Не може да минем без истината за управлението на ГЕРБ

За недоволството, абстрактността на ценностите и как да се спечели доверието на гражданите

проф. Ивайло Дичев пред в."Преса", 29 Май 2013

- Какво е времето, в което живеем днес, проф. Дичев?

Не знам време, в което недоверието към всякакъв тип власт да е било толкова ниско. Имало е епохи, в които политическата власт е била нелегитимна, но обществото се е крепяло на религията. Имало е епохи, когато в криза е било семейството, но пък е въодушевявала идеята за прогрес в науката, изкуството, техниката. Днес всички неща са в криза едновременно.

У нас е най-видимо, но се случва навсякъде по света.

- Имате ли отговор защо стана така?

Не знам, може би пазарът се превърна в единствен мироглед. Промени се самото очакване от елитите - в предишни епохи аристократът живее за честта си, писателят се посвещава на призванието си, ученият е готов да изпробва върху самия себе си новото лекарство. Днес мислим тези хора като продавачи на услуга, за която плащаме. Етиката на егоизма измести всичко друго: съдим другите единствено с аршина на личния интерес, около който сме построили собствения си живот. Оттук и непрекъснатото подозрение към всеки - не взема ли повече, отколкото му се полага?

Подозрението е деструктивно, то няма край: няма причина ревнивецът да престане да следи жена си все повече и повече, докато животът им стане ад. Ако искаш да живееш нормално, трябва да се довериш, някак да се оставиш в ръцете на другия, но тъкмо това съвременната епоха прави все по-трудно. Твърде сме захитрели, за да се доверяваме и това ни убива.

- Човек във всичко търси надежда, може ли да се намери надежда в това, че може би днес ще имаме правителство?

Правителството е най-малкият ни проблем. То със сигурност е разочароващо за много хора, едва ли ще издържи цял мандат. За левите то е твърде дясно. За десните е комунистическо. За националистите е турско... Всеки компромис е разочароващ, а политиката е компромис. Но не беше ли така при избора на Обама, когото отвъд Океана смятат за социалист? Не падна ли подкрепата за Оланд още преди да е направил каквото и да е, защото бил неолиберал?...

- Какъв всъщност е сериозният проблем?

Сериозният проблем е, че гражданите не вярват вече на абсолютно никого - нито на журналистите, нито на анализаторите, нито на съседите си. Доверие (или по-точно възбуда) будят много крайни, агресивни твърдения, или казано по народному - на попържни, от които не следва нищо.

Разбира се, оттук нататък властта трябва да работи под натиска на гражданите, във всеки момент трябва да сме готови да протестираме по всякакъв начин. Но когато недоверието се пренася мигновено върху самите организатори на протести (както стана през февруари), изпадаме в по-сериозен проблем - животът ни вече по определение не може да се промени, защото всеки, който опита да го направи, е подозрителен.

- Къде спират недоверието и агресията в стабилните общества?

Има примерно съд, който слага точка на разприте и прекратява съмненията. А нали знаете какво е мнението на българите за съдебната система? Има публични авторитети, но у нас те най-често предпочитат да се отъркват о властта...

Не ме приемайте за наивник: доверие не значи да си затваряме очите, то представя определени претенции към властта. Определяме значи червени линии, които тя да не прекрачва, задаваме критерии, чието изпълнение ще приветстваме, дори да сме с противоположните убеждения.

- По принцип българите сме мнителни и недоверчиви, подлагаме всичко на съмнение, скептицизъм... Какво следва?

Ако предварително сме сигурни, че всяко управление ще е лошо, че всички са мошеници, че то си е една „българска работа“, тогава всъщност не очакваме нищо, просто сме се отдали на някаква мазохистична, сладостна безпомощност... Недоверието е нетърпеливо, то пръска енергията в безсмислени раздразнения и не остават сили, когато дойде време за сериозен граждански отпор.

Казват, че навлизаме в общество на предварителния контрол, дигиталната публичност реагира, преди да е направена нежеланата стъпка от властта, предотвратява я.

- Доказателство за думите ви не е ли оттеглянето на един от кандидат-министрите в проектокабинета на Орешарски?

Да, публичните реакции принудиха Орешарски да оттегли Тихолов. Работата е там, че предварващото подозрение, за разлика от факти като цената за тока, се конструира от медиите, които продават стока на потребители - продават им страсти, възмущения, удивления. Много важно е гражданската бдителност да не губи чувство за реалност. Освен това - радваме се, че Орешарски така бързо отстъпи, но пък веднага се появява метаподозрението: дали пък не беше сложил нарочно този Тихолов, за да го махне и така да отвлече вниманието от други министри?... Веднъж загубили контакт с реалността, имаме тенденция да се отдадем на параноя без край.

- Защо след нервността на протестите май още не сме избягали от точката на кипене?

Няма как този процес да спре. Всяко действие на властта буди недоволство. Но недоволство буди и липсата на действие на властта. Подозираме управниците, но подозираме и собствените си лидери. Не приемаме дисциплиниращите мерки от горе, но също толкова яростно отхвърляме дисциплината от долу, която предполага организираното гражданско действие... В последна сметка тези раздразнения започват да се превръщат в един вид специфичен медиен климат - както свикнахме с рекламите, така сега свикваме с непрекъснатите скандали и протести. (Може би скоро ще поискаме да им се намалява звукът и на тях.) Истинското гражданско действие започва да се измества в друга посока - например в сферата на анонимните разкрития, на „течовете“. Г-н Шулц, председателят на Европарламента, тъжно отбеляза: „От седем години се занимаваме с данъчните престъпления, но трябваше да се случи „Офшорлийкс“, за да почнем наистина да действаме.“

- Ако вие бяхте на мястото на г-н Орешарски сега, каква би била грижата ви спрямо хората - да ги успокоите или да им кажете истини на всяка цена?

Г-н Орешарски трябва много бързо да спечели доверието на хората, а това не може да мине без истината за управлението на ГЕРБ, без разбиването на местните и държавните феодали, които това управление отгледа. Спасителни за държавата ще са махането на Цветанов и намирането на мостове към част от ГЕРБ, защото основното, което ще успокои хората, са постигането на някакво съгласие, прекратяването на класовата борба, която върнаха в политиката последните управляващи (и която продължава да води „Атака“).
Раздаването на помощи няма да има особен ефект поради споменатия климат на тотален андрешковски егоизъм, който се е установил у нас и горе, и долу: даваш пари на едни, другите веднага изпищяват...

- Как ви се струва проектокабинетът на г-н Орешарски?

Мисля, че доста грешно тръгна г-н Орешарски с този партийно оцветен кабинет, да кажем по-партиен, отколкото очаквахме. Основното искане на протестите беше, че не искат нито тия, нито ония. И изведнъж „ония“ идват и правят правителство. Доста самонадеяно ми се вижда. А връщането на пушенето е направо възмутително. Да вземат да разрушат сега някоя от магистралите на ГЕРБ, за да ги надцакат!

- Не се ли добавя нова пукнатина в обществото? Имаше леви и десни, бедни и богати, онези горе и управляваните долу, образованите и невежите...

Да, пукнатината е по-дълбока днес. Имаше един филм на Вернер Херцог „Всеки за себе си и Бог срещу всички“... Забележете, че дори бедните днес не са солидарни помежду си, и те ругаят още по-бедните, каквито са циганите. Новото е, че почнахме да възприемаме като враждебен самия социален ред - особено по-младите, които не си представят, че държавата може да рухне, както стана в началото на 90-те. Трябва да ми се осигури демокрация, имам право на права, моля да бъда абониран... Дали е резултат на полувековния мирен просперитет в Западна Европа? А у нас - на претенциите ни да имаме политици и певци по „Евровизия“ на световно ниво, които някак спонтанно се самозараждат между скитащите кучета и разпадащите се къщи?

- От какво зависи стабилността на едно общество, забравихме ли духовните ценности, които са ни помагали да преминем през годините?

Ценностите са нещо абстрактно, освен това не забравяйте, че те са противоречиви, за ценности хората са се колели в продължение на векове.

Първото, което ни липсва, е просвещение. Възникващата българска нация е прескочила този период и от феодализма е попаднала направо в романтиката на националното освобождение. Просвещение значи изтегляне на ценностите към частната сфера и изграждане на общо пространство, основано върху разума, неутралната логика и най вече върху универсални принципи.

- В какъв смисъл?

Например, ако реша да притеснявам малцинствата в страната си, трябва да си давам сметка, че в други страни ще притесняват моите малцинства. Универсален принцип означава такъв, който могат да следват всички, без да си пречат. Тъкмо затова просвещение означава овладяване на страстите, конспиративните теории, подозренията, възмущенията.

Но то не е достатъчно. Трябва ни и сериозно възпитание на чувствата, ако използвам Стендал. Няма как едно общество да просъществува само върху разума - за да има общност, е нужно нещо повече, някаква ирационална добронамереност, която кара хората да са заедно. Представяте ли си семейство, построено на рационално-пазарен принцип, където всеки един от партньорите пресмята дали му е в интереса да остане с другия и днес, колко е остарял той, колко печели, как мие чиниите. Не казвам, че няма да живеят весело, но едва ли ще са дълго заедно.

- Често днес може да се чуе репликата на разочарованите: „Останаха ни Терминал 1 и 2“. Това ли е решението?

България днес е страна, в която поне милион граждани пресмятат дали да заминат, или да останат, къде им е по-изгодно - тук или там. „Терминално ми е“, казват особено в моменти, когато нещо в политическата атмосфера ги разочарова. Но какво става, когато, веднъж попаднали на новото място, пак започнат да се оглеждат: дали не сбърках, дали няма още по-добро място?... Не знам как трябва да се възпитават чувствата днес, след като самите „възпитатели“ са станали амбулантни търговци на възмущения и омрази.