АНТИ-ФУКУЯМА ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ

АНТИ-ФУКУЯМА ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ

Доц.д-р инж. Пенко Гюров

Един човек бил прочут сред хората със своя краен песимизъм. Когато го попитали защо е такъв, той отговорил, че причината за това е безкрайният оптимизъм на другите хора.

Песимизъм или оптимизъм навява в душите и умовете ни човешката история и нейният бъдещ ход? Изборът е наш – според идеологията, която изповядваме. Ако приемаме, че светът е несправедлив, трябва ни идеология, която предлага неговата промяна, а ако приемаме, че той е възможно най-справедливият, намираме опора в идеология, чиято главна цел е да го опази такъв какъвто е.

През 1988 г. в една своя лекция, изнесена в Чикаго, американският японец Френсис Фукуяма лансира удобната или оптималната за американската политика теза, че е настъпил краят на историята, тоест краят на борбата на идеологиите. Защо? Защото човешката цивилизация не може да предложи някаква общоприемлива алтернатива на съществуващия либерален капиталистически (и американски) модел демокрация. Шест месеца по-късно пада Берлинската стена и започва разпадът на т.нар. социалистически лагер в Европа. Фукуяма е обявен едва ли не за пророк, преминава на работа в администрацията на Белия дом, развива по-нататък темата и в 1992 г. издава своята книга „Краят на историята и последния човек”. Книгата става веднага бестселър и предизвиква много спорове, одобрения и възражения по цял свят.

Идеологиите са бойното поле на философията. Там е тяхната сила. Практиците в тази област са политиците. Те се хранят от идеологии. Те ги внасят  и насаждат в съзнанието на обикновените хора и ги убеждават, че в живота няма нищо по-важно от идеологията, която изповядваш. В нея, казват те на същия този обикновен човечец, са скрити и хлябът, и ножът, решаващи за това как си живял, живееш и ще живееш.

Днес според философите и политиците в управлението на обществото са възможни само две успешни идеологии – социалистическа и капиталистическа. Досега непротиворечива, компромисна между двете не е открита.

Естествено да обявиш едната от двете идеологии за мъртва, а другата за победител в състезанието помежду им е голям разкош в мисленето и прогнозите, които правиш. Това е и грешката на Фукуяма. Светът не може да бъде еднополюсен – така той спира да се развива. Не може да бъде и двуполюсен, но многополюсен вероятно – да. Друг е въпросът, че може да се постави под съмнение правото на съществуване и на двете идеологии. Доколко те са вечни? Не може ли без тях? Според мен един подобен анализ заслужава внимание и може да бъде полезен в много аспекти на проблема. Най-малкото, за да помогне за намирането на необходимия компромис между тези две идеологии, ако такъв съществува.

За да разберем историята на обществото, неговото минало и бъдещо развитие, трябва да познаем и анализираме не само човека като част от обществото, но и човека като индивидуалност, която се променя непрекъснато. С други думи, трябва да разберем какво представлява човешката личност. Разбирането на човешката личност означава да опознаем човешкия разум и неговите биологични регулатори, тоест чувства и мотиви, които го ръководят в даден раздел от времето. Очевидно в този случай трябва да можем да създадем модел на човешката личност и нейната зависимост от времето, в което тя живее.

Моделирането на тези най-сложни големи системи, каквито са човешката личност и човешкото общество, е много трудна и в някаква степен непосилна задача. Това е възможна работа за една интердисциплинна сплав между науките биология, психология  и социология.  Вероятно когато тази сплав от науки се научи да оценява не само качествено, но и да измерва в съответни числа историята, настоящето и бъдещето на отделната човешка личности и на обществото като цяло, ще можем да ги управляваме повече или по-малко успешно. Дали е вярно това? По-скоро не, отколкото да. Впрочем едно е пределно ясно – без да познаваме напълно човешката единична личност, не може да проектираме и създаваме нови общества.

Днес човекът, по-точно човешкото общество е изправено пред три опасни съвременни реалности, които налагат тяхното най-бързо осмисляне и реакция спрямо тях. След това можем да се занимаваме с проектирането и изграждането на нови по-справедливи общества. Кои са те?

Най-напред предсказваната и възможна екологична катастрофа на планетата, после – крахът на реалния социализъм, но който бяхме свидетели и участници, и накрая – вероятната или очевидната вечност на капитализма, тоест на обществения строй, в който трябва да живеем ние и за съжаление нашите деца.

Кое е общото тук? Защо това са опасности, които трудно ще осмислим и преодолеем? Коя е общата причина за нашата безпомощност пред тези идеологии? Може би биологическата същност на човека? Ако размислим добре, оказва се, че хората не са ангели, тоест не са и не могат да бъдат идеални. Те няма доброволно, в резултат на разумен анализ, да спрат сега съществуващото безумно изтощаване и грабеж на природата. Те няма и да направят необходимите изводи и действия от самоунищожаването на единствения възможно по-справедлив обществен строй на земята. Те ще се примирят и дори ще подкрепят безконтролното господство на вечната несправедливост и експлоатация, тоест на капитализма.

Отново възниква въпросът „Защо?”. Това са идеали, идеални построения или по-точно идеологии – привилегировани гледни точки, които обясняват всичко и предлагат идеални, неосъществими решения. Неосъществими, защото противоречат на биологичната същност на човека и сума сумарум на това, което наричаме исторически ход на обществото.

Човек в своята обществена същност ражда непрекъснато идеали и идеологии. Така светът му се струва че става по-обясним, по-управляем и по-справедлив. Това, разбира се, не е вярно. В същото време в своята биологична същност човекът непрекъснато ги унищожава или дезавоира, развенчава – те противоречат на неговите инстинкти, потребности, интереси, убеждения.

Съществува блестяща Марксова мисъл: „теорията става велика сила, когато овладее масите”. Всички я повтарят и ползват, но не я продължават. Каква част от тези маси? Колко процента от хората? В продължение на колко време? Всяка теория ли? А ако е погрешна?

А може би хората биологично се оказват неподходящи, когато са обединени в общество да приложат една дори правилна теория, идеология или идея и да я доведат до победен край? Очевидно те са осъдени съгласно своята биологична същност да унищожават старите и непрекъснато да създават нови идеологии с надеждата най-новата да се окаже последна и най-правилна. Защо неподходящи по своята биологична същност? За съжаление историята и развитието на човешкия род го доказват. Ако внимателно разгледаме и анализираме разполагаемите изследвания върху човешката същност чрез обединените усилия на науките биология, психология и социология и ако към това добавим фактите и идеите от историята, а може би и от най-известните произведения на литературата и изкуството, ще направим неутешими изводи за биологичната същност на човека в обществото и вън от него. Впрочем към тези неутешими изводи може да бъдат добавени и данни и резултати от съвременните социологически изследвания на човека и обществото. Ето основните от тези изводи:

- хората не са еднакви, по-скоро са силно различни в своите потребности и в силата на своя характер. Изследователи твърдят, че тук съотношението, тоест разликата е почти 1:3 в характера и до 30% в потребностите;

- хората могат да бъдат цялостно променяни чрез влиянието на средата, която ги заобикаля, и чрез целенасочено възпитание и просвещение. За съжаление това според много изследователи се отнася само за около 30% от хората (преко сили 40%);

- хората са по-скоро егоисти, отколкото алтруисти в своя живот, като тук съотношението според изследователите надхвърля 70% в полза на егоизма;

 - колективното начало в мисленето и действията на хората спрямо присъщия им индивидуализъм в същото това мислене и действие не надхвърля  20%;

- интересите поне на 80% от хората надделяват над техните убеждения или по-скоро променят тези убеждения в посока на техните интереси;

- поне половината от хората считат, че животът е несправедлив спрямо тях и богатство не може да бъде придобито по друг начин, освен чрез ограбване на другите хора;

- не по-малко от половината от хората вярват, че има или искат да има Бог, но в по-малко от една четвърт от житейското време, с което разполагат, изпълняват или зачитат изискванията на религиозния морал и конкретно десетте божи заповеди.

