукът и на тях.) Истинското гражданско действие започва да се измества в друга посока - например в сферата на анонимните разкрития, на „течовете“. Г-н Шулц, председателят на Европарламента, тъжно отбеляза: „От седем години се занимаваме с данъчните престъпления, но трябваше да се случи „Офшорлийкс“, за да почнем наистина да действаме.“

- Ако вие бяхте на мястото на г-н Орешарски сега, каква би била грижата ви спрямо хората - да ги успокоите или да им кажете истини на всяка цена?

Г-н Орешарски трябва много бързо да спечели доверието на хората, а това не може да мине без истината за управлението на ГЕРБ, без разбиването на местните и държавните феодали, които това управление отгледа. Спасителни за държавата ще са махането на Цветанов и намирането на мостове към част от ГЕРБ, защото основното, което ще успокои хората, са постигането на някакво съгласие, прекратяването на класовата борба, която върнаха в политиката последните управляващи (и която продължава да води „Атака“).
Раздаването на помощи няма да има особен ефект поради споменатия климат на тотален андрешковски егоизъм, който се е установил у нас и горе, и долу: даваш пари на едни, другите веднага изпищяват...

- Как ви се струва проектокабинетът на г-н Орешарски?

Мисля, че доста грешно тръгна г-н Орешарски с този партийно оцветен кабинет, да кажем по-партиен, отколкото очаквахме. Основното искане на протестите беше, че не искат нито тия, нито ония. И изведнъж „ония“ идват и правят правителство. Доста самонадеяно ми се вижда. А връщането на пушенето е направо възмутително. Да вземат да разрушат сега някоя от магистралите на ГЕРБ, за да ги надцакат!

- Не се ли добавя нова пукнатина в обществото? Имаше леви и десни, бедни и богати, онези горе и управляваните долу, образованите и невежите...

Да, пукнатината е по-дълбока днес. Имаше един филм на Вернер Херцог „Всеки за себе си и Бог срещу всички“... Забележете, че дори бедните днес не са солидарни помежду си, и те ругаят още по-бедните, каквито са циганите. Новото е, че почнахме да възприемаме като враждебен самия социален ред - особено по-младите, които не си представят, че държавата може да рухне, както стана в началото на 90-те. Трябва да ми се осигури демокрация, имам право на права, моля да бъда абониран... Дали е резултат на полувековния мирен просперитет в Западна Европа? А у нас - на претенциите ни да имаме политици и певци по „Евровизия“ на световно ниво, които някак спонтанно се самозараждат между скитащите кучета и разпадащите се къщи?

- От какво зависи стабилността на едно общество, забравихме ли духовните ценности, които са ни помагали да преминем през годините?

Ценностите са нещо абстрактно, освен това не забравяйте, че те са противоречиви, за ценности хората са се колели в продължение на векове.

Първото, което ни липсва, е просвещение. Възникващата българска нация е прескочила този период и от феодализма е попаднала направо в романтиката на националното освобождение. Просвещение значи изтегляне на ценностите към частната сфера и изграждане на общо пространство, основано върху разума, неутралната логика и най вече върху универсални принципи.

- В какъв смисъл?

Например, ако реша да притеснявам малцинствата в страната си, трябва да си давам сметка, че в други страни ще притесняват моите малцинства. Универсален принцип означава такъв, който могат да следват всички, без да си пречат. Тъкмо затова просвещение означава овладяване на страстите, конспиративните теории, подозренията, възмущенията.

Но то не е достатъчно. Трябва ни и сериозно възпитание на чувствата, ако използвам Стендал. Няма как едно общество да просъществува само върху разума - за да има общност, е нужно нещо повече, някаква ирационална добронамереност, която кара хората да са заедно. Представяте ли си семейство, построено на рационално-пазарен принцип, където всеки един от партньорите пресмята дали му е в интереса да остане с другия и днес, колко е остарял той, колко печели, как мие чиниите. Не казвам, че няма да живеят весело, но едва ли ще са дълго заедно.

- Често днес може да се чуе репликата на разочарованите: „Останаха ни Терминал 1 и 2“. Това ли е решението?

България днес е страна, в която поне милион граждани пресмятат дали да заминат, или да останат, къде им е по-изгодно - тук или там. „Терминално ми е“, казват особено в моменти, когато нещо в политическата атмосфера ги разочарова. Но какво става, когато, веднъж попаднали на новото място, пак започнат да се оглеждат: дали не сбърках, дали няма още по-добро място?... Не знам как трябва да се възпитават чувствата днес, след като самите „възпитатели“ са станали амбулантни търговци на възмущения и омрази.    

Стълбища, които водят надолу

Веселина Седларска, сп."Тема" чрез Редута.бг

„Трябва да сме нащрек буквално за всичко, разбираш ли, за всичко – казва той. – Те например защо така се нервят, като им кажеш, че не им искаш химикалката, защото си имаш своя?” „Те” са членовете на  секционната избирателна комисия. „Той” е мой познат, с когото сме се засекли в училището в изборния ден, бдителен избирател. „Може и да изглежда преувеличено това, че ни дават на влизане в кабинката химикалка с избледняващо мастило, но тогава защо се дразнят като им кажеш, че си имаш своя. Ама синя ли била моята? Синя е. Ама драснете тук да видим. Откъде-накъде ще гледат, аз може да съм си взел нарочно зелена химикалка, за да си направя бюлетината невалидна, тях какво ги интересува? Казвам ти, подозрително е това настояване да се пише с тяхната химикалка, избледнява й мастилото след час и после зачертават за когото са им платили. Това е положението, трябва да си държим очите отворени на четири.”

Той говори докато излизаме, вече сме на външното стълбище на училището. Налага се да ви го опиша, защото стълбището е моят главен герой в този момент, докато неговият е химикалката. То има 10 стъпала, ако всяко е високо 18 см. значи е метър и осемдесет. (От два метра ли беше паднал фатално Чочо Попйорданов?)  Стълбището няма парапет, няма  начин човек с физическо затруднение да се изкачи по него, камо ли човек в инвалидна количка. То си е типичното българско стълбище, при което не е мислено нито за безопасността, нито за улесненията. Казано по друг начин – в сметките на това стълбище не са сложени нито ценността на живота, нито добротата към безпомощните.

На площадката на стълбището непрекъснато има деца. Като всички деца те тичат, падат, блъскат се. Да се излети от тази площадка е най-лесното нещо. Цяло чудо е, че не се е случило досега. Да се предвиди там парапет, който да предотврати падане, също е най-лесното нещо. Но никой не го е направил. Никой не го е поискал. Никой не е настоял. Никой до този момент не е казал: Абе защо тук няма парапет, трябва ли да падне дете, за да си кажем, че то е било ясно като две и две четири, че мястото не е било обезопасено? По това стълбище минават хиляди деца и техни родители, учители, инспектори. По време на всички избори оттук минават членове на секционни комисии, наблюдатели, застъпници, партийни лидери, кандидати за властта, избиратели. Нито един от всички тези хора през всичките тези години не си е поставил за цел да промени нещо толкова малко, за да предотврати нещастие, голямо колкото да речем един детски живот. Иначе над стълбището на голяма табела пише, че училището е член на „Асоциацията на Кеймбридж училищата”, каквото и да значи това. Ние сме по големите неща като асоциации, а не по дребните като парапети.

Край една и съща пропаст били разположени две села. Пропастта била толкова близо, че често някое от играещите деца по невнимание изчезвало в нея. Мине не мине време и селото скърбяло за поредното изгубено дете. Бащите и майките непрекъснато предупреждавали децата, обяснявали им как да се пазят, но напразно. Когато играели, те забравяли за предупрежденията и някое от тях ставало поредна жертва. Другото село имало същото разположение, но оттам не се чувало за такива нещастия. Затова решили майките и бащите да отидат там, да попитат тамошните родители как така по-добре обясняват на децата да се пазят от пропастта. Отишли и чули: О, нищо не им обясняваме, просто сложихме ограда пред пропастта.

„Точно така, трябва да бъдем предвидливи – казва той, - затова си носи собствена химикалка и хич не разчитай не техните обяснения.” Нашият живот е избори. Нашият хоризонт е сведен до изборите. Стоя на стълбището и се питам: Ако не можем да видим какво може да се случи на нашите деца на тази педя територия, как всъщност при гласуването виждаме кое предотвратяваме и какво си натрисаме?

Преди време един англичанин, Артър Айвътс, пристигна в България със сина си, за да боядиса няколко класни стаи. Показаха го по няколко телевизии, зрители си казаха, че тоя човек си няма друга работа и с това приключи идеята му да въвлече обществеността в превръщането на училищата в по-добро място. „Вие, българите, сте много смели хора – каза ми Артър Айвътс, - пращате си всяка сутрин децата на много опасни места.” Той не можеше да разбере какво е това регионален инспекторат. Според него инспекциите в училищата трябва да се правят от неправителствени организации, а докладите от инспекцията да са достъпни за всеки. Училището, за чието стълбище става дума, си има регионален инспекторат, директорката на инспектората има кабинет с размерите на Лихтенщайн и в него са предвидени всички удобства. Това, което променят изборите в България е, че в този кабинет ще седне нов човек, някой от спечелилата партия. Този свой човек ще смени директорите със свои хора. И така до следващите избори, на които ще минем по същото стълбище без парапети, за да гласуваме в името на това да променим живота си. „Ток уби четвъртокласник в училищен двор”. „Изсъхнал клон от топола уби второкласник”. Животът се променя както от положени, така и от неположени усилия.

Мога явно да бъда и още по-дребнава, защото следващото, което огледах, беше един жилищен вход. Той е на една приятелка, която започна да плаче за автентичното дясно политическо пространство в деня на изборите и още не е спряла. Входът прилича на текезесе, от което току-що си е тръгнал ликвидационен съвет, доволен от изпълнението на задачата да го съсипе. Във входа има рисунки за няколко порно изложби и боклук за отопляването на половин Норвегия (горките, вече нямало какво да горят в инсинераторите за производство на отоплителна енергия, защото всичко отивало за рециклиране). Асансьорът е съмнителен за тетанус, но върви. А зад вратата на апартамента моята позната рони сълзи за краха на автентичното дясно. На четна дата й се струвало, че трябва да емигрира, на нечетна се отказва. Преди обед съчувства на Иван Костов, следобед го обвинява. Чела медицинска литература и преценила, че има криза на Аз-а.”Ами че ти си болна от същото, от което и дясното пространство – казвам й, - предписвам ти да измиеш вратата на асансьора.” Тя мисли, че се шегувам неуместно и връща разговора на сериозната, значимата тема: „Защо според теб в парламента не влезе нито една истински дясна партия?” Защото, казвам, входът на жилищния ви блок изглежда по този начин.

И въобще не се шегувам, много сериозна съм. Толкова сериозна съм, че смятам мръсотията във входа ви за много по-страшен проблем от това, че десницата не е влязла в Народното събрание. Добър парламент избират хора, които са в състояние да подобрят нещата, които са под носа им и зависят от тях. Защо си въобразяваш, че хора, които не могат да се организират да си почистят входа и асансьора, ще са в състояние да се организират по национални въпроси? Не разбираш ли, че първо трябва да се появят хората, които са в състояние да си преметат входовете и асансьорите, едва след това ще се появят автентичните политици? А не обратното. „Абе ти наистина ли си сериозна, откъде накъде ще й мия вратата на асансьора на атакистката отсреща?”

„Атакистката отсреща” беше кротка безпартийна пенсионерка до момента, в който се разбра, че в класа на внучето Виктория ще има пет циганчета. Бабата на Вики каза, че тия петте ще влязат в класната стая само ако минат през трупа й. И те взеха, че минаха. Вики така и не разбра каква драма се случва, обаче баба й сън не я хваща. Като не получи подкрепа от учителката и директора, а само лекция против сегрегацията, насочи се към „Атака”. Бабата на Вики е с една концепция назад, не е наясно, че сега „Атака” се бори с колониалните завоеватели, а не с етническата напаст. Тя лично опакова семейния тенекиен гараж с черно-белите плакати на Волен Сидеров и много се ядоса когато Вики й каза, че децата я питали какви са тия постери на един и същ череп по гаража. Бабата на Вики се е изпокарала с всички във входа и никога няма да тръгне да съглашателства с тях на тема хигиенизиране на стълбището. Тя също така никога няма да приеме в класната стая на внучката й да има пет циганчета, защото циганите са мръсни. Входът и асансьорът, в които Вики влиза всеки ден, са точно толкова мръсни, колкото най-мръсните гета. Бабата на Вики тези дни е наперена, казала на моята страдаща по дясното позната „видя ли сега кой е в парламента”. И с такъв човек моята позната да тръгне заедно да мете? Никога!

Как стана така, че изборите се превърнаха в най-важното нещо в нашия живот, в по-важно от самия ни живот?

Съобщение от печата, 21 май: „Изпратиха в последния му земен път 10-годишния Ангел Капсъзов от хаджидимовското село Копривлен. Четвъртокласникът загина нелепо при трагичен инцидент в неделя вечерта, когато токов удар от скъсан кабел го уби на място върху училищната метална ограда. Стотици роднини, близки, учители, съученици и съселяни дойдоха на погребението. Никой не криеше сълзите си за нелепата смърт на момчето.  „Трябваше ли да се стига до смъртта на невинно дете, за да се поправи този технически проблем?! Защо не са забранили достъпа на децата до опасната площадка“, тези въпроси задават жители на Копривлен. Според тях става въпрос за престъпна безотговорност, за безхаберие на институции.”

В същия 21 май в парламента се драха и клаха с думи, правиха си клопки и хватки, кискаха се и хихикаха. Мислех си: какво толкова страшно щеше да стане, ако бяха избрали председател на Народното събрание от ГЕРБ, а ГЕРБ беше подкрепил бъдещ кабинет. Не виждат ли, че сега повече от всякога е нужен разум и глътка въздух? Не разбират ли, че сега няма нужда от нови избори, защото те ще възпроизведат същата лудост? Защо натикват ГЕРБ в ъгълчето и така сами го предизвикват след два-три месеца пак да изиграе ролята на спасител? И пак да ни докара до същото нищо. И написах едно изречение в социалната мрежа в този дух. Един от първите отзиви беше: „будистче нещастно седларска ще те изтрия ще те блокирам…”.

Артър, ние наистина сме един много смел народ, трябва да си безумно смел, за да се подиграваш с живота.

Дребни, невежи и зли

Онова, което трови българите, е не толкова завистта, колкото духът на отрицанието

Любослава Русева, сп."Тема", 24 октомври 2012
Изправен на ръба на Космоса, над пустинята на Ню Мексико, Феликс Баумгартнер спира за момент. Прави малка стъпка вън от капсулата, след което полита 39 км надолу към Земята. След десет спиращи дъха минути австриецът се приземява, развивайки скорост от 1342.8 км/ч, и става първият в света свръхзвуков скачач. "Докато бях там, горе, на покрива на света, се чувствах смирен, там не мислиш за подобряване на рекорди. Понякога трябва да се издигнеш наистина много нависоко, за да видиш колко си малък."

В. „Гардиън”

Ква му е идеята на тоя чичо? Нещо на мъж ли да се направи? Космоса има ли ръб? Ко стана, рипна ли, фърчи ли вече тоа? Да се оглеждам ли нагоре да не ми се изтресе на тиквата? Пишлигарин прави реклама на енергийна напитка – ми че скачаш, братче! То и баба знае да скочи с 50 милиона долара! Да, бре, що не скочи без скафандър като е такъв юнак? Хахаха, дреме ми на к.ра, ако му се спука балона и се размаже! Даже не го гледах, не ме интересуват подобни безсмислици.

От български електронни форуми и Фейсбук (запазен е оригиналният правопис).

Донко, Хаджи Петър и Танко Амчикакът от село Остра могила пристигат в Лайпциг да продават гюлово масло. Из града ги съпровожда български студент, който с нетърпение очаква да види смайването им, щом зърнат грандиозния паметник, издигнат в чест на победата над Наполеон от 1813 г. „Който пръв път има щастието да види това чудо на архитектурата, високо повече от 90 метра, от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е строено цели 10 години и е струвало на времето си десет милиона марки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване.”

Да, ама търговците от село Остра могила хич даже не се впечатляват. Хаджи Петър вдига глава, гледа има-няма половин минута, обръща се гърбом и пали цигара. Слисан от това безразличие, студентът го пита: „Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?” „Хъм... – промърморва хаджият с голямо съмнение. - Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!”

Чудомир озаглавява разказа си... „Българи”. Този разказ е кратичък, за да въздейства като фотографска снимка на българската душа. Едно наглед простичко „щрак” и ето какво се отпечатва на лентата: МРАК.
Много мрак има в тая душа, лишена от озарението на радостта. Не я вълнува красотата, не я възторгват човешките постижения. Тя познава съмнението и отрицанието, но не и щастието от съзиданието. Не копнежът да гради й дава енергия - движи я единствено инстинктът за разрушение.

„Какво па толкова са направили немците? Па и цели десет години се бъхтали, завалиите! Хъм, па ние можем за секунди да им видим сметката барабар със сите немски чудесии, не ли?”

 По времето, когато Чудомир „снимал” хаджи Петър в Лайпциг, един българин учел философия в същия град. Казвал се Найден Шейтанов и тепърва щял да напише научна студия за българския „дух на отрицанието”. Защо сме такива и не ни ли прави това ужасно нещастни, питал се той, а в списание „Философски преглед” от 1933 г. имал куража да даде своя отговор:

„...В психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи - апатия към висшето като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересуваност на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички.”

Съвременниците на Шейтанов дотам си взели бележка от тревожните му размисли, че един ден философът осъмнал с изпочупени прозорци, а нечия ръка била изписала с въглен върху входната врата „шейтан” (дявол - от турски). Пак добре, че му се разминал пироксилинът...

И Чудомир, и Шейтанов сочели най-лошите черти на българите, защото ги ненавиждали.
Точно така! Сочели и ненавиждали най-лошите им черти, понеже много обичали българите. Боляло ги, че духът на отрицанието у хаджи Петър ще зарази и внуците на хаджи Петър. Рискували да посочат кривиците му, за да пробват – със смях (по Чудомир) и философски (по Шейтанов) – да ги изправят, щото неговите наследници да се отърсят от комплексите на село Остра могила.

Малцина са били толкова загрижени за българите, че да ги направят на салата заради техните недостатъци. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, защото винаги крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов отговорил на въпроса кой е идеалът му за земно щастие така: „Свободата от всякакви условности и задължения.” „Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели?” – попитал го още проф. Шишманов, а Щастливеца избрал: „Свобода, честност и любов.”

Бай Ганьо убил автора си, когато той бил само на 34 години. Щастливеца бил застрелян при неуспешен атентат срещу негов приятел заради отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери в едно село. „Пироксилинът”, с други думи, отнесъл тъкмо човека, който с обич окайвал народа си, за когото „робуванието е блаженство, тиранията - благодеяние”; същия, който го жалел, че „няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони”; и пак този, който искрено страдал, че този народ е оставен „без помощ, без съвет, една печална, от бури разсипана останка от стари времена”.

Години по-късно поетът Кирил Христов попаднал на гроба му. Върху кривия кръст едва прочел няколко букви „от тъй скъпото име”. Самият гроб бил хлътнал, буренясал, с нечисти хартии, хвърлени от случаен минувач. „Чувство на тежка обида изпълни душата ми”, написал той в дневниците си, след което издал жестока присъда над българския народ:

Няма приличие в неговия живот, нито на гробищата му, „дето покрай сградените с крадени пари скъпи паметници на жалки политически еднокрили мухи се заличават гробовете на ония великани, които са единствено оправдание за съществуването на това полудиво племе”.
След тези думи ще повярвате ли, че Кирил Христов е автор и на една от най-оптимистичните теории за нашия народ?

В статията си „Какъв е българинът” (1939 г.) той пише повече от убедено, че грубостта, завистта, животинският егоизъм, апатията и склонността да омаловажиш успеха на другия „от само себе си ще изчезнат, защото далеко не са неизменима част от характера, а само следствие на една по-низка степен на духовно развитие”. За разлика от Щастливеца, който се съмнявал, че нещо ще „подигне” българина („Идеали? - Суета, вятър!...”), може би най-саркастичният майстор на перото в нашата литература вярвал, че „биволските кожи ще се свлекат, ще светне нещо скъпо и у нас”, а от „туй мътно вино” може да излезе и шампанско. Дори възкликнал: „Аз никога не съм се съмнявал, че пак ще дойде епоха на възход”...

Щом човек с толкова свиреп характер имал силна вяра в бъдещето на „полудивото племе”, шансът да се превърнем в общество, сплотено от девиза на Алеко, не е никак малък. Свободата, честността и любовта са трите опори, които крепят събирането ни един с друг – било като приятели, семейство или пък държава, и ако приемем, че ограничеността, безчестието и омразата не са неизменима част от националния ни характер, скоро биволските кожи би трябвало да се свлекат от раменете ни. Съвсем скоро би трябвало да се зарадваме, ако у някой колега заблести нещо скъпо, ако той се окаже по-добър от нас, ако е успял да извлече от бурето си с мътно вино поне капчица шампанско. Колко му е наистина да поздравим някого за постижение, да стиснем ръката на талантливия и да ръкопляскаме на вдъхновяващия?

Ей тия лесни и прости наглед работи обаче са големият ни препъникамък, та затова написаното по-горе звучи ужасно наивно. Ние имаме тежък манталитетен проблем, който е по-сложен и по-трудно преодолим от проблема за завистта. Шейтанов го е нарекъл „дух на отрицанието”, а Чудомир го е описал само с една реплика: „Три кила пироксилин му е майката!”

Завистта предполага, че имаш достатъчно качества, за да оцениш по-качествения от теб. Ти си даваш сметка за

границите на своя талант

и се измъчваш, че никога няма да ги прекрачиш. Знаеш тавана си, а така искаш да си като онзи по-горе, дето седи на покрива и дарбата му не си блъска главата в тавани. Завистта е преди всичко знание какво представляваш, както и желанието да се надскочиш. Тя е опасна най-вече за завиждащия – него заразява и наказва тази отрова. Завистта е киселината, която разяжда душата на Салиери, сам по себе си блестящ композитор, но не и гениален като Амадеус - божествената душа, душата от Бога.

Обратното, духът на отрицанието се крепи върху невежеството. И бай Ганьо, и хаджи Петър от село Остра могила не разбират колко са изостанали, жалки и смешни, защото им липсва дарба за самооценка. „Ако и нашата страна роди гений, то той ще бъде само геният на завистта”, написал някога Елин Пелин, но всъщност ни надценил. Повишил ни в звание, така да се каже, понеже и той, завалията, вярвал, че онова, което ни подтиква да бъдем неуважителни, презрителни, иронични и цинични към чуждите постижения, се дължи на просветеност и умение да се сравняваме и съизмеряваме с другите.

Уви, нищо подобно. Невежеството шества по българските земи с изправена глава и изплезен език. То е самонадеяно и самодоволно. Не само подценява опита да се обозначиш като по-смел и умен, а го подминава с просташка насмешка. Въобразява си, че подигравката го прави значимо. Убедено е, че присмехът му е присъда от последна инстанция. То може да унижощи всеки подвиг, да взриви всяко усилие, да принизи до себе си всеки великан, когато изкрещи със самочувствие: „Дреме ми на к.ура!”

Смайващото количество негативни, хихикащи и направо цинични коментари за скока на Феликс Баумгартнер от „ръба на Космоса” са самопризнание какви зли енергии властват над българската душа (Кирил Христов ги нарича „могъщата организираност на отрицателните сили”). Ние не уважаваме мечтите и не признаваме, когато някой положи труд и смелост, за да ги осъществи. На ръба на ръбовете на планетата Земя живеят едни малки злобари, които си въобразяват, че са големи, и аз подозирам, че ако Феликс се беше провалил, те щяха „яко” да се „изкефят”.

Той обаче не се провали. Скафандърът му – дело на просветени и талантливи хора, които гледат на работата си с вдъхновение, не сдаде багажа и не отиде на кино. Отгоре на всичко свръхзвуковият Баумгартнер прояви скромност и простичко каза: качих се много високо и видях колко съм мъничък и нищожен, това ме направи смирен и тъкмо смирението е същинският ми рекорд.

Ядец! Ей затова пък ние ще му натрием носа, като седнем пред компютъра и наблъскаме форумите с плювни. Ще ги пръснем направо от подигравки, ще разкажем играта на австрийския тъпанар. Камък върху камък няма да остане след нашия пироксилин...

Наистина ли сме толкова зли?

В едно свое изследване проф. Лилия Цветкова от Института за български език при БАН е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите – 2529. По-интересното е, че в клетвите си сме много по-изобретателни и находчиви. „Ветаро газо да му надуа!” и „Варен петел очите да му изкъца!” например са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша рачката!” и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!” има удивителна образност - плод на наблюдателност и на изкусно боравене със словото.

Но изводът, разбира се, е печален:

Лошотията, изглежда, ни вдъхновява. Тя ни дава криле. Зарежда ни с енергия не да живеем един с друг, а да воюваме един с друг. Оцеляваме с грубост. Вдишваме и издишваме негативизъм. Вежливостта е слабост, радостта – глезотия, а удивлението - глупост. Смирен ли си, ти си загубен. И в двата смисъла на думата...

Е, при това положение отричащите подвига на смелия Феликс може да се окажат и донякъде прави. Общество, което отдавна е скочило от ръба на приличието и все още се рее в празно пространство, бие всички рекорди по свободно (про)падане без скафандър. То е истински герой, щом продължава да е живо. Въпреки всичко, но най-вече въпреки себе си.

За четирите несъвместими части на нашето общество (Опит за обяснение на резултатите от парламентарните избори)

Николай Слатински, личен блог, 13 май 2013

  Резултатите от изборите и преди всичко тяхната предопределеност, очевидност и неизбежна закономерност (в частност и аз още на 8 април определих като най-вероятен вариант влизането в парламента на точно тези четири партии) тепърва трябва да се анализират.
  Засега ние, хората като мен, сме прекалено емоционални - отчаяни, обезверени, обезумели и отвратени от овчедушието и овчемислието на голяма част от обществото ни, страдаща от харемен синдром - важното е да си в нечий харем, втори проблем е чий е той...
  Ето тук, като че ли е една от основните ни грешки – че мислим през призмата и в координатната система на съществуването у нас на поне донякъде единното, социологически инструментално понятие „ОБЩЕСТВО”.
  А дали то у нас е налице, дали то съществува?
  Опитвам се да си обясня случилото се чрез една малко опростена, на като че ли „хващаща” най-важното схема, чрез един едва ли напълно прецизен, но „улавящ” същината модел на разсъждения.
 
  Аз си мисля, че ако махнем тънката свръхелитарна прослойка от 1% супербогати (която е с малки изключения криминално създадена, хищна, нагла и безхаберна по отношение на националните интереси), останалият и все още останал в България български народ се дели на 4 части, т.е. имаме 4 различни общности, 4 практически непресичащи се под-общества.
  И те се определят по два критерия на политическото си поведение:
  ▪ ИРАЦИОНАЛНОСТ-РАЦИОНАЛНОСТ;
  ▪ СИГУРНОСТ-СВОБОДА.
  В този смисъл няма нищо странно, че в парламента влязоха именно:
  ▪ „ГЕРБ” и „Атака” – чийто електорат мисли и действа преди всичко ИРАЦИОНАЛНО (може ли рационално разсъждаващ човек да гласува или за прости хора с мутренски, репресивен, арогантен и циничен манталитет, или за хора фашизоиди, шизоиди, лумпен-патриотари и мразещи не-българите, различните, другите ?!) и е с очевиден и очеваден хипер-приоритет на СИГУРНОСТТА пред СВОБОДАТА;
  ▪ БСП и ДПС – чийто електорат мисли и действа преди всичко РАЦИОНАЛНО (той знае за какво, защо, как и поради каква причина гласува така, както гласува; и няма значение, че аз не споделям тази му РАЦИОНАЛНОСТ, това не я прави по-малко РАЦИОНАЛНОСТ) и болезнено предпочита СИГУРНОСТТА пред СВОБОДАТА.
  На тези избори победиха партиите, които „продават” на своите електорати СИГУРНОСТ (защитеност, закрила, патернализъм, снемане на личната отговорност за своята жизнена стратегия за сметка или на „ОХРАНИТЕЛНАТА ФИРМА” или на „ДЪРЖАВАТА”) и дискредитират СВОБОДАТА (като носеща разруха, като превръщаща държавата в разграден двор, като съсипваща с колониално робство страната, като рисково поведение, което човек не може да си позволи, а и не бива, защото за това си има кой да мисли и отговаря).
 
  В това съм силно убеден. Нека да повторя.
 
  ► На тази избори сякаш окончателна победа извоюваха Партиите, които поощряват у своите електорати БЯГСТВОТО ОТ СВОБОДАТА (по Ерих Фром). Само че едни от партиите правят това експлоатирайки ИРАЦИОНАЛНОТО мислене и действие, а другите – опиращи се на РАЦИОНАЛНОТО мислене и действие у своите електорати.
  В този смисъл тези избори са емблема за и епитафия на Прехода.
 
  В парламента останаха непредставени другите две части от българския народ, другите две под-общества.
  ▪ Различното между тях е, че едната от тези две части е ИРАЦИОНАЛНО мислеща и действаща (и тя основно не пожела или не успя да си намери партия, за която да гласува, а също така и изобщо съвсем категорично се отказа да отиде да гласува); а другата е РАЦИОНАЛНО мислеща и действаща (и тя основно отиде да гласува, на разпиля своя вот по различни малки партии).
  ▪ Общото между тези две части е, че те дават приоритет на СВОБОДАТА пред СИГУРНОСТТА.
  Разбира се, тук не става дума за издигане на Свободата на абсолютен пиадестал.
  Става дума за дълбоко ценностно осъзнаване, че вече Голямата Държава я няма и човек не може да стои със скръстени ръце и със свито сърце и да чака на нея да го „оправи”, да снеме от него личната отговорност за себе си, своето настояще и бъдеще.
  Говоря за хора, които може да се смятат и за леви, и за социално мислещи, но са си дали сметка, че трябва здраво да запретнат ръкави и да се борят.
  Защото дисциплината, в която сме принудени да участваме макар и да се казва „Скок”, вече не е дълъг скок, а висок скок. а тя изисква качествено нови способности и технологии за успех.
  Защото водата, в която сме принудени да плуваме не е сладководната, тиха вода на социалистическия басейн, а соленоводната, бурна вода на Атлантическия океан.
  И затова трябва да се работи здраво, да се действа ежедневно, упорито, без отчаяние и униние, да се стимулира risk taking поведението (разбира се на разумния, а не на безотговорния риск).
 
  На тези избори загубиха двете части от обществото ни, които не можаха да убедят българския народ, че БЯГСТВОТО ОТ СВОБОДАТА е път към невъзможното вече минало, към разрушената завинаги златна клетка на сигурността, към свиващата се със скоростта на шагреновата кожа роля на Държавата.
  Тези две части от обществото ни се оказаха високомерно затворени в своите излюзии, във фундаменталистката си вяра в собствената правота.
  Те не намериха посланията (заради патологичната увреденост и изхабеност, може би, на някои от лицата, припознати за техни лидери), с които да убедят останалите български граждани, селяни и просто анонимни подници, че БЯГСТВОТО ОТ СВОБОДАТА днес е и БЯГСТВО ОТ СИГУРНОСТ. Че няма такава алтернатива ИЛИ СИГУРНОСТ, ИЛИ СВОБОДА, а има качествено различна алтернатива И СИГУРНОСТ, И СВОБОДА – и тя се състои в намирането на оптимален за българското общество БАЛАНС МЕЖДУ СИГУРНОСТТА И СВОБОДАТА. Като този баланс няма как да се търси по пътя, предлаган от влезлите в парламента 4 партии – като паническо и дезертьорско БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА.
 
  В това съм силно убеден. Нека да повторя.
  ► На тази избори сякаш окончателна загуба извоюваха двете части от българското общество, които защитават СВОБОДАТА, гражданските свободи, личната отговорност, личното право на избор, на риск, но и на задължение да се носят без хленч и вайкане последиците от отстояването на този тип гражданско поведение.
  Само че едната от тези две части прави това чрез огромна доза ИРАЦИОНАЛНО мислене и действие, а другата от тези две части – се уповава твърде много на РАЦИОНАЛНОТО мислене и действие у своите съмишленици.
 
  Аз не мога да кажа колко като процент са така дефинираните от мен 4 части на българското общество:
  ▪ ирационалност-сигурност;
  ▪ рационалност-сигурност;
  (предствени в новия парламент)
  ▪ ирационалност-свобода;
  ▪ рационалност-свобода
  (непредставени в новия парламент).
 
  Знам само, че аз не съм представен в новия парламент.
 
  За мен политиката се базира на РАЦИОНАЛНИ ДЕЙСТВИЯ, следващи от ясно осъзнати цели и средства, интереси и ценности, амбиции и способности, отговорности и права.
  В този смисъл по никакъв начин не мога да приема ирационалното поведение.
  Още повече, че то е контрапродуктивно за и при демокрацията, защото тя като начин за вземане на решения е прекалено прост и дори лесно ставащ опасен механизъм – прави са тези, които са повече. Всъщност, прави са тези, които са повече сред гласуващите. А ирационално действащите чрез негативни, деструктивни и „напук” мотивации са доста по-лесни за мобилизация и дисциплиниране.
  Това се видя и при тези избори.
  ”Негативните ирационалисти” („ГЕРБ”, Атака, да добавя и шизоидната РЗС) бяха вдигнати на крак, взеха всичко, което им принадлежеше и изцедиха почти напълно електоралните си способности).
  Докато „позитивните ирационалисти” си останаха по домовете, омрънкаха социалните мрежи, профукаха и последните европейски, модернизационни, демократични и проспериращи шансове на България.
 
  Сега вече е трудно да се отговори на въпроса А сега накъде?
 
  Ние сме разделени почти необратимо на четири подобщества и на мен не ми е ясно как можем да изковем обратно Българското общество.
 
  ▪ Защото ИРАЦИОНАЛНО мислещите и действащите българи са доста повече от РАЦИОНАЛНО мислещите и действащите българи.
  ▪ Защото уповаващите на СИГУРНОСТТА българи са доста повече от уповаващите на СВОБОДАТА.
  ▪ Защото рационално мислещите и действащите българи са разделени жестоко, братоубийствено на червени-сини, русофили-русофоби, американофили-америкнофоби, социалнорадикални-либералнорадикални.
  ▪ Защото българският обществен живот работи като самоускоряваща се центрофуга – тя праща към социалното и психологическото дъно все повече хора и това дърпа България назад, а в същото време всеки, който загубва смисъла да понася българската действителност и вярва в себе си, заминава навън, емигрира, с което намаляват шансовете и съпротивителните ни сили като общество - да се измъкнем от черната дупка.
 
  В този смисъл на току-що изминалите избори може да се гледа не само като на Равносметка от проваления Преход, но и като каращ ни много сериозно да се замислим Спомен от бъдещето.

Кризата в България е морална

Кога България ще се сдобие с ново правителство и кои политически партии ще успеят да го съставят? Хората пуснаха бюлетините си и сега обществото се тресе пред неизвестността, но тази треска не е целебна. Високата политическа температура на българите наистина е симптом за възпаление, за съжаление обаче тя няма да ликвидира причинителя и да изправи болния на крака. Защото кризата в Българя не е политическа. Тя не е и икономическа или финансова, не е социална или демографска.

Кризата в България е морална

Тъй че всъщност няма особено значение дали ГЕРБ ще състави ново правителство (в коалиция или с нечия подкрепа), дали БСП ще се върне на власт със стари или нови партньори, дали в крайна сметка няма да възникне някаква непрозрачна, а може би брутално очевидна схема на поредно олигархично управление, прицелена към поредно отлагане и евентуални нови избори.

Не. Всичко това ще бъдат само парацетамолови терапии за сваляне на температурата, но не и същинско лечение. Защото не само през последните 23 или 3х23 години, не само след 1989 или от 1944 насам, а на практика през целия ХХ-ти век, българите се лутат без ориентир, затворени в своята тясна географска и историческа клетка. Тук могат да се изредят някакви гръмки твърдения, че българите нямат национален проект и не са способни на национален напън, но това само би предизвикало невършещи работа патриотични препратки я към Съединението, я към Балканската война.

А то става дума за нещо съвсем друго. Българското общество няма стабилен морален компас, то непрекъснато допуска една и съща грешка: мисли краткосрочно, приема лицемерието като необходимо зло, излъчва кухи елити и по инерция все се кълне в своя доста скромен каталог от ценности, където освен трудолюбието и гостоприемството май няма други консенсусни позиции.

Липсата на морален ориентир и на трайна система от ценности за пореден път лъсна през последните месеци. Вярно, за морал непрекъснато се говори, но някакси под морал сякаш масово се разбира само едно: да не крадат! Мнозинството българи само вдигат рамене пред скандалите с подслушването и подминават моралния аспект като нещо второстепенно, защото явно смятат, че всяка власт го прави и "то може да не е хубаво, ама си е така".


Александър Андреев, Дневник от Дойче Веле, 13 май

Част от хората в страната не се стряскат и от вулгарния език на някои свои лидери, зад който виждат единствено собствения си манталитет и отношение към света, но не виждат нито бездънния цинизъм на политици, натоварени с отговорността за управлението, нито пък тоталния морален провал на тези политици, изпълзели мисловно някъде от най-мрачното Средновековие. Вярно, протестиращите поискаха нов обществен договор, но в техния бунт ставаше дума много повече за пари, отколкото за морал, много повече за равенството, отколкото за правова държава, много повече за възмездие, отколкото за критично самовглъбяване над въпроса "А нима аз живея почтено?"...

Към политиците

Ще кажете: "Аман от проповеди!" И сигурно донякъде ще сте прави. Само с проповеди не става. Тъй че ето нещо съвсем практично за бъдещите български управници: да се захванат сериозно с образованието. Да издигнат почтеността като пръв национален идеал. Да помогнат на загиващото българско семейство и на загиващата култура.

Дори когато няма много пари, едно такова дълготрайно национално усилие накрая ще се изплати. Да, няма да е утре, но самото усилие вече ще извади хората от сегашното им черногледство и от усещането за дълбока безнадеждност. Струва си.

Генерал Б. и жените Му

Виктория Миланова, Webcafe.bg

В страна, в която Златките са символ на женственост и чалгата е официална доктрина, няма кой друг да олицетвори мъжествеността, освен Бойко Борисов.

Бойко Борисов не обича жените, но пък те много го обичат. Този мазохистичен принцип на обвързване на съвременната българска домакиня (или както е станала напоследък известна - бг-мама) както интимно, така и с авторитети от по-висок порядък, е дълбоко залегнал в народопсихологията. И крепи сегашното правителство. Тя от край време си търси силно мъжко рамо.

Което завършва с още по-силен юмрук. Често смята челните сблъсъци с него за признак на истинска, изгаряща и страстна любов. Копнее да продаде покорството си срещу финансова сигурност и малко разврат по пътя към сигурността не й пречи на самочувствието и моралните устои.

Публична тайна е, че електоралната мощ на ГЕРБ (а това означава на Бойко Борисов, защото ГЕРБ - това е той) се крепи на нежните рамене на БГ-мамите. И колкото по-гадно се държи той с тях, толкова по-мил им става.

Защо Бойко не обича жените?

Бойко Борисов е як и здрав като бик. Дава на журналистки да му пипат мускула, а след това кокетничи, че е простодушен, но пък това го прави земен и близо до обикновения човек. Честно казано, когато лягам на операционната маса, съм напълно съгласна да ме оперира противен надменен, но гениален задник като д-р Хаус, а не простоват и земен тип, който ще ме заколи като прасе и след това ще плаче с искрени сълзи за мен.

Същото важи и когато избирам на кого да дам правото да управлява държавата, в която живея. Но се оказва, че не всички държат на експертността като мен и един мускул е много по-силен аргумент в женските сърца от умението да се ръководи сложна машина като държавата.

Кой обича повече жените - този който мълчи като темерут и репортерите се налага да го гонят по коридорите за една дума, но пък осигурява добри надбавки за майчинство и гарантира медицинска помощ? Или този, който грее от всички екрани и вестници, дава на жените да му пипат мускула и след това бастисва привилегиите на студентките-майки и съсипва здравеопазването?

Пипането на мускула на Бойко Борисов е една от най-забавните случки в новата българска политическа история, заради която очаквах да скочи поне една женска организация, но това разбира се, не се случи.

Пиклата с имунитет

Още като главен секретар на МВР, на събитие в Слънчев бряг, удобно разположен сред полуподмокрени журналистки, които се пляскат през ръцете, за да успеят да се доберат до бицепса му, обяснявайки неволите си със съдебната система, която представете си, имала наглостта да иска доказателства за вината на арестуваните от МВР, Бойко се изцепи с целия си чар: „И какви са тия съдии - някаква пикла ми завършила миналата година и вече е с имунитет."

Полът на пречката пред величието му е категорично определен. Пиклата с имунитет. А не това, че не събира доказателства за престъпниците, и подчинените му бичмета от МВР правят ефектни акции, завършващи със съдебен неуспех. Не, в никакъв случай! Журналистките вместо да зададат още въпроси и да го размажат за тази реплика, услужливо и похотливо продължават да хихикат.

Патриархален сексапил

Бойко има типичен патриархален сексапил. Обградил се е с безлични фигуранти, за да грее сред тях като ярко слънце.

Всеки неудобен се жертва и изритва. Патриархът се нуждае от йерархия, която да оглави, не се интересува от опцията да бъде пръв сред равни, както гласи класическото определение за успешна демократична управленска философия. Обижда политическите си опоненти на хомосекуализъм. Гейове и меки китки бяха наречени и Сергей Станишев, и Яне Янев. Сякаш ме интересува какво прави в леглото си някой, ако има държавнически качества.

Точно като на тъпа блондика ми обясниха, че този не може да ме управлява и не е прав, защото не е достатъчно мъж. И не ми казаха нищо рационално и логично за качествата му на политик. За сведение на хомофобските пи ар-и на Бойко, сто пъти предпочитам да живея в Берлин с кмет гей, отколкото в град с талибанско мустакато мъжкарско управление от Третия свят.

Странно, но гейската линия в PR-a на Борисов беше много успешна и сред жени, и сред мъже. Дами, които се връзват на подобна мачовска манипулация, не копнеят за новия мъж на ХХІ век, онзи чувствителен, нежен и разбиращ ги тип, който ще ги подкрепя да се развиват като хора, ще им бъде равностоен партньор и ще им доставя истинска наслада в леглото. Те копнеят за здравата ръка, която ще ги отърве от необходимостта да мислят с главите си, да работят, да постигат успехи, да бъдат самостоятелни, ще ги осеменява и ще ги издържа. (Апропо, властта и това ни предложи - да ни направи деца ин виво.) Те са истинските жени според официалната българска чалга-доктрина, а Падре Падроне е истинският мъж.

Имитация на успех

Жените, които Бойко Борисов издига около себе си, по принцип са карикатури и нямат нищо общо с образа на успялата жена, която сама си е пробила път към върховете на обществото.

Шегите с Искра Фидосова са толкова много, че понякога ми става жал за нея.

Цял свят разбра каква е компетентността на Румяна Желева, когато я изпитваха за еврокомисар.

Цецка Цачева скочи от селсъвета право в креслото на председател на Народното събрание, а когато се пропускат толкова много стъпки в нечие развитие, то значи, че имаме задкулисно обещание за послушание и издигане на безопасен човек чрез висше благоволение.

Начело на София е плаха, мила, сладка учителка по руски, която няма никаква опасност както да окраде патрона си, така и да покаже някакво самостоятелно мислене.

С една дума - харем от добри женици, които с нищо не застрашават блясъка на патриарха. Към тях напира цяла орда журналистки, готови да пипат мускул и каквото друго им предложат, за да се окъпят в сиянието на Патрона. В същото време жените от другата страна на барикадата, които са по-устати и неуправляеми, се обиждат на липса на женственост, сякаш Фидосова, Желева и Цачева са грели години наред от кориците на женските списания.

Бий ме, обичам те

Според официалната статистика една четвърт от жените в България признават, че ядат бой в семействата си. Говорим само за случаите, които са стигнали до спешните отделения и са били документирани. Което означава, че са само върха на айсберга. И дори изобщо не споменаваме случаите на психически тормоз, които у нас се смятат за ферплей.

И като капак на всичко медиите обилно ни рекламират най-редовно Златките и техните могъщи спонсори като успешен модел на междуполови отношения, вместо жени, които са изкатерили някоя обществена стълбица благодарение на качествата си.

При така очерталата се конюнктура Бойко Борисов е напипал най-точния път към сърцата на женския електорат. Лошо отношение, увъртания, по някой мръсен майтап тук-там, за да ги разсмее, пляскане по задника, мускули, здрава ръка, здрав юмрук, биене в гърдите „Аз съм най-големият мъжкар!" (съвременната версия на „Булгар! Булгар!"), голи снимки от фитнеса по космати гърди, футбол... И мрачен поглед, в който е стаена вечната заплаха: „Ей сега ще ти се обидя и повече няма да те обичам!" БГ-мамите си падат по тези неща.

Иван Костов: Цветанов и Борисов да понесат отговорност

Интервю пред Vesti.bg, 8 май 2013

- Остават четири дни от предизборната кампания, доволен ли сте от хода й досега?

- Ако имаше още 10-14 дни, щеше може би изборите да свършат по съвсем друг начин. Тенденциите са такива - положителни за нас и силно отрицателни за други.

- Имам предвид случи ли се кампания в полето на идеите или връх взеха скандалите?

- Да. Нашата кампания с много труд успяхме да я удържим в руслото на предварително начертаната програма. Нашата кампания е там.

- А с какво се отличават идеите на ДСБ, почти всички партии говорят в програмите си за доходите, за безработицата?

- С анализа. Ние сме единствените, които не обещаваме доходи и не обещаваме заетост, а казваме как ще го постигнем - като променим обстоятелствата, като защитим пазара, като елиминираме злоупотребата с власт на политици, на администрация, като дадем финансови облекчения. И особено сега - в последната част на кампанията, като показваме как ще гарантираме върховенството на закона.

Защото това, което нашият анализ сочи е, че в България няма върховенство на закона и поради това има върховенство или на престъпници, или на монополи, или на политици, няма значение кой е взел върховенството в едно безвластие, в едно хаотично състояние.

- А какво трябва да се случи в съдебната система? Преди година казахте, че правосъдието ни действа на две нива - едното ниво за определени хора, второто - за обикновените хора.

- Това е повече от очевидно, това е ясно. Градският прокурор на София защо си подаде оставката? Защото го чуваме как е действал, вижда се, че действа на две нива.

Върховенството на закона не е дума. Това означава всички да приемат и да се подчинят на писани правила, а правилата да се привеждат в действие от съда и прокуратурата да накара всички да спазват закона. Това означава. Това го няма в България.

Това го няма и затова трябва да има радикална реформа на съдебната система, трябва да има промяна в Конституцията. Висшият съдебен съвет е един нелеп орган, който защитава само корумпираните си представители. Там трябва нещата дълбоко да се променят.

Това трябва да е власт, която да носи отговорност за себе си, съдебна отговорност, а прокуратурата трябва, както на практика изпълнява политически задачи, да носи и политическа отговорност, т.е. да бъде в изпълнителната власт. Много неща ние сме разписали директно какво да се случи в съдебната система, няма да влизам в детайли. Но ВСС трябва да се избира само от съдиите.

Много неща трябва да се променят, там трябва наистина да има дълбока промяна и нова организация.

Самото МВР трябва да има мощен контрапункт в лицето на прокуратурата и на съдебната система, а не както е сега - да доминира над всички останали.

- Одобрявате ли идеята да бъде извадена от МВР службата, която се занимава със специалните разузнавателни средства?

- Да, разбира се, може да отиде към правителството. Ние това сме го предвидили в нашата програма, не е чуждо, това е наше предложение.

Или това, което видяхме - една значителна част от експертизите, които се произвеждат от МВР, са напълно подчинени на политическата воля на министъра. В смисъл фалшифицират се психиатрични експертизи, психопрофили, унищожават се доказателства, както беше в случая със самоубития Стоев в Перник, за който изведнъж се оказа, че няма качествени натривки, а истинската причина е, че той няма барутни частици по ръцете. Той се е застрелял, без да остави барутни частици по пръстите си, невероятен изстрел някакъв е произвел. И всичко това, за да не се каже кой го е застрелял.

Не може тези органи, които дават тези експертизи, които са за съда, не са за МВР, а тези експертизи да остават на разположение в МВР и да се манипулират, защото волята на министъра е една или друга, или защото волята на началниците е такава.

В МВР трябва много сериозно да се променят. Освен това половината са чиновници в МВР, държавата плаща скъпи пенсии и рано пенсионира хора, които нямат нищо общо с полицейската служба или с дознанието.

Трябва, както навремето е било, във всяко село, в което има изборен кмет, да има и полицай. Това казваме ние. Да охраняват училищата, те в момента не охраняват училищата, там има ученическо насилие, продажба на наркотици...

Трябва по-голямо внимание към хората.

- Кои са другите сфери, които бихте посочили като приоритетно нуждаещи се от реформи?

- Основното, което трябва да разбере българското общество и българският избирател е защо в България западна и изчезна инвестиционната активност, защо няма хора, които да инвестират в производство.

Защото има страх, защото няма бизнес климат, изобщо икономическият климат е лош, защото мутрите и МВР малтретират бизнеса, това е тъжната истина. Рекетират го, изнудват го, насилват го. Дали с изкупни цени, дали с това, че не позволяват да има борси и тържища за българска продукция, дали защото вкарват контрабанден внос, но те съсипват бизнеса и са основните виновници в момента.

Това казват примерно хората в Кюстендилско - защитете ни, за да не ни купуват черешите на безценица, за стотинки, а ги продават по 4 лв. в София. Кой взема разликата между тези 10 ст. или хайде да са 50 ст. и 4 лв.? Кой я взема? Ами той е виновният, защото добавената стойност се отнема от производителя.

Как да има при това положение раздвижване в българското земеделие, особено там, където наистина мощно е притиснато от мутрите? А с всичко е така - с дома, с бизнеса.

Затова казахме, че МВР трябва да се оттегли от рекета върху бизнеса. И ГДБОП не може да си позволява това, този човек Флоров, който беше шеф на ГДБОП, трябва да му бъде потърсена отговорност. Самите те произвеждат компромати, подслушват бизнесмени и след това ги рекетират.

- А Вие, понеже сте в политиката от началото на промените, имате ли някакво обяснение защо повече от 20 г. като че ли МВР не е реформирано, в другите страни от ЕС в МВР не са съсредоточени толкова правомощия?

- Там възкръснаха най-грозните практики на комунистическия режим и на репресивния му апарат - незаконно подслушване, полицейски тормоз, терор, какво ли не. Това е рецидив. Върна се махалото, защото такива хора управляваха страната, които върнаха махалото на комунистическия страх. Предпочитат да управляват така хората - със страх.

- А другите сфери, в които са най-наложителни реформи?

- Най-належащо е реформирането там, където може да спре демографската катастрофа. Да имат сигурност хората за здравето си, за бързата помощ, за болничното здравеопазване, за здравето на децата си, на възрастните. Защото ако малко се подобрят показателите, България ще спре да изчезва като нация. Ако сме на европейските стандарти по показатели като смъртността при деца до 1 година, ние няма да намаляваме като нация, а ние изпускаме децата дори.

След това - да има сигурност за децата в училище, защото няма.

Другото - знаете ли от какво умират българите? Те са в постоянен стрес, недостигаща пенсия, не могат да платят сметки, няма как да се справят, срам от децата, срам от комшиите и т.н., това ги погубва. Те нямат сигурност през парите, които получават за 40-годишния си трудов стаж. И в това отношение ние сме предвидили редица промени, без които не може просто да продължи напред това общество.

Ако вие се пенсионирате тук, вие ще загинете, защото нямате сигурност през заплатата, която получавате. Представяте ли си какво е посланието на България към поколението, което е примерно във втората половина на житейския си път. И те какво правят - търсят начин да отидат някъде, където има система, даваща сигурност.

И другото е грижата за социално слаби, за деца-сираци и тези, които родителите им не могат да ги отгледат, както и грижата за хората в гетата.

По отношение на ромите политиката трябва да се промени, те трябва да получат занаят, да бъдат обучени, да имат квалификация, а не да бъдат възпроизвеждани като избиратели на някоя партия, просто защото си мислят, че ръката, която им дава социалните помощи, всъщност ръката, която ги превръща в зависими и безпомощни хора, е ръката, която трябва да целуват.

На практика тази система трябва да се промени, трябва да кара хората да влязат в пазара на труда. За 12 г. цяло поколение лентяи произведохме с тази система. Социална подкрепа е нужна, но срещу социална отговорност и социални ангажименти, иначе какъв смисъл има и накъде отива държавата.

- Днес подписвате, заедно с други партии от досегашната опозиция, за паралелно преброяване на гласовете на изборите. Как ще отговорите на заявеното от лидера на ГЕРБ, че се готвите, заедно с БСП и Местан, да оспорите изборния резултат, ако ГЕРБ води?

- Те откъде знаят какво се готвим да правим? Паралелното преброяване се прави на фона на това, което се случва. Ние, ако не вземем мерки, когато ги виждаме с истинските им разкрити лица - този Цветанов, този Борисов, значи сме някакви безнадеждни глупаци и наивници и въобще не трябва да ни има.

Ние трябва да вземем мерки, защото тези хора са направили организацията за изборите. Служебното правителство един Господ знае какви възможности има да задвижи нещата, министърът на вътрешните работи е специално назначено лице от Борисов и от Цветанов, това е вън от всякакво съмнение.

Знаете ли те всъщност какво казват по този начин: "Дръжте се с нас все едно сме истински демократи, политици", а те не са, то е ясно, че не са. Вижте какво правят по отношение на прокурор, какво по отношение на собствените си министри и ние да се държим все едно всичко е наред.

И не е вярно, че няма да признаем изборите. Този, който иска да саботира излизането на България от кризата е точно ГЕРБ, защото ги е страх, че при една стабилизация на България, постигната с много усилия, те двамата ще си получат заслуженото. И какво ще стане с цялата им партия ГЕРБ? А те трябва да си получат заслуженото. Аз обещавам в цялата страна, че ще има комисия в следващото Народно събрание, която ще разследва това, което са създали - престъпна организация в МВР.

- Какво правителство виждате като възможно след изборите?

- Това трябва да подскажат избирателите, всъщност избирателите ще подскажат с вота си къде искат да се намери изходът от ситуацията?

- Вие пръв заговорихте, още преди да бъдат насрочени предстоящите на 12 май избори, за програмно правителство и в хода на кампанията поддържате тази позиция. Според Вас това ли ще е единствената възможност след изборите и как би могло да се случи такова правителство?

- Да, ние сме го обсъдили широко и сме го казали. На нашия акъл идват и след 10, и след 12 години всички. Въпросът е навреме да сме с този акъл.

Партиите трябва да прочетат вота на избирателя. Те трябва да си направят извода какво искат хората. Но преди хората да са се произнесли, да се говори какво ще е правителството и как ще бъде подкрепено...

Аз мога да кажа само за нас. Ние можем да подкрепим само програмен кабинет, който има решителни и компетентни хора и които са абсолютно наясно кои са антикризисните политики, които трябва да приложим. Ако няма такива хора, ако няма такива политики, няма да подкрепим.

- Би ли имало значение с чий мандат ще бъде едно такова правителство, кои други партии биха го подкрепили, изобщо как си представяте този процес, при който би трябвало да се постигне съгласие около определена програма?

- Аз си мисля, че след изборите ще има много политически формации и институции, които ще искат да запазят стабилността, за да започне да се възстановява държавността.

Тези неща, които говорите, са свързани с управлението на страната, но преди да се пристъпи към това, да се придаде управляемост, т.е. да започне да се излиза от социалната криза и от икономическата криза, трябва да се решат ключови въпроси. В България няма държавност в момента, няма държавни институции, които да гарантират елементарна сигурност, за което говорихме в началото на разговора.

Преди всичко останало трябва да се възстанови функционирането на тези институции. Много хора в политическата среда, в съдебната власт и в президентството ще искат да има стабилизация, защото ако не искат, ще означава, че приемат политическата дестабилизация и дестабилизацията на институциите, за да оцелеят двама-трима души, да не ги гонят, да не ги вкарат в затвора. Това не ми се струва изобщо разумно основание.

"Шпигел": България - разядена от корупция, превзета от картели

"Варна е като страната - разядена от корупция, превзета от картели. Един отчаян човек неотдавна се самозапали, смъртта му разтърси мнозина. Идат избори Нещо ще се промени ли?- пита сп. "Шпигел".

Под заглавие "България. В пламъци" авторитетното германско списание публикува репортаж от Варна (magazin.spiegel.de).

"Пламен Горанов, който на 20 февруари се самозапали в знак на протест във Варна, не бе нито първият, нито последният, прибегнал до този отчаян акт - още петима души в България сториха същото. Но 36-годишният варненец се сдоби с най-голяма известност - заради протеста си срещу държавата, корупцията и злоупотребата с власт.

Горанов се превърна в герой за демонстрантите, които в продължение на три месеца протестираха срещу правителството. Из цялата страна стотици хиляди хора излязоха на улицата, само във Варна броят им стигна 30 000 души. Отпорът бе насочен основно срещу високите цени на тока, всъщност обаче обект на атаките бе прогнилата политическа класа. Под натиска на улицата дори се стигна до оставката на премиера Бойко Борисов", така описва случилото се в страната авторът.

"Шпигел" отбелязва, че миналата седмица е избухнал още един скандал, който сериозно обременява бившия министър-председател - подслушан разговор свидетелства за очевидните му опити да потули един случай на корупция.

Цитирано е някакво проучване на неназована агенция, според което 41 процента от гражданите били убедени, че резултатите от изборите ще бъдат фалшифицирани.

По-нататък в публикацията се казва: "Надежда за истинска промяна почти няма. Приближените до някогашните комунисти са си разпределили страната. Те доминират в парламента и в администрацията, взимат най-добрите поръчки, заплашват пресата и са свързани с организираната престъпност.

България е най-бедната държава в Европейския съюз, икономиката е в стагнация, към половин милион българи са заминали в чужбина. Еуфорията от 2007 г., когато България неочаквано рано се присъедини към Европейския съюз, е отлетяла безвъзвратно. Европейският съюз наскоро отказа да приеме страната в Шенгенското пространство.

Като цитира варненския журналист, пишещ за "Капитал", Спас Спасов, "Шпигел" описва ТИМ - групировката, която властва във Варна:

"Стартовият й капитал е натрупан благодарение на контрабанда, хазартни игри, кражби на автомобили, проституция и наркотърговия, като печалбите са били вложени в законни фирми. ТИМ бързо се превръща в империя. "Новата водеща сила в организираната престъпност в България" - така определя групировката американският посланик в свой доклад от 2005.

Днес се смята, че за ТИМ работят 30 000 души. Тя има дялове в авиокомпания "България еър", разполага с шест телевизионни канала, с най-големия варненски вестник и фирмата "Химимпорт", която търгува с нефт, торове, химикали и зърнени храни.

"Варна е снимка на цяла България", казва за "Шпигел" Спасов, представен от списанието като "един от най-добрите познавачи на групировката ТИМ".

"Повечето общински съветници не се интересуват от съдбата на града, а само от собственото си обогатяване. Поради което си "сътрудничат" с ТИМ - най-големия и мощен работодател. Факт е, че почти винаги, когато се разпределят обществени поръчки, от тях се възползват фирмите на ТИМ - с привилегии и без конкурс", обяснява журналистът.

"Ние, българите, не сме по-корумпирани от другите народи. Само че през 1989 г. нямахме истинска революция", смята Спасов. Той посочва, че разлика от Полша или някогашната ГДР старите елити са останали на власт. И след като смениха имената си сложиха ръка на най-апетитните държавни предприятия.

Андрей Райчев: Пенсионирам се от социологията, хората вече не вярват!

Победата на Първанов срещу Стоянов е единственият ми провал 

Интервю на Андрей Райчев пред Агенция Блиц, 4 май 2013

В последното си публично изявление тези дни най-противоречивата и култова личност в българската социология Андрей Райчев намекна доста явно, че след изборите вероятно ще се раздели с професионалното броене на числа, проценти и рейтинги. Пред “ШОУ” той потвърди, че това наистина не са случайно изпуснати думи. Ето защо:

 - Вие наистина ли смятате да се оттеглите от професионалната социология? Не е ли чудно, че публична личност като вас може да се кахъри от четенето на неприятни неща по свой адрес из разни форуми?

- Не са само форумите. Просто вече чувствам една голяма степен на недоверие към числата, които казваме, и мисля, че всички от нашата гилдия са жертви на същото. Аз лично не се чувствам виновен, но това е факт. Не съм казал, че ще престана да коментирам ситуацията, но просто след изборите със сигурност ще вземем мерки със съдружника ми Кънчо Стойчев да излезем от неблагодарната роля на професионални блюстители на политическите прогнози у нас.

- Ако вие страдате от някаква криза на доверие към прогнозите си, тогава какво да кажат колегите ви, някои от които съвсем “професионално” гадаят без всякакви скрупули като врачки на боб развоя на политическите процеси, стига някой да им плаща за това? 

- Това си е тяхна работа. Ние чувстваме, че дошъл часът на младите, които да работят това нещо, просто време е за нови лица. Както и в политиката, разбира се.

- Защо не оставите тези нови лица сами да ви изтикат от сцената по правилата на естествения подбор и приемственост, стига да ги има?

- Младо поколение в социологията има, но просто

ние, старите динозаври, не му даваме възможност да се изявява

Сега ще му дадем шанс да го направи.

- Получава се парадокс. Твърдите, че досега нямате грях към професията и сте оповестявали честно цифрите от проучванията си. Защо тогава я напускате, какви са тези терзания и грижи за младите?!

- Ами то и много политици са абсолютно честни, обаче всеки с времето си. Винаги идва момент, в който трябва да слезеш от сцената. А това са хора, които няма от какво да се срамуват, просто им е свършило времето.

- Вие бягате от отговорното професионално броене на числа и рейтинги, но ще коментирате и анализирате на воля и “безотговорно”, т.е. пак си оставате публична фигура, която отново ще бъде оплювана или възхвалявана по форуми и медии... Как ще избягате от себе си?

- Дали ще бъда публична фигура, не зависи от мен. Ако ме поканят - да, ще се изявявам, но във всеки случай няма да се нагърбвам да обявявам рейтинги и разни такива неща. Просто чувствам, че

доверието към мен се подронва

и се получава едно изхабяване. То не се дължи на факта, че сме пускали лъжи в публичното пространство. Дължи се на това, че много са говорили против нас. Човек се хаби, усеща, че и доверието към него са хаби. Баста!

- Ако сложите ръка на сърце и се върнете двайсет и кусур години назад, ще признаете ли провалите си? А има ли с какво да се гордеете?

- Много се гордея с пет-шест прогнози, които са просто брилянтни. Имаме само един голям провал. Става въпрос за президентските избори през 2001 г. Но това се дължи на мързел, не ме е срам да си го призная.

Беше понеделник и след първия тур сметнахме, че изборите са абсолютно ясни. Петър Стоянов водеше с много и ни стана “ясно”, че ще го преизберат. Отпуснахме се и освен че се отпуснахме, си позволихме да дадем официалната си прогноза още в понеделник, понеже решихме, че няма какво повече да се случи. В сряда обаче стана прословутият скандал между Богомил Бонев и Петър Стоянов в едно телевизионно студио и в крайна сметка се оказа, че на първо място отиде Първанов, тоест - ние сбъркахме грубо - разместихме първия и втория.

Друг случай на разместване на класациите обаче нямаме, като изключим дистанциите, но то е нормално, защото това са тънки и неясни неща до последния момент. Но няма друг случай, в който да сме казали: тоя ще спечели, а тоя ще е втори и да сме сбъркали.
Всъщност

вторият ни шанс да сбъркаме грубо, да стане голяма грешка, е сега

- Каква голяма грешка може да стане сега?

- Ами 90 на сто от агенциите дават преднина на ГЕРБ пред БСП, но това може да не се окаже вярно. Изключвам, разбира се, търговията с гласове на едро, което не е в областта на социологическата наука.

- Защо толкова почти единодушна прогноза може да не се окаже вярна?

- Ами просто защото в страната има страх.

- От какво?

- Ами от какво ли не. Но не твърдя нищо със сигурност. Аз не съм магьосник. Виждам и чувам само това, което хората ми казват. Тези хора ми казват едно, обаче индиректните ми впечатления са, че може да има много голям скрит опозиционен вот. Казвам само, че може. Така че предупреждавам публиката, че може друг да спечели. Но казвам само “може”... 

Борисов и Цветанов - новите братя Галеви

Мястото на бившия премиер е зад решетките

ГЕРБ се разцепи. Не заради слухтенето на Цветанов, нито заради закъснялата „принципност" на Мирослав Найденов.

Тома Биков, Отблизо, 3 май 2013

Разцеплението на партията, която допреди няколко месеца контролираше всички системи в държавата, прилича на разпад на организирана престъпна група, която е попаднала под ударите на закона. В престъпния свят подобни случки се срещат често. Когато член на престъпна група попадне под ударите на закона, той се опитва да смекчи наказанието си, като свидетелства срещу съучастниците си. Това не е незаконно, а честа практика в борбата с организираната престъпност. В средата на миналия век голяма част от мафиотските босове в САЩ са били съдени благодарение на показанията на техни съучастници.

В случая на ГЕРБ бившият земеделски министър Мирослав Найденов и бившият депутат Емил Димитров са тези, които са решили да се спасят за сметка на бившите си началници. Първият обяви, че има доказателства за това, че бившият вътрешен министър Цветан Цветанов е подслушвал незаконно, а вторият съобщи за група в МВР, която е изпълнявала мокри поръчки. Семействата и на двамата бяха евакуирани в чужбина поради страх от отмъщение. Днес Найденов, подобно на редица други бандити, решили да спасят кожата , като предадат бившите си приятели, е защитен свидетел на прокуратурата и паралелно с това срещу него има повдигнати три обвинения, които съвсем спокойно могат да го вкарат в затвора. Не бива да забравяме, че бившият земеделски министър и бившият депутат Димитров бяха едни от най-явните престъпници в бандата, която доскоро управляваше страната. Не е тайна, че двамата в продължение на четири години представляваха две от многото черни каси на ГЕРБ. Затова, ако те са готови да изнесат истината за организацията на Борисов и Цветанов, трябва да получат по-меки присъди, но не бива да остават ненаказани.

Този коментар не е политически, а криминален. Разговорът между градския прокурор на София Николай Кокинов, Бойко Борисов и Мирослав Найденов поставя дебата за управлението на ГЕРБ на нови основи.

Това не е вече политически разговор и не се нуждае от политически аргументи. Едва ли в България има нормален политик, който би се съгласил да води аргументиран дебат за ползите и вредите от икономическата политика на ГЕРБ например. Предизборната кампания на бившите управляващи приключи с факта на оповестяването на записа, който по всяка вероятност е направен от самия Найденов. А все още сме в средата на предизборната кампания. Българската политическа система се разпадна не защото чухме записа, а защото в последните четири години организираната престъпност последователно и методично овладя всички власти в държавата. Сега Борисов и Цветанов се държат като братя Галеви , които, преди да бъдат осъдени, често се шегуваха с журналистите и с обвиненията към тях. Не е лошо главният прокурор Сотир Цацаров да помисли за варианта да повдигне обвинения на Борисов и Цветанов и да ги арестува още в изборната нощ, за да не забягнат зад граница с милионите, които откраднаха, докато се подвизаваха като политици.

Краят на ГЕРБ е близо, но това не означава, че хубавото тепърва предстои. Напротив, предстои ни да изпием цялата горчива чаша на неуспешния експеримент, в който живяхме през последните години.

Предстои ни да възстановяваме щетите от погром, с който ще живеем още дълго. Отчаянието няма да ни помогне. Нито хленчът по изгубеното време. Тези, които ще гласуват за ГЕРБ на предстоящите избори, трябва да знаят, че рискуват да бъдат подведени. Този път те няма да гласуват за Борисов, а за всички онези, които ще го предават и ще свидетелстват срещу него.
Парламентарната група на ГЕРБ този път ще се разпадне бързо под натиска на съдебното преследване. В ГЕРБ такива като Мирослав Найденов и Емил Димитров има много. Фактът, че вече дори Бареков призовава прокуратурата и Европейската комисия да разследват Борисов, е достатъчен, за да си дадем сметка, че пътят на бившия премиер е към затвора, а не към втория мандат, както беше планирал. Разбира се, не бива да забравяме какви ги вършеше Бареков, докато Борисов командореше цялата държава, защото неговата история е доста поучителна. Не бива да забравяме и друго- един бандит може да бъде премиер, но не е способен на нищо друго, освен да върши престъпления.

Николай Слатински - Аз вече знам за кого освен "ГЕРБ" в никакъв случай и за нищо на света няма да гласувам...

от фейсбук

За да формулирам тезата си, се налага да кажа няколко думи за Демокрацията.

Демокрацията доскоро - говоря за либералната пазарна демокрация, гарантирала оттатък 

Берлинската стена 30 години невероятен икономически ръст, уникален жизнен стандарт, оптимално съчетание на свобода и сигурност и смазваща победа над Съветската система, която изобщо не беше лесна и лека за побеждаване - бе почти перфектен работещ механизъм, намиращ най-верните, най-правилните и най-точните отговори на двата въпроса:

▪ КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? и

▪ КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

Но Демокрацията като процедура, е много проста и твърде елементарна формула за вземане на решения – прави са тези, които са повече. При това не тези са прави, които изобщо са повече в обществото, а тези, които са повече при гласуването.
 
Така или иначе, тези, които са повече практически никога не са били прави.

Слава Богу, че всички жизнено важни проблеми на човешкото битие и съзнание не са решавани през вековете с просто мнозинство, а са се раждали в главите на отделни хора и с цената на много саможертви и жертви, изгаряния на клада и разпъвания на кръст са си пробивали път – често въпреки мнението на мнозинството.

Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото при израждането й във формална процедура, Демокрацията е изработила за оптимизирането си поне ЧЕТИРИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОВИЯ:
 
(1) тези, които са прави, т.е. които са повече, да са колкото се може повече.

(2) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано.
 
(3) тези, които са прави, т.е. които са повече, да зачитат и да се вслушват в мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество.
 
(4) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеконенавистнически и други подобни мнения да могат да влияят на вземането на решения.

Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, самооптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление). И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения – вкл. формалната (механична) „демократичност” при идването на власт на Хитлер и „общонародното” утвърждаване на волята на Сталин.

Днес България се намира в много тревожна, опасна, симптоматична и критична точка на своето развитие (ако това, което се случва през последните 2-3 десетилетия въобще може да се нарече развитие).

След почти 25 години на Преход, в страната ни се е оформило, набрало е сила и нахъсеност, омраза и реваншизъм едно малцинство от 25% от българите, което мрази демокрацията, по никакъв начин не държи на нея, смята я за нещо вредно и лошо, обвинява я за всичките си лични провали, несполуки, беди и маргинализирания.

Това малцинство от 25% е основно асоциализирано, опростачено, деинтелектуализирано, чалгизирано.

Това малцинство от 25% е опасно за себе си, за нас, за нашите деца и за България.

Това малцинство от 25% може да гарантира изборната победа на партията, за която гласува.
Това малцинство от 25% намери за жалост своя партия - "ГЕРБ" и с всеки изминат ден все по-настървено, консолидирано, агресивно и мобилизирано строява редиците си зад нея, очаква изборите, за да даде първосигнално и свръхемоционално своя глас за нея и лично за другаря Бойко Борисов.

А "ГЕРБ" все по-малко е партия и все повече е нещо подобно на организирана престъпна група. Впрочем "ГЕРБ" никога не е бил партия, но сега вече е ясно, че по нейните върхове има жестоки антидемократични рефлекси, криминални нагони, репресивен манталитет и откровена, открита, безпардонно, нагло, хулигански демонстрирана простащина.

Ето защо аз вече знам за кого освен "ГЕРБ" в никакъв случай няма да гласувам и за кого освен "ГЕРБ" в никакъв случай не бива да гласуваме.
 
Аз в никакъв случай няма да гласувам за "ГЕРБ" и за онези партии, които не заявят публично, ясно и ярко, категорично и безкомпромисно, че след изборите няма да правят - на никаква цена и при никакви условия - коалиция с "ГЕРБ"!
 
Убеден съм, че това важи не само за мен, но и за всички нормални български граждани, за всички нас - българите, турците, ромите, евреите, арменците и другите ни съграждни, с които тепърва трябва да си доказваме заедно и съвместно, че процесите на разпад и агония в страната ни, в нашата обща Родина не са станали необратими и безвъзвратни!

Защото България е изправена пред пропаст.

Защото България рискува да попадне окончателно в лапите на една безумно опасна клика от мутри, милиционери, ченгета и клептомани, за които демокрацията е само средство да опростачват, ограбват, ориентализират и омаскаряват страната, народа, обществото и всички нас.

Демокрацията не е игра. Играта на демокрация свърши. Слава Богу, ние сме в Европа и затова все още можем с процедурите на демокрацията да спасим Демокрацията.

Давам си сметка, че моят глас е само един глас, както и че когато се опитвам да бъда чут, веднага ще започнат да се носят води от десет морета и сто кладенеца - ама какъв съм бил, ама кого съм съветвал...

