Европа и кризата

Европа и кризата

dnevnik.bg
25 мар 2013
http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/03/25/2028503_evropa_i_krizata/?ref=id


Изказване на политолога Иван Кръстев по време на дискусията за кризата в Европа и ефектите й, организирана от Посолството на Испания в България, Центъра за либерални стратегии, Европейския съвет за външна политика, Кралския институт "Елкано" и Софийския университет "Св. Климент Охридски" миналата сряда. Препубликуваме текста от портала "Култура". Вътрешните заглавия са на редакцията. 
Eвропейският съюз, такъв какъвто го познаваме, вече не съществува. Въпросът не е в това какъв ще стане съюзът, въпросът е, че този ЕС, в който влязохме, вече го няма. Вече не функционира нито един от основните стълбове – нямам предвид само икономиката – през които се обяснява ЕС.

Първо, споменът за Втората световна война. Преди година бяха публикувани резултати от изследване на 14-16 годишни ученици в гимназиите в Германия. Оказа се, че една трета от тях не знае кой е Хитлер, а други 40 % мислят, че човешките права са били еднакво добре защитени във всички режими от 1933 г. досега. Това не означава, че в Германия има носталгия по фашизма, а означава, че историята е свършила, но не в смисъла на Фукуяма, а в смисъл, че има едно поколение, което няма отношение към тази история. Илюзия е да се мисли, че легитимността на ЕС може да бъде удържана през спомена за войната.

Второто, което е част от геополитическата ситуация, родила ЕС, е Студената война. Нея също я няма. Днес ЕС не може да има такъв  враг, какъвто представляваше за него Съветският съюз след 1949 г. Тоест Студената война също не може да реши нито един от проблемите, свързани с легитимността на ЕС.

Третият стълб е просперитетът. ЕС е едно изключително богато място, макар това да не важи за България. 60 % от европейците през 2012 г. обаче мислят, че децата им ще живеят по-зле от тях. От тази гледна точка проблемът не е в това как живееш сега, проблемът е в перспективата, така че този източник на легитимност също вече го няма.

Следващ източник на легитимност беше конвергенцията – тогава, когато по-бедните страни, влезли в ЕС, започват да се приближават към по-богатите. Това беше вярно допреди няколко години. Ако се окажат верни сегашните икономически прогнози за следващите десет години, ще се окаже, че, спрямо Германия, след десет години Гърция ще бъде точно толкова бедна, колкото е била в момента на своето влизане в ЕС.

Всички казват, че ЕС е елитен проект. Това е вярно. В момента обаче проблемът не е в това, че елитите са станали антиевропейски, а че те са загубили възможността си да контролират националните дебати. Това, че елитите имат съгласие за ЕС вече не означава много, тъй като

хората нямат никакво доверие на елитите
Ако погледнете социологическите проучвания, ще видите, че легитимността на ЕС има две напълно различни обяснения в северните и в южните страни. В Германия и Швеция, например, хората вярват на ЕС, защото вярват на своите правителства. В страни като България, Гърция или Италия хората не вярват на своите правителства и затова вярват на ЕС. Логиката е – ние не знаем какви са онези там, но не може да са по-лоши от нашите. Ако трябва да бъда честен, това започва да се променя – последната криза показа, че този тип отношениия също вече не функционира.

И накрая,

проблемът за социалната държава
Социалната държава е част от идентитета на ЕС и в това няма никакво съмнение. В момента обаче проблемът не е в това дали социалната държава е добра или лоша, а как може да бъде удържана тя при съществуването не просто на глобална конкуренция, а на голяма демографска промяна в Европа. Проблемът не е, че ние, европейците, ставаме все по-малко, проблемът е, че през 2040 г. 4% от населението на Европа ще бъдат хора над 80-годишна възраст. Европа е възрастна. Неслучайно във външнополитически план тя се държи като пенсионер.

Има разлика между пенсионирана сила и залязваща сила. Тук не става дума толкова за натиска на другите, колкото за твоето желание да те оставят на мира. В този смисъл е интересен анализът на един от големите немски социолози Волфганг Щарк, анализ, който идва по-скоро отляво, отколкото отдясно. През 60-те години, когато немската икономика произвежда растеж в рамките на 10-12 %, е имало достатъчно средства, за да може политиката да преразпределя. Първото нещо, което се случва, когато това приключва, е инфлацията. При инфлация най-силните групи – бизнесът и профсъюзите – успяват да компенсират себе си, а другите започват да поемат загубата. Това работи до 70-те години. Голямата криза на 70-те години създаде първо публичните дългове, а после публичният дълг беше намален и стана частен дълг, който пък просто беше национализиран преди 5 години.

