Големият хазарт на Ердоган

Джон  Хана
Foreign Policy през Mediapool, 17 май 2013

Нещо доста необичайно - вероятно дори историческо - е в ход в Турция. Премиерът на страната Реджеп Тайип Ердоган е участник в забележителна игра на политически зарове - акт на държавничество, амбиция и високомерие, до голяма степен без паралел на сегашната световна сцена. 

В едно и също време Ердоган изглежда е поел по път, който може да доведе не само до предефиниране на самото естество на съвременната турска нация-държава, но и до радикална ревизия на същинските принципи на националната сигурност на турската република.

Това как ще бъде изиграна тази игра със сигурност може да има много важни последствия за бъдещето на Турция, но също за региона на Близкия изток и дори за САЩ.

В центъра на играта на Ердоган са усилия за разрешаване на кюрдския проблем - хроничния, често пъти кръвопролитен конфликт, който раздира тъканта на турската държава още от създаването й преди 90 години.

Сега в дързък и рискован опит да разкъса този Гордиев възел Ердоган започна нов мирен процес, в който основен партньор му е не друг, а Абдуллах Йоджалан, омразният лидер на ПКК, който е в затвора на турския остров Имралъ от 1999 г.

Почитан от много (макар и не непременно от всички) кюрди, Йоджалан е винен от мнозинството турци, че е сеещ смърт враг на републиката, главатар терорист, чиито ръце са изцапани с кръвта на невинни.

След месеци на тайни преговори с шефа на разузнаването на Ердоган, Йоджалан огласи драматичен призив за прекратяване на огъня от затворническата си килия на 21 март, кюрдската Нова година. Бойците на ПКК бързо се съобразиха с нареждането на Йоджалан.

Примирието влезе в сила. И на 8 май няколкохилядните сили на ПКК в Турция обявиха, че официално са започнали изтеглянето си през границата към базите в планините на Иракски Кюрдистан - бавно отстъпване пеша, което предполагат, че ще бъде завършено до есента.

Отвъд примирието и изтелянето обаче подробностите за мирния процес между Ердоган и Йоджалан остават обгърнати в тайнственост. На определен етап, естествено, ПКК ще трябва също да се разоръжи и да разформирова бойните си части. Но в замяна на какво точно? Това е големият въпрос. Какво е обещал Ердоган?

Колко далеч е готов да стигне в търсене на решение? В момента никой освен самият Ердоган и неговият вътрешен кръг изглежда не знае.

Това, за което имаме известна представа, са отдавнашните искания на кюрдите. Освобождаването на хилядите, изпратени в затвора за връзки с ПКК. Амнистия за бойците на ПКК и реинтегрирането им в турското общество. И почти сигурно, освобождаването от затвора на самия Йоджалан и много вероятно, евентуално място за него в турския политически живот.

Нещо още по-важно, кюрдите искат да получат радикално и официално повишаване на статута им в турската държава. Те настояват за нова конституция, която да признава кюрдския народ наравно с турците като равноправен и съществен компонент на републиката.

Те искат правото да изразяват своята култура, включително да обучават децата си на кюрдски език. И най-малкото, искат да видят турската политика децентрализирана по начин, който ще позволи на кюрдските общини да упражняват неуточнена степен на контрол върху местните дела.

Много експерти за Турция, с които говорих, ми казаха, че това граничи с невъзможното - далеч отвъд това, което трафикът на турската политика би могъл да понесе. Някои смятат, че Ердоган се надценява лошо и е прекалено самонадеян в способността си да манипулира политическата система на Турция и да откупи кюрдските искания без да прави големи отстъпки.

Мнозина други виждат още по-голям цинизъм, пуснат в действие. Те не вярват, че Ердоган е сериозно ангажиран в мирен процес изобщо.

Факт е, че Ердоган може да има много важен личен интерес да си издейства благосклонността на кюрдите точно сега. Тъй като мандатът му като премиер е ограничен, широко известно е, че Ердоган би искал да бъде избран за президент на Турция през 2014 г., но само след като осигури нова конституция, която да предостави на президентството съществени нови правомощия, превръщайки го от сегашния предимно церемониален пост в превъзхождаща власт на турската политическа сцена.

Ако не като нов султан, Ердоган се вижда най-малкото като турския Де Гол, основателят на нещо, което на практика би било Втората турска република - а от върха той би служил два петгодишни мандата като президент, победоносно ще председателства през 2023 г. тържествата за стогодишнината на Турция и ще напише финалната глава от една забележителна политическа кариера, чието наследство към края на неговото двайсетгодишно владеене на върха на турската политика през 2024 г. би могло да бъде описано така: най-влиятелният и реформистки турски лидер след Ататюрк, ако ли не изобщо, както и една от най-важните фигури на 21 век.

Амбициите на Ердоган обаче срещат съществена съпротива в Турция - а включително, може би, и в неговата собствена партия - от страна на кръгове, особено разтревожени от това да дадат още по-голяма власт в ръцете на човек, чийто авторитарен рефлекс и ислямистка програма са добре подкрепени с факти през последното десетилетие.

Кюрдската подкрепа може да бъде от съществено значение както в парламента, така и на референдум за нова конституция, ако следва да бъдат реализирани по-широките стремежи за величие на Ердоган.

Експертите определено подцениха Ердоган преди. Малцина биха предсказали, че в рамките едва на няколко години той така коренно ще изтласка турската армия в отстъпление и ще пререже някога водещата й роля на краен арбитър на политическия курс на страната. Струва си да се отбележи и че що се отнася до това да опровергае експертите, Ердоган вече е доказвал нрава си, по кюрдския въпрос специално.

Само преди няколко години никой не би повярвал, че Турция ще се превърне от най-разпаления опонент на автономията на иракските кюрди в най-твърдия й защитник. И все пак, малко или много, това е ситуацията, която имаме днес.

Турската съпротива към кюрдските аспирации в Сирия също може бързо да премине по пътя на някогашната съпротива към кюрдските стремеж?? в Ирак и Ердоган би могъл отново да стигне до извода, че турските интереси са далеч по-добре обслужвани чрез усилия кюрдското движение да бъде впрегнато в полза на Турция вместо като се водят борби срещу него. Както и в Ирак, кюрдските територии в Сирия съдържат важни енергийни ресурси, до които турската бързо развиваща се, жадна за енергия икономика жадува да получи достъп.

При толкова високи очаквания обаче един неуспех на кюрдския мирен процес сега би се изразил в много засилено насилие и кръвопролитие, оставяйки Турция все по-уязвима към този тип етнически и сектантски конфликти, които вилнеят по границите й, особено в Сирия. Рискованата игра, според която веднъж освободен, не само в Ирак, но и в Турция и Сирия, джинът на кюрдския национализъм може успешно да бъде държан под чадъра на политическото и икономическото покровителство на Анкара, може да се окаже лоша грешка.

Ердоган може да завърши яхнал тигър, който в крайна сметка да изяде както него, така и Турция. Както и да завърши, едно нещо изглежда сигурно: гамбитът на Ердоган за разрешаване на кюрдския въпрос, както у дома, така и навън - вероятно ще има дълбоки последствия и за бъдещето на Турция, и за геополитиката, а може би дори и за географията, на Близкия изток.

* Авторът е сътрудник на блога на сп. "Форин полиси" – "Shadow government" и член на Фондацията за защита на демокрациите.