Борисов - тяло, в което не живее разум

След Командира, Класната, Царя и Свинаря дойде Крали Марко

Евгений Дайнов

     Бунтарят Евгений Дайнов прави  дисекция на Бойко-Борисовия провал във властта в най-новата си книга. „Варварите. Управлението на ГЕРБ 2009-2013 г.“ излиза с печата на издателство „Милениум“ и ще взриви книжния пазар на 18 април. Агенция Пик предлага откъс от горещото четиво на Дайнов:


     След неимоверното усилие за собственото си „озападняване” през втората половина на 90-те българското общество се свлича назад, към все по-примитивни форми на осмисляне на себе си и на своите цели. Част от това свличане е склонността на народа да мисли политиката в митологични категории.

     През 2001 година народът избира да прати в запаса „Командира”  (премиера Иван Костов) и „Класната” (председателя на парламента Екатерина Михайлова), идентифицирали се с усилието за превръщане на България в западна страна. На тяхно място народът избира „добрия Цар”, който няма да ги командва като Командир, нито да ги наставлява като Класна, а просто ще ги „оправи”.

     След разочарованието си от Царя, народът залитва в посока „свинаря Ивайло”, роля, поета през 2005 година от Волен Сидеров. Това преместване на съзнанието никак не е за подценяване. Единствената причина “Атака” да не влезе в парламента като втора-трета политическа сила през 2005 година е недостигът на време. Просто към момента на изборите недостатъчно избиратели знаят, че “Атака” съществува. При избори, проведени месец-два по-късно, резултатът би бил коренно различен.

     „Свинарят” обаче така и не поема властта и не се превръща в митична спасителна фигура. Затова тройната коалиция стартира с най-