Какви най-общи изводи могат да бъдат направени от така обрисуваната биологична същност на човешката личност? Очевидно неутешителни. Ето.

Човекът е странно единство едновременно от любов и омраза към идеологиите – без тях той не може, но и никога не се оставя напълно да бъде овладян от някое от тях. Тази любов включва непрекъснато изграждане на привилегировани гледни точки и тяхното пак непрекъснато разрушаване. Накратко до какво води това?

Човекът е убеден, че по-справедлив свят съществува и трябва само да бъде открит, измислен, намерен. По възможност тук и сега. Когато това не стане (а то винаги не става), трябва да има виновни хора и предишни човешки заблуждения. После пак и пак – безспир.

В този смисъл силно ме тревожат фактите и събитията от старата и най-новата история. Непрекъснато, безспирно се появяват нови теории и нови вождове, които ни обясняват, че ще ощастливят ни повече, ни по-малко, а цялото човечество, че светът благодарение на техните идеи и практики ще стане по-справедлив и човечен. И когато това не стане, а то винаги не става, защото реалността е много, много различна от предложените и новоизлюпени теории, тогава трябва да се потърсят виновните – хора, идеи, дори народи. Пак тогава се налага в името на великите цели да се приложи малко, съвсем малко насилие, за да тръгнат нещата в правилната посока. Да, малко насилие срещу неубедените, неразбиращите, пречещите. После още малко и още малко, докато стане много и хората започнат да се бунтуват срещу него, да разлюбват старите и да залюбват нови идеи и нови вождове.

Какво общо има всичко това с Фукуяма и защо „анти-Фукуяма”? Просто се страхувам, че отново ни пробутват едно-единствено решение, една-единствена идеология – капитализмът, бракосъчетан с либералната демокрация, е вечен, той победи социализма и няма друга алтернатива.

Не съм съгласен – първо, защото видяхме, че всички идеологии са лъжливи и второ, винаги е добре да има и друг изход.

Ако сме последователни в настоящото изложение, трябва да се върнем към оптимизма и песимизма. На един житейски кръстопът да си направят раздумка се срещнали в своя път към хората много от най-известните притчи. Между многото имало една много малка притча, която била много, ама много тъжна. Всяка от притчите разказвала на останалите колко е интересна и каква голяма поука и мъдрост носи на хората. След всеки разказ малката и много тъжна притча питала всяка разказваща притча: „Хората разбират ли, използват ли поуката, която има в твоя разказ?” Всяка от големите притчи отговаряла: „Не, даже правят обратното. След като изслушала своите посестрими, малката и тъжна притча казала накрая: „Сега навярно разбрахте защо съм толкова тъжна.”

ЗАБЕЛЕЖКА: Част от оценките и идеите, изложени в настоящата лекция, са почерпени от книгата на Н. Амосов „Энциклопедия Амосова – Раздумья о здорове”, издадена в Москва през 2005 г.

Иван Костов: Ето защо съм десен

Иван Костов в дискусия на академичен семинар “Европейска политика”, януари 2010 чрез Kafene.net

Какво направи Европа за българската десница след падането на комунизма?
 
Вниманието на европейците беше фокусирано върху комунистите. А не върху нас. На нас никой не ни обръщаше внимание. Целта на прехода след 1989 беше да се спечелят комунистическите елити и техните секретни служби. Това беше, така да се каже, голямото усилие на европейците. Те се насочиха към комунистите. Не към нас, десните. Докато съм бил лидер на СДС, не получихме една стотинка помощ. Това обаче не значи, че европейската демокрация не е повлияла мощно на процеса на демократизиране в България. Но това беше едно общо влияние.

