Цената на страха

Примка

Обикновените хора се страхуват за хляба, а социално грамотните, граждански активните "будители" се разпиляха по разклоненията на платени проекти, пазарни ниши, пиарски акции и персонални пристрастия

Eми Барух, в."Сега"
24 Април 2013

Има само едно обяснение за този колкото стъписващ, толкова и смайващ резултат от социологическите проучвания, които не регистрират драматичен срив на доверието в партия ГЕРБ, и това е страхът: обикновен, битов, конкретен, попътен, неслучаен страх на обикновени, тревожни хора, които познават многоъгълника на разностранни зависимости между кмета, бирника, кварталния и пристава (особено ако последните са от ГЕРБ).



1.


Обикновените хора живеят на кредит, на изчерпани резерви, на "тефтер в бакалията", на пощенски запис от роднини, на подхвърлена поръчка, на притихнали очаквания, на отложени планове; живеят на ръба, вцепенени от страх пред еднопосочния полет отвъд. В малкия град те знаят коя е масата на попа, даскала и доктора, знаят каква е мизата на кадровика и знаят "какво направи той миналото лято". Обикновените хора броят всеки месец катинарите на затварящите се работилници и се боят. Вдишват уплах и издишват подчинение. (Така е в Добринище. Така е в Гоце Делчев, така е във Видин, така е в Малко Търново.) Всички те плащат цената на унижението, която калкулират с получени или отнети надници. Оглеждат се: идват избори, ослушват се и наивно вярват, че примката, която е увиснала над главите им, е спасително въже.



Страх!

Такава е България след "варварите" на Борисов и Цветанов (по Евгений Дайнов): територия, населена с протестиращи против сметките, които "бяха възприемани като хора, вярно, нещастни - но неориентирани, неуки, неполитични, неразумни..." (по Деян Кюранов). Къде обаче в целия този паноптикум се ситуират учените, политически грамотните и разумните? Защо не обясниха на неориентираните, неуките и неразумните, че преди протеста срещу цената на тока трябваше да протестират срещу "бирата на Мишо", срещу "Плод и зеленчука" на Цветанов и срещу уволнението на Мирослава?

Това е въпросът, който ме занимава, откакто България осъмна надвесена над урвата, зашеметена от един уж отникъде връхлетял ураган на политическото безсрамие, на простащината и на наглостта.

Осъмнахме... 23 години след онзи 7 юни, когато кънтящ от еуфория булевардът на изток от Орлов мост обещаваше възторжен възход на демократични сили, мъдрост, морал, солидарност. Обещаваше смелост, "синьо лято", свобода и простори.



2.

Страх...

Обикновените хора се страхуват за хляба. Спазвайки всички пропорции, трябва да признаем, че за същото се страхуват и "необикновените" - онези просветени умове, които познават генезиса на варварщината, и бяха на "ти" с главатарите; които наблюдаваха с погнуса, но безмълвно поръчковото позициониране на янеподобния слугинаж; които са в състояние да демистифицират пропагандата, защото са разположени на подходящо място в социалната пирамида и умеят да демаскират политическия кич и политическата пошлост.

Техният страх има друга структура - той е раболепен, вежлив, услужлив.

Той не е точно страх за хляба, а е страх за хайвера.

И за всички останали атрибути на просперитета, които създават комфорт и издават конформизъм.

Социално грамотните, граждански активните "будители" се разпиляха по разклоненията на платени проекти, пазарни ниши, пиарски акции и персонални пристрастия. Тяхната политическа полигамия и прозаична суета ги направи придатък на една процедурна протоколност по високите етажи на властта. Осигури им медийно присъствие и журналистически уют. Създаде се опасна мимикрия на интелектуално напрежение между "граждански неспокойните" (по Владислав Тодоров), кариерно отдадените и върхушката на властта и върху този разчупен релеф на платени обвързаности се случи поредното предателство на "елита" (журналистическия включително): най-подготвените негови представители не се опълчиха срещу арогантната алчност и безпросветното нахалство на новите властващи, не го назоваха, не го посочиха, не го преведоха, не се разграничиха.

Не бе извършено дори най-безобидното сваляне на маските в публичната полифония - обявяването на собствениците на медиите, така че аудиторията да се ориентира в обратите на екшъна "Виж кой говори".

3.

Освен че са много малко онези, които говорят, малко са и местата, където могат да говорят. Колко медии например анализираха уволнението на Мирослава Тодорова така, че на всички да им стане ясно, че този случай беше и продължава да бъде ясна индикация за критичния праг на тоталитарни похвати, достигнат от правителството на ГЕРБ? Че това е връх на политическото лицемерие, превърнато в стил на кабинета "Борисов"? Колко журналисти коментираха данните на фондация "Медийна демокрация", които потвърдиха, че миналата година Меглена Кунева - първият български еврокомисар, чиято професионална траектория създаде принадена стойност на България - е била обект на най-голяма атака от страна на купените жълти медии и че платената социология и платените подизпълнители на същия тандем продължават да търкалят валяк с компромати срещу нея.

Впрочем тези два факта са забележителни не толкова заради Борисов и Цветанов, а заради предпазливата дистанцираност на "интелектуалците" от темата; същите, които - за да не пропуснат следващия салонен валс, за да не изгубят симпатичната привилегия да са близо до местата, където се вземат решенията, извръщат поглед, изчисляват риска, подминават, премълчават. В това се състои подривната дейност на тяхната привидна дистанцираност. В това се изразява изгубената солидарност. (Имало ли я е някога?)

"Интелектуалците от зората на демокрацията са изчезнал вид. Дали залезът на демокрацията ще ги събуди, е друг въпрос" (по Владислав Тодоров).

Свободата е самотен избор. Бидейки част от критично малката група "просветени умове", които прекрасно осъзнават подлостите в българската публичност, родните интелектуалци единствени са в състояние да преведат обикновените хора през лабиринта на "варварите" и да им обяснят, че гласът е сила, а демокрацията е процес. Че никой не бива да ги превръща в болтове и крепежни елементи на чужда конструкция. Че всекидневието не е чернова на постоянно отлагащото се събуждане. Да го кажат ясно, почтено, национално отговорно. Без да изчисляват собствените си ползи в следващата политическа разстановка. "Работата на интелекта е да разбира какво става, а не какво не става", написа Стефан Попов. Работата на интелекта е и да назовава ставащото, добавям аз. За да не остават сами "на фронта" вече години наред нито Мирослава, нито Меглена, нито Галя. За да има последователи на самоотвержената отдаденост на тези три жени срещу цялата глутница мъже. За да не се отказват малцината, които създават "устойчиви работещи структури", в страна като България. Важно е: особено днес, когато стоим надвесени над урвата, зашеметени от уж отникъде връхлетял ураган на безсрамието, на арогантната простащината и на наглостта.