четвъртък, 11 април 2013 г.

Невидимите хора

В България има едни хора, които са невидими. Това са така наречените обикновени хора, които работят, плащат си данъците и сметките, не се водят „уязвими групи” (социалнослаби, пенсионери, безработни), нито „богати”, каквото и да означава това у нас. В класическия случай те щяха да са така наречената средна класа - гръбнакът на обществото и на икономиката. От тяхната дума щяха да зависят резултатите от изборите и решенията на управляващите. В българската реалност, обаче, те са невидими. Те никого не интересуват. Погледнете предизборните програми на партиите, чуйте какво обещават политиците от телевизора и на кого. Опитайте се да откриете себе си и приятелите си сред избирателите, към които се обръщат партиите. Дали ще се познаете?

Ще ви разкажа няколко кратки истории, съвсем истински. Само имената на героите са измислени, защото никой от тях не иска публичност и прекомерно внимание, те искат просто да работят и да живеят нормално.

Ина има фирма. Не е малка, не е и микро даже, а по собствените й думи е „ню-ню” – с трима души персонал, включително собственичката. Като чуе за увеличаване на минималната работна заплата, лошо й става. За нея това означава по-високи осигуровки, които и без това не са малки. Защото Ина не се ослушва, а си плаща навреме осигуровките. Наскоро разбира, обаче, че има начислени 4 стотинки лихва заради забавени осигуровки. И понеже въпросът е принципен, отива в НАП и пита защо има лихва, след като е наредила плащането (чрез интернет банкиране) навреме. Отговорът - може и да сте наредили на време, но банката да е забавила превода. Защо тогава лихвата е на мен, а не на банката, на която съм платила 70 ст за превода?!, ядосва се Ина. Пак по същия начин (чрез интернет банкиране) си платила и данъка на колата. Обаче каква полза, след като после трябвало да отиде на крака да си получи документа, който удостоверява плащането. Отгоре на всичко, ако поискаш бележка конкретно с цел годишен технически преглед или за продажба, удоволствието струва пет лева. Черешката на абсурда е, че всъщност по закон местните данъци не могат да се плащат по банков път, но защо такава възможност е дадена все още е мистерия. Но Ина не се отказва да се бори с административната леност на всички фронтове- вече е добре позната на служителите в данъчното и общината. Преди няколко години съкварталците й настояваха да се кандидатира за кмет,  защото успя да издейства главната улица в нейния квартал, на която е и детската градина и същевременно е основен маршрут на камиони, натоварени със строителни материали, да се мие всяка седмица. А последното миене било, по разкази на очевидци, по повод посещение на Тодор Живков.

Бюрокрацията и безмислената бумащина най-много й тежат. Фирмата на Ина се занимава, най-общо казано, с интелектуални продукти и използва всички възможности на съвременните технологии. Приема поръчки онлайн, включително от чужбина, а персоналът ги изпълнява също така дистанционно, без да има нужда хората да присъстват постоянно в офиса. Работи се 24/7, както е в частния бизнес. Обаче какво я интересува държавата това? Ина е длъжна да представи при проверка на компетентните органи график за работното време (на хартия), на който всеки служител се е подписал, че днес е дошъл на работа. Прави също годишен график за отпуски, попълва купища хартии за трудова медицина (и наистина праща служителите си на преглед).

Ина търси всякакви възможности и когато научава, че може да получи европейско финансиране за квалификация на персонала, веднага се заема да кандидатства. Оказва се, че за да получи три ваучера на обща стойност 2400 лева за обучение на тримата души персонал на фирмата, трябва да напише пълноценен проект по европейските стандарти, както си му е редът (който е писал проект, знае какво имам предвид)- с име на проекта, цели, дейности, мерки за реклама, които да популаризират, че дейността по проекта се финансира от ЕС, отчети и т.н. Търси контакт с една от обучаващите организации, регистрирани да извършват такава дейност, откъдето й казват, че те не се ангажират с проекти на стойност под 20 хиляди лева, защото бумащината е твърде много. По някои от програмите за финансиране фирмата на Ина изобщо не може да кандидатства, защото няма определен минимален брой служители. След като е така, пита Ина и струва ми се, основателно, защо тогава за такива като мен няма административни обклекчения -  по-малко бумащина, по-леки процедури? Защото в крайна сметка, трябва да имам и време да работя, нали? Ина има две деца, но не иска увеличаване на майчинството или детските добавки - иска чисти и топли детски градини, с висок здравен и хигиенен контрол, за да може да работи спокойно и да печели достатъчно.

Ваня има дъщеря с увреден слух. След имплантация на кохлеарен имплант, лекарите казват, че до година- две детето ще проговори. Но Ваня разбира, че децата, имплантирани в чужбина започват да чуват още с включването на импланта и проговарят до няколко месеца. Въпрос на настройки на процесора. Събира пари и я завежда в чужбина, където правят нужните настройки и детето проговаря след три месеца. Но настройките се правят периодично, така че семейството продължава да се бори, за да може да води детето първо на шест месеца, а сега веднъж годишно (Ваня работи в частна фирма срещу заплата около средната за страната). Когато я попитах не може ли да получи помощ от държавния фонд за лечение на деца, тя каза, че дори не е опитвала, защото има по-нуждаещи се семейства. Впоследствие на пазара се появява нов процесор, по –малък и по-качествен, Ваня естествено иска да смени стария. Оказва се, че само новоимплантираните деца имат право на безплатен процесор, при това от стария модел, а ако искат от новия, трябва да доплатят 9 000 лв. А деца с вече направена имплантация, които искат нов процесор просто защото е по-добър, следва да заплатят сумата от 21 000 лв. С помощта на приятели и добри хора Ваня все пак събира сумата. Освен това, държавата не отпуска средства за батерии и поддръжка на кохлеарните импланти, защото вече 10 години не се води спор дали кохлеарният имплант и процесорът са „помощно техническо средство“ или „медицинско изделие“. Ваня си плаща сама и рехабилитацията на детето, което всяка седмица посещава специален педагог и логопед. Отгоре на всичко, когато решава да запише дъщеря си в детска градина,  се сблъсква с цинизъм и ограниченост, трудни за възприемане. Аз какво съм виновна, че детето ви е глухо, чува Ваня от директорката на една градина. Но вместо да се откаже, тя прави пътека от градината до общината и обратно и в крайна сметка, побеждава. По време на протестите тази зима, когато се чу, че се обсъжда да бъдат опростени задълженията към софийската „Топлофикация”, ми се обади разгневена: Как може, аз спестявам, за да си плащам парното! Какво иска от държавата? Нищо, освен ред и законност. И всеки да си върши работата. За да може, примерно, човек да си продаде колата. Защото на Ваня не й се получава. Преди няколко години тя продава колата си, като надлежно обявява това в общината и КАТ. А после, година по-късно, получава снимка от КАТ, че с тази кола (все още нейна собственост) е извършено нарушение, в друг град. Пак отива в КАТ, показва необходимите документи и обяснява, че колата вече не е нейна. Оттам уверяват, че ще оправят нещата. Но на другата година получава нова снимка- на същата кола, в различен град, за ново нарушение. Оказва се, че ако новият собственик (или собственици, защото колата може да е препродадена) не са обявили притежанието си на возилото в съответната община, тя ще се води на Ваня до гроб. Защо този, който спазва правилата, винаги е прецакан, пита Ваня. И аз това се чудя.

Петър е научен работник. Специалността му е толкова тясна и толкова рядка, че в целия свят има едва неколцина като него. Канят го да чете лекции на престижни конгреси, многократно получава предложения за работа в чужбина. Но понеже не ги приема и остава да живее в България, се налага да работи допълнително, за да се прехранва. И всяка сутрин става в три, за да разкарва вестници по павилионите. После взима душ и започва официалната му битност на учен. Какво иска той? Иска научният труд да значи нещо повече от помпозни титли, които и без това вече се раздават на кантар. Иска по-ефективна работа на държавата по отношение на европейското финансиране, за да се усвоява по-добре, да има повече проекти и те да бъдат по-качествени. Иска да не му се налага да разнася вестници, а да се посвети на научната си работа, с която се занимава вече 30 години.

Разказах ви тези истории не защото вие не знаете подобни, напротив. Разказах ви ги, защото искам тези хора да станат героите в новините, да задават въпроси на политиците и да бъдат адресат на партийните обещания. Искам медиите да говорят за тези хора и на тези хора, вместо да ни потапят в боза от демагогия, политиканстване и сълзливост, обилно гарнирани с лъхащ на чесън хумор. Защото не искам и на тези избори тези хора да бъдат малцинство, чийто глас да бъде заглушен от купените, контролираните и манипулираните гласове.  Искам здравият разум и смисленият труд на тези хора да вдъхнат надежда на други, че „може, по-иначе може”. Може да осъзнаем, не просто като индивиди, а като общество, че единствено осъзнатите и целенасочени индивидуални усилия, ежедневни и постоянни, могат да доведат до реална промяна в живота ни. Да, тя няма да е бърза, но би могла да е трайна. И да, няма как да се спасим поединично, но можем да сме солидарни само ако споделяме общи ценности и споделяме (а не просто преразпределяме) усилията и отговорността. Може да искаме работа, вместо помощи; може да работим повече и по-добре, вместо да чакаме някой да направи чудо (за три дни); може да търсим правата си, вместо да се оплакваме. И вярвам, че единственият начин това да се случи е невидимите хора да станат видими. И да бъдат чути.

Първия Български Бутон за споделяне

Няма коментари: