неделя, 22 декември 2013 г.

Да не говорим за малките, по-големите и средните фирми, които се нуждаят от добри икономически очаквания, за да инвестират.

Да не говорим за малките, по-големите и средните фирми, които се нуждаят от добри икономически очаквания, за да инвестират. За да инвестираш в депресивна среда, трябва да изместиш някого, чувствайки се изместен непрекъснато от монополите, които, покачвайки цените, непрекъснато ти изсмукват доходи. Както и да се вместваш в този стагниращ пазар, трябва да изместиш друг. Само тогава можеш да инвестираш.
А тези пари, които монополите теглят, не остават в България. Къде отиват парите за петрол, за газ? В руския бюджет. Ето такава е тъжната ситуация в България. Все по-високи цени и по-голям доход напускат България.
...
Кои са се препитавали от "Белене" и кои са били принудени да го подкрепят поради някакви зависимости?
Не мога да кажа кои са. Казвам само, че няма други инструменти, с които да бъдат накарани да застанат на тази позиция. Или някой, намиращ се на ръководни позиции, е хванат по такъв начин, че не може да вземе друго решение, или просто му е платено, за да защитава въпросното решение.
Няма други възможности.
КГБ не действа по друг начин. Това се нарича "връзване" по тяхната терминология. Ако си "завързал" някого с компромати – с жени, с мъже, с някакви нарушения на закона – той е твой. Или го завързваш по този начин, или с пари. Друг е въпросът, че така "завързани" хора се намират по цялата верига, по която се вземат решенията за АЕЦ "Белене".

Първия Български Бутон за споделяне

сряда, 18 декември 2013 г.

Бареков, Сидеров и останалите мекерета в българската политика.

Много добро, само с плюенето по Костов и Татяна Дончева не съм съгласен))))))

16 декември 2013, понеделник

Бареков, Сидеров и останалите мекерета в българската политика.

- Наско, как ще коментираш разиграващия се цирк през последните дни у нас?
- Циркът е изкуство, цирковите артисти са част от това изкуство, а ставащото в България е циркаджилък и участниците не са циркови артисти, а циркаджии – това са две различни нещо. За съжаление, зрителите също са съпричастни и в продължение на 23 години не направиха нищо, за да спрат геноцида, грабежа, унижението и принудителната емиграция на българския народ, а те са част от този народ. И сами са виновни за положението, в което се намират, а то е изключително тежко. Поне на 80% от населението. Мизерстват, но търпят и продължават да гледат цирка...През ноември си ходих до България по лични дела и видях с очите си и чух с ушите си до каква степен е деградирал българина и в пъти повече оскотял. Дори протестиращите не приличат на протестиращи, но те бях толкоз малко, че не си заслужава да се говори за тях – протестите у нас нямат нищо общо с мащабността на протестите в Турция или Украйна. И да са такива, каквито аз съм искал и призовавал през всичките тези 23 години.
И винаги чакат някой месия, който да ги спаси. Двадесет и три години този овчи народ не успя да посочи поне един достоен българин, който да застане начело на държавата или правителството – поне един! Все чакат да им спуснат парашутист от горе по партийна линия или натрапен от някоя медия каквито са Волен Сидеров или Николай Бареков, за които се говори доста напоследък и са водещи клоуни в представлението. За Волен винаги съм казвал, че от изключително беден гащник, водещ предаване по телевизия „Скат” с една и съща риза над две години, след като Данчо Хаджиев му купи първия костюм в живота, а Слави Бинев спонсорира първите му избори и го вкара в Парламента, след като грабна държавната субсидия и почувства малко пари в джоба си, се самозабрави и за него точно важи народната мъдрост „Пази, Боже, сляпо да прегледа”... Разбира се, че снимките не са монтаж. Разбира се, че е бил и в Париж и във Варадеро и къде ли не още, включително и в Сотогранде на 20 километра от мен при наркобарона Владимир Христов – Вовата, един от хората на Брендо и с когото си правеха тайни срещи на остров Майорка, досежно защо. Неговите циркаджии от „Атака” всячески се опитват сега да го оправдават, уж колажи, уж фотошопове – хайде престанете с тези приказки на търкалета, измекяри продажни! Но зрителите на цирка не искат да видят Волен изхвърлен извън Парламента или да му бъде поискано обяснение как харчи народната пара от субсидиите, а да са на неговото място, да лъжат като него, да харчат като него и да се снимат с пури в уста като него или дори в гъза, но да са на неговото място! Това е българинът. Волен си е спечелил изборите, получил си е субсидията и си е негово право да си я харчи както си иска и както намери за добре. Като скъсан чорап никоя жена не му обръщаше внимание освен Капка, сега се изживява като плейбой и ебач и пак казвам, халал да му е – парите са си негови. Но, казвам голямо НО, защото неговия електорат са най-бедното съсловие от българския народ. Аз съм бил чест гост в много предавания м телевизия „СКАТ”, та знам какъв е електората на Волен. Това е изключително неморално, това е изключително унизително, това е изключително арогантно... всичко това, което той прави и парадира и то пред очите на най-бедните в страната! Този човек заслужава линч от своите избиратели и да го прокудят веднъж и завинаги от Народното събрание. Този човек ги предаде! Да не говорим, че винаги е играел интервент за Ахмед Доган и никога не е бил против турците и никога не е бил никакъв националист, напротив винаги е бил лакей на чужди интереси. Който не вярва, да пита най-близките около него, които го напуснаха! Да започнат със Слави Бинев, Колето, Павката, Пело и всички, които го защитаваха или са му помагали от самото начало, а той ги предаде! Но какво да очакваме от един комплексар метър и четирийсет висок, който иска да е мъж, а не му се отдава. Та и затова парадира с костюми, пури и скъпи вояжи, но го видяхме как се крие под една пластмасова маса...
Другият набиращ известност в политиката циркаджия е Николай Бареков – Дудука, който в недалечното минало като водещ в телевизията на Красимир Гергов правеше свирки на властимащите, та и затова му излезе този прякор Дудука, сиреч Минета. Гледам го как се репчеше на Станчо Трифонов – Плашилото и неговите гаулайтери. Станчо съм го определил като уникален тъпак и античовек, и антибългарин. Радетел на чалгата и пошлостта, но опитващ се да се прави на разбиращ от политика. Селянинът с колелото политикант? Бареков освен че е тъпо парче като Станчо все повече ми заприличва на лудия професор Вучков, който е толкова всезнаещ, че освен глупости и простотии никога не е казал едно свястно нещо от сорта как го закъсали шведите след като въвели еврото, а те и до ден днешен си имат шведската крона... А Ники Минета много обича да вика на тоя или оня пудел, ама той не е ли пудела на Дилян Пеевски? Или се има за пинчер? Той е новият измекяр, спуснат с парашут по партийна линия от ДПС и продукт на медия, която ни го натрапва. Със сигурност ще се намерят достатъчно балъци, които да му се вържат и при едни нови избори дори да гласуват за него. Хора, не му се връзвайте, този човек е наведен и от много отдавна се държи за палците. И не служи на българските интереси и още по-малко на народните.
Борисов, Цветанов, Цачева??? Те тия хептен нямат срама и искат отново да управляват. И те си повярваха като Станишев и Доган, че са вечни. И как няма, когато има достатъчно телета, които да гласуват за тях и да подскачат по улици и площади в тяхна защита. Само че днешната протестна надница няма да ви оправи утрешния ден! Днес има, утре – няма! Не ги ли разбрахте. Вижте си заплатите и пенсиите, цените на хляба и лекарствата и се опомнете или се .... гръмнете!
На мен ми е ясно, че всеки на възраст от 20 до 50 години останал в България не е у ред с главата. Нормален човек няма да живее там. Това и на лудия е ясно. И на умния. Майка ми е на 90 години и не иска да се мести в Испания, брат ми трябва да е гледа. Това са случаите, когато нормален българин, по стечение на обстоятелствата, живее в България. Останалите или са ненормални, или са страхливи, или са мързеливи или са крадливи, каквито са политиците н апашите (не че има голяма разлика помежду им). Всичко друго е навън или ще отиде навън. Запомнете ми думите. Има една малка група хора ентусиасти, идеалисти или просто заблудени, които искат или си въобразяват, че нещата в България ще тръгнат към по-добро. Аз ги поддържам, но за да тръгнат нещата, крайно време е сами да посочат тези, които са способни да управляват страната, а не да чакат да им ги пробутват партийни централи, медии и задкулисните играчи, които уж ги няма, ама ги има! Иначе циркът продължава. Хора, Костов не спи, Симеон не спи, Борисов не спи, Доган не спи, Станишев не спи, Първанов не спи, Сидеров не спи, внимавайте и то много! Особено със старите хиени с нови физиономии и лозунги. СДС променени или Пръмова-Кунева не червена пачавра, а дясна дама. Не им вярвайте, те ви лъжат и заблуждават. Гледам ги по телевизията, чета ги по медиите и се чудя на тяхната наглост и арогантност. Кунева била десен политик, представяте ли си? Тази тъмночервена уруспия – Пръмова! Борисов, до вчера член на БКП, Цветанов и той, Цачева и тя, днес едва ли не мразят комунистите и са по-десни и от Пиночет дори... Но, докато има телета, ще има и касапи. И Надка Курвата – отново разцепи сините редици. То вече няма сини, някакви мижитурки, гравиращи около нея или Иван Костов. Имат нахалството да се наричат реформатори, ама те и БСП казват, че се реформаторска партия. Какво безумие и наглост. Но най-голямата циркаджийка е Мая Манолова. Остави че е грозна и тъпа, но досега смятах Татяна Дончева за най-селската пръчка в българската политика, но се оказа че тази Мая е ужасна селяндурка и не знам, ей Богу, не знам как може изобщо да има в политиката изобщо без значение лява или дясна толкова ограничени и елементарни същества. Предполагам, че дори кюстендилци се срамуват от нея. Не се ли усеща тази жена? Откакто смени Иво Атанасов в Кюстендил, БСП едни избори не е спечелила. И това е заместник председател на Парламента. Е много са прости българите, щом я търпят тази и я гледат всеки ден по телевизията, слушат по радиото и четат в пресата...
Знам какво ще ми кажете: Не ни давай акъл, дай ни пари...Първото, ако го нямате, няма как да ви го дам, а второто трябва да си го изработите. И за да сте вие добре, за да са вашите деца добре, вземете се о ръце и се залавяйте за работа! На следващите избори сами да посочите кой искате да е в Парламента, кой в управлението и кой да ги контролира, защото в момента циркът е без контрол, но това ви е държавата, а в нея без контрол нищо не става и няма нищо от нея да остане, ако продължавате така.
И както има съд и присъда за уличните апашите така трябва да има за парламентарните, а много от тях заслужават доживотни присъди...
- Така е, трябва да има съд и присъди. Винаги си твърдял, че за всичко са виновни комунистите. Още ли има такива, не измряха ли?
- Като казвам обобщително комунисти визирам партийната номенклатура и другарите от ДС. Няколко десетки комунистически клана управляват страната. От старите водачи на кланове доста измряха, но техните деца и внуци са на власт. На теб или на мен или на Койчо Койчев колко пари ни дадоха след 10 ноември, колко имахме в швейцарски банки, че нещо не се сещам? Те не са сдавали властта и се икономически толкова могъщи и силни, че много трудно ще бъде на българина да ги унищожи и замени с нови, честни, почтени и родолюбиви българи. Пеевски ли, Доган ли, Прокопиев ли, Бориславова ли, кажи ми кой така лесно ще бъде осъден и вкаран в затвора, а имуществото им конфискувано? И не са единици, а хиляди, които заслужават да бъдат с доживотни присъди в затвора. Само че българите не искат те да са там, а, ако могат да са на техните места и да крадат като тях – това е народопсихологията ни. И да говорят за Нелсон Мандела, но не и за Илия Минев.
- Благодаря ти, Наско и дай Боже пък да потръгнат нещата и да няма повече циркове.
- Няма да тръгнат, не и с този народ...

Едно автоинтервю на писателят Атанас Панайотов

Марбея-Естепона-Сотогранде

Първия Български Бутон за споделяне

понеделник, 16 декември 2013 г.

Петър Николов: Реформаторският блок трябва да защити десния си профил



„В уставите на ДСБ и ДБГ еднозначно е казано, че това са десни, а не дясноцентристки партии“, казва членът на Националния съвет на Движение „България на гражданите“ в интервю за LIVENEWS

Как ще коментирате поисканото от Радан Кънев отстраняване на „Синьо единство“ от Реформаторския блок?
За мен тази стъпка беше неочаквана и неуместна. Честно казано, се учудих, че човек като Радан Кънев се реши да я направи, тъй като
Синьо единство
Синьо единство интернет
откакто го познавам основното му достойнстов е политическата умереност и таланта да уважава чуждото мнение. За никого не е тайна, че през последните месеци Синьо единство се държаха деструктивно в Реформаторския блок. И въпреки това не смятам, че заслужаваха да бъдат отстранени. Първо, защото често проявяваха смелостта да назовават проблемите с истинските им имена, а в политиката това е важно. И второ, защото в ситуацията в която се намира десницата не е време да рушим, а да градим мостове.

Разпада ли се Реформаторският блок?
Надявам се, че не.

Мнозина от привържениците на другите партии в Реформаторския блок имат резерви към Меглена Кунева и Даниел Вълчев – как смятате да изгладите тези противоречия?

В политиката има времена, в които се копаят ровове, и времена, в които се строят мостове. Когато преди година създадохме „България
Меглена Кунева
Меглена Кунева Борислав Радославов, Livenews.bg
на гражданите“, ние изходихме от позицията, че сме самодостатъчни – видяхме противници не само в БСП, ДПС и Атака, но и в ГЕРБ и в старата десница. Логиката, която следвахме беше, че при половин милион гласа за Меглена Кунева на президентските избори ще имаме достатъчно сили да се преборим за доверието на избирателите сами. Оказа се, че бъркаме. Позицията на ДСБ беше сходна. Когато Иван Костов нарече Меглена Кунева „червена кукувица“, той следваше своите политически инстинкти, които винаги са го карали да не допуска конкуренти на своя политически терен.

Оказа се обаче, че и едните, и другите сметки са били без кръчмар.
Иван Костов
Иван Костов Борислав Радославов/LIVENEWS
За една година медиите на т.нар. политически картел успяха да унищожат образа на Кунева и да сведат електоралния ни потенциал до безопасни нива. Същите сили разбиха Синята коалиция и оставиха ДСБ да се яви самостоятелно на изборите. В резултат и двете партии не успяха да преминат 4%-ната бариера, което в света на политиката е равносилно на политическа смърт. Оказа се, че диагнозата ни е била погрешнаи ние просто не сме били в крак с времето. Било е време за градене на мостове, а ние сме копаели ровове.

Има ли възкресение след политическата смърт?

В нашия случай се оказа, че има. Възкресение, дължащо се изцяло на външни фактори. В първия ден на протеста на Ларгото пред Министерски съвет се оказахме хора от ДБГ, от ДСБ, от СДС и т.н. И видяхме, колко незначителни на фона на случващото се в страната ни са нашите различия. Пътят беше очевиден... Затова и сега прогонването на "Синьо единство" няма как да не ме притеснява.

Звучите скептично за Реформаторския блок...

Вижте, аз съм човекът запознал Меглена Кунева с Радан Кънев. И аз
Радан Кънев
Радан Кънев www.glasove.com
съм човекът, който я запозна с Божидар Лукарски. Бях първият, който в ДБГ заговори за необходимостта от такава коалиция и винаги съм заставал по всякакъв начин зад нея. Това обаче не означава, че трябва да си сложа розовите очила и да не виждам проблемите...

Кои са тези проблеми?

Реформаторският блок е твърде изместен в политическия център. За съжаление той придоби либерален и центристки облик и през месеците, в които съществува, така и не успя да надскочи себе си и да заговори от позиция на националния интерес. Видяхме например по темата с бежанците, как нито една от партиите не успява да формулира смислено политическо послание, надхвърлящо
Реформаторски блок
Реформаторски блок Пресцентър "България на гражданите"
инфантилната радост, че заради колорита на чужденците София заприличвала на другите европейски столици. И всичко това при положение, че от 15 години за един от най-безспорните успехи на българската десница се смята отказът на Иван Костов да допусне албански бежанци в България по време на Косовската криза.

Защо според вас се случва това изместване?

Не знам. Прави ми впечатление например, че напоследък лидерите на блока все по-често говорят за нас като за дясно-центристка формация. Доколкото обаче познавам двете основни партии в коалицията – ДСБ и ДБГ – в техните устави и учредителни документи, еднозначно е казано, че това са десни, а не дясноцентристки партии. Нещо повече, и на Учредителното, и на второто Национално събрание на ДБГ имаше предложения от залата партията да се заяви
Пресконференция на Движение "България на гражданите"
Пресконференция на Движение Пресцентър на ДБГ
като дясно-центристка и тези идеи бяха отхвърлени с огромно мнозинство от делегатите. Не ми става ясно как може коалицията като цяло да стои на различен политически терен, отколкото нейните съставни части. Ако иска да успее, Реформаторският блок не трябва да бяга от идейните си фундаменти и трябва ясно да защити десния си профил.

Съжалявате ли, че заедно с Прошко Прошков напуснахте ДСБ и основахте ДБГ?

В личен план може би съжалявам, защото този ход струваше твърде скъпо за публичния ми образ. От политическа гледна точка обаче мога да кажа, че не сбъркахме. Защото създаването на ДБГ беше генерална репетиция преди създаването на Реформаторския блок, тъй като събирайки хора с различна политическа биография е показало, че освен действието разделение, в политиката може да се прави и действието събиране. Заслугата на Прошко, Даниел Митов и Христо Ангеличин, на мен и на другите колеги от ДСБ е, че ДБГ се позиционира като дясна партия, че отряза напълно възможността за партниране вляво включително участие в настоящото правителство, че подкрепи протестите още от първия ден. Ако дори една от тези стъпки не беше осъществена днес Реформаторският блок нямаше да съществува.

Не можем да подминем и въпроса за отношенията между Реформаторския блок и ГЕРБ – как ще балансирате между общата
Бойко Борисов
Бойко Борисов www.sbj-bg.eu
цел (свалянето от власт на кабинета „Орешарски“) и противопоставянето между двете политически сили?

За мен постоянните клетви, че няма да се коалираме с ГЕРБ са грешка. Подчертавам, че това е мое лично мнение и то не съвпада с позицията нито на ДБГ, нито на Реформаторския блок. Без да изпитвам, каквито и да е симпатии към Борисов и неговата партия, още когато миналото лято в Националния съвет на ДБГ взехме решение да заявим публично отказа си от коалиране се обявих против. Днес съм още по-убеден, че Блокът и ГЕРБ трябва да декларират общата си воля да предизвикат предсрочни избори и общата си воля да не допуснат след тях БСП отново да състави правителство.

Как виждате бъдещето на РБ с оглед на предстоящите евроизбори (и, евентуално, предсрочни парламентарни избори)?

Важно е как ще се справим с кризата в момента. Ако я преодолеем, успешното преминаване през нея ще ни направи по-силни.

Първия Български Бутон за споделяне

Защо правя доброволно нещо, което не се отнася пряко до мен

От фейса статус сс стойност на статия
Ако някой ми беше казал преди време, че в следващата половин година ще съсредоточа огромна част от усилията и енергията си и практически цялото си свободно време напълно доброволно в нещо, което не се отнася пряко до мен, сигурно щях да му се изсмея. Вярно, работя много доброволно за различни каузи, но все пак не всеки ден и не по толкова време. Обаче ми откраднаха държавата. Откраднаха ми я нагло и пред очите ми. Направо демонстративно. Узурпираха я. И ето ме - заедно с още десетки хиляди хора - шест месеца по-късно все още си я искам обратно. Не заради пари, постове, облаги, не заради партийни листи и избираеми депутатски места, а защото всички предели са изчерпани, защото хора с пари и без лица използват политически марионетки, за да ни лъжат, че начинът, по който живеем е ОК. Нищо не е ОК в него. Абсолютно нищо. Всичко е измама. За да могат шепа хора да правят каквото си искат на гърба на всички останали. За да си създават паралелни реалности и паралелно съществуване там, в Долната земя, където няма морал, няма ценности, няма народ. Където всичко са сделки, далавери, уговорки, зависимости, търговия с влияние, злоупотреби, трупане на неща, пари, фалш, гадост, страх, омраза... Все още не проумявам що за същество трябва да си, за да продадеш и предадеш всичко, което има стойност и значи нищо в краткия живот, с който разполагаме. И ми се иска да питам: колко милиона ви трябват, колко имота, колко и какви постове, колко коли, самолети, яхти и други боклуци, колко държави трябва да унищожите, колко достойнства да ограбите, колко хора да унижите и обезправите, колко народа да разделите, колко младежи да прогоните, колко студенти и протестиращи да пребиете, колко от всичко ви трябва, за да спрете??? Душите ви са черни дупки. Никога няма да ви е достатъчно, уви. Не знам вие какво имате. Но аз имам приятели. Имам съмишленици. Имам семейство. Имам цел. Имам време. Имам смелост. Имам лице. Имам име. Имам образование. Имам професия. Имам достойнство. Имам себеуважение. Имам скрупули. Имам кураж. Имам морал. Имам ценности. Имам кауза. Имам родина. Имам народ. Имам всичко, което вие нямате. Нали ви е ясно, че сте обречени. Защото има много като мен. #оставка #протестнамрежа #единнарод

Първия Български Бутон за споделяне

Р. Кънев: Разчитаме на „Синьо единство“, независимо дали са в Реформаторския блок


Р. Кънев: Разчитаме на „Синьо единство“, независимо дали са в Реформаторския блок

2013-12-15 17:21:18 | Прочитания: 690 | Коментари: 0 Принтирай Изпрати

Елена Дюлгерова, ГЛАСОВЕ
2013-12-15 17:21:18 |

„За нас е важно да видим дали ГЕРБ са готови да се откажат от властта – защото досега се бяха вкопчили в нея на всички нива“, казва лидерът на ДСБ Радан Кънев. Според него споразумения са възможни само между политически формации, които имат съгласие по всички най-съществени въпроси.

