Идеята за "реиндустриализация" някак приема за даденост, че сега промишленост няма, пък в някакъв минал период е имало. Също така се допуска, че през последните години се върви в обратната посока - т.е. значението на индустрията намалява.
Фактите показват обаче, че както вътрешните, така и чуждите инвестиции в индустрията бяха значителни дори по време на кредитния бум, свързван типично със строителство. Износът на стоки е нараснал 5-кратно за последните 15 години, а след кризата именно експортно насочените предприятия бяха единственият източник на растеж.
Ако гледаме структурата на добавената стойност, в България промишлеността е точно толкова важна, колкото и в Германия.
Така че не става въпрос за някаква изначално "сбъркана" структура на икономиката, а за това как да има по-голяма и по-ефективна индустрия. Безспорно, това ще означава повече заетост и по-високи доходи - още повече и най-вероятно, неконцентрирани само в София.
Този процес обаче ще следва пазарната логика, като, разбира се, създаваните от държавата условия в някои сектори ще са решаващи.
Ако анализираме последните развития, а и отчитайки факта, че България е част от общия европейски пазар (но и все по-отворена към Азия, Африка), потенциалът за инвестиции в електрониката, производството на части, оборудване и други подобни експортно ориентирани предприятия е голям. Глобалните корпорации търсят оптимизация на разходите и доставките и позицията на България е добра - освен ако не влошим данъчната си система и не създадем нова несигурност в политическата и съдебната система.
С други думи, у нас заводите за сглобяване на автомобили или телевизори ще са по-скоро изключение, но ще има множество производители, които доставят компонентите за тях. В облеклата шансът е да се разшири сегментът на висококачествени продукти, които не са толкова чувствителни към цената на труда.
Включването в международни вериги за добавена стойност ще е ключово и при мебелния бранш - например доставка на продукция от определен тип към световен бранд за целия европейски пазар.
Производството на храни и напитки е в по-голяма степен зависимо от ефективността на земеделието.
Освен това е нужна инфраструктура за връзка (или "клъстериране") между суровини - технологии - индустрия, така че да има конкурентоспособни производители. Ако държавата има роля, тя е да подкрепя и развива публично-частни партньорства в изграждането на аграрно-индустриални зони, свързани и с университети - когато това не може да стане само с участието на частния сектор.
Всъщност наличието на индустриални зони, в които всички формалности са разрешени, а инфраструктурата е изградена, предполага бърз инвестиционен процес (от намерение до старт на производството), като инвеститорът незабавно разполага машините и наема работниците.
Налагат се обаче сериозни промени в стимулите както на учениците, така и на управляващите университетите. На пазара на труда инвеститорите (тези, от които се очаква да "индустриализират") търсят машинни инженери, химици, агротехнолози и т.н. А България е сред страните в Европейския съюз с най-малко студенти в точните и "промишлените" науки.
Също така, залисани в изтъкването на важността на секторите с "висока добавена стойност", не трябва да забравяме и тези с "голяма добавена стойност". Конкретно в индустрията има два типа производства, които създават много стойност, доход и работни места. На първо място - добивът на подземни богатства. Нужни са повече проучвания, за да се знае като начало какво има и какво няма. След това обаче е нужна приятелска към инвеститорите и стриктна по отношение на екологичните изисквания политика.
На второ място идват редица преработвателни дейности, използващи много енергия (навремето бяха по-популярни като "тежка индустрия"). За да се развиват, е нужна евтина енергия - а това в дългосрочен план може да става само с конкуренция и диверсификация на доставките. А това включва и местен добив (например на газ) - когато е възможно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар