МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

доц.д-р инж. Пенко Гюров

Ще започнем своите разсъждения с една теорема. Да, с теорема, а не с хипотеза, защото хипотезата е само предположение, а теоремата е нещо, което може да бъде доказано. И така, какво беше теорема? По старогръцки: „зрелище”, „представление”. В тяхната (и наша) математика: „размислям” и още „истина, достъпна чрез съзерцание”.

По-нататък необходими ще бъдат както представлението и размисълът, така и съзерцанието. Ето теоремата, която предлагам и която ще се опитам по-нататък с размисъл или съзерцание да докажа:

„Гражданското общество е общество, характеризиращо се преди всичко със своята непрекъснато действаща гражданска култура”.

Допускам, разбира се, като съжаление и самоирония, че горната формулировка силно напомня следния соцанекдот. Бай Тодор упрекнал математиците от БАН, че само те не работят за образа му пред народа и им дал срок седмица да предложат нещо. Минава седмицата, те пристигат и казват: „Мислихме много и измислихме следната тодорема: „Всяка крива линия, успоредна на априлската линия, е права линия.”

Всъщност наличието или самодостатъчността на гражданско общество в едно общество и държава е концентриран израз на наличието на достатъчно гражданска култура в тяхното население. Тук очевидно е възможен шаблонът: „Колкото – толкова!” (гражданско общество или гражданска култура) и „Каквото – такова!” (гражданско общество или гражданска култура).

Трябва да се приеме, че гражданското общество е дял, част, основна структура в съществуващото общество, която се изразява, формира от неговите съпротивителни сили. Неорганизирани предварително. То е спонтанна изява на тези сили. То възпира развитието на обществото в определени нежелани посоки, нарушава неговото спокойствие, тоест неговия хомеостазис.. В тази връзка трябва да се каже ясно, че гражданското общество е спонтанно и непредизвестено събитие. То не стои в обществото със своите евентуални инструменти „на гюме”. Гражданското общество е спонтанна изява на съпротивителните сили на обществото, обединяващо ги на базата на определени морални ценности и общи интереси.

Що се отнася до опита, направен по-горе за частично припокриване или уеднаквяване на понятията „гражданско общество” и „гражданска култура”, може да дам следните оправдания:

- в своето некратко съществуване понятието гражданско общество не можа да организира и раздели своите описателни  и нормативни аспекти – те непрекъснато се смесват и го правят недееспособно;

- то е достатъчно непрецизно и многозначно, тоест пак с лоша действеност;

- има двойственост на формулировката и употребата й – общество, което е част от обществото. Това създава илюзията, представата, че то трябва да се прави, гради, тоест не е спонтанно творчество на масите, възникващо при определена обстановка и събития;

- по своята същност гражданското общество е функционално пространство между алтернативите държава и бизнес за свободно от принуда обединяване на гражданите за действия при необходимост. Какво обединява тук гражданите и ги тласка към обединени действия? Наличието на достатъчно обща ценностна система, тоест тяхната гражданска и политическа култура. Или разбирането, че хората в своята индивидуалност и общност стоят по-високо от държавата и бизнеса от морална гледна точка.

С невъоръжено око може да се забележи случващото се днес изкривяване и погрешно насочване на основните възможности и цели на гражданското общество. Това може да се характеризира със следния известен стар анекдот. Учителката в част по физика пита какво става, ако една кола излезе от пътя и се блъсне в едно дърво? Иванчо вдига ръка и казва: „Ще се вдигне цената на ракията!” „Защо?” – пита учителката. Следва отговорът: „Ами татко казва: каквото и да стане в тази държава, все се вдига цената на ракията!”

Въобще-изобщо, както казваше един мой началник, днес в държавата битува простото схващане, че за всичко, което не върви, е виновна липсата на гражданско общество. Дали са окрали нещо от бюджета или съседната бакалия, дали са ни набили от Брюксел или Доган е рекъл нещо неприлично – вината е в това, че няма гражданско общество. Като го направим, тоест „изградим”, всичко ще е О.К. Това сега, от 20 години насам, е мантрата на всеки българин – властимащ или властнямащ.

Всъщност би било любопитно и полезно да се съберат на едно място най-разпространените в нашето съвременно общество по-прости или по-сложни митологеми, с които е обраснало понятието гражданско общество. Ето:

- гражданското общество е усъвършенстван, тоест подобрен вариант на демокрацията, нещо като „демокрация плюс”;

- гражданско общество може да има във всяко съвременно общество, независимо от неговото икономическо състояние, от неговото институционално и цивилизационно равнище;

- да има или да няма гражданско общество в едно общество зависи само от хората в него – достатъчно е те да го поискат и ще го направят или имат;

- гражданско общество трябва да има непременно, то трябва да изгради и укрепва свои постоянни институции, различни от тези на властта и бизнеса;

- гражданското общество носи, осигурява необходимата справедливост или поне една допълнителна справедливост в рамките на всяко демократично общество;

- гражданското общество осъществява или поне има за главна цел осъществяването на един, ако е възможно, цялостен граждански контрол върху държавата, общините, бизнеса;

- гражданското общество смекчава, ограничава и дори лекува всички (или значителната част от тях) известни недостатъци на капиталистическото общество, в което живеем сега;

- гражданското общество е обществен инструмент, чрез който създаваме условия за намаляване или дори преодоляване силното неравенство между бедни и богати, характерно за съвременното общество;

- гражданското общество е нещо различно от гражданската и политическа култура на хората в обществото и помежду им не може да се поставя знак за равенство;

- гражданското общество е важно изобретение на европейските народи от втората половина на изминалия ХХ век;

- гражданското общество, неговите прояви възникват и ще възникват независимо от желанието и нежеланието на народните маси, тяхната подготвеност за това и размера на противоречията между властта, бизнеса и народа;

- гражданското общество е или поне може да бъде универсален подобрител и лекар на основните недъзи на съвременния свят, на вътрешнодържавните и междудържавни взаимоотношения;

- гражданското общество е също власт – паралелна на съществуващата власт и то не трябва да се плаши и да се самоотстранява от поемането на власт и властови функции, а тъкмо обратното;

- напълно е възможно и може дори да се препоръча в една отделна страна гражданското общество да поеме управлението на цялата държава и обществото.

Според мен повече от очевидно е, че от кибернетична гледна точка по-голямата част от тези митологеми трябва да бъдат  приети като своеобразни черни кутии, обратна връзка за допълнително управление на обществото.

Много мислих, обсъждах вътрешно в себе си и се съмнявах в тези изредени по-горе митологеми и тяхната правота. Първоначално реших, че всяка една от тях трябва да се анализира самостоятелно и да се провери нейното господство или единственост до какво води. По-късно приех, че всяка една от тях именно поради своята всеобхватност има смисъл и приложно поле, само ако се възприема в своята частна и обща релативност. Чак тогава „узрях”, че нещата могат да бъдат осмислени, ако се обърнем към скептицизма на така наречените рилски шопщини, тоест „постолови премудрости”, а именно. Ето:

-   относно правотата им:

„У сúчко не може да си прав, мòре òти че се изкрúвиш накъде прàвата стрàна.”

-   относно съмненията в тях:

„Като не é текà, че е онакà, мòре, та па че е нéкакво, коко да не é нúкакво.”

- относно релативността им:

„Не може да мислиш само текà, требе да мислиш и онакà, оти ютре текà че стане онакà, а ти по средата, та заникъде, леле.”

Някои допълнителни разсъждения за гражданското общество.

Съгласно контактния подход гражданското общество е третото тяло, контактът между двете обществени алтернативи – властовите възможности на държавата и властовите възможности на бизнеса. В този смисъл представляват интерес някои от основните характеристики на властта. Ето тези характеристики.

Всяка власт, колкото и малка и незначителна да е тя, се стреми винаги да бъде цялостна, всеобхватна, тоест абсолютна. В същото време тя използва всички средства да стане постоянна, тоест вечна. Тези характеристики произхождат от факта, че властта не е просто подходяща институция или символ, а човешко поведение, защото се изразява и упражнява от хората в тяхната конкретност. В този смисъл гражданското общество, въпреки че има като основна цел осъществяването на контрол върху двете алтернативни власти – държава и бизнес, никога и при никакви условия няма да получи този контрол, защото това означава двете власти да нарушат своя стремеж към пълна и постоянна власт, тоест да загубят своята същност.

Всяка стъпка към институционализиране на гражданското общество или на елементи от него е реално невъзможна, защото, от една страна, то се превръща в част от властта, която иска да контролира, а от друга – влиза в пряко противоборство с нея за власт, която тя в никакъв случай няма да му отстъпи. В тази колизия всъщност е скрит крахът на разпространяваните от различни радетели на гражданското общество проекти то да управлява обществото чрез наличните демократични институции.

Непрекъснато споменаваните глобализация и съвременни комуникации освен всичко друго ускоряват до неимоверност политизацията на обществото – правят я лесна и масова. Ако преди протестите на обществото срещу властта са били бавни и са избухвали чак когато в обществото се натрупа голям потенциал от нарушения и несправедливости, сега това е почти обратното. Много често днес с по-малка масовост протестите се предизвикват дори от отделни фрагменти на общото властническо поведение. Днес при тези нови комуникации спонтанният протест, самоорганизацията и организацията на гражданското общество стават много бързо и ефективно. Нещо повече – забелязва се създаването на едно постоянно протестно поведение на властнямащите, едно постоянно недоверие към властимащите.

В този и само в този смисъл трябва и ще бъде много полезно да формулираме, че днес гражданското общество всъщност вече е гражданска култура в непрекъснато действие.

Друг момент, който заслужава да бъде отбелязан в настоящия анализ на проблемите на съвременното гражданско общество, е неговата антисистемност и дори ирационалност. Всъщност то е по-близо до анархията, отколкото до реда в обществото. Редът според него е израз на статуквото на неравенството и на използването на властта не в полза на обществото, тоест той не заслужава нашето доверие. Казано по друг начин, антисистемността и елементите на анархия, които носи вътре в себе си гражданското общество, са в основата на неговата полезност и на минимално възможното наказание, което то носи на обществото, виновно за този несправедлив ред.

В заключение вероятно е необходимо да се направи изводът, че глобализацията и всеобхватността на новите медии и комуникация наложиха сериозни промени в традиционните за ХХ век представи и реални функционални пространства на такива важни за обществото понятия, като демокрация, гражданско общество, гражданска култура, граждански протест и т.н. В тази връзка трябва да се каже, че за някои от тях днес е повече от наложително да ги наричаме с други изменени имена. Вече повсеместно се говори например не просто за демокрация, а за демокрация плюс, хоризонтална или още контра- и алтердемокрация. Тези промени увеличават съвместимостта между традиционната демокрация и гражданското общество в новите му измерения.

Ако трябва да синтезирам стария опит на гражданските движения през последните два века и съвременната практика на гражданските протести във времето на глобализацията, до и след интернет, е възможно да се предложи следната деветстепенна скала за анализ и действие днес на гражданското общество, тоест за непрекъснатото действие на гражданската култура на обществото. Ето:

- участие (в живота на обществото);

- информираност (за всичко, което става);

- надзор (върху властта);

- обсъждане (действията на властите);

- оценка (на тези действия);

- осъждане (на неприемливите от тях);

- възпрепятстване (изпълнението на най-лошите);

- неподчинение (гражданско);

- бунт (последно действие срещу реда).

Ако трябва да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното гражданско общество в ерата на глобализацията, електронните медии и комуникации, съгласно едно предложение на френския философ Пиер Розвалон в неговата наскоро излязла книга „Контрадемокрация”, ще ги сведем отново до три типа активност:

- надзор. Това не е старият надзор, вървящ след събитията понякога с месеци и години. Сега това е надзор, а не контрол върху властимащите и техните дела от властнямащите – още при замисъла, проекта, началото на изпълнението на решенията на властта. Днешните комуникации осигуряват почти мигновеното поставяне на важните въпроси: „Къде пак греши властта?” и „На кого това е изгодно?”. Даже нещо повече – правят тези въпроси постоянни, безотлагателни, тоест „висящи”, както е модерно днес да се казва;

- възпиране. Това не са старите демократични процедури за протест и за спиране изпълнението на едни или други политически и икономически решения на властта, които винаги са закъснели и безполезни. Сега това и особено протестът чрез новите средства за комуникации и бързи медии става почти мигновено и е трудно игнорируемо от властта. Вече не се чакат съответните избори и наказателният вот всеки четири години. Протестната мобилизация вече не е проблем. Тя вече става проблем на властта.