- Вчера (събота – бел. авт.) стана ясно, че една от 6-те партии в Реформаторския блок – „Синьо единство“, вероятно ще отпадне от блока или по-точно, че с нея няма да бъде подписано коалиционно споразумение. Вие сте сочен за автор на идеята. Така ли е?
- Предложението да спрем преговорите със „Синьо единство“ е лично мое. Ще го внеса утре (понеделник – бел. авт.) на заседанието на Гражданския съвет на Реформаторския блок като нова точка в дневния ред. Предложението ми цели да си изпълним ангажимента за подписване на споразумение с партиите от блока, които желаят това, в рамките на тази седмица. Смятам, че подписване на споразумение с колегите от „Синьо единство“ на този етап не е възможно – защото като че ли повечето колеги там не го желаят.
Има друго, по-важно според мен нещо – едни медийни участия от името на тази партия, които нарушават договорките ни да не коментираме преговорите, докато те текат. Изказванията, които визирам, поставят едно наистина абсурдно разделение на някакви десни и либерални части на Реформаторския блок.
- Имате предвид интервю на г-жа Надежда Нейнски в столичен всекидневник, в което тя коментира различията между партиите в Реформаторския блок, така ли да разбирам?
- Именно. За да бъда по-конкретен, тя говори за своята битка между дясното и либералното вътре в Реформаторския блок. Подобни противопоставяния категорично няма да бъдат допуснати в рамките на блока. В никакъв случай няма да се допусне в името на някакви очевидно политически теми, свързани с разположение на силите в блока или нареждане на листи, да се използва медиен натиск.
Това е една отвратителна практика от миналото на българската десница, а не от настоящето, нито пък от бъдещето му – да се създава вътрешно разделение в името на създаването на вътрешна власт. С този ход искам да покажа – и се надявам да бъда разбран правилно – че подобни подходи са в миналото на десницата.
- Това означава ли, че останалите вече 5 парти в Реформаторския блок – а бяхте 7 преди напускането на „Зелените“ преди малко повече от месец – няма да сътрудничите със „Синьо единство“?
- Не бих се изразил така. Просто, когато шест партии преговарят и една от тях не е готова да участва, нормално е да продължат петте, които имат общо съгласие. Това е обикновена житейска ситуация. Не виждам никакъв драматизъм. От самото начало на съществуването на блока част от партиите бяха труден партньор. Правим огромни компромиси. Аз в момента си поемам отговорността за „Синьо единство“, смятах, че те ще бъдат коректен партньор. Но това е моята преценка в тази ситуация.
- Не смятате ли, че от подобни „люспения“ в публичното пространство остава усещането, че в крайна сметка нещата опират до нещо много елементарно – реденето на листите за изборите за Европарламент?
- Не мисля. Политическата култура изисква тази тема да не се коментира предварително. Крайно време е в България и в българското дясно да се следват прости европейски практики. Не става дума за това кой ще води листата. Това е въпрос на решение на партиите – няма значение броят им, а пак казвам, съгласието помежду им.
Темата за листите никога досега не е била на масата на разговорите в Реформаторския блок. Ако тази тема по принцип стои зад други ходове, зад някакви проблеми в преговорите – това е друг въпрос. И е лош сигнал, такива практики също трябва да се прекратят.
- На мой въпрос към г-жа Меглена Кунева преди по-малко от седмица дали е възможна колаборация между Реформаторския блок и ГЕРБ тя ми отговори така:Напротив. Даваме от 4 месеца един и същ ясен отговор – коалицията включва само партии от Реформаторския блок. Идеологически между нашите 6 партии има монолитно разбирателство с видими резултати: само за 4 месеца обявихме общи виждания по 12-те основни принципа на Блока, икономическата ни визия, реформите в правосъдието и посочихме 6-те стъпки за излизане от кризата. Професионализирането на администрацията, идеите ни за гражданското участие и медийната среда ще обявим съвсем скоро. Това е коалицията.“ Моля за вашия коментар относно ГЕРБ.
- Разбира се, съгласен съм с г-жа Кунева. Бих казал, че в публичното пространство има постоянни спекулации по темата. Никога не сме говорили за „колаборация“. В следващия парламент ще влезем с наши предложения, но сме убедени, че не само те ще влязат в бъдещия конституционен проект. Ще влязат предложенията на КТ „Подкрепа”, с които имаме срещи на ниво екипи за конституционна промяна.
Няма как да не повторя и аз, че имаме общ план за излизане от кризата и сондираме съгласие около него. Той съдържа няколко много важни момента. Може би най-важният е съгласието за кратък мандат на следващото Народно събрание и на следващото правителство. Извършване на спешни реформи, които да прекратят определени злоупотреби с власт, които са много трайни.
- Извинете, но нека да довършим темата „ГЕРБ“ – лидерът ѝ Бойко Борисов прави всичко възможно да се разчува непрекъснато колко много харесва Реформаторския блок, как стои зад всичките му инициативи. Това не ви ли притеснява?
- Не, защо да ме притеснява. Той се изказва положително за нас, защото вижда, че сме прави. Не можеш да кажеш на черното бяло. Той казва: „Те са млади, очевидно добре подготвени политически, компетентни“. Какво, да го отричаме ли – ние наистина сме такива. Ситуацията е такава, че Бойко Борисов няма никакъв интерес да говори неистини на българите. Няма никакво значение какви чувства демонстрира, има значение по-нататък да се постигне съгласие по определени приоритети за излизане от кризата.
- Вие казвате – следващото правителство да е с кратък мандат, с ясна програма. Като я изпълни, си тръгва. Така ли да ви разбираме?
- Именно. Управляващите да изпълнят спешните мерки, след което да върнат властта. Да докажат, че целта им не е да злоупотребяват с властта – за назначения, за обществени поръчки. Всичко това може да бъде прекратено чрез този смел ход на отказ от власт на следващото парламентарно мнозинство. Да се откаже и да каже: „Нека да направим избори за ВНС“. Това е много силен политически ход. И като говорим за ГЕРБ, аз искам да видя имат ли готовност да тръгнат именно по този път – да се откажат от власт. Защото досега излъчваха нещо много различно – бяха вкопчени във властта с партийни кадри на всякакви нива. Ние предлагаме фундаментална промяна.
- Добре. Нека се върнем към настоящето. Кои са следващите правилни политически стъпки според Реформаторския блок, респективно – ДСБ?
- Следващата стъпка според нас е да се върви към нов обществен договор чрез нов конституционен дебат, нова конституция. Ние сме посочили за какви мерки става дума, от какви промени има нужда обществото. Предложенията ни за промени в правосъдието например са над 20 страници.
Става дума за промени в медийната среда, в администрацията. Едно от най-важните, принципни неща е да се създадат предпоставки за спиране най-сетне на партийните назначения. До такава степен сме се оплели в такива назначения, че дори училищните директори са креатури на властта. Това е катастрофа за образованието – кой учи децата ни. И разбира се, мерките в сферата на икономиката и обществените поръчки – тях също сме ги представили отдавна. И не съм чул някой да се противопоставя на тези мерки.
Единственият въпрос в обществото е дали ще има такива достатъчно отговорни партии, които да застанат зад реализирането им. Ние продължаваме да събираме широка подкрепа от политически и неполитически организации. Аз вярвам, че нашите приятели от партията на „Зелените“ – макар да не сме в един коалиционен формат – ще подкрепят подобен сценарий за излизане от кризата. Надявам се, че „Синьо единство“ в блока или извън него – защото те също са подписали всички тези документи – също ще бъдат част от голямото мнозинство в българското общество. КТ „Подкрепа“ е вече част това мнозинство.
Ние вървим към едно съществено съгласие в обществото за пътя на България след оставката на Пламен Орешарски. А че до оставката му не може да се случи нищо добро, вече всички го виждат.
- Как си представяте този обществен дебат?
- Във всички населени места. Не просто в кабинети. Ще свалим дебата на ниво общини, да се проведе широко сред гражданите на България. Ще стигнем до един проект, който обединява българското общество. Този проект няма да бъде и не може да бъде колаборация между една, две или три партии. Искам да подчертая, че публичният дебат, който Реформаторският блок води, никой друг в българската политика не го води. Или защото ги устройва статуквото, или защото нямат алтернатива, не предлагат нищо ново.
- Прави впечатление, че и вие, и колегите ви от Блока непрекъснато обикаляте страната. Каква е, как да кажа – аудиторията, с която се срещате? Ваши съпартийци?
- Далеч не само съпартийци. Срещам се с много български граждани и имам своята преценка, която е напълно оптимистична.

Първия Български Бутон за споделяне

неделя, 15 декември 2013 г.

Партизани, маскирани като граждани, налазват Фейсбук и форумите


БСП-лийкс 2: Партизани, маскирани като граждани, налазват Фейсбук и форумите

Пиар стратегията за кампанията на БСП в интернетПиар стратегията за кампанията на БСП в интернет „Партизанският подход“ в интернет – активно участие на анонимни БСП-активисти в социалните мрежи и форумите, е бил ключов прийом на левицата в интернет кампанията й за местните и президентски избори през 2011 г. Това личи от пореден списък документи, изтекли в сайта Balkanleaks.
Пиар стратегията за кампанията на БСП в интернет
В документ, изготвен през март 2011 г. от политическия консултант на младежкото БСП Любомила Тотина, подробно е описана технологията за интернет пиар на местно ниво. В обобщение тя се състои в това да “плюем по ГЕРБ, без да казваме колко сме велики”.
„Партизанския подход“ пиар стратегът дефинира като “активното гражданско участие във вече функциониращи надпартийни страници”, които по план трябва да бъдат превзети с цел “да се създават настроения и да се разпространяват слухове”.Любомила Тотина
Осем месеца преди изборите щабът на БСП е възложил Фейсбук-задача на активистите си: “във всяка община да се подбере най-активната група и наши хора да публикуват активно в нея”. На финалния етап през септември 2011 г. се предвижда “активизиране на максимален брой доброволци за писане на коментари в интернет”.
Тотина е активист на младежката организация на БСП и пиар експерт от “Агенция по публичността”. Тя е собственик на рекламната агенция „Оупън майндед“ и е близка до депутата от БСП Кирил Добрев (участвал в организацията на кол центъра на БСП за парламентарните избори през 2009 г. с помощта на очевидно незаконно придобити лични данни на таргетираните хора), писа сайтът „Бивол“.
Тя е в ръководството на фирмите Сградостроител и Сградостроител-инвест, в които преди годии Кирил Добрев е притежавал акции. Чрез фондация на името на баща му – покойният бивш вътрешен министър Николай Добрев, тя е регистрирала сайта „Аргументи“, трибуна на проекта на Първанов “АБВ”.
Самата Тотина заяви, че не се сеща за конкретния документ пред „Бивол“ и пожела да се запознае с текста, за да се информира за дейността си отпреди 2 години.