Американците не подкрепяха ли определени хора?
 
Не знам кого са подкрепяли. Ако става въпрос за политическа подкрепа – една стотинка нямаше. По никакъв начин това не беше така с левите. Много се даде за либертариански трансформации. Всъщност левите се направиха на либертарианци. Никой не се обърна към десницата с такова внимание. 

С изключение на немската фондация „Конрад Аденауер”. И в определени периоди английската фондация „Уестминстър”. Но за кратко. След това се изтегли. Това не го казвам за да се жалвам. А дори с благодарност. По този начин, ние сами си намерихме път. Създадохме своя политическа традиция. Имаше хора като Стефан Савов, които помогнаха при възстановяването на дясната традиция.

Какво е присъствието на САЩ  в България днес? Чрез дипломация и бизнес?

Ние не сме на картата на американците. Въпреки че сме в НАТО.

Защо? 
 
Защото те имат други отгооворности. В тях са концентрирани големи надежди. Те трябва да поддържат световния политически баланс. И там където нещата са се регулирали, те нямат работа. Те бяха тука активни, когато Балканите се тресяха от конфликти. Тогава те участваха, решиха ги, създадоха временна устойчивост, и оттук нататък ЕС трябва да се занимава с останалото.

Няма нужда някой непрекъснато да се грижи за нас – като за малолетни.

От днешна гледна точка, как да гледате на комунизма?  

Младите хора трябва да се възпитават да разпознават и осъждат комунизма. Така както фашизма. И да бягат от него. Истинските демократи трябва  да бъдат възпитавани като демократи. В това отношение не трябва да има толерантност. Криворазбраната толерантност на европейската левица носи нещастия, специално на България. Комунизмът е осъден с резолюция на Европейския Парламент, която се прие след Пражката Декларация от 2008. Тя трябва да се изпълни. Там се казва, че децата трябва да бъдат възпитавани да разпознават, хайде да не казваме „мразят”, комунизма и като фашизма да не го допускат никога. Комунизъм и национал-социализъм са равни там.

Бившите комунисти са най-удобни за Великите сили. На тях те се подчиняват безпрекословно. Те са послушковци. Свикнали са да правят всичко, което се иска от тях. Те бяха готови да забравят собствения си комунистически корен и да влязат в матрицата на европейските социалисти. Те са готови всичко да забравят. Това е разликата между тях и нас.

На какво се основава  българското дясно?

Десницата има корен в България. Той е в партиите от преди 9-ти септември 1944. Които са с буржоазни програми за капиталистическо развитие. Десните земеделски партии носят също богат опит. Тази традиция слабо се познава на запад. Но напоследък се изследва от български специалисти. Има блестящи политици на десницата от преди Втората световна война.

Например?

Константин Стоилов, Александър Малинов, Никола Мушанов, Никола Петков и много други.

Колко солиден е десният корен?

Солиден е. Аз съдя по това, че 45 години комунистически експеримент в България не можа да изличи културният слой от десни хора. Всъщност, истината е, че в България не е имало лява политическа традиция. А когато я е имало, тя е била от абсолютно екстремен, маргинален характер. Най-големите български философи са били десни. Икономическата мисъл е била изцяло в ръцете на десни възпитаници. Както и юридическата наука. Блестящите български юристи са били десни. Най-силните направления на хуманитарното мислене преди Втората световна война България са били десни. Много груба грешка е да се каже, че българската десница се е пръкнала по някаква европейска матрица.

Била е в крак с Европа. Но защо е  винаги по-слаба? Не е станала влиятелна истински. Например английският консеватизъм е могъщ. Него го копират, разпространяват, изучават. Защо българската дясна традиция остава местна?

