„Турците със сила, гърците с книга“. Митът за двойното робство

Под термина „исторически мит“ обикновено се разбира отражението на определено историческо събитие, което (отражение), макар да е доказана историческа заблуда, продължава да се предава, понякога от поколение на поколение, като „истина“. Това би могло да бъде една обща дефиниция на понятието „исторически мит“. В по-тесен смисъл на думата то е представа за минало събитие, тясно свързана с колективната идентичност на дадена етническа или национална общност. В този случай историческият мит оформя и запазва общността, като създава един споделен образ на миналото[1]. При положение, че всяко критическо размишление поставя под съмнение самата колективна идентичност, а с това и сплотеността на общността, историческият мит, разбиран в по-тесния смисъл на думата, не допуска критически рефлексии. Самото поставяне под въпрос на автентичността на миналото събитие се възприема като обида и провокира яростни негативни реакции[2]. Ако тези, които изразяват недоверие към историческия мит, са членове на дадената общност, те биват – главно символично – изключени от нея; ако не са – те се смятат за враждебно настроени към нея.

В тази статия се занимавам както с по-общата, така и с по-тясната интерпретация на българския исторически мит, наречен „двойното робство“[3]. Идеята за двойното робство, подсказваща паралели по отношение на суровостта и продължителността между духовното „гръцко робство“, наложено на българите от Цариградската патриаршия, и политическото и икономическо „турско робство“, наложено от Османската държава, се издига още от Паисий Хилендарски в неговата История славянобългарска[4]. Както се вижда от честата му употреба в учебниците по история, терминът „двойно робство“ придобива значителна популярност в българската историография. Той се употребява и в истории на България, написани от чужденци[5].

Използван от XIX в. насам, за да опише по един драматичен, клиширан и рядко поставян под съмнение начин ролята на Цариградската патриаршия в българската история, терминът „двойно робство“ засяга един от главните български исторически митове. Основните негативни черти, приписвани на Цариградското църковно господство, са следните:

– чуждият му характер;

– ролята на Патриаршията като инструмент на османско потисничество;

– ролята на Патриаршията като инструмент на гръцките националистически амбиции;

– икономическата експлоатация на българското православно паство чрез тежки църковни данъци;

– денационализация на българското население чрез налагане на гръцкия език в богослужението и образованието, всичко това извършвано в сътрудничество с националистическата гръцка буржоазия;

– морално непристойното поведение на висшия гръцки клир.

В текста, който следва, разглеждам тези твърдения.

Доколко е чуждо „гръцкото робство“?

Разликите между българското и гръцкото стават очевидни след появата на национализма и конструирането на националните идентичности. Преди XIX в. обаче тези разлики често изглеждат убегливи, тъй като по това време за колективната самоидентификация е значима не етническата, а религиозната принадлежност, както гърците, така и българите се чувстват преди всичко православни християни. Наличието в рамките на Османската империя на общи религиозни практики, общи ритуали и празници, общи места на преклонение и поклонничество, обща църковна организация – Цариградската патриаршия – и така нататък води до появата на автентично православно чувство за общност и солидарност, което достига своя апогей през втората половина на XVIII в.[6] На тази османска православна християнска общност са свойствени много черти на „прото-нация“, каквато описват Антъни Смит и Ерик Xобсбаум: тя има свое име, своя територия, общ писмен език, институции и обща „география на вярата“[7]. Разбира се, колективната самоидентификация като православни християни не означава, че хората не осъзнават етнически разлики и дори напрежения. Те обаче не засягат преобладаващото чувство за принадлежност към единна религиозна общност.

Цариградската патриаршия нито се представя за гръцка църква, нито се държи като такава. Подобно на османското управление, духовенството на Патриаршията е доста безразлично към етнически прояви и не преследва политика на етническа асимилация. Оказва се, че преди XVIII в. по българските земи преобладава богослужение на църковнославянски[8]. Дори в началото на XIX в. в Охрид – важно и, по общо мнение, изцяло „погърчено“ епископално седалище в непосредствена близост до гръцката етническа зона – гръцките митрополити присъстват на богослужения на църковнославянски, водят кореспонденция със селските свещеници-славяни на църковнославянски, освещават български училища и така нататък[9]. Олга Тодорова подчертава, че „инородните митрополити и епископи (гърци, елинизирани албанци, сърби и др.) не пречели на славянското богослужение в българските църкви, нито забранявали култовете към традиционните български светци“[10].

За разлика от общоприетото мнение не всички членове на висшия клир на Патриаршията са етнически гърци. За периода от 1453 до 1872 г. (когато е основана Българската екзархия) се смята, че 13 от 97-те вселенски патриарси били от български произход[11]. Общо тези български патриарси управляват Патриаршията в продължение на около половин век. За един от тях дори се предполага, че не говорел гръцки. Очевидно, в по-низшите ешелони на църковната администрация броят на българските митрополити и владици е бил значително по-голям, отколкото обикновено се предполага[12].

При тези обстоятелства можем да се съмняваме дали преди 30-те – 40-те години на XIX в., когато амбициозният османски реформистки проект, познат като Танзимат, дава равни права на всички религиозни вероизповедания в империята и така неволно насърчава българския църковен сепаратизъм, българите действително възприемат гръцките духовници като „чужди“. Както подчертава Ангел Димитров, обяснявайки плавното навлизане на гръцкия език сред българите, „[к]онсервативното преклонение към „своята“ религиозна институция постепенно измества историческия спомен за религиозно-просветната самостойност и улеснява проникването на гръцкия език и в църквата и в училището, макар че не е повсеместно явление“[13]. Това означава, че българите вече възприемат Цариградската патриаршия като тяхна собствена църковна институция. Паисий Xилендарски неохотно споменава, че българите „благоговейно“ приемат гръцките духовници и ги почитат като архиереи[14]. И Христо Гандев изтъква, че „дотук [20-те години на XIX в., Р. Д.] не могат да се наблюдават сили, които да отблъскват или поне разделят българите от гръцката църква и гръцкия език“[15].

Трябва да имаме предвид също, че до XIX в. думата „грък“ се отнася не само до етническите гърци, но и до всички православни християни, независимо от етническия им произход. Много западни пътешественици, явно разчитайки на информация от местното население, назовават жителите на българските земи „християни“ или „гърци“ (в смисъл на православни християни), макар тези „гърци“ да говорят български[16]. Така английският пътешественик Бенджамин Баркър (Benjamin Barker) отбелязва в своя Journal of a Tour of Thrace (Дневник на едно пътуване из Тракия, Лондон, 1823), че „гърците“ от Адрианопол използвали гръцки и български за четене и писане, но в селата около Пловдив показвали по-добро владеене на български[17]. Когато се представят като „гърци“, българите ползват и думата „ромей“, произхождаща от гръцката Ρωμαίος. През османския период „ромей“ и Ρωμαίος означават „православен християнин“ независимо от етническия произход. В своя Наръчник на Пловдивската епархия поп Константин ни информира, че „(ж)ителите от този град са от пет рода: турци, православни християни, които се наричат ромеи, арменци, манихеи, т. е. обикновенно наричани павликяни, и евреи“[18].

Поетът Димитракис Георгиадис папа Симионидис или Димитър Попсимеонов, грък според гръцките изследователи и българин според българските, а най-вероятно „ромей“ според собствените си представи, нарича родното си Арбанаси, населено с етнически смесено православно население, „Romeon katikia“ – „селище на ромеи“[19]. Забележката на Петко Р. Славейков за българите от Пловдив, че „тие не търсят да станат гърци, а искат да бъдат римляни (ромеи), затова когото от тях да попитам какъв е, той отговаря на гръцки език: Его ими Ромеос (Аз съм римлянин). Така лъжат онези, които имат жителите в Пловдив за гърци“, ни дава да разберем, че когато българите се назовават „ромеи“, те действително имат предвид „членове на православната християнска общност“, а не „етнически гърци“[20]. В изрази като „гръцка църква“ или „гръцко духовенство“ думата „гръцко“ също може да се схваща като „православно“ и не притежава непременно етнически конотации.

Цариградската патриаршия инструмент ли е на османско потисничество?

Схващането, че гръцкото духовенство сътрудничи на османския режим, също се нуждае от релативиране. Вярно е, че в рамките на системата на милетите православните християни се радват на значителна автономия в замяна на подчинение и лоялност към султана. Църквата, от своя страна, е отговорна за поддържането на реда и спокойствието сред православната общност. И макар Патриаршията да е – според Стивън Рънсиман – „църква в плен“, все пак тя не е просто инструмент в ръцете на султана[21]. Поради големия брой православни християни, населяващи Империята, тя е сила, с която османското управление трябва да се съобразява. Впрочем Цариградската патриаршия се радва на по-голяма независимост при османската власт, отколкото при византийското управление и на значително по-голяма автономия, отколкото Московската патриаршия при руските царе[22]. Тя следва своя собствена политика, водеща предпазлив курс между традиционната лоялност към империята, вселенската си мисия и материалните си интереси.

Каквито и да са били връзките на Патриаршията с Високата порта, след основаването на Българската екзархия през 1872 г. българските владици не се държат различно спрямо нея в сравнение с Патриаршеските владици. Те защитават паството си, като заедно с това напълно признават властта на султана. Някои от тях активно сътрудничат на османските власти[23]. През април 1876 г. екзарх Антим I призовава българите да не се замесват в (подготовката на) Априлското въстание[24]. Не само че наложеният образ на Патриаршията като инструмент на османското потисничество се оказва доста измамен, но и обвиняването на Патриаршията за политика, която и самата Българска екзархия преследва, е интелектуално некоректно.

Инструмент ли е Цариградската патриаршия на гръцките националистически амбиции?

До края на XVIII в. Цариградската патриаршия непрестанно призовава паството си да не попада под обаянието на просвещенската философия, либерализма и национализма[25]. Едва през втората половина на XIX в. тя неохотно и само частично се превръща в инструмент на гръцкия етнически национализъм. Всичко това ясно личи при разрива между Патриаршията и гръцкото национално движение след избухването на войната за независимост през 1821 г. и създаването в Атина през 1833 г. на независима гръцка църква под формата на автокефална архиепископия. Последната е призната от Патриаршията едва през 1851 г., но гърците продължават да гледат на Патриаршията с недоверие, възприемайки я като османска институция. в действителност за разпространението на своята мегали идея (възстановяването на Византийската империя) Гръцкото кралство разчита не толкова на Цариградската патриаршия, колкото на своите консулства и syllogoi (културни клубове) из османските територии. Впечатлението, че Цариградската патриаршия подкрепя гръцките националистически амбиции, произтича от факта, че фанариотите, които са главните идеолози на мегали идея, са също така доста влиятелни в църковната йерархия. Те обаче не са хомогенна група нито идеологически, нито етнически.

Няма съмнение, че Патриаршията и гръцкото кралство действително имат паралелни и дори частично припокриващи се интереси. Тъй като Българската екзархия се възприема като проект за бъдещата независима българска държава, опитите на Патриаршията да ограничи обхвата на юрисдикцията на Екзархията – инспирирани главно от опасението да загуби приходите от богатите български епархии – реално обслужват националистическите амбиции на Гърция. Все пак, едва през 60-те години на XIX в., след като се изправя пред засилващото се българско църковно движение и губи подкрепата на русия, Патриаршията e принудена да разчита все повече на помощта от гръцката държава и се превръща в инструмент на нейните националистически амбиции[26]. Преди тези събития духовенството на Патриаршията предпочита да посредничи между българската и гръцката страна, опитвайки се да запази целостта на юрисдикцията си, което е главно в неин собствен интерес и далеч от интересите на Атина.

Страдат ли българите от икономическа експлоатация заради църковните данъци?

Църковните данъци действително са много тежки[27]. Идеята обаче, че специално българите са натоварени с тях, е подвеждаща. Усещане за потисничество и експлоатация от духовенството действително съществува, но не само сред българите, а в цялата империя, включително в територии с компактно гръцко население.

Като цитира Narrative of a Journey in the Morea (Разказ за едно пътуване из Мореа, Лондон, 1823) на Уилям Гел (William Gell), Ричард Клог подчертава, че гърците твърдят как „страната изнемогва под три проклятия – свещениците, коджабашиите и турците; и винаги подреждат това, което ги гнети, в този ред“[28]. Тази представа не се различава съществено от концепцията за „двойното робство“. Третото проклятие – чорбаджиите – се появява и в българските източници в комбинация с турците и гърците[29].

Българите обвиняват духовенството на Патриаршията и в корупция и алчност, непозволени сексуални връзки и злоупотреба с алкохол, накратко в „недостойно поведение“. Такова е положението и по гръцките земи. Всъщност до края на XVIII в. сред гърците съществуват силни антиклерикални настроения. Те са характерни не само за просветените интелектуалци, които са антиклерикалисти по философски съображения, но и за обикновените хора, които се оплакват от неморалното поведение на определени владици и настояват за тяхната смяна. При гърците тези протести, разбира се, не включват никакъв етнически антагонизъм. По подобен начин стоят нещата преди XIX в. и сред недоволните от духовенството на Патриаршията българи. Първите искания да се смени гръцки владика с български (в Скопие, Враца и Велико Търново) датират чак от края на 20-те и от 30-те години на XIX в.

Владиците, които се компрометират, често продължават да имат свои поддръжници, вследствие на което се поражда разделение сред местните общности. В такива случаи виждаме, че защитници и опоненти на владиката могат да се намерят както сред гръцките, така и сред българските първенци. Случва се обаче и защитниците на даден владика да са гърци, а опонентите му българи или обратно. Xоландският антрополог Xанс Вермьойлен, който изучава подобни конфликти в Македония, твърди, че „(р)азделението между гръцката и славянската страна в славянските села е подобно на разделението между „приятелите и враговете на владиката“ в гръцките села“. „Основната разлика, добавя Вермьойлен, е, че [в гръцките села] тези конфликти не се трансформират в и не се подсилват от национални чувства“[30]. Но дори когато това се случва, „партиите“ на защитниците и опонентите на владиката невинаги съвпадат с етническите общности. Владика, отхвърлен от „българската партия“, често продължава да бъде подкрепян от голям брой българи, които тогава биват заклеймявани от своите противници като „гръкомани“. Според българския историк Петър Ников митрополитският владика на Пловдив през 50-те години на XIX в. Xрисант, известен и като яростен „българомразец“, е подкрепян от гърците в града. Само една малка част от тези „гърци“ обаче са етнически гърци; мнозинството се състои от „гръкомани“ (известни в Пловдив като „гудили“) – етнически българи, които ползват гръцки език във всекидневието си и подкрепят местния представител на Патриаршията[31].

Подобна е ситуацията и в други големи български градове. Истина е, че тези „гръкомани“ подкрепят партията на Патриаршията и по икономически, професионални и социални причини. Те обаче и продължават предишната ситуация, в която в православната християнска общност не съществуват етнически разделения.

Опитва ли се гръцкото духовенство да денационализира българското население чрез налагане на гръцки език в богослужението и образованието?

Добре известни са обстоятелствата, при които гръцкият език се разпространява сред градското население на Балканите. Още през Средните векове гръцкото културно влияние е огромно. В условията на османското господство, когато всички православни християни, независимо от етническия им произход, живеят под властта на Цариградската патриаршия, гръцкото културно влияние нараства още повече. В голямата си част местните представители на Патриаршията са от гръцки произход, а в случаите, когато не са етнически гърци, те са получили гръцко образование и ползват гръцкия език във всекидневието си. В резултат на това в градските църковни центрове богослужението и образованието се извършват почти изключително на гръцки език.

В търговските центрове, каквито има много по българските земи, буржоазията също упражнява „погърчващо“ влияние сред не-гръцкото население. Гърците взимат лъвския пай при търговските дейности на православните християни в Османската империя. Това води до превръщането на гръцкия език в lingua franca на търговците-православни християни в пределите на империята. Който иска да бъде търговец или занаятчия, трябва да ползва гръцки. освен това гръцкият език се асоциира със заможните градски елити, което му придава допълнителна привлекателност и престиж. Както показва и случаят с Пловдив, гръцкият език се разпространява в голяма степен и от жените, които смятат, че давайки на децата си и по-специално на дъщерите си гръцко образование, ще увеличат техния символен капитал[32]. Идеята, че само мъжете са говорели гръцки, и то по професионални подбуди, а майките са се грижели за запазването на българския майчин език, най-вероятно също е мит.

Изглежда, че в християнската общност гръцкият не ce възприема като чужд език. Да цитираме още веднъж Ангел Димитров: „Консервативното преклонение пред „тяхната“ религиозна институция [Патриаршията, Р. Д.] ... прави възможно проникването на гръцкия език в богослужението и образованието“[33]. Всъщност връзката на гръцкия език с гърците като етническа общност е доста хлабава. Преди XIX в. за мнозина от самите гърци гръцкият език в повечето случаи вероятно изглежда етнически немаркиран. Той е свещен език, използван от църква, претендираща да е вселенска. Интелектуалците използват архаизираната книжовна или „учена“ форма на езика като средство и за междуетническа комуникация. Подобно на богослужебния, този „учен“ гръцки е почти напълно неразбираем за необразованите гърци. в своята разговорна, „демотична“ форма, гръцкото koine също е международно средство за комуникация, използвано от търговци, занаятчии и производители от различни етнически групи. Ако въобще някога са притежавали такава, тези варианти на гръцкия език в голяма степен губят етническата си същност и се превръщат в над-етнични или етнически немаркирани, „международни“ езици. Може би именно тази етническа неутралност улеснява усвояването на различните варианти на гръцкия като общ език/общи езици на османската православна общност.

Докато функциите на сакралния църковнославянски език все повече се свеждат до тясно сакралната употреба, гръцкият книжовен език се развива в общ „православен“ език, използван от интелектуалци гърци, българи, власи и албанци. религиозната и още повече просвещенската литература, написана на книжовния гръцки, e предназначена за читатели от цялата православна общност, независимо от етническия им произход. До каква степен гръцкият книжовен език наистина функционира като книжовен език (в смисъл на езика на книжнината) и на българите личи от огромния брой гръцки книги, присъстващи из българските земи. От 1750 до 1840 г. в тях намират разпространение 1115 заглавия печатни гръцки книги, а български само 52, като първата печатна книга на български излиза през 1806 г.[34] Причината не е толкова „изостаналостта“ на българите спрямо гърците, колкото липсата на потребност от български книги у българския четящ елит, тъй като гръцките книги до голяма степен удовлетворяват нуждите му – и по съдържание, и по езикова достъпност.

В резултат от озападняването на градските елити гръцкият език получава нов импулс за разпространение. И в този случай обаче „погърчването“ рядко има същински етнически подтекст; то е преди всичко процес на озападняване. Френската култура, която се усвоява из цяла Европа като универсална, а не етническа френска култура, започва да се разпространява и сред гръкофонските елити на Балканите, сред които е позната като „алафранга“ (буквално „по френския начин“). Изследвайки местните черти, които френската култура неизбежно придобива на Балканите, Николай Генчев определя „алафрангата“ като европейска култура с „гръцко оцветяване“[35]. Обаче, като оставим настрана употребата на – впрочем в голяма степен, както видяхме, етнически немаркирания – гръцки език, тези местни черти не са етнически гръцки черти. Алафрангата е толкова чужда на гръцките селяни, колкото и на българските, а европеизираният гръкофонски елит презира в еднаква степен както гръцките choriates (селяндури), така и българските chondrokefali (дебели глави). Точно както в България се критикува и осмива „гръкоманията“, така в Гърция това се случва с „галоманията“. Всъщност двете представляват един и същ феномен.

Подобно на французите – и не само на французите, – които смятат френския за езика на универсалния разум и прогрес, не само гърците, но и много българи смятат гръцкия не за езика на определена етническа група, а за езика на разума, образованието и прогреса. те вярват, че по отношение на предаването на знания и култура гръцкият превъзхожда българския. Предпочитат да говорят и да пишат на този език и да дадат на децата си образование на гръцки. И по този начин се превръщат в част от „гръкоманската“ общност.

Съществуват много причини – от религиозно, професионално и философско естество, поради които преди 30-те години на XIX в. българите с готовност приемат гръцкия език и гръцкия, ще рече западноевропейския, градски стил на живот. Те не са принуждавани нито от църковните власти, нито от гръцките или гръкофонски елити да го правят. Не е необходимо да бъдат принуждавани; те спонтанно стават „гърци“. Паисий обвинява не толкова гръцките духовници и търговци, че насаждат своя език и култура сред българите; преди всичко той обвинява българите, че по собствено желание усвояват гръцкия език и култура. По време на църковната борба „гръцката“ партия, състояща се предимно от „гърчеещи се“ българи, се противопоставя на българското образование много по-остро, отколкото самите патриаршески митрополити.

Първи извод: Дали „двойното робство“ е исторически мит в смисъла на историческа заблуда?

В резултат на появата на гръцкия и българския национализъм през XIX в. взаимоотношенията между Патриаршията и българското паство се променят. Гърците изработват една нова, етническа национална идентичност, основана на гръцката античност, която не може да се сподели с останалите православни християни. Българите започват да настояват не само за свои собствени училища (едно легитимно искане), но и за затварянето на гръцките училища (едно не толкова легитимно искане). Първоначално Цариградската патриаршия е притеснена от настойчивостта както на гърците, така и на българите, тъй като тя не само подкопава вековния modus vivendi, но и заплашва реда и спокойствието в християнската общност, за които османското управление държи отговорна църквата. в опитите си да прекрати тези обезпокоителни процеси духовенството на Патриаршията призовава османските власти да предприемат мерки срещу „размирниците“ (както в случая с братя Миладинови)[36]. По-често обаче то се опитва да посредничи между българската и гръцката страна.

Макар Патриаршията да е еднакво притеснена както от гръцкия, така и от българския национализъм, все пак политиката и често (неволно) съвпада с тази на гръцките националисти и на Гръцкото кралство. Именно заради това Патриаршията лесно може да бъде заподозряна в преследване на същите гръцки национални цели. все пак влиянието на Атина върху Патриаршията започва да нараства чак след 60-те години на XIX в., а едва след 80-те години до Балканските войни Патриаршията, ще не ще, се превръща в откровено гръцка националистична институция, особено по отношение на контрола върху македонските епархии. Църковната борба и по-късното съперничество между Българската екзархия и Патриаршията в Македония и в Тракия образуват контекста, който насочва ретроспективния поглед на българските национални историографи към интерпретирането на четирите века управление на Патриаршията като непрекъснато и целенасочено усилие за погърчване на българите, както и към приемането на Паисиевото полемично представяне на управлението на Патриаршията като „робство“ или „иго“ за научна концепция.

Това, което превръща „двойното робство“ в мит, в смисъл на вкоренена историческа заблуда, е преди всичко систематичната интерпретация на етнически неутрални обстоятелства и събития като прояви на етнически антагонизъм между българи и гърци. Векове наред българите възприемат Патриаршията не като етнически гръцка, а преди всичко като своя над-етнична православна институция. Това е тяхната църква, която управлява религиозната общност, която им предоставя основата на колективната им самоидентификация като православни християни. Тъй като гръцкият език в голяма степен се смята за етнически неутрален, общ език на християнската общност, „гърчеенето“ също така се явява като етнически неутрален феномен, свързан с образованието, социалната класа и статус, но неповлияващ на основната лоялност към религиозната общност. Едва през XIX в., когато основната лоялност на жителите на Балканите се измества от религиозната към етническата общност, „гърчеенето“ започва да се превръща в морален проблем. За Паисий „гърчеенето“ е все още заблуда; за националистите от XIX в. то е вече родоотстъпничество. Драмата, предизвикана от новата морална дилема, изисква и „драматизиран“ противник, както и подобаваща „драматизираща“ терминология: „гръкоманство“, „родоотстъпничество“, „двойно робство“. Както е характерно за всички исторически митове, и „двойното робство“ продължава да се възприема като „чиста монета“, въпреки че авторитетни историци като Йордан Иванов, Xристо Гандев и други оспорват неговата валидност[37].

Втори извод: исторически мит в смисъл на компонент на българската национална идентичност ли е „двойното робство“?

Неуместното драматизиране на това, което се случва, значително e допринасяло за превръщането на „двойното робство“ в исторически мит и в смисъла на компонент на българската национална идентичност. Терминът „двойно робство“ намеква, че българската нация е била покосена от извънредната беда да понася две сравними робствa. Всъщност богослужението на чужд език, появата на градски елит, който да говори език, различен от този на хората от други социални слоеве, образованието на чужд език, организирано от този елит, са феномени, общи за цяла Европа, а вероятно и за голяма част от света. В католическия свят латинският е езикът на богослужението. В Хабсбургската империя немският е езикът на администрацията, образованието, културата и социалната отличеност, макар по-голяма част от населението да говори други езици. Дори и в европейски държави, които не са многонационални империи като франция, Англия и Испания, населението е лингвистично и културно доста хетерогенно и говори на езици, различни от този на администрацията и социалния елит[38]. Особеността на Османската империя се състои в това, че в резултат на системата на милетите езикът на църковната администрация играе ролята на „държавен език“ в рамките на православната християнска общност. Обикновените хора не са задължени да изучават официалния държавен език, османския турски, и рядко им се налага да го знаят. Това обаче не прави българския случай уникален или особено драматичен.

Съществуват множество паралели между положението на говорещата гръцки балканска буржоазия, оказваща погърчващо влияние сред българите, и социолингвистичната ситуация в Западна и Централна Европа. Г оворещата немски буржоазия в Чехия и Словения упражнява по-немчващо влияние; по подобен начин в Белгия френският се разпространява от франкофонската буржоазия сред нидерландски говорещото фламандско население на Фландрия. В тези страни Католическата църква не се държи по-различно от Патриаршията в Османската империя: тя поддържа върховенството на немския, съответно френския език по градовете и толерира, а понякога дори защитава употребата на местните езици сред селячеството, тъй като това и помага да удържа паството си в пътя към Бога. Съществува също така и сходство във формите на съпротива срещу „денационализацията“ на населението, сходство във формите на представянето и като „насадена“ от „чужденци“ и дори сходство в назоваването на участниците: терминът „гръкомани“ съответства на нвтЗкШап, както наричат немски говорещите словенци, и на/гатШЦот, както фламандските националисти заклеймяват френски говорещите фламандци в Белгия. Накратко, гледано от една по-широка европейска перспектива, „гръцкото робство“ започва да изглежда доста широко разпространен социален опит.

Дали „гръцкото робство“ е „исторически мит“ по начин, подобен на „турското робство“? Най-вероятно вече не. Ако четем български текстове от края на XIX в., ще останем с впечатлението, че по онова време „гръцкото робство“ се смята за точно толкова омразно, а понякога дори повече, колкото турското. Все пак, докато митологическите аспекти на „турското робство“ да са все още живи, тези на „гръцкото“ сега като че ли постепенно отмират. Вярно е, че образът на Патриаршията и на гръцката буржоазия като целенасочено работещи за превръщането на българите в гърци все още може да се открие в някои научни публикации. Това обаче се дължи по-скоро на силата на навика или на невежество, отколкото на твърдото придържане на съответния автор към митологическото възприемане на този аспект от българското национално минало. Днес поставянето под съмнение на твърдението, че Патриаршията наистина векове наред е водила политика по погърчването на българите, не се смята за чак такова посегателство срещу българската национална идентичност, каквото е поставянето под съмнение на политиката на Османската империя по потурчването на българите. Причините, поради които демитологизирането на „гръцкото робство“ вече не поражда толкова яростни страсти, заслужават по-задълбочено проучване. Тук ще се осмеля да посоча само две обстоятелства. Преди всичко, сред самите българи умерените дейци от църковното движение се радват на много по-малко преклонение, отколкото радикалните участници във въоръжената борба за национално освобождение. Затова и в българската историография се приема по-лесно поставянето под въпрос на негативното влияние на техните противници – гърци и „гръкомани“. На второ място, доколкото оцеляването на „исторически митове“ в огромна степен зависи от тяхната политическа релевантност, митът за „гръцкото робство“ постепенно отмира, когато, след 70-те години на XX в., българо-гръцките отношения започват да бележат постоянно положително развитие.

Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
Превод от английски Надежда Гълъбова

Пресъхнала и чумава България пада под турско робство

РосенЯнков, "24 часа", 15 май 2013

Tурските пълчища са последният удар на бича Божи, който плющи над България през цялата втора половина XIV век. Изтерзана и съсипана, разложена като държавност и общество, тя безславно рухва за цели 500 г.

Българите са единственият покорен от турците народ, който не дава генерално сражение на завоевателя си и пада в плен почти без да е оказал съпротива.

Нови изследвания обаче доказват, че някои подценявани досега фактори са имали доста голямо, даже решаващо значение за краха на българската държава. Най-главните от тях са епидемията от чума и свирепата суша в Северна България. Те водят до демографски срив, много по-драстичен от днешния. Страната е обезлюдена извън поречията на реките, които не пресъхват.

Тези фактори на разрухата фатално са се комбинирали с другите, които традиционно изтъква историческата литература: феодална разпокъсаност, стопански срив, духовна криза, слаба и късогледа политика на управниците и др.

В резултат на всичко това в края на XIV век България е една изсъхнала, пуста и чумава земя, потънала в хаос и безвластие, чийто завоевател изчезва за десетилетия след триумфа си, сякаш не желае да я владее.

Какво представляват Балканите през втората половина на XIV в., става ясно от ценното описание на един рицар, пътувал из българските земи. Ханс Шилтбергер пише, че е бил в три държави, като и трите са се казвали България - едната със столица Видин, другата - Търново, и третата - Калиакра.

Той идва по време, когато царството на изкуфелия Иван Александър вече е поделено между синовете му. Иван Шишман е получил търновското парче от България, а Иван Срацимир - видинското. Източната част е отцепена още по-рано от деспота Добротица и Шилтбергер заварва на трона му неговия син Иванко.

Българиите всъщност са повече - отцепили са се и Влашко и Молдова, воеводствата на Прилеп и Сяр и др. При появата на турците в средата на XIV в. на Балканите има общо 40 феодални образувания, но само няколко са формирани на етническа основа. Унитарните държави - сръбската, българската и византийската, се разпадат.

Това е периодът на най-слаба централна власт и най-голяма феодална разпокъсаност и в другите части на Европа. По онова време нито една държава не е достатъчно мощна, че да обедини другите или сама да предприеме поход и да прогони турците вдън Азия. Папата също се проваля. Във вула от 25 декември 1366 г. той обявява кръстоносен поход и поставя условие за него - обединението на двете църкви. Поход обаче няма, обединение също няма, в Европа цари анархия и християнските държавици продължават да се боричкат помежду си. Маджарите например издебват сгоден момент и завземат Видин за 4 години от 1365 до 1369 г. България пък два пъти вика турците на помощ във войните й срещу маджари и византийци между 1356 и 1366 г.

Най-унизен и безпомощен е император Андроник IV в Цариград. В замяна на своето оставане на византийския трон той отстъпва на султан Мурад I стратегическата крепост Галиполи. Така турците си възстановяват връзката между Румелия и Анадола през Дарданелите и набезите им се засилват.

По онова време чумата вече е връхлетяла Европа и изтребва половината от населението й. Някои градове губят 80% от жителите си и трябва да минат 300 години, за да може населението на континента да възстанови числеността си отпреди епидемията - 75 милиона.

Вече се знаят доста подробности за това най-голямо бедствие в историята на човечеството, по-гибелно от световните войни през ХХ век. С чума заразяват бълхи, пренасяни от гризачи. Тя тръгва от монголската степ и стига до генуезката колония Кафа в Крим, откъдето през ноември 1347 г. два кораба пренасят заразата в Месина. Оттам тя плъзва на континента.

За разрастването на епидемията способстват много фактори, но един от тях е куриозен. Съвсем наскоро папа Григорий IX е прочистил Западна Европа от албигойската (богомилската) ерес, чийто ритуал включва целуване на котка. В прекомерното си усърдие Ватиканът обявява котките за дяволски изчадия и призовава да бъдат избивани. През XIV в. домашната котка в Европа вече е изчезващ вид. И тъкмо когато се появяват заразните мишки, те нямат насреща си своя естествен враг.

На Балканите чумата подранява с малко. В "Трапезундски хроники" Михаил Панарет пише, че е дошла през септември 1347 г. и върлувала 7 месеца. Второто му сведение за нея е от 1362 г., а третата вълна е през 1369 г. Според една анонимна византийска хроника от 1348 до 1430 г. в Югоизточна Европа е имало 9 епидемии в интервали от 6 до 15 г.

В България чумата влиза в края на 1347 г. от пристанищата на Карвунското княжество на архонта Балик, но заради студа се разразява през май 1348 г. За разлика от литературата обаче ("Антихрист" на Ем. Станев) в историческите извори не се говори за "страшен мор, дошъл преди агарянците". Но започналата по онова време силна миграция към планините показва, че болестта е опустошителна.

Свидетелство за това са и двата гроба №190 и №192 от некропола в Дръстър. Покойниците в тях са кремирани през 1369 г., когато е третата вълна. За българския погребален ритуал кремацията е крайно необичайна. Тук тя издава грижа да бъде ограничено разпространението на чумата. Общо до края на XIV век спадът на българското население в резултат от болестта е над 40%.

Турците също са поразени, макар и не толкова силно. Първите смъртни случаи от чума при тях са през 1363 г., като в Сирия смъртността стига 30%, а в Египет - 40%. Общо на Балканите жертвите на чумата са по-малко, отколкото са в Западна Европа - между 40 и 50 на сто от населението. Най-много страдат градовете, където гъстотата му е голяма и болестта се предава лесно. Търново например губи половината от жителите си и при падането на града населението му наброява едва 10-15 хиляди души. Има хипотеза, че Балканите са по-малко засегнати от епидемията, защото голяма част от хората е с кръвна група Б, а тя е по-устойчива на заразата.

Въпреки това изследване на 11 некрополни серии от XIV-XVI в. в друг район показва смайващо ниска продължителност на живота при мъжете и жените заради лошите условия за живот. Детската смъртност е ужасяващо висока - 56%.

Всеки втори българин е умирал преди юношеската възраст! Обяснението е, че чумата засяга най-вече родените след предходната вълна, които нямат имунитет.
Чумата е най-убийствената напаст, но сушата е най-разорителната. Ролята като фактор за българската разруха през XIV в. осветли с много ценни сведения изследването на Георги Атанасов "Добруджанското деспотство" от 2009 г. Той се позовава на проучване на руския учен Л. Гумильов за количеството вода в Каспийско море, което варира в зависимост от валежите във водосборния район на Волга. Равнището на Каспийско море се вдига, когато циклоналната влага се пренесе на север. Тогава в руската равнина вали повече, а в края на евро-азиатската степ (Бесарабия, Добруджа и Лудогорието) има продължителни засушавания. Суши има и в Мизия между Бели Лом и Тимок заради "валежната сянка" на Карпатите и Стара планина. Обратно, когато нивото на Каспийско море е ниско, климатът в Северна България е влажен.