- осъждане. Става дума за оценка, за морално и политическо отхвърляне вече не на отделни решения и действия на властите, а за възникване на масов отказ на доверие към властта и към основната част от нейните решения и действия. Това е своеобразна присъда, която много бързо, след като надзорът и възпирането не са помогнали, става благодарение на новите комуникации масова и неотменима. От нея не може да се избяга.

Бих предложил в подкрепа на идеите на П. Розанвалон тези три основни типа гражданска активност да бъдат формулирани в следните максими на съвременното гражданско общество:

- непрекъснат надзор върху всички форми на властта, упражнявана от институции и лица чрез осигуряването на достатъчна прозрачност за гражданите;

- непрекъснато отхвърляне на всяко нелегитимно действие и решение на властта чрез неговото гражданско обсъждане, морално и правно осъждане;

- непрекъснато възпрепятстване въвеждането в сила на всяко осъдено и отхвърлено от гражданите решение и действие чрез граждански натиск и неподчинение.

Ако трябва да обобщим всичко гореказано, тоест тази не съвсем проста материя, практически  свързана с такива понятия като обратна връзка, черни кутии в обществото, обратна връзка, системен хомеостазис, обществен строй, демокрация, гражданско общество и гражданска култура, можем да си помогнем, като обясним, че практически тук става дума за моделиране на обществото, в което сега живеем, за едно негово условно структуриране от най-простия възможен вид, извършено за целите на неговото обяснение и възможно изменение.

Ето главните структурни елементи на този модел. Този модел силно зависи от това за кого и в чия полза се прави.

От гледна точка на управляващите сега обществото:

- моделиране на обществото и неговите институции, моделиране на неговото управление, включително самите управляващи, управлявани, тоест утвърждаване на съществуващата днес либерална демокрация като обща за всички цел и като една добре и правилно изградена система със съответни обратни връзки, осигуряваща непрекъснато необходимия хомеостазис – равновесие и жизненост при всички възникващи вътрешни и външни за системата смущения;

- допълване на модела, афиширано като необходимо негово подобрение, включващо допълването му с нови  и постоянни структурни елементи, тоест процеси и институции, които можем да наречем анархизатори и които вътре като част от модела чрез внасяне на определени и контролирани по място и сила ограничени въздействия внасят съответна локална дезорганизация, като по този начин извеждат на преден план и осигуряват изпълнението на основни и истински за управляващите и лъжливи за управляваните цели на системата. Тази допълнителна структура и процес управляващите наричат гражданско общество и го предлагат на управляваните като усъвършенстван и по-справедлив модел на демокрацията.

Всичко това, създадено и успешно използвано от управляващите през последните почти 200 години и почти мълчаливо приемано като единствено възможно от управляваните, известният словенски философ Словомир Жижек сполучливо нарича „успешен брак на капитализма и демокрацията”.

От гледната точка на управляваните в обществото:

- моделът на управление на обществото, предлаган и налаган от сега управляващите, включващ либерална представителна демокрация и т.нар. гражданско общество, разбирано като участие и контрол в управлението чрез вътре вградени в модела граждански структури и институции – временни и постоянни, е лъжлив и неработещ и всъщност е полезен само за управляващите;

- истинският и работещ модел за справедливо управление на обществото, приемлив може би за управлявани и управляващи, е моделът на представителната либерална демокрация с непрекъснато действащо гражданско общество, тоест гражданска култура като структура за обратна връзка, но не вградена в модела, а действащата като външно, тоест съдържателно допълнение към модела с непрекъснато действие. Това в кибернетиката се нарича принцип за управление чрез външно допълнение.

Разликата между двата модела от гледната точка на управляващите и от гледната точка на управляваните е, че в единия, обратната връзка, тоест черната кутия на управлението е пряка част от модела и по тази причина е силно зависеща от него, а в другия тя има съдържателен характер и действа като външно допълнение към модела, тоест не зависи от него и може да влияе пряко върху целите и равновесието на модела на управление на обществото в полза на управляваните.