Проблемът е, че в момента няма от кого да вземеш пари. Не можеш да вземеш пари от следващите поколения, защото това вече се е случило с натрупването на публичен дълг. Затова въпросът за социалната държава не е въпрос на идеологически избор, а въпрос за това какво правиш и как я удържаш. От друга страна, желанието за нейното запазване ще се засилва с демографската промяна. Колкото по-възрастен става един човек, толкова по-важно ще е за него каква ще бъде пенсията му. И хората на тази възраст ще бъдат хората, които гласуват в Европа.

Друг

резултат от кризата са новите деления, които се появяват
Много се говори за разделението между Франция и Германия. Моето наблюдение през последните години е, че Франция отпадна от позицията си на партньор на Германия в съуправлението на Европа. Появяват се други деления, които са много по-важни. Вътре в ЕС изчезна делението между Изток и Запад. Наблюдавам появата на поне четири нови големи деления. Ще спомена част от тях. Първото е между страните в еврозоната и страните извън еврозоната. Много често, когато кажат ЕС, немците, французите и испанците мислят за еврозоната. Това деление няма да е абсолютно, докато стратегически важни страни като Полша и Швеция продължават да бъдат извън еврозоната. Представете си обаче момента, в който Полша и Швеция влязат в еврозоната, а извън нея останат страни като Румъния, Унгария и България, особено ако междувременно Великобритания излезе от ЕС. Така че ако преди година се питахме кой ще влезе в ЕС, сега основното е кой ще излезе и големият проблем е, че можеш дори да излезеш, без да разбереш. Струва ми се, че това е част от проблема, който стои пред България.

Второто изключително важно деление е между страните-кредиторки и страните-длъжници. Основното, което Германия каза на Гърция, когато южната ни съседка поиска референдум, бе: "Вие искате да правите референдум за нашите пари". Това не е напълно нелегитимен аргумент. Не бива да се позволява превръщането на която и да е от страните в заложник. Това е проблемът с общата валута и съществуването на обща валута при отсъствието на обща политика.

Не мисля, че кризата може да бъде решена само с позитивна психология. Съществува изключително силна танденция към позитивна психология – ти си добре, когато си мислиш, че си добре. Това върши работа, но в определен мащаб и до определена степен. Може обаче да се стигне до сериозни ответни удари в момента,

когато хората решат, че им е отнето правото да кажат как се чувстват
В този смисъл България е изключително интересен пример. Ако Германия смята, че ЕС може да бъде преструктуриран по начина, по който тя предлага, една от причините за това е опитът на България. В продължение на 10-12 години България е наистина финансово стабилна страна с много нисък публичен дълг. Нещо повече, има голяма приемственост на икономическа политика при много висока политическа нестабилност. За последните 12 години България е сменила четири правителства, като е управлявана от леви и от десни, без да бъде променяна макроикономическата рамка. Основното послание на ЕС в момента е, че за да може да имате обща валута при отсъствието на обща политика, избирателите имат право да сменят правителствата, но нямат право да сменят политиката. Слабостта на тази ситуация е, че щом избирателите се почувстват нещастни, те започват да атакуват политическата система за всичко.

В България това се вижда много ясно – тъй като сте недоволни от сметките за ток, искате да смените конституцията. Изведнъж всеки конкретен проблем се превръща в проблем на политическата система като такава.

Как да излезем от кризата? Ако погледнем ЕС, ще видим, че едни страни са в криза, но други не. Нещо повече, кризата доведе до позитивни резултати в някои страни. От тази гледна точка основният проблем на всяка политика е, че има печеливши и губещи. Това е нещото, за което политиците забравиха да говорят. Това, че има печеливши и губещи, е  нормално, въпросът е как компенсираш губещите и как обясняваш на печелившите, че е в техен интерес това да се случи.