Най-свирепата суша в очертания район започва в средата на XI и трае почти до края на XV век. Това е период на постепенно, а през XIII и XIV в. на рязко повишаване на нивото на Каспийско море. Пресъхват реки, почвите се вцеляват и земеделците се местят по морето и покрай реки, които текат целогодишно - Провадийска, Камчия, Дунав и др. Вътрешността от 1036 г. насетне се обезлюдява заради набезите на печенегите, всички крепости са разрушени и изоставени завинаги. Има и други вълни от нашествия - на кумани, на узи и особено на татари между 1242 и 1399 г. Те обаче са номади и не създават поселища. Така в този полустепен район настъпва демографски вакуум и животът секва.

Атанасов показва две карти (виж 18-а стр.) на Североизточна България - едната от IX, другата от XI век, с обозначения на села, укрепени селища и крепости с гарнизон. Разликата е поразителна - за стотина-двеста години цивилизацията от тази гъстонаселена област е изметена като с метла. Още през XII в. - в периода между 1143 и 1180 г., византийският хронист Йоан Кисим описва областта като пустинна, без хора, без ниви, само с диви животни. Пътеписите на Андреа де Палацио от 1444 г., на Донато де Лече от 1475 г. и един турски дефтер от 1530 г. също наричат Добруджа безводна пустиня. От османските данъчни регистри се вижда, че през XV в. дори равнинната област между Бели Лом и Тимок е била слабо населена.

Контрастът с долината на Струма например е поразителен. Там няма суши, няма и обезлюдяване. От изследването на Борис Цветков от 2002 г. за селищната система по Струма през IX-XVII в. се вижда, че повечето села край реката от XIII в. фигурират и в първите османски данъчни регистри от XVI в. Тези села ги има и днес.

Заради демографския срив и обезлюдяването, а и заради отказа на болярите да пускат на война селяни, които им работят ангария, България все по-трудно набира хора за войската Ето каква е тенденцията: През 1330 г. Михаил Шишман събира 12 000 българи и 3000 "скитски" наемници за своя поход срещу сърбите. Само две години по-късно цар Иван Александър се бие с византийците при Русокастро с войска от едва 5000 българи и 3000 татари, пристигнали в последния момент. В следващите походи Иван Александър разчита почти изцяло на наемници, включително и турци.

От смаленото си царство Иван Шишман след 1379 г. не може да свика под знамената повече от 1000-2000 души. Това обаче не е боеспособна армия, а по-скоро лична гвардия и поради това царят е принуден да сключва всякакви съюзи и да се отмята от тях, да води безпринципна политика и дори да се признава за васал, за да задържи владенията си.

За някои историци Иван Шишман е слаб цар, главен виновник за падането под турско робство. Божидар Димитров стига до крайност и го нарича "негодник". За други обаче той е трагична фигура, подобна на цар Самуил, която води отчаяна борба, за да спаси държавата.
Иван Шишман единствен от българските владетели побеждава турците в битка - на Чамурлийското поле през 1373 г. Отглас от нея е може би най-известната и разтърсваща до сълзи наша народна песен.

След тази битка е сключен мирен договор и Мурад I получава за жена сестрата на царя Кера Тамара. Тя обаче е вдовица (т.е. втора употреба) и това прави договора унизителен според османските разбирания.

Така става ясно защо техните хронисти обилно ругаят цар Иван Шишман и защо само той от покорените владетели е посечен веднага след залавянето му в Никопол на 3 юни 1395 г.

Още с появата си на Балканите турците са изненадани от липсата на съпротива. Първи е Сюлейман, синът на емира Орхан, който нахлува с много малко войска през 1352 г. по-скоро за да разузнава. Целият му отряд е приютен в крепостта Галиполи, която не ще да е била голяма по онова време. Сюлейман е учуден от леснината, с която напредва, и моли баща си за подкрепление, за да се укрепи на завзетата територия.

През следващите години в Тракия най-опустошителни са набезите на акънджиите. Това са катунари от най-бедния бейлик в Мала Азия - Османския. Те са гладници и свирепи разбойници - отвличат пленниците в робство и палят посевите.

Многовековната война на кръста с полумесеца започват братята Вълкашин и Углеша. Единият е владетел на Прилеп, другият наследява като серски управник Елена, вдовица на сръбския крал Стефан Дечански и сестра на Иван Александър. Те събират доста голяма войска срещу нашественика, но заради военното им неумение са разбити при Черномен през септември 1371 г. Вълкашин е наследен от Крали Марко, юнака от българския епос, който всъщност става васал на поробителите и им помага в битката при Косово.

След като цар Иван Шишман отблъсва турците, той подчинява и деспотството на Иванко в съюз с влашкия княз Мирчо I Стари, на когото отстъпва Силистра. Но през 1385 г. те нахлуват пак и завземат Пловдив, а София пада през юни 1386 г. Следват разгромът на турците при Плочник и ответният поход на великия везир Али паша през 1388 г. в земите на цар Иван Шишман.

Тогава за първи път в историята стратегическият рубеж Стара планина не се брани и вражеска войска минава в Северна България, без да й е оказана каквато и да било съпротива. Иванко се признава за васал на султана, а българските крепости Овеч, Шумен, Дръстър и др. са превзети.

При този поход Мирчо губи земите си отсам Дунава. Но още през 1390-1391 г. той се възползва от конфликта на Баязид с караманите в Мала Азия и настъпва на юг, като стига до Карнобат. Ответният поход на 30-хилядна турска армия обаче е отново срещу царството на Иван Шишман и го разорява. Търново пада след обсада, турците настъпват във Влашко и разбиват Мирчо при Ровине на 17 май 1395 г. Той се скрива при унгарците и после приема васалитет. През 1396 г. е завзето и Видинското царство на Иван Срацимир.

Българските земи падат под турска власт още преди самите турци да са се обединили в единна държава. Само няколко години след техния триумф на Балканите монголската орда им нанася унизително поражение в битката при Анкара на 28 юли 1402 г. Султан Баязид е пленен, затворен е в клетка и Тимур го разнася като маймуна из Азия. Синовете на султана са спасени на бойното поле от сръбския полк, който воюва на страната на поробителя. После обаче между тях започва война за трона на Баязид.

Първи Мирчо се възползва от междуособиците при османската династична криза и в една грамота от 1406 г. отново се титулува "владетел на двата бряга на Дунава до великото море". След него и Константин Асен II (1397-1422), синът на Иван Срацимир, се връща във Видин, откъдето е избягал при унгарците след походите на Сюлейман и Муса.

Той е последният български владетел. Има несигурни сведения, че крепостта Ловеч се удържа задълго независима през XV век. През 1397 г. Иванко, макар и васал, приютява разбития при Никопол Сигизмунд. Това вбесява султана и през 1399 г. татарите помитат деспотството.

Въпреки османската слабост опитите за бързо отвоюване на завладените земи пропадат. Причината е, че българите са съсипани от връхлетелите ги напасти и са разложени като държава и общество.

И в Европа църквата е в криза заради неспособността й да се пребори с чумата. Това поражда криза и на вярата, която от своя страна води до Ренесанса. В България култът също е безсилен да се справи и се стига до бум на ереси и духовен хаос, предизвикал събора против еретиците в Търново през 1360 г.

Но най-зловредна, даже гибелна е официалната ерес - исихазмът, наложен от патриарсите Теодосий и Евтимий. Той проповядва самовглъбяване и пълно отрешение от тукашния свят, и то в момент, когато е нужно българите да се обединят и да напрегнат всички сили.
Вместо това горите се изпълват с гламави отшелници. В Търново шестват варламити и жидовстващи. По друмищата бродят голи тълпи от адамити и съботяни. Няма кой да хване меча, чувството за обреченост е всеобщо. Народът приема всички беди като прояви на Божи гняв и е примирен със съдбата си.

Много от чертите на тогавашното общество се забелязват и в днешното - разюздани нрави, липса на морал в политиката, отказ от борба, отчаяние, стигащо до самозапалвания, и масово бягство от действителността през терминал 2. И сега България е крайно бедна, със съсипана икономика, бездарно управление и преживяваща тежък демографски срив. Турция пък става все по-многолюдна и силна. А и в Добруджа от десетилетия не вали както трябва...

Левски, Ботев, присъствието, робството и „млъкни, сърце!”

блогът на Иво Беров

Встъпление.