Как в действителност трябва да стане всичко това?

Необходимо е непрекъснато гражданско участие в управлението и историческо време, за да стане това постоянно поведение на всички управлявани, тоест тяхна гражданска култура. Това, което трябва да наричаме гражданско общество в този случай, не са някакви временни или постоянни интегрирани в системата граждански институции, а такива, които са различни, външни на нея и постоянно противопоставящи се на модела на управление на обществото. Това трябва да е самостоятелна и непрекъснато действаща гражданска култура и поведение, еднакво за всички управлявани, чрез която те изповядват своя постоянен конфликт на интереси с властта и бизнеса, тоест с управляващите ги.

Накратко три трябва да са основните характеристики на гражданското общество, изповядвано като непрекъснато действаща гражданска култура, а именно:

-      липса на каквато и да е интеграция с бизнеса и властта;

-      постоянен и непрекъснат контрол върху техните действия;

-      пряка на цели и резултати корекция към общопризната обществена справедливост.

И тъй като едновременно съм както силно убеден в изложените по-горе тези за ново гражданско общество, тоест за необходимостта от непрекъснато действащата гражданска култура, така и силно смутен от тяхната различност спрямо всичко предлагано и съществуващо сега, ще си позволя да приключа целия този текст със следната „постолова шопска премудрост”:

 „Нú мечката може да мяýка като мàчка, ни мàчката да ревé като мечка, та и ýлав като мене да знае коя да погàля и от коя да фýкна додéка време не ми е минàло.”

АНТИ-ФУКУЯМА ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ

АНТИ-ФУКУЯМА ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ

Доц.д-р инж. Пенко Гюров

Един човек бил прочут сред хората със своя краен песимизъм. Когато го попитали защо е такъв, той отговорил, че причината за това е безкрайният оптимизъм на другите хора.

Песимизъм или оптимизъм навява в душите и умовете ни човешката история и нейният бъдещ ход? Изборът е наш – според идеологията, която изповядваме. Ако приемаме, че светът е несправедлив, трябва ни идеология, която предлага неговата промяна, а ако приемаме, че той е възможно най-справедливият, намираме опора в идеология, чиято главна цел е да го опази такъв какъвто е.

През 1988 г. в една своя лекция, изнесена в Чикаго, американският японец Френсис Фукуяма лансира удобната или оптималната за американската политика теза, че е настъпил краят на историята, тоест краят на борбата на идеологиите. Защо? Защото човешката цивилизация не може да предложи някаква общоприемлива алтернатива на съществуващия либерален капиталистически (и американски) модел демокрация. Шест месеца по-късно пада Берлинската стена и започва разпадът на т.нар. социалистически лагер в Европа. Фукуяма е обявен едва ли не за пророк, преминава на работа в администрацията на Белия дом, развива по-нататък темата и в 1992 г. издава своята книга „Краят на историята и последния човек”. Книгата става веднага бестселър и предизвиква много спорове, одобрения и възражения по цял свят.

Идеологиите са бойното поле на философията. Там е тяхната сила. Практиците в тази област са политиците. Те се хранят от идеологии. Те ги внасят  и насаждат в съзнанието на обикновените хора и ги убеждават, че в живота няма нищо по-важно от идеологията, която изповядваш. В нея, казват те на същия този обикновен човечец, са скрити и хлябът, и ножът, решаващи за това как си живял, живееш и ще живееш.

Днес според философите и политиците в управлението на обществото са възможни само две успешни идеологии – социалистическа и капиталистическа. Досега непротиворечива, компромисна между двете не е открита.

Естествено да обявиш едната от двете идеологии за мъртва, а другата за победител в състезанието помежду им е голям разкош в мисленето и прогнозите, които правиш. Това е и грешката на Фукуяма. Светът не може да бъде еднополюсен – така той спира да се развива. Не може да бъде и двуполюсен, но многополюсен вероятно – да. Друг е въпросът, че може да се постави под съмнение правото на съществуване и на двете идеологии. Доколко те са вечни? Не може ли без тях? Според мен един подобен анализ заслужава внимание и може да бъде полезен в много аспекти на проблема. Най-малкото, за да помогне за намирането на необходимия компромис между тези две идеологии, ако такъв съществува.