Първия Български Бутон за споделяне

Защо напускам България. Истината и манипулацията с нея.

Veselina Tomova Сега установих, че с този текст върви страхотна манипулация! Защото е писан през ... 2000 година, когато напуска Яна Добрева България. Така че коректността задължава да се каже, че това не е актуално писмо!
about a minute ago · Unlike · 1
Veselina Tomova По времето, когато е написано това писмо управлява Иван Костов.



Изключително силният текст „Защо напускам България” взриви интернет и се наложи като хит в социалните мрежи. Негов автор е Яна Добрева – журналист по образование и драматург по призвание. Яна е и дъщеря на актьора Илия Добрев, който навремето изигра Васил Левски.
Тя описва България, в която не иска да живее, и се аргументира защо я напуска. В края на текста ви предлагаме и кратка визитка на авторката, носителка на множество награди, включително и международни.

Ако сте прочели текста – направете го още веднъж. Има какво да научим от Яна.
Представяме ви текста й без съкращения:

Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази „диагноза“, без въобще да го прегледа, ей така, от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до „Пирогов“. Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбраха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари. Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да е прикрият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници.
И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син – къде баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка.
Тогава реших, че се отричам от България
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти. И камари лъжи. Като например, че престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромна емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено „родина“. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва „предателство“. Тези, които тогавa тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха, без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България.
Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение! Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега, когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, който не краде и не убива, всеки, който се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината – държавата само пречи. Държавата непрекъснато пречи.Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки – да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново. И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници.
Честито, господа Мутри! Победихте! Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливате всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и на телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене и казваха – „Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание.“
Господи, това ли е България! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милиардите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история – тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която скоро съвсем ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика, моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко, което беше мое. Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не милея за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор Вземете си метъра, вземете си и цялата къща! Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците ни! Така по-бързо ще си останете само вие. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират. Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях.
Ние сме поредните българи, които напускат вашата България. Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме не по икономически, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта. Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна. Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии. Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите Ще се връщам в тази моя България.
Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях – вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа. Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества – тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език – Българският на Ботев и Левски. Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях Доброто накрая винаги побеждава.

*Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Написала е 8 пиеси досега, поставяни в театри в цялата страна. И през този театрален сезон в София продължават да играят две нейни пиеси – „Пясъчен пъзел“ в Театър 199 и „Да поиграем на чилик“ в Държавен пътуващ театър. Най-новата й пиеса – „Боже! Крокодили!“, се репетира в момента в Държавния сатиричен театър. Режисьор на постановката е бащата на Яна – Илия Добрев. Майка й Нина Стамова играе една от женските роли. Добрева има две награди от международни конкурси за драматургия – в Германия през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация „Гео Милев“ пък я награди миналата година за принос към националната ни драматургия. На 14 септември Яна, съпругът й и 10-годишният им син Вихър заминаха за Канадa.

Източник: „Българи в чужбина“

Първия Български Бутон за споделяне

петък, 6 декември 2013 г.