Мислех да напиша една редова дописка за това дали трябва да се спеставят на учениците някои думи на Ботев и някои деяния на Левски – имало било такова предложение, а също и за това как трябва да се възприема турското владичество в България – като робство или като присъствие.

Вместо обикновено по дължина дописка обаче, се получи писание от 16 страници, научен труд едва ли не (а защо не…) – явно съм имал какво да кажа.

Цели 16 страници – това означава, че вероятността това нещо (дописка или труд) да бъде прочетено намалява около 16 пъти. (Което ме подсеща за изказването на един премиер, дето токът щяла да поскъпне цели 16 пъти, ако България не построи Белене, но това само като шеговита вметка).

 Знайно е, че в Мрежата никой не чете повече от три страници, което не означава непременно, че извън Мрежата чете.

Реших все пак да не съкращавам писанието, то е за избраници, не за тълпата и заслужава да си бъде прочетено докрай, защото:

-  То е единствено по рода си – основните му заключения вероятно ще бъдат съвсем неочаквани за доста хора.

-   От него има какво да се научи – описани са или са споменати доста неизвестни случки, събития и явления.

-   Опитах се да пиша така, и се надявам да съм успял, че при всичката си точност и обоснованост, изложението да бъде четивно.

   Но пък и въпросът: „Ти пък кой си и какъв си, че пишеш по за тия неща и откъде ги имаш тия сведения ?” би бил естествен.

 Прието е ползваните източници да се посочват в края на подобни писания.

Аз ще ги посоча в началото.

- Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценява и пак чете. Нещо, които не се среща често измежду хората от моето поколение и никак измежду хората през това поколение.

Използвал съм данни и сведения от следните източници и прочетени книги :

- „История на османската империя” от Робер Мантран - най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята 

- „История на Балканите” от Жорж Кастелан

- „История на руската империя” – вече не помня автора, беше французин

- Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка

- Средновековни летописи от османския султански двор

- Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята (Е, може случайно да съм изпуснал някои.)

- Всичко, написано от нашите възрожденци и будители - това не е малко. Мнозина, например са чували за Софроний Врачански, единици са чели „житието и страданието” му.

- Всичко, написано от Захари Стоянов – между другото малцина знаят, че той има два тома публицистика.

- Всичко написано от Ботев (и той има много непознати за хората писания), а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека добавя и непознатия Иван Богоров, той има великолепни и поучителни неща.

И тук спирам с изброяването, защото има опасност то да стане по-дълго от самото изложение. Но ще подхвана един друг въпрос. Този за справедливостта.

…

Това, което обнародвам (малко надуто е като израз, но пък е по-точно от „публикувам”) действително е труд, основан върху множество прочетени страници и продължителното им осмисляне.

Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици,  написани от полуобразовани, обкичени незнайно как и поради что със звания като „професор”, и „доцент” люде.

Плиткоумици от рода на „ Ботев е велик, искат да унищожат нашата култура”, или пък по-лошото „ Световният ционизъм начело с Америка и Израел искат да съсипят България и да я заселят с юдеи”.

 Работата е там, че подобни кръчмарски изблици, превъплътени във вестникарски писания са добре платени и широко разпространявани.

Докато писание като моето ще бъде оценено и оценявано единствено от малцината мислещи хора от Мрежата и от една тълпа полуграмотници и необразовани хейтъри (Омрази), чиято оценка ще се движи между „такива глупости не бяха чел” и „ти си майцепродавец, подкупен от Сион /Анкара, Вашингтон/”

Въпреки това смятам, че читателите на това писание биха били достатъчно, за да осигурят скромен приход от написаното, ако имаше в Мрежата някакъв сгоден чалъм за разплащане: смятам, че както аз бих платил, за да чуя „Откакто съм те заобичал” на Лед Цепелин и петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от определени хора, така и другите биха платили за написаното от мен, ако имаше такъв сгоден начин.

И все някога такъв чалъм все ще се намери, защото наистина не е справедливо махленски плиткоумици по важни въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници, да бъдат добре платени, а премислени статии – никак.

Край на встъплението.

…

Левски, Ботев, робството и присъствието.

Съществува едно привидно противоречие, което всъщност не е никакво противоречие.

Или ако все пак го има, то по никакъв начин не е там, където повечето българи го виждат.

 …

Ботев пише срещу турското робство и турците. И ги проклина. И робството и турците.

Турско робство, обаче, не е имало. Нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.

Но не става въпрос и за присъствие, както го наричат някои.

Може би най-точната дума за тия петстотин години, които наричаме робство, е турско владичество. Така най-големият български историк. Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско управление в България – византийско владичество.

…

Откъде се появява изкуственото противоречие. И защо ?

Ами от там, откъдето се появяват повечето противоречия. От глупост, от недобронамереност, от невежество и всякакви подобни. (А също от подлост и алчност.)

…

По начало турското владичество в България въобще не се изучава. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.

Или е съществувала само доколкото е трябвало да се освободи.

И само защото е щяла да се освободи.

И се е освободила.

От турското робство, което въобще не е било робство. Само че през тия петстотин години за въстание и освобождение българите са мислели сравнително рядко. Живели са някак и без подобни помисли. С всекидневие, неописано в читанки и летописи. Петстотин години.

…

Някак необяснимо и дори извратено е желанието на доста хора в България, всъщност на повечето, да настояват, че петстотин години сме роби. Да смятат робството за свое национално своеобразие. Нещо, с което могат да се гордеят едва ли не. Нещо, което са длъжни да изтъкват. И пред свои, и пред чужди. Като оправдание. Като утеха. Като обяснение. Като желание да предизвикат съжаление. Като довод, че светът им е длъжен с нещо.

И да го използват като цяр срещу нежелани духовни и душевни, тоест психически своеобразия.

На такива не би било толкова страшно, нито укоримо да се рече:

„Нямате повод за гордост, милички. Нито за оплакване или оправдание. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи неволи и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, защото предците ви са били роби.

Робство в България не е имало.

Робство е имало във Франция. Във френската империя.

В края на 18-ти и началото на 19-ти века Наполеон разпространява из цяла Европа основните началА на новия граждански договор със защитата на човешките права. В същото време воините му се издържат и от търговията с африкански роби.

Робство, както се знае, е имало в Америка. В истинския смисъл на думата.Чак до гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в истинския смисъл на думата. Обединеното кралство обявява за незаконна търговията с роби чак на 25 март 1807- ма година.

Робство, в истинския смисъл на думата е имало и в руската империя.

Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските селяни, тоест деветдесет процента от руското население не са имали право да се женят без разрешението и одобрението на помешчика. Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските мужици са били съвсем законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били произволно натирвани от губерния в губерния по прищявка на господарите-дворяни и помешчици.

Дали знаят радетелите и почитателите на турското робство в България, че колкото статии е написал Ботев срещу турците - двойно, че и тройно повече е написал срещу Русия.

Ами откъде ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три  само. И не целите. Само първите редове.

 Защото и Ботев използват като лек срещу лични и обществени безпокойства. А също за прикритие за невежеството си и умствения си мързел.

А доста руснаците напоследък усилено обясняват, че въобще не са били под татарско иго. Били им само съюзници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Чингиз хан май бил руснак (има такова предположение в Ютюба).

...

Докога продължава руското робство в Русия? Някой казват – до 1861-та, година, когато Александър втори премахва крепостничеството. Само че руските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници не са имали право да напускат селата си без разрешение на власттите чак до средата на 80-те години на 20-ти век.

Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век.

(При турците всеки селянин е имал право, като си плати глобата, да се мести и да живее където си ще – ако ще в Цариград, ако ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун.)

Обстоятелства, които би трябвало да припомнят друго едно робство, под което попадат българите. Робство в истинския смисъл на думата. Робство, при което са робите не са имали право нито до говорят, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да вярват свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си дори.

Защо ли за това робство никой не говори ? Защо ли не се празнува тържествено освобождението на България от българското комунистическо робство? Може би защото си е наше. Българско и родно.

Което по никакъв начин не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.

…

В книгата на поп Минчо Кънчев - „Видрица” има една прелюбопитна преживелица.

Поп Минчо е поборник, радетел за освобождението на България от „турско робство” и като такъв е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това заточение е описано с надлежните и неизбежни оплаквания от турските зверства, включително и от жестокостта на тъмничарите, които не позволявали на една ханъма да му носи сутрин мляко срещу заплащане.

Какво ли би си казал горкият изтерзан поп, ако можеше да прочете „Записки от мъртвия дом”, например.

(„Записки от мъртвия дом” е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга./

А с какво е плащал поп Минчо Кънчев сутрешното си мляко? Онова дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи?

И тук идва изненадата.

Той тръгва на заточение с един кемер жълтици, опасан под дрехите около кръста.

След няколко години заточение се връща в родното си село пак със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече дори. Щото успял да позавърти и търговийка на заточение.

Ха сега кажете и дайте пример за една единствена съвременна страна и за един единствен съвременен зандан, където затворникът няма да бъде съблечен гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде иззето всичко без изключение.

Един кемер жълтици - цяло богатство. И сега, и тогава…

…

Историята ни не се изучава и тайните й остават неразкрити, сякаш са нещо срамно.

Няма обаче нищо особено срамно, или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на турските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от възмущение или изненада – българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други (малко италианци и поляци). На страната на турците са се били. Начело с болярина Константинот Велбъдж.

А Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов васал. А как се е държал Шишман при няколкодневната обсада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един : „Аз още много мога да ви разкажа, ама можете ли го понесе…”

Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка съпротива срещу турците са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за турски съюзници, защото са мюсюлмани (такива стават по-късно). Турски съюзници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съюзници.

…

В това, че българите са помагали на турците (е, има няколко малки крепости, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров няма нищо срамно. Никой не е могъл да предвиди бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по-умно тълкуване на това, което се случва (геополитически анализ му викат). Българската държава е имала един отколешен враг – Византийската империя. И се появява племе, което има друга вяра, но иначе си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е враг на Византия. Воюва успешно срещу нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкова. Пък после ще му мислим.

 Това „пък после ще му мислим” и „леле, каква я мислехме, пък каква стана” не е някогашна особеност на българския разсъдък. Сегашна си е.

Освен това има и друго.

…

Когато един болярин не окаже съпротива на турците и приеме да бъде султански васал, той запазва всичките си права и предимства на велможа. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и предимства, или да приеме чуждата вяра. Ако я приеме – всички врати пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.

За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е ясен и недвусмислен. Особено за сегашните нрави. Които са следствие на тогавашните, разбира се…

…

А има и друго. Нещо основно. .

То се пренебрегва. Подминава се. Не се изучава. Не се познава.

Как са живели хората.  Селяните, които са били 99, 99 % от тогавашното население. Народът тоест. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкова години не, ами векове.

…

Всъщност е нямало какво толкова да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали само отдалеч.

Работата е там, че в османската империя различните народности са живели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали.

По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от катили да си приберат десятъка.

Толкоз.

Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.

Като спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дена, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече отколкото му се полага,  селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – хич не се дивете, тук няма никакви чудеса, обикновено са вземали страната са селяните.

Защото българските селяни, също както и турските, са били рая на султана. А рая, това ще рече не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен (криво седи право съди стар кадия – не е случаен този израз в народните песни) е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.

Та това е. Идва веднъж годишно страшния поробител да си прибере десятъка.

А сега какво е?

Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния данък, данъка смет, имотния данък и глобите ?

Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та бегликът да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците-кръвопийци? Или ходите покорно, като овце и роби в „ийзи пей” да си платите колкото ви кажат ?...

…

 Страшният кръвен данък. Отнемането на млади момчета от семействата им за еничарската войска и за султанските служби. Данъкът, който бил една от причините за народното недоволство и въстанията против турците.

Народното недоволство (отделен е въпросът доколко е общонародно това недоволство), национализмът и бунтовете против турците се случват главно през втората половина на 19-ти век. „Кръвният”  данък е отменен през 1637 година – два века по-рано.

С този данък били събирани около три хиляди момчета годишно. От цялата османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което показва, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.

Освен това когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.

Още повече, когато знае, че детето не само ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахаталъци цял живот.

Нещо повече – като знае, че това е единственият начин това дете да се издигне. Да станеш богаташ, управник, велможа. Да достигне до най-високия сан в империята – велик везир. Нещо като министър-председател тоест.

Между 1453 и 1623 година от 47 последователни велики везири 37 са били от християнски произход и почти всички са били събрани от „кръвния” данък -девширме.

И в това пак няма нищо чудно. Да избере султанът за служители и сановници хора от старите турски родове значи да си сложи таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат само една опора и само един благодетел-султана.

…

Вярата…

Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, след като превзема Цариград и след като дава за три дена града на развилнялата се войска (световен адет още от римско време), е да възстанови християнската Църква като институция (учреждение)  и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става много дълго, но ще си позволя да да вмъкна и една странична смешка. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, защото са  помазани, тоест защото носят светия дух, който им се предал бил чрез ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е, да, ама не. Първият патриарх от турските времена е назначени и  „ръкоположен” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори.)

…

При турското владичество висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да притежават земя и да събират данъци, например. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, например.

Затова християнската църква като учреждение (институция) е била сътрудник и помагач на турските власти. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управленска върхушка.

Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както точно го описва Вазов, е бил монах тъмен, непознат и бледен. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкова и от християнската църковна върхушка.

А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още мнозина други, които въстават заедно с народа си през 1876-та година, те са на толкова ниско стъпало в църковните зависимости и толкова отдалечени от големите й началници, че действията им по никакъв начин не могат да свидетелстват за някаква църковна подкрепа на българските стремежи към независимост. (Четете Ботев бе хора, ама всичко негово, не само откъсите в читанките. Абе защо ли тоя човек нарича някои хора „православни скотове”).

...

Църквата била допринесла за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.

Да, разбира се. Толкова, колкото и Ахмед Втори Завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което допуска съществуването на всички вери от „Книгата” – тоест и на християнството, и на юдаизма.

…

Потурчването.

Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си с „поганската” вяра.

Казва се джизие.

Джизието не е турски злодей, чер арап, кожодер и главорез.

Това е данък.

Хората в Османската империя по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин и че са им били забранени определен вид дрехи е вярно.

Освен това са плащали данък джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска. Имало е и насилствено потурчване в Родопите. То става по време на критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките и както показват по филмите.

„Време разделно”, например е поръчков филм, направен въз основа на следното свидетелство от летописа  поп Методи Драгинов от село Корова :

 „И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье… Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите”

Една подробност: Потурчването започва след един донос, направен от „пловдивския митрополит проклет Гаврил”, както го нарича отец Методи. А Гаврил обвинява селяните, че „не му давали” Ето какво пише отчето :

И пашата каза:

"Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит проклет Гаврил – б.а)." И тье казаха: "Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети."

Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването ?...- това във филма „Време разделно” не е обяснено, разбира се.

Но това потурчване в Родопите по никакъв начин не може да бъде показател и свидетелство за някакво цялостна, целенасочена, постоянна и принудителна смяна на вярата. А доказателство, че такова принуда не е имало, е самото запазване на вярата.

На султана му трябват и християни. Иначе кой ще плаща проклетото джизие…

…

Геноцид. Тоест целенасочено изтребление на една народност, на един човешки вид, на един ген.

Е, това вече са съвсем празни приказки. Няма такова нещо при турското (османското) владичество.

Султанът не избива своите християнски поданици. Пази ги. Ясно защо. Че нали от тях идва всичко. Нали те му произвеждат всичко.

През турското робство се получава тъкмо обратното на геноцида. Българите се увеличават по брой. Дори казано грубо, но точно и по научному, дето се вика, те се размножават много по-бързо от турците.

Причината е пак данъкът джизие. Християните го плащат за това, че не ходят на война. Джизието е всъщност кръвен данък с обратен знак.

Времето от 15 до 18 век, а и след това е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без прекъсване. Не се побират в читанките, толкова са много. И хората са измирали. От войни, глад и болести – най-вече чума.

През всичките тези векове българите не са ходили на война. Не са умирали от глад – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-вече градовете, българите са живели по селата.

И са се увеличавали по брой.

Клането в Батак е жестоко, но няма как да надмине по брой жертвите от постоянните войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко негово, не се само това, което пише в читанките.)

…

Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова, за което никой не се сеща и за което никой не говори.

Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското владичество.

…

В Османската империя действа един адет, един закон, наложен от още от византийския император Лъв Трети Исавър . Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот и е имал за цел да привлече славяните към ромейската държава, за да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон (номос георгикос)  селските общините, които обхващат едно, или няколко села, отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По обичайното си право.

 В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това от е отглас от чергарското минало на турците. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.

На общините се предоставя  султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците.  А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят - това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси. Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още.

Земята бива частна - купува се, продава се и се предава по наследство (вътре в общината, между селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят.

 И както става по целия свят, нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Османската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската (господювата) земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през 18- 19 век и само в някои области като Добруджа.

Важното е друго.

Получава се значи, нещо причудливо. Получава се така, че по време на турското „робство” общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели и както са искали да живеят.

Турците са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат, което винаги са имали и което не друг, а някои български царе (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им отнемат.

Свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива срещу турското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско владичество.

Въстания вдигат по-често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.

Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им помагат. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко което е написал, не това, което читанките преразказват.)

...

Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не казват? Дали защото не им е изгодно? Или пък защото не ги знаят?

Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бог да я прости, е последната познавачка на тази част от историята ни .

…

Общинско самоуправление е разковниче и обяснение за много неща. В доста отношения то е било благословия за земеделците. За народа тоест. Но е било и проклятие. Както и цялото турско присъствие, или владичество, или робство – както искате го наричайте. То, робството или присъствието, е било проклятие не заради причините, описани в читанките – тежкото положение на народа, непосилните данъци, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида срещу българите – това последното твърдение се дължи на въпиющо невежество.

...

Турското владичество е било проклятие за България поради други причини.

Заради турското владичество България пропуска европейското развитие. Цялото. Пропуска основни, решителни, съдбоносни достижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуска Великите географски открития и отварянето към света, пропуска научните открития - Коперник, Бруно, Нютон, пропуска реформацията (църковните преобразувания), пропуска забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгогразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разума и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска големите обществените борби и преобразувания, пропуска великите идеи за правата на човека, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.

Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в буквалния смисъл) турското присъствие, турското владичество, или турското робство, не заради глупостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се споменават, там се казва че европейското възраждане не е започнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените стенописи на Боянската църква).

 Не бива да се забравя, че заедно с българите, всичко това пропускат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.

...

Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.

 През своя живот, за десетина години само, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (православните скотове), и пропуснатото през века на разума (и ти, Боже, на разума), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в обществените отношения (свобода, равенство) и човешките права (плачете за Париж), наваксвал е пропуснатата ренесансова представа за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задачи дори.

За десетина години само Ботев се е опитал и в много отношения е успял да извлече, да събере, да представи, да изрази, да предложи и да разпространи непознати за България и Балканите достижения на европейската и световната цивилизация.

 Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна дейност българите почитат само въстаническо-хайдушките му скитнИ и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви. 

Затова от всичко, което е написал, не бива да се променя нито дума или  запетая.

Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави сега. Да се прикриват писанията му срещу руския (казашки) ботуш, например.

Ами писал е срещу „миризливия казашки ботуш”, както определя образно тогавашното руско общество, защото това общество е било робско и мракобесно. (В много отношения то и сега си е такова).

Ами писал е, че турците са проклети, защото наистина са били такива. (В много отношения те вече не са такива.)

Ами писал е, че българите се идиоти, защото наистина са били такива. (В много отношения и сега са такива.)

Представете си само на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало да Ботев да натрапва 500 века европейско и световно развитие.

Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата теория на относителността, посещавана предимно, ако не и само от малоумни хейтъри. (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв начин не могат да бъдат убедени, че земята е кръгла, след като нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (Абе, защо ли това състояние на неразбиране ми е познато ?...)

…

През всичките тези векове на турско владичество българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си  живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения.

Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света, в който живеят.

Нещо повече. Без надеждата, че биха могли да влияят.

Нещо повече. Без представата, че биха могли да влияят.

Тази представа се посъбужда едва през втората половина на 19 век (църковните борби), след четири века и половина сън. Сън дълбок, както се пее и в бунтовническите песни.

 Това състояние, тези адети, привички и обичаи предопределят завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робската психика не е празно понятие.

Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, за да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни представя пред властите, а пък когато дойде пашата, ще му целунем ръка, белким ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала....

Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня  (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, белким им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по телевизора, има я и в Мрежата.

Дойдат ли пък нашите на власт, дошло му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата родА и въобще нашите си хора. За държавата има кой да мисли. Пашата, беят, великият везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.

И така е във всичките страни на Балканския полуостров, били под османско владичество. Включително и в Турция.

…

Казват, че Левски бил закононарушител.

Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.

Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да замени еничерския корпус (той вече не се попълва с кръвен данък) с редовна армия по западен образец. Удушен.

Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), обявил финансовия крах на империята и по тази причина решил да направи преобразувания по западен образец. Убит.

И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.

Всъщност най- големият закононарушител и душманин на Османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното наследство е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.

В преобразувателското си рвение и в желанието си да изстърже османското наследство от родината си той стига до там, че забранява отколешната турско-арабска писменост и я замени с латиница. Дотам, че изгаря голяма част от архивите на империята. Като шега на съдбата част от тези архиви са спасени от български офицери и тайно прекарани в България с камион – това е сравнително известна случка.

...

Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.

А всъщност защо пък да е чак толкова невъобразимо.

Четиримата действително са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).

 Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.

Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси, от това наследство. Тя все още не се е отърсила.

Но и България не се е отърсила. Не съвсем.

Взаимната омраза, раздухвана по примера на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това наследство.

...

Едни хора предложиха да се построи огромен, ама много огромен паметник на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.

 Турците пък, ако решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш срещу паметника на Левски да издигнат един свои си огромен, ама още по-огромен паметник, примерно на Сюлейман от „при Шипка” или на адаша му Сюлейман Великолепни.

Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен паметник на Левски.

Пък те, ако щат да се покажат още по-ербап, да издигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.

И така нататък, докато...

...

 Изследователите вече разбраха защо са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са заради огромните каменни истукани. За да изправят тези истукани близо до брега на морето, на местните хора са им били нужни много дървени трупи (подлагали са трупите отдолу, та да търкалят истуканите). И затова са изсекли всички дървета. Като следствие изворите пресъхват и островът опустява.

 А за какво са им били тези истукани не е съвсем сигурно.

 Може би за да ги види откъм морето някое божество, или някой баш юнак, та да дойде и да им оправи бакиите.

 А може би истуканите са били издигнати, за да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. (Или обратното, няма значение, но такива две племена е имало на острова.)

Но каквито и съмнения да има по въпроса паметник на какво са тия истукани, няма съмнения за това паметник на какво са станали.

На човешката глупост, разбира се.

...

Ама ще кажете, че това е било много отдавна, било е много далеч, някъде по средата на Тихия океан и сега такива щуротии не стават.

 Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в съседно Скопие и ще видите дали не стават такива щуротии.

То не си оправило водопроводите, кръстовищата и транспорта, то не си е изнесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, включително на император Юстиниан (sic), та да си повдигне самочувствието.

..

А сега да ви кажа какъв би бил най-подходящият паметник и за България, за Османската империя и за българо-турските взаимоотношения.

Двама души от бронз. Ама не големи, малки, като ония на площад Славейков, дето децата им викат „чичковците” а Симеон Сакс Кобургготски: „братя Славейкови”

Да седят кротко един до друг някъде на българо-турската или на турско-българската граница, да си приказват, да разтягат локуми и да се наддумват.

 Настрадин Ходжа и Хитър Петър, разбира се. А може също Хитър Петър и Настрадин Ходжа. А може Настрадин Петър и Хитър Ходжа. Само да не е Левски и палачите му. Те вече си имат паметници, където трябва.

...

Преди време вековните врагове Франция и Германия, по предложение на съответните министрите на културата и образованието, и с благословията на Франсоа Митеран и Хелмут Кол направиха общи изложби за миналото на двете страни, за това как едните си представят другите, за заблудите и недоразуменията, за глупавите предубеждения и предразсъдъци, както и за откровените лъжи.

И хората не се хванаха за гушите, когато видяха, че в немската част на изложбата Карл Велики е представен като велик германски император, а във френската – велик френски император. Смяха се.

Преди време двамата големи държавници Франсоа Митеран и Хелмут Кол заедно, хванати за ръце отдадоха почит на загиналите при Вердюн.

Сега Франция и Германия не са вековни врагове. За омраза между французи и германци е смешно дори да се говори дори. Сега Франция и Германия са двете водещи европейски държави, които имат най-голямо влияние при определяне политиката на Съюза.

…

А толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Шипка. На всички загинали – и българи и турци.

Ами в края на краищата на „турчолята”, пратени да се бият при Шипка, им е било внушавано, че се бият за царщината си, тоест за султанщината си и изпълняват свещения си дълг.

Ами толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Чаталджа.

Ами в края на краищата на краищата на „българята”, пратени от Кобурггота да завладяват Цариград е било внушавано, че се бият за родината си.

Ами толкова ли е страшно и невъобразимо да се напише една обща история на турското владичество по нашите земи. Най-малкото поради това, че тази история наистина е обща. Не за да се преподава по училищата, това скоро няма да стане. Но като опит за взаимно разбиране поне.

Ами изглежда чак толкова. Страшно и невъобразимо.

Защото вместо умни, образовани и далновидни държавни мъже, вместо истински водачи, способни да осмислят миналото и да осветлят бъдещето, народът си е избрал за властници (по свой образ и подобие) полуобразовани тарикати, чиито умствени и държавнически способности се изчерпват предимно със способността им да се възползват от хорските предразсъдъци и заблуди. Да ръсят тъпни от рода на тази, че всякакви изказвания за Ботев и Левски извън общоприетите, ще се приемат като заплаха за националната сигурност – Боже, каква посредственост и първичност. И то не от министър на войната, или полицията, а от министър на образованието.

Но, както е рекъл Оня – „Млъкни сърце” !.