За да разберем историята на обществото, неговото минало и бъдещо развитие, трябва да познаем и анализираме не само човека като част от обществото, но и човека като индивидуалност, която се променя непрекъснато. С други думи, трябва да разберем какво представлява човешката личност. Разбирането на човешката личност означава да опознаем човешкия разум и неговите биологични регулатори, тоест чувства и мотиви, които го ръководят в даден раздел от времето. Очевидно в този случай трябва да можем да създадем модел на човешката личност и нейната зависимост от времето, в което тя живее.

Моделирането на тези най-сложни големи системи, каквито са човешката личност и човешкото общество, е много трудна и в някаква степен непосилна задача. Това е възможна работа за една интердисциплинна сплав между науките биология, психология  и социология.  Вероятно когато тази сплав от науки се научи да оценява не само качествено, но и да измерва в съответни числа историята, настоящето и бъдещето на отделната човешка личности и на обществото като цяло, ще можем да ги управляваме повече или по-малко успешно. Дали е вярно това? По-скоро не, отколкото да. Впрочем едно е пределно ясно – без да познаваме напълно човешката единична личност, не може да проектираме и създаваме нови общества.

Днес човекът, по-точно човешкото общество е изправено пред три опасни съвременни реалности, които налагат тяхното най-бързо осмисляне и реакция спрямо тях. След това можем да се занимаваме с проектирането и изграждането на нови по-справедливи общества. Кои са те?

Най-напред предсказваната и възможна екологична катастрофа на планетата, после – крахът на реалния социализъм, но който бяхме свидетели и участници, и накрая – вероятната или очевидната вечност на капитализма, тоест на обществения строй, в който трябва да живеем ние и за съжаление нашите деца.

Кое е общото тук? Защо това са опасности, които трудно ще осмислим и преодолеем? Коя е общата причина за нашата безпомощност пред тези идеологии? Може би биологическата същност на човека? Ако размислим добре, оказва се, че хората не са ангели, тоест не са и не могат да бъдат идеални. Те няма доброволно, в резултат на разумен анализ, да спрат сега съществуващото безумно изтощаване и грабеж на природата. Те няма и да направят необходимите изводи и действия от самоунищожаването на единствения възможно по-справедлив обществен строй на земята. Те ще се примирят и дори ще подкрепят безконтролното господство на вечната несправедливост и експлоатация, тоест на капитализма.

Отново възниква въпросът „Защо?”. Това са идеали, идеални построения или по-точно идеологии – привилегировани гледни точки, които обясняват всичко и предлагат идеални, неосъществими решения. Неосъществими, защото противоречат на биологичната същност на човека и сума сумарум на това, което наричаме исторически ход на обществото.

Човек в своята обществена същност ражда непрекъснато идеали и идеологии. Така светът му се струва че става по-обясним, по-управляем и по-справедлив. Това, разбира се, не е вярно. В същото време в своята биологична същност човекът непрекъснато ги унищожава или дезавоира, развенчава – те противоречат на неговите инстинкти, потребности, интереси, убеждения.

Съществува блестяща Марксова мисъл: „теорията става велика сила, когато овладее масите”. Всички я повтарят и ползват, но не я продължават. Каква част от тези маси? Колко процента от хората? В продължение на колко време? Всяка теория ли? А ако е погрешна?

А може би хората биологично се оказват неподходящи, когато са обединени в общество да приложат една дори правилна теория, идеология или идея и да я доведат до победен край? Очевидно те са осъдени съгласно своята биологична същност да унищожават старите и непрекъснато да създават нови идеологии с надеждата най-новата да се окаже последна и най-правилна. Защо неподходящи по своята биологична същност? За съжаление историята и развитието на човешкия род го доказват. Ако внимателно разгледаме и анализираме разполагаемите изследвания върху човешката същност чрез обединените усилия на науките биология, психология и социология и ако към това добавим фактите и идеите от историята, а може би и от най-известните произведения на литературата и изкуството, ще направим неутешими изводи за биологичната същност на човека в обществото и вън от него. Впрочем към тези неутешими изводи може да бъдат добавени и данни и резултати от съвременните социологически изследвания на човека и обществото. Ето основните от тези изводи:

- хората не са еднакви, по-скоро са силно различни в своите потребности и в силата на своя характер. Изследователи твърдят, че тук съотношението, тоест разликата е почти 1:3 в характера и до 30% в потребностите;

- хората могат да бъдат цялостно променяни чрез влиянието на средата, която ги заобикаля, и чрез целенасочено възпитание и просвещение. За съжаление това според много изследователи се отнася само за около 30% от хората (преко сили 40%);

- хората са по-скоро егоисти, отколкото алтруисти в своя живот, като тук съотношението според изследователите надхвърля 70% в полза на егоизма;

 - колективното начало в мисленето и действията на хората спрямо присъщия им индивидуализъм в същото това мислене и действие не надхвърля  20%;

- интересите поне на 80% от хората надделяват над техните убеждения или по-скоро променят тези убеждения в посока на техните интереси;

- поне половината от хората считат, че животът е несправедлив спрямо тях и богатство не може да бъде придобито по друг начин, освен чрез ограбване на другите хора;

- не по-малко от половината от хората вярват, че има или искат да има Бог, но в по-малко от една четвърт от житейското време, с което разполагат, изпълняват или зачитат изискванията на религиозния морал и конкретно десетте божи заповеди.

Какви най-общи изводи могат да бъдат направени от така обрисуваната биологична същност на човешката личност? Очевидно неутешителни. Ето.

Човекът е странно единство едновременно от любов и омраза към идеологиите – без тях той не може, но и никога не се оставя напълно да бъде овладян от някое от тях. Тази любов включва непрекъснато изграждане на привилегировани гледни точки и тяхното пак непрекъснато разрушаване. Накратко до какво води това?

Човекът е убеден, че по-справедлив свят съществува и трябва само да бъде открит, измислен, намерен. По възможност тук и сега. Когато това не стане (а то винаги не става), трябва да има виновни хора и предишни човешки заблуждения. После пак и пак – безспир.

В този смисъл силно ме тревожат фактите и събитията от старата и най-новата история. Непрекъснато, безспирно се появяват нови теории и нови вождове, които ни обясняват, че ще ощастливят ни повече, ни по-малко, а цялото човечество, че светът благодарение на техните идеи и практики ще стане по-справедлив и човечен. И когато това не стане, а то винаги не става, защото реалността е много, много различна от предложените и новоизлюпени теории, тогава трябва да се потърсят виновните – хора, идеи, дори народи. Пак тогава се налага в името на великите цели да се приложи малко, съвсем малко насилие, за да тръгнат нещата в правилната посока. Да, малко насилие срещу неубедените, неразбиращите, пречещите. После още малко и още малко, докато стане много и хората започнат да се бунтуват срещу него, да разлюбват старите и да залюбват нови идеи и нови вождове.

Какво общо има всичко това с Фукуяма и защо „анти-Фукуяма”? Просто се страхувам, че отново ни пробутват едно-единствено решение, една-единствена идеология – капитализмът, бракосъчетан с либералната демокрация, е вечен, той победи социализма и няма друга алтернатива.

Не съм съгласен – първо, защото видяхме, че всички идеологии са лъжливи и второ, винаги е добре да има и друг изход.

Ако сме последователни в настоящото изложение, трябва да се върнем към оптимизма и песимизма. На един житейски кръстопът да си направят раздумка се срещнали в своя път към хората много от най-известните притчи. Между многото имало една много малка притча, която била много, ама много тъжна. Всяка от притчите разказвала на останалите колко е интересна и каква голяма поука и мъдрост носи на хората. След всеки разказ малката и много тъжна притча питала всяка разказваща притча: „Хората разбират ли, използват ли поуката, която има в твоя разказ?” Всяка от големите притчи отговаряла: „Не, даже правят обратното. След като изслушала своите посестрими, малката и тъжна притча казала накрая: „Сега навярно разбрахте защо съм толкова тъжна.”

ЗАБЕЛЕЖКА: Част от оценките и идеите, изложени в настоящата лекция, са почерпени от книгата на Н. Амосов „Энциклопедия Амосова – Раздумья о здорове”, издадена в Москва през 2005 г.