Английският консреватизъм се е развил в империя. Докато българската десница е била силна и доминираща тук. Вярно е, че няма влияние върху европейските процеси. То не може да бъде иначе. Но пък е имала много силно влияние на Балканите. Което може да Ви изненада. Включително и за реформирането на Турция. Кемал Ататаюрк е бил дипломат в София. Също така е имала влияние в Албания. Силна е била. Но не точно английска. Младите български хора тогава са се образовали във Виена, Франция, Швейцария, Германия. Оттам са се влияли. Те носят континентална политическа традиция. Австро-унгарски образци са били популярни тук. Има много заимствано от Белгия. Белгийската конституция е била имплементирана, така да го кажа, в България. Белгийското банково дело е било прилагано тук от хора, които са го познавали. Имали сме европейска традиция, с наистина блестящи български хора.
И да не забравяме едно много важно нещо. Българската църква, която се включва в политическите процеси след Освобождението. Едни от най-видните политици са духовници. Имаме двама министър-председатели духовници от това време. Имаме сериозна православна политическа традиция. Църквата е била носител на реформацията.

Как да си представим  крайната цел на ЕС?

Представете си обща инфраструктура. Пътища, които свързват целия континент. Единни граници, свободно движение на хора, на капитали, на стоки и разбира се на културни прояви. Това е Европа. Простор за развитие. Но и много по-тежка конкуренция между страните. Това много хора не си го представят. По-голяма продуктивност и конкурентно-способност. Но за съжеление ЕС обрасна бързо и тежко с бюрокрация. И корупция. Не точно като в България. Но има корупционни практики. Много власт има самата европейска администрация. Много „държава” има в съюза.

Може ли да  се иска „малка”държава в България? Повечето хора работят на „соц-заплати” и си представят живота само на  държавни служби, с пенсии и платени болнични.  

Така е. Но въпреки това, в момента България има „малка” държава. Пресметнато спрямо други европейски страни. Почти всички по-стари страни в Европа са с „по-големи” държави. Но на България и тази й е много.

А надеждите на хората, че държавата ще ги оправи са абсолютно неуместни. Казвам това не заради политическите си възгледи. Навсякъде администрацията заграбва власт. В момента това го виждам в усвояването на европейските фондове. Заграбват власт и част от парите. Българската администрация, а и не само българската, когато оперира с пари, насочва част от тях към себе си. Хората трябва да разберат, че държавата трябва да е „малка”.

Защо? Не е ли това една модна идея на дясното?

Не. За да е ефикасна. Представете си държавата като едно истинско, не фалшиво NGO – като истинска неправителствена организация.

Едно истинско NGO харчи много малко за себе си и дава много на обществото. Това е „малката” държава. В нея парите на данъкоплатеца трябва да отиват обратно при него във формата на услуги. Държавата трябва да произвежда евтини услуги. Услуга „образование” – евтино и качествено; услуга „здравеопазване” – евтино и най-качествено.

Какво здравеопазване трябва да има по принцип според десните? Трябва ли да има национално, платено от всички, за всички?

Трябва да има. За лекуване на социално значимите болести. Ако няма, рязко спада средната продължителност на живота. Ако няма силна здравна мрежа, която да защитава обществото, се губят много работни дни в болнични. За специалните болести също трябва да се осигури помощ. Здравната каса трябва да поддържа живота на хората в една държава. Това е грижа на цялото общество. В това няма ляво или дясно.

Защо е популярна лявата идея?  

Хората са много бедни. И си мислят, че тя е решение.

В по-общ план. Например в английските университети има много изследвания на  леви за други леви. По-малко на десни теми.  

За да направиш сериозен принос в дясната мисъл трябва да потънеш много дълбоко. В сложни работи. Като например да познаваш английския консервативен мислител Едмънд Бърк. А в лявата  е достатъчно да гледаш в маргиналните неща. Изобщо в живота е така. Дясната мисъл е много по-дълбока. Да виждаш историята по десен начин е трудно. Да мислиш дясно за това кое е правилно и кое не, не е проста работа. По-лесно е да си ляв.

Не е ли идеята за равенството, която прави левите популярни?

Равенството не е лява идея. Тя е буржоазна идея по произход. Идеята за Европа също е дясна идея. Разбира се в нея има и ляво участие. Но самата идея за равенство, че България е например една силно изостанала страна, която трябва да се изравни с европейските, европейската интеграция е дясна идея у нас.

Какво мислите за парите принципно? С какво трябва да се възпитава един десен човек? За какво са парите?

Средство. Основно за икономически развитие. Парите са събирателната структура на конкуренцията. Стремежът към пари ни кара всички да влизаме в съперничество. Така се развиват в света икономическите отрасли. Така се развиват собствените възможности на човека. Така човек се дисциплинира.

Поквара ли са парите?

Парите сами по себе се не са поквара. Има покварени хора, които с помоща на парите се до-покваряват. Самите пари не са злото. Те са живата сила на икономическия живот. Покварата може да бъде само в човека. Самите пари, в обществения живот са живата сила на икономическия живот. В основата на семейния живот. Парите учат човека да е морален. Да не харчи всичко. За пороци, наркотици например. Да ги пази, за да изгради една по-висока платформа за този, който идва след него. Така се развива обществото. Ако всички използваме парите за да живеем по улиците с алкохол  и наркотици, докъде ще стигнем? С отрицание на парите. Без стотинка в джоба. Да просим.

Защо има бедни и богати? 
 
Защото едни хора могат да работят много ефикасно, да организират деня си и да правят неща. Бедните, това което се вижда, е че не могат точно така. За да станеш богат, първо трябва да дадеш много. Да инвестираш. Трябва да произведеш много добавена стойност за да станеш богат. В богатите страни е произведена гигантстка добавена стойност. Затова са богати. Там хората са работили страшно моного време и са трупали. Нали се разправя, че англичаните когато са в Индия, местните хора им се чудят защо работят много и ги хапят комарите. Всичко това за да се приберат в дъждовна Англия за пенсионни години. Уморени. Докато местните не се преуморяват, не работят така много. 

И това се отдава сега на културни различия. Но истината е, че богатство натрупва този който работи, а не този, който се чуди защо другия работи.

България и Русия? За какво става въпрос?

Става въпрос за руски имперски амбиции. Икономически, политически, културни. От тяхна страна за това става въпрос. От българска – за неспособност да защитаваш българските интереси.

Къкъв е изходът

Както е било решението на Стефан Стамболов някога. Силна конфронтация с Русия. Налагане на българските интереси на всяка цена. Това е историческият опит на българската десница. Това е примерът на българската дясна история. Понеже не вярвате много, че е силна. Тогава това е било осъществено. Всъщност малкото периоди на силно българско икономическо развитие са били тогава когато сме били далеч от Русия.

А сега?

Има много „рубладжии” у нас. Както дирекно са им казвали на времето в Народното Събрание. Тия, които са били български политици, но са защитавали руски интереси. И сега ги имаме. Освен това Русия не е европейска страна. Тя е една странна империя. Но тя не купи само България. Тя купи и например бившия германски канцлер Герхард Шрьодер.

Би трябвало да има някакво дясно решение за отношенията с Русия. Как виждате след 50 години този проблем?
 
ЕС трябва да има силна политика към Русия. Тогава ЕС ще бъде старши партньор, а Русия – младши. Тогава и ние ще може да решим въпросите си с нея. За ток, енергетика и др. Когато Русия подпише европейските споразумения и наистина им се подчини.

Без ЕС не може ли България да се оправи с Русия?

И сама може. Но много по-трудно. Ще унищожават хора като мене руснаците много. Всеки който се опита да им се противи, ще бъде елиминиран.

Много време ще мине докато ЕС изгради такава политика. България да чака ли?

Да, много време ще мине. Но ако някой го направи на европейско ниво, това ще е европейската десница. Не европейската левица. Ето защо съм десен.