Ето защо не мога и не искам да призовавам, а едва ли имам моралното право да призовавам демократичните партии да заявят категорично, че след изборите няма на никаква цена и при никакви условия да правят коалиция с "ГЕРБ". 

Въреки това съм категоричен за себе си, че няма да гласувам както за "ГЕРБ", така и за всяка партия, която до изборите не ми е дала абсолютно надеждни гаранции, че след изборите няма да се коалира на никаква цена и при никакви условия с "ГЕРБ".

Също така съм за себе си категорично убеден, че всеки, който милее за България, за народа, за демокрацията, за това страната ни да бъде модерна, демократична, европейска и просперираща държава, би трябвало да постъпи като мен - да не гласува за "ГЕРБ" и за всяка партия, която не е дала абсолютно надеждни гаранции, че след изборите няма да са коалира на никаква цена и при никакви условия с "ГЕРБ".

А съм категорично убеден в това, защото смятам, че ние - разумните и трудолюбивите, честните и почтените, знаещите и можещите, младите и старите, левите и десните, емигриралите и останалите тук българи трябва да изолираме "ГЕРБ" и неговото мутренско, милиционерско, ченгесарско и клептоманско, просташко и опростачващо България ръководство, да им наложим санитарно-морален кордон, да ги маргинализираме политически и да им дадем да разберат, че макар и благодарение именно на процедурите на демокрацията те да могат да печелят гласовете на своите фенове (а те са основно фенове, публика на чалга-шоу, на силови двубои без правила, на зрелища - а не съзнателни и съзнаващи участници в политически процес, определящ Бъдещето на България), но в една Демокрация те нямат и не бива да имат моралното и политическото право да управляват България, техният път и пътят на Демокрацията са в различни посоки, тези пътища са в различни времена и пространства, те са пътища към различни цивилизации и култури...

Европа се смали до брошка на ревера на българските политици

Партиите се сещат за членството в ЕС само когато става дума за еврофондове

Светослав Терзиев, в."Сега",  29 Април 2013

За първи път откакто членува в ЕС България прави избори, в които почти не говори за Европа. Всеки шлагер омръзва, но причината е по-дълбока. Европа влезе в списъка на изгубените илюзии, които се редуваха през прехода след комунизма.

Вече няма партия, която да се представя пред избирателите като носителка на европейската идея. Дори онези, които се нарекоха "европейски", забравят защо се казват така. Европа се смали до украшение на българските политици, с което се кипрят по-скоро пред чужденците, отколкото пред българските граждани. Като видят зор, тичат в Брюксел за собствено успокоение, че имат някаква тежест, каквото и да се говори за тях у дома. Срещат се все с политически симпатизанти, които европейската партийна дисциплина задължава да афишират подкрепа за сестринските партии, особено пред избори. Кандидат-премиерът на левицата Пламен Орешарски се снима на 24 април за спомен с председателя на Европарламента Мартин Шулц, излъчен на този пост от Партията на европейските социалисти, оглавявана в момента от лидера на БСП Сергей Станишев, който изпълнява ролята и на ракета носител на Орешарски. Снима се и с еврокомисаря по социалните въпроси Ласло Андор, който е унгарски социалист. Ръководителят на предизборната кампания на ГЕРБ Цветан Цветанов потърси на 26 април утеха в Берлин след слуховите си неволи в България, надявайки се германските консерватори, които бабуваха на раждането на политическото явление "Борисов", да не са забравили къде му е хвърлен пъпът. Цветанов се опря на фондация "Конрад Аденауер", която много пъти е служила за патерица на ГЕРБ, за да си уреди срещи на средно равнище - например, с председателя на Комисията за външна политика в Бундестага Рупрехт Поленц.

Иначе на родна почва най-ярък пример за изветряването на европейската мечта дава тъкмо управлявалата доскоро и готвеща се за втори мандат партия "Граждани за европейско развитие на България" (ГЕРБ). На разтърсващото си предизборно шоу в зала "Армеец" на 7 април тя мушна в ръцете на симпатизантите си по една лъскава брошурка, наречена "България във вярната посока (Акценти от политическата програма за развитие на България)". Още в началото си книжлето уверява, че "ГЕРБ е центристко-дясна партия, член на семейството на Европейската народна партия" (ЕНП). За доказателство бяха поканени най-видни роднини от "семейството", настанени на първия ред в залата и първи получили думата - генералният секретар на ЕНП Антонио Лопес (Испания) и председателят на групата на ЕНП в Европарламента Жозеф Дол (Франция). Те едва ли подозираха, че имат задачата да легитимират европейската меркантилизация на българската десница. 

Ако можеха да четат български, щяха да се досетят, защото в брошурата с "акценти" темата "Европа" присъства само като синоним на "европейски фондове". В раздела "Европейското развитие е без алтернатива" се казва: "Спазването на европейските правила ни даде възможност да разчитаме на европейската солидарност, която: До момента ни осигури 24 млрд. лева за инвестиции и развитие на инфраструктурата; Предоставя на България 32 млрд. лева за периода 2014-2020 г. за иновации; Осигурява допълнително 150 млн. лева за ограничаване на младежката безработица; Чрез средствата от ЕС продължаваме да модернизираме ускорено страната".

За да няма съмнение, че в представите на ГЕРБ Европа се свежда до торба с пари, лидерът на партията Бойко Борисов се обърна откровено към гостите си от ЕНП: "Гарантираме за следващите години 32 милиарда лева да влязат в българската икономика благодарение на гостите от първия ред. Когато говорим за ГЕРБ, трябва да говорим за партия, която е донесла пари в България." Само за сравнение трябва да се напомни, че преди да дойде на власт, ГЕРБ имаше по-големи европейски амбиции: да вкара България в Еврозоната и в Шенгенското пространство, както и да я избави от унизителния механизъм за контрол над правосъдието и вътрешните работи. Което означаваше да я пренасочи от осакатено към пълноправно членство в ЕС. Стана обратното - България загуби всякаква перспектива (и интерес) да приеме еврото и да влезе в зоната без вътрешни граници, но за сметка на това удължи безсрочно действието на мониторинговия механизъм, който периодично й напомня, че не е достатъчно подходяща за общия европейски дом.

В България вече няма политическо съперничество на европейски терен и никоя партия не смята, че ще спечели, ако се изкара по-европейска от другите. Доказателство дава главната опозиционна сила БСП. Изненадващо е, че в новото си качество като председател на ПЕС лидерът на БСП Сергей Станишев говори пред българите много по-малко за Европа, отколкото преди да оглави европейското социалистическо семейство. В представените от него на 9 април "Управленски приоритети на "Коалиция за България" има мъничък сектор "България в ЕС и НАТО", в който се посочват две европейски задачи пред страната, ако БСП спечели изборите: "Активно участие на България в ЕС съобразно с националните интереси и недопускане на Европа на "две скорости"; Подкрепяне на специалния подход към икономически по-слабо развитите страни и политиката на ЕС за сближаване и намаляване на различията между европейските региони".

Само преди две години, когато още не миришеше на избори и смяна на властта, БСП прие подробен Управленски проект, наречен "Европейското развитие на България". В него обещаваше от европейско пиле мляко на българските избиратели: "Европейска интеграция чрез икономическо, регионално и социално сближаване, намаляване на различията между държавите и регионите в ЕС; Смяна на неолибералния модел с европейската социална алтернатива; Участие на страната в европейското пространство на свобода, сигурност и правосъдие; Активно участие на България в процеса на управление на Европейския съюз; Успешно отстояване в европейските институции на основни национални интереси, свързани с ЕС; В рамките на новите договорености за периода 2014-2020 г. да се премахне разделението между стари и нови държави членки; Премахване на оставащите бариери пред свободното движение на хора в ЕС, за включване на България в Шенгенското пространство и за отстраняване на всякакви открити и скрити форми на дискриминация на български граждани на пазара на труда в държавите членки; Включване на страната ни в Еврозоната до 2015 г.; Седалището на поне една европейска институция да бъде в нашата страна" и пр.. Към всичко това се добавяше и подробно описание как да се оползотворят еврофондовете през изтичащия и следващия 7-годишен финансов период.

Сега БСП се задоволява да предвиди в управленските си приоритети само "обезпечаване на европейските гранДови схеми за малките и средни предприятия" (правописът е според документа - бел. ред.). Още по-абсурдно е, че предлага за премиер бившия финансов министър в тройната коалиция Пламен Орешарски, който бе един от двамата главни виновници сред министрите (другият е регионалният ексминистър Асен Гагаузов) за замразяването през 2008 г. на 850 млн. евро от предприсъединителните фондове на България, от които накрая държавата загуби наказателно 200 млн. евро.

Щом европейската идея е станала толкова малка за големите партии, какво остава за по-малките? В техните предизборни програми тя е микроскопична и направо се губи. Движение "България на гражданите" на бившата еврокомисарка Меглена Кунева обеща "31 неща, които ще променят нашия живот". Сред тях думата "европейски" фигурира само веднъж, и то на 28-о място: "Ще стартираме 15-годишна програма за саниране на всички панелни сгради в страната с европейски средства и със средства от държавния бюджет". Добре че става дума за пари, за да се мерне нещо европейско и в предизборния проект на "гражданите", които впрочем са (по паспорт) както български, така и европейски граждани.

Движението за права и свободи (ДПС) също отправи предизборни послания, пропускайки да отбележи, че България (за разлика от Турция) вече членува в Евросъюза. На пресконференция на 9 април по повод началото на предизборната кампания зам.-председателят на ДПС Алиосман Имамов се сети за Европа само колкото да каже, че "всички европейски класации за стандарта на живот започват с Люксембург и свършват с България". Което е вярно, без да помага много за пренареждане на класациите. Изненадващо е, но трябва да се отбележи, че Европа присъства най-много в мислите на Волен Сидеров, лидера на националистическата партия "Атака". Той се отправя на избори с Плана "Сидеров", озаглавен "Нов път за България". Документът се търкаляше една година из сайта на "Атака", но на 3 март т.г. бе признат за официална предизборна платформа на партията. В него има цяла глава, наречена "Трябва ли България да продължава да е член на ЕС какъвто е днес?" Отговорът се подразбира още от първото изречение: "Евросъюзът в днешния си вид е заплаха за демокрацията и националния суверенитет на държавите членки". След като се изброяват множество нелечими пороци на ЕС, Сидеров предлага "генерално пренасочване на българската икономика към Китай, Индия, Бразилия, Япония и Русия". Ако не друго, партиите ни обещават виртуална разходка по картата на света, докато те самите очакват от избирателите да ги пратят в парламента, който е главната туристическа агенция за политиците.