Ние продължаваме да мислим, че са възможни политики, при които всички печелят едновременно. Най-старата дефиниция на политиката обаче е – кой, какво, кога и как получава. Разбира се, че има печеливши и губещи. В ЕС това е още по-трудно, защото естественият модел на солидарност не съществува по начина, по който съществува в националната държава. Нещо повече, страните в ЕС нямат обща история, нямат и общ език. Големият проблем е да бъде предефинирано това "ние", така че да може ЕС да функционира. В момента в Европа има два напълно противоположни процеса, които се случват едновременно – много повече интеграция на институционално ниво (напълно съгласен съм, че в този смисъл банковият съюз е изключително успешна политика), но в същото време тече

ренационализация на два много важни ресурса: на човешкия сантимент и на финансовите потоци
Последните протести в България са първите от 25 години насам, на които не се издига европейско знаме, с изключение на това, което бе изгорено. Това е голямата разлика. В резултат на кризата 80% от финансовия поток беше ренационализиран. Честно казано, симпатизирам на идеята да бъде проведен референдум за национализацията на ЕРП-та. Смятам, че това е една изключително глупава идея, но е нормално демокрацията да функционира през негативния опит на хората. Само две години в България имаше реално реформаторско мнозинство на обществено ниво и това беше периодът 1997-1999г. , защото тогава хората помнеха хиперинфлацията.

Когато помниш какво лошо се е случило, си готов да подкрепиш една или друга политика. Ако обаче непрекъснато има една и съща политика, независимо кой е на власт, тогава не може да се осигури обществена подкрепа за тази политика. За жалост се оказахме в тази ситуация. От тази гледна точка политиката "няма друга алтернатива" – не е нито лява, нито дясна. Тя означава, че правя нещо, не защото мисля, че то е добрата политика, а, че го правя, защото не мога да правя нищо друго. Това не е убедително, особено ако хората не са щастливи от онова, което им се случва.

Сама по себе си финансовата стабилност не е нещо лошо. Проблемът обаче е, че финансовата стабилност не може да бъде цел, тя е инструмент. Финансовата стабилност в страна с високи доходи обикновено гарантира политическа стабилност.

Финансовата стабилност в бедна страна създава усещането за стагнация
Според мен логиката на Симеон Дянков, или поне това, което може да бъде реконструирано отвън, изглежда така – в ситуация, в която повечето европейски страни вървят към високи публични дългове, и в която има свободни капитали, се очаква тези капитали да отидат в страни, в които има финансова стабилност и ниски данъци. Тази логика е политически невярна.

Когато говорим за България, става дума за малък пазар, обграден от проблемни икономики, за икономика, която не може да погълне кой знае какви чужди инвестиции. Идеята за тотална финансова стабилност в ситуация на криза доведе до правителственото решение в началото на мандата на ГЕРБ да бъде забавено разплащането на парите на фирмите. Това обезкръви бизнес-сектора. Дянков смяташе, че този проблем ще бъде компенсиран вследствие на изключителната финансова стабилност и на ниските данъци, в резултат на което ще има голям приток на чужди инвестиции. Това не се случи и беше ясно, че няма да се случи, поради политическата и социална нестабилност в региона. Ако хората са на улицата, няма никакво значение какви са данъците.

Представете си чужд инвеститор, който вижда, че се пали сграда на друг чужд инвеститор, и се интересува какви са данъците. Това е безсмислено. Политическата и социална стабилност са основните предпоставки за приток на инвестиции. Финансовата стабилност не може да бъде самоцел, както и напомпването на пари в икономиката не означава непременно, че ще се стигне до растеж и отваряне на нови работни места. Сериозният разговор започва сега, защото макар да имаме много критики към ЕС,

извън съюза няма розова перспектива за България
Страната ни е толкова малка, че не може да води протекционистка политика. Освен това социалният проблем в България се решава главно с пари, които идват от хора, работещи навън.

За да промениш една страна, трябва да си готов да инвестираш страшно много време и политическа енергия, да си готов да се занимаваш с нещо. Ако през цялото време мислиш, че има повече сметка да излезеш от страната, отколкото да я промениш, винаги ще има недостиг на критична маса от хора. Сега сме в този критичен момент, в който има гражданска активност, но не е ясно накъде отива тя. Има тотално неприемане на политиците, в резултат на което нормалните хора много трудно решават да се занимават с политика, защото цената, която ще платят, е много висока.

Лесно ли е да решиш да влезеш в публичния живот, ако знаеш, че ще бъдеш атакуван, че каквото и да правиш, то ще бъде обяснявано с криминални схеми? Това води до негативна селекция. Ще завърша с една белгийска поговорка, която много обичам: "Когато си отидат отвратените, остават отвратителните".