„Турците със сила, гърците с книга“. Митът за двойното робство




„Турците със сила, гърците с книга“. Митът за двойното робство



Под термина „исторически мит“ обикновено се разбира отражението на определено историческо събитие, което (отражение), макар да е доказана историческа заблуда, продължава да се предава, понякога от поколение на поколение, като „истина“. Това би могло да бъде една обща дефиниция на понятието „исторически мит“. В по-тесен смисъл на думата то е представа за минало събитие, тясно свързана с колективната идентичност на дадена етническа или национална общност. В този случай историческият мит оформя и запазва общността, като създава един споделен образ на миналото[1]. При положение, че всяко критическо размишление поставя под съмнение самата колективна идентичност, а с това и сплотеността на общността, историческият мит, разбиран в по-тесния смисъл на думата, не допуска критически рефлексии. Самото поставяне под въпрос на автентичността на миналото събитие се възприема като обида и провокира яростни негативни реакции[2]. Ако тези, които изразяват недоверие към историческия мит, са членове на дадената общност, те биват – главно символично – изключени от нея; ако не са – те се смятат за враждебно настроени към нея.
В тази статия се занимавам както с по-общата, така и с по-тясната интерпретация на българския исторически мит, наречен „двойното робство“[3]. Идеята за двойното робство, подсказваща паралели по отношение на суровостта и продължителността между духовното „гръцко робство“, наложено на българите от Цариградската патриаршия, и политическото и икономическо „турско робство“, наложено от Османската държава, се издига още от Паисий Хилендарски в неговата История славянобългарска[4]. Както се вижда от честата му употреба в учебниците по история, терминът „двойно робство“ придобива значителна популярност в българската историография. Той се употребява и в истории на България, написани от чужденци[5].
Използван от XIX в. насам, за да опише по един драматичен, клиширан и рядко поставян под съмнение начин ролята на Цариградската патриаршия в българската история, терминът „двойно робство“ засяга един от главните български исторически митове. Основните негативни черти, приписвани на Цариградското църковно господство, са следните:
– чуждият му характер;
– ролята на Патриаршията като инструмент на османско потисничество;
– ролята на Патриаршията като инструмент на гръцките националистически амбиции;
– икономическата експлоатация на българското православно паство чрез тежки църковни данъци;
– денационализация на българското население чрез налагане на гръцкия език в богослужението и образованието, всичко това извършвано в сътрудничество с националистическата гръцка буржоазия;
– морално непристойното поведение на висшия гръцки клир.
В текста, който следва, разглеждам тези твърдения.
Доколко е чуждо „гръцкото робство“?
Разликите между българското и гръцкото стават очевидни след появата на национализма и конструирането на националните идентичности. Преди XIX в. обаче тези разлики често изглеждат убегливи, тъй като по това време за колективната самоидентификация е значима не етническата, а религиозната принадлежност, както гърците, така и българите се чувстват преди всичко православни християни. Наличието в рамките на Османската империя на общи религиозни практики, общи ритуали и празници, общи места на преклонение и поклонничество, обща църковна организация – Цариградската патриаршия – и така нататък води до появата на автентично православно чувство за общност и солидарност, което достига своя апогей през втората половина на XVIII в.[6] На тази османска православна християнска общност са свойствени много черти на „прото-нация“, каквато описват Антъни Смит и Ерик Xобсбаум: тя има свое име, своя територия, общ писмен език, институции и обща „география на вярата“[7]. Разбира се, колективната самоидентификация като православни християни не означава, че хората не осъзнават етнически разлики и дори напрежения. Те обаче не засягат преобладаващото чувство за принадлежност към единна религиозна общност.
Цариградската патриаршия нито се представя за гръцка църква, нито се държи като такава. Подобно на османското управление, духовенството на Патриаршията е доста безразлично към етнически прояви и не преследва политика на етническа асимилация. Оказва се, че преди XVIII в. по българските земи преобладава богослужение на църковнославянски[8]. Дори в началото на XIX в. в Охрид – важно и, по общо мнение, изцяло „погърчено“ епископално седалище в непосредствена близост до гръцката етническа зона – гръцките митрополити присъстват на богослужения на църковнославянски, водят кореспонденция със селските свещеници-славяни на църковнославянски, освещават български училища и така нататък[9]. Олга Тодорова подчертава, че „инородните митрополити и епископи (гърци, елинизирани албанци, сърби и др.) не пречели на славянското богослужение в българските църкви, нито забранявали култовете към традиционните български светци“[10].
За разлика от общоприетото мнение не всички членове на висшия клир на Патриаршията са етнически гърци. За периода от 1453 до 1872 г. (когато е основана Българската екзархия) се смята, че 13 от 97-те вселенски патриарси били от български произход[11]. Общо тези български патриарси управляват Патриаршията в продължение на около половин век. За един от тях дори се предполага, че не говорел гръцки. Очевидно, в по-низшите ешелони на църковната администрация броят на българските митрополити и владици е бил значително по-голям, отколкото обикновено се предполага[12].
При тези обстоятелства можем да се съмняваме дали преди 30-те – 40-те години на XIX в., когато амбициозният османски реформистки проект, познат като Танзимат, дава равни права на всички религиозни вероизповедания в империята и така неволно насърчава българския църковен сепаратизъм, българите действително възприемат гръцките духовници като „чужди“. Както подчертава Ангел Димитров, обяснявайки плавното навлизане на гръцкия език сред българите, „[к]онсервативното преклонение към „своята“ религиозна институция постепенно измества историческия спомен за религиозно-просветната самостойност и улеснява проникването на гръцкия език и в църквата и в училището, макар че не е повсеместно явление“[13]. Това означава, че българите вече възприемат Цариградската патриаршия като тяхна собствена църковна институция. Паисий Xилендарски неохотно споменава, че българите „благоговейно“ приемат гръцките духовници и ги почитат като архиереи[14]. И Христо Гандев изтъква, че „дотук [20-те години на XIX в., Р. Д.] не могат да се наблюдават сили, които да отблъскват или поне разделят българите от гръцката църква и гръцкия език“[15].
Трябва да имаме предвид също, че до XIX в. думата „грък“ се отнася не само до етническите гърци, но и до всички православни християни, независимо от етническия им произход. Много западни пътешественици, явно разчитайки на информация от местното население, назовават жителите на българските земи „християни“ или „гърци“ (в смисъл на православни християни), макар тези „гърци“ да говорят български[16]. Така английският пътешественик Бенджамин Баркър (Benjamin Barker) отбелязва в своя Journal of a Tour of Thrace (Дневник на едно пътуване из Тракия, Лондон, 1823), че „гърците“ от Адрианопол използвали гръцки и български за четене и писане, но в селата около Пловдив показвали по-добро владеене на български[17]. Когато се представят като „гърци“, българите ползват и думата „ромей“, произхождаща от гръцката Ρωμαίος. През османския период „ромей“ и Ρωμαίος означават „православен християнин“ независимо от етническия произход. В своя Наръчник на Пловдивската епархия поп Константин ни информира, че „(ж)ителите от този град са от пет рода: турци, православни християни, които се наричат ромеи, арменци, манихеи, т. е. обикновенно наричани павликяни, и евреи“[18].
Поетът Димитракис Георгиадис папа Симионидис или Димитър Попсимеонов, грък според гръцките изследователи и българин според българските, а най-вероятно „ромей“ според собствените си представи, нарича родното си Арбанаси, населено с етнически смесено православно население, „Romeon katikia“ – „селище на ромеи“[19]. Забележката на Петко Р. Славейков за българите от Пловдив, че „тие не търсят да станат гърци, а искат да бъдат римляни (ромеи), затова когото от тях да попитам какъв е, той отговаря на гръцки език: Его ими Ромеос (Аз съм римлянин). Така лъжат онези, които имат жителите в Пловдив за гърци“, ни дава да разберем, че когато българите се назовават „ромеи“, те действително имат предвид „членове на православната християнска общност“, а не „етнически гърци“[20]. В изрази като „гръцка църква“ или „гръцко духовенство“ думата „гръцко“ също може да се схваща като „православно“ и не притежава непременно етнически конотации.
Цариградската патриаршия инструмент ли е на османско потисничество?
Схващането, че гръцкото духовенство сътрудничи на османския режим, също се нуждае от релативиране. Вярно е, че в рамките на системата на милетите православните християни се радват на значителна автономия в замяна на подчинение и лоялност към султана. Църквата, от своя страна, е отговорна за поддържането на реда и спокойствието сред православната общност. И макар Патриаршията да е – според Стивън Рънсиман – „църква в плен“, все пак тя не е просто инструмент в ръцете на султана[21]. Поради големия брой православни християни, населяващи Империята, тя е сила, с която османското управление трябва да се съобразява. Впрочем Цариградската патриаршия се радва на по-голяма независимост при османската власт, отколкото при византийското управление и на значително по-голяма автономия, отколкото Московската патриаршия при руските царе[22]. Тя следва своя собствена политика, водеща предпазлив курс между традиционната лоялност към империята, вселенската си мисия и материалните си интереси.
Каквито и да са били връзките на Патриаршията с Високата порта, след основаването на Българската екзархия през 1872 г. българските владици не се държат различно спрямо нея в сравнение с Патриаршеските владици. Те защитават паството си, като заедно с това напълно признават властта на султана. Някои от тях активно сътрудничат на османските власти[23]. През април 1876 г. екзарх Антим I призовава българите да не се замесват в (подготовката на) Априлското въстание[24]. Не само че наложеният образ на Патриаршията като инструмент на османското потисничество се оказва доста измамен, но и обвиняването на Патриаршията за политика, която и самата Българска екзархия преследва, е интелектуално некоректно.
Инструмент ли е Цариградската патриаршия на гръцките националистически амбиции?
До края на XVIII в. Цариградската патриаршия непрестанно призовава паството си да не попада под обаянието на просвещенската философия, либерализма и национализма[25]. Едва през втората половина на XIX в. тя неохотно и само частично се превръща в инструмент на гръцкия етнически национализъм. Всичко това ясно личи при разрива между Патриаршията и гръцкото национално движение след избухването на войната за независимост през 1821 г. и създаването в Атина през 1833 г. на независима гръцка църква под формата на автокефална архиепископия. Последната е призната от Патриаршията едва през 1851 г., но гърците продължават да гледат на Патриаршията с недоверие, възприемайки я като османска институция. в действителност за разпространението на своята мегали идея (възстановяването на Византийската империя) Гръцкото кралство разчита не толкова на Цариградската патриаршия, колкото на своите консулства и syllogoi (културни клубове) из османските територии. Впечатлението, че Цариградската патриаршия подкрепя гръцките националистически амбиции, произтича от факта, че фанариотите, които са главните идеолози на мегали идея, са също така доста влиятелни в църковната йерархия. Те обаче не са хомогенна група нито идеологически, нито етнически.
Няма съмнение, че Патриаршията и гръцкото кралство действително имат паралелни и дори частично припокриващи се интереси. Тъй като Българската екзархия се възприема като проект за бъдещата независима българска държава, опитите на Патриаршията да ограничи обхвата на юрисдикцията на Екзархията – инспирирани главно от опасението да загуби приходите от богатите български епархии – реално обслужват националистическите амбиции на Гърция. Все пак, едва през 60-те години на XIX в., след като се изправя пред засилващото се българско църковно движение и губи подкрепата на русия, Патриаршията e принудена да разчита все повече на помощта от гръцката държава и се превръща в инструмент на нейните националистически амбиции[26]. Преди тези събития духовенството на Патриаршията предпочита да посредничи между българската и гръцката страна, опитвайки се да запази целостта на юрисдикцията си, което е главно в неин собствен интерес и далеч от интересите на Атина.
Страдат ли българите от икономическа експлоатация заради църковните данъци?
Църковните данъци действително са много тежки[27]. Идеята обаче, че специално българите са натоварени с тях, е подвеждаща. Усещане за потисничество и експлоатация от духовенството действително съществува, но не само сред българите, а в цялата империя, включително в територии с компактно гръцко население.
Като цитира Narrative of a Journey in the Morea (Разказ за едно пътуване из Мореа, Лондон, 1823) на Уилям Гел (William Gell), Ричард Клог подчертава, че гърците твърдят как „страната изнемогва под три проклятия – свещениците, коджабашиите и турците; и винаги подреждат това, което ги гнети, в този ред“[28]. Тази представа не се различава съществено от концепцията за „двойното робство“. Третото проклятие – чорбаджиите – се появява и в българските източници в комбинация с турците и гърците[29].
Българите обвиняват духовенството на Патриаршията и в корупция и алчност, непозволени сексуални връзки и злоупотреба с алкохол, накратко в „недостойно поведение“. Такова е положението и по гръцките земи. Всъщност до края на XVIII в. сред гърците съществуват силни антиклерикални настроения. Те са характерни не само за просветените интелектуалци, които са антиклерикалисти по философски съображения, но и за обикновените хора, които се оплакват от неморалното поведение на определени владици и настояват за тяхната смяна. При гърците тези протести, разбира се, не включват никакъв етнически антагонизъм. По подобен начин стоят нещата преди XIX в. и сред недоволните от духовенството на Патриаршията българи. Първите искания да се смени гръцки владика с български (в Скопие, Враца и Велико Търново) датират чак от края на 20-те и от 30-те години на XIX в.
Владиците, които се компрометират, често продължават да имат свои поддръжници, вследствие на което се поражда разделение сред местните общности. В такива случаи виждаме, че защитници и опоненти на владиката могат да се намерят както сред гръцките, така и сред българските първенци. Случва се обаче и защитниците на даден владика да са гърци, а опонентите му българи или обратно. Xоландският антрополог Xанс Вермьойлен, който изучава подобни конфликти в Македония, твърди, че „(р)азделението между гръцката и славянската страна в славянските села е подобно на разделението между „приятелите и враговете на владиката“ в гръцките села“. „Основната разлика, добавя Вермьойлен, е, че [в гръцките села] тези конфликти не се трансформират в и не се подсилват от национални чувства“[30]. Но дори когато това се случва, „партиите“ на защитниците и опонентите на владиката невинаги съвпадат с етническите общности. Владика, отхвърлен от „българската партия“, често продължава да бъде подкрепян от голям брой българи, които тогава биват заклеймявани от своите противници като „гръкомани“. Според българския историк Петър Ников митрополитският владика на Пловдив през 50-те години на XIX в. Xрисант, известен и като яростен „българомразец“, е подкрепян от гърците в града. Само една малка част от тези „гърци“ обаче са етнически гърци; мнозинството се състои от „гръкомани“ (известни в Пловдив като „гудили“) – етнически българи, които ползват гръцки език във всекидневието си и подкрепят местния представител на Патриаршията[31].
Подобна е ситуацията и в други големи български градове. Истина е, че тези „гръкомани“ подкрепят партията на Патриаршията и по икономически, професионални и социални причини. Те обаче и продължават предишната ситуация, в която в православната християнска общност не съществуват етнически разделения.
Опитва ли се гръцкото духовенство да денационализира българското население чрез налагане на гръцки език в богослужението и образованието?
Добре известни са обстоятелствата, при които гръцкият език се разпространява сред градското население на Балканите. Още през Средните векове гръцкото културно влияние е огромно. В условията на османското господство, когато всички православни християни, независимо от етническия им произход, живеят под властта на Цариградската патриаршия, гръцкото културно влияние нараства още повече. В голямата си част местните представители на Патриаршията са от гръцки произход, а в случаите, когато не са етнически гърци, те са получили гръцко образование и ползват гръцкия език във всекидневието си. В резултат на това в градските църковни центрове богослужението и образованието се извършват почти изключително на гръцки език.
В търговските центрове, каквито има много по българските земи, буржоазията също упражнява „погърчващо“ влияние сред не-гръцкото население. Гърците взимат лъвския пай при търговските дейности на православните християни в Османската империя. Това води до превръщането на гръцкия език в lingua franca на търговците-православни християни в пределите на империята. Който иска да бъде търговец или занаятчия, трябва да ползва гръцки. освен това гръцкият език се асоциира със заможните градски елити, което му придава допълнителна привлекателност и престиж. Както показва и случаят с Пловдив, гръцкият език се разпространява в голяма степен и от жените, които смятат, че давайки на децата си и по-специално на дъщерите си гръцко образование, ще увеличат техния символен капитал[32]. Идеята, че само мъжете са говорели гръцки, и то по професионални подбуди, а майките са се грижели за запазването на българския майчин език, най-вероятно също е мит.
Изглежда, че в християнската общност гръцкият не ce възприема като чужд език. Да цитираме още веднъж Ангел Димитров: „Консервативното преклонение пред „тяхната“ религиозна институция [Патриаршията, Р. Д.] ... прави възможно проникването на гръцкия език в богослужението и образованието“[33]. Всъщност връзката на гръцкия език с гърците като етническа общност е доста хлабава. Преди XIX в. за мнозина от самите гърци гръцкият език в повечето случаи вероятно изглежда етнически немаркиран. Той е свещен език, използван от църква, претендираща да е вселенска. Интелектуалците използват архаизираната книжовна или „учена“ форма на езика като средство и за междуетническа комуникация. Подобно на богослужебния, този „учен“ гръцки е почти напълно неразбираем за необразованите гърци. в своята разговорна, „демотична“ форма, гръцкото koine също е международно средство за комуникация, използвано от търговци, занаятчии и производители от различни етнически групи. Ако въобще някога са притежавали такава, тези варианти на гръцкия език в голяма степен губят етническата си същност и се превръщат в над-етнични или етнически немаркирани, „международни“ езици. Може би именно тази етническа неутралност улеснява усвояването на различните варианти на гръцкия като общ език/общи езици на османската православна общност.
Докато функциите на сакралния църковнославянски език все повече се свеждат до тясно сакралната употреба, гръцкият книжовен език се развива в общ „православен“ език, използван от интелектуалци гърци, българи, власи и албанци. религиозната и още повече просвещенската литература, написана на книжовния гръцки, e предназначена за читатели от цялата православна общност, независимо от етническия им произход. До каква степен гръцкият книжовен език наистина функционира като книжовен език (в смисъл на езика на книжнината) и на българите личи от огромния брой гръцки книги, присъстващи из българските земи. От 1750 до 1840 г. в тях намират разпространение 1115 заглавия печатни гръцки книги, а български само 52, като първата печатна книга на български излиза през 1806 г.[34] Причината не е толкова „изостаналостта“ на българите спрямо гърците, колкото липсата на потребност от български книги у българския четящ елит, тъй като гръцките книги до голяма степен удовлетворяват нуждите му – и по съдържание, и по езикова достъпност.
В резултат от озападняването на градските елити гръцкият език получава нов импулс за разпространение. И в този случай обаче „погърчването“ рядко има същински етнически подтекст; то е преди всичко процес на озападняване. Френската култура, която се усвоява из цяла Европа като универсална, а не етническа френска култура, започва да се разпространява и сред гръкофонските елити на Балканите, сред които е позната като „алафранга“ (буквално „по френския начин“). Изследвайки местните черти, които френската култура неизбежно придобива на Балканите, Николай Генчев определя „алафрангата“ като европейска култура с „гръцко оцветяване“[35]. Обаче, като оставим настрана употребата на – впрочем в голяма степен, както видяхме, етнически немаркирания – гръцки език, тези местни черти не са етнически гръцки черти. Алафрангата е толкова чужда на гръцките селяни, колкото и на българските, а европеизираният гръкофонски елит презира в еднаква степен както гръцките choriates (селяндури), така и българските chondrokefali (дебели глави). Точно както в България се критикува и осмива „гръкоманията“, така в Гърция това се случва с „галоманията“. Всъщност двете представляват един и същ феномен.
Подобно на французите – и не само на французите, – които смятат френския за езика на универсалния разум и прогрес, не само гърците, но и много българи смятат гръцкия не за езика на определена етническа група, а за езика на разума, образованието и прогреса. те вярват, че по отношение на предаването на знания и култура гръцкият превъзхожда българския. Предпочитат да говорят и да пишат на този език и да дадат на децата си образование на гръцки. И по този начин се превръщат в част от „гръкоманската“ общност.
Съществуват много причини – от религиозно, професионално и философско естество, поради които преди 30-те години на XIX в. българите с готовност приемат гръцкия език и гръцкия, ще рече западноевропейския, градски стил на живот. Те не са принуждавани нито от църковните власти, нито от гръцките или гръкофонски елити да го правят. Не е необходимо да бъдат принуждавани; те спонтанно стават „гърци“. Паисий обвинява не толкова гръцките духовници и търговци, че насаждат своя език и култура сред българите; преди всичко той обвинява българите, че по собствено желание усвояват гръцкия език и култура. По време на църковната борба „гръцката“ партия, състояща се предимно от „гърчеещи се“ българи, се противопоставя на българското образование много по-остро, отколкото самите патриаршески митрополити.
Първи извод: Дали „двойното робство“ е исторически мит в смисъла на историческа заблуда?
В резултат на появата на гръцкия и българския национализъм през XIX в. взаимоотношенията между Патриаршията и българското паство се променят. Гърците изработват една нова, етническа национална идентичност, основана на гръцката античност, която не може да се сподели с останалите православни християни. Българите започват да настояват не само за свои собствени училища (едно легитимно искане), но и за затварянето на гръцките училища (едно не толкова легитимно искане). Първоначално Цариградската патриаршия е притеснена от настойчивостта както на гърците, така и на българите, тъй като тя не само подкопава вековния modus vivendi, но и заплашва реда и спокойствието в християнската общност, за които османското управление държи отговорна църквата. в опитите си да прекрати тези обезпокоителни процеси духовенството на Патриаршията призовава османските власти да предприемат мерки срещу „размирниците“ (както в случая с братя Миладинови)[36]. По-често обаче то се опитва да посредничи между българската и гръцката страна.
Макар Патриаршията да е еднакво притеснена както от гръцкия, така и от българския национализъм, все пак политиката и често (неволно) съвпада с тази на гръцките националисти и на Гръцкото кралство. Именно заради това Патриаршията лесно може да бъде заподозряна в преследване на същите гръцки национални цели. все пак влиянието на Атина върху Патриаршията започва да нараства чак след 60-те години на XIX в., а едва след 80-те години до Балканските войни Патриаршията, ще не ще, се превръща в откровено гръцка националистична институция, особено по отношение на контрола върху македонските епархии. Църковната борба и по-късното съперничество между Българската екзархия и Патриаршията в Македония и в Тракия образуват контекста, който насочва ретроспективния поглед на българските национални историографи към интерпретирането на четирите века управление на Патриаршията като непрекъснато и целенасочено усилие за погърчване на българите, както и към приемането на Паисиевото полемично представяне на управлението на Патриаршията като „робство“ или „иго“ за научна концепция.
Това, което превръща „двойното робство“ в мит, в смисъл на вкоренена историческа заблуда, е преди всичко систематичната интерпретация на етнически неутрални обстоятелства и събития като прояви на етнически антагонизъм между българи и гърци. Векове наред българите възприемат Патриаршията не като етнически гръцка, а преди всичко като своя над-етнична православна институция. Това е тяхната църква, която управлява религиозната общност, която им предоставя основата на колективната им самоидентификация като православни християни. Тъй като гръцкият език в голяма степен се смята за етнически неутрален, общ език на християнската общност, „гърчеенето“ също така се явява като етнически неутрален феномен, свързан с образованието, социалната класа и статус, но неповлияващ на основната лоялност към религиозната общност. Едва през XIX в., когато основната лоялност на жителите на Балканите се измества от религиозната към етническата общност, „гърчеенето“ започва да се превръща в морален проблем. За Паисий „гърчеенето“ е все още заблуда; за националистите от XIX в. то е вече родоотстъпничество. Драмата, предизвикана от новата морална дилема, изисква и „драматизиран“ противник, както и подобаваща „драматизираща“ терминология: „гръкоманство“, „родоотстъпничество“, „двойно робство“. Както е характерно за всички исторически митове, и „двойното робство“ продължава да се възприема като „чиста монета“, въпреки че авторитетни историци като Йордан Иванов, Xристо Гандев и други оспорват неговата валидност[37].
Втори извод: исторически мит в смисъл на компонент на българската национална идентичност ли е „двойното робство“?
Неуместното драматизиране на това, което се случва, значително e допринасяло за превръщането на „двойното робство“ в исторически мит и в смисъла на компонент на българската национална идентичност. Терминът „двойно робство“ намеква, че българската нация е била покосена от извънредната беда да понася две сравними робствa. Всъщност богослужението на чужд език, появата на градски елит, който да говори език, различен от този на хората от други социални слоеве, образованието на чужд език, организирано от този елит, са феномени, общи за цяла Европа, а вероятно и за голяма част от света. В католическия свят латинският е езикът на богослужението. В Хабсбургската империя немският е езикът на администрацията, образованието, културата и социалната отличеност, макар по-голяма част от населението да говори други езици. Дори и в европейски държави, които не са многонационални империи като франция, Англия и Испания, населението е лингвистично и културно доста хетерогенно и говори на езици, различни от този на администрацията и социалния елит[38]. Особеността на Османската империя се състои в това, че в резултат на системата на милетите езикът на църковната администрация играе ролята на „държавен език“ в рамките на православната християнска общност. Обикновените хора не са задължени да изучават официалния държавен език, османския турски, и рядко им се налага да го знаят. Това обаче не прави българския случай уникален или особено драматичен.
Съществуват множество паралели между положението на говорещата гръцки балканска буржоазия, оказваща погърчващо влияние сред българите, и социолингвистичната ситуация в Западна и Централна Европа. Г оворещата немски буржоазия в Чехия и Словения упражнява по-немчващо влияние; по подобен начин в Белгия френският се разпространява от франкофонската буржоазия сред нидерландски говорещото фламандско население на Фландрия. В тези страни Католическата църква не се държи по-различно от Патриаршията в Османската империя: тя поддържа върховенството на немския, съответно френския език по градовете и толерира, а понякога дори защитава употребата на местните езици сред селячеството, тъй като това и помага да удържа паството си в пътя към Бога. Съществува също така и сходство във формите на съпротива срещу „денационализацията“ на населението, сходство във формите на представянето и като „насадена“ от „чужденци“ и дори сходство в назоваването на участниците: терминът „гръкомани“ съответства на нвтЗкШап, както наричат немски говорещите словенци, и на/гатШЦот, както фламандските националисти заклеймяват френски говорещите фламандци в Белгия. Накратко, гледано от една по-широка европейска перспектива, „гръцкото робство“ започва да изглежда доста широко разпространен социален опит.
Дали „гръцкото робство“ е „исторически мит“ по начин, подобен на „турското робство“? Най-вероятно вече не. Ако четем български текстове от края на XIX в., ще останем с впечатлението, че по онова време „гръцкото робство“ се смята за точно толкова омразно, а понякога дори повече, колкото турското. Все пак, докато митологическите аспекти на „турското робство“ да са все още живи, тези на „гръцкото“ сега като че ли постепенно отмират. Вярно е, че образът на Патриаршията и на гръцката буржоазия като целенасочено работещи за превръщането на българите в гърци все още може да се открие в някои научни публикации. Това обаче се дължи по-скоро на силата на навика или на невежество, отколкото на твърдото придържане на съответния автор към митологическото възприемане на този аспект от българското национално минало. Днес поставянето под съмнение на твърдението, че Патриаршията наистина векове наред е водила политика по погърчването на българите, не се смята за чак такова посегателство срещу българската национална идентичност, каквото е поставянето под съмнение на политиката на Османската империя по потурчването на българите. Причините, поради които демитологизирането на „гръцкото робство“ вече не поражда толкова яростни страсти, заслужават по-задълбочено проучване. Тук ще се осмеля да посоча само две обстоятелства. Преди всичко, сред самите българи умерените дейци от църковното движение се радват на много по-малко преклонение, отколкото радикалните участници във въоръжената борба за национално освобождение. Затова и в българската историография се приема по-лесно поставянето под въпрос на негативното влияние на техните противници – гърци и „гръкомани“. На второ място, доколкото оцеляването на „исторически митове“ в огромна степен зависи от тяхната политическа релевантност, митът за „гръцкото робство“ постепенно отмира, когато, след 70-те години на XX в., българо-гръцките отношения започват да бележат постоянно положително развитие.
Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
Превод от английски Надежда Гълъбова

Първия Български Бутон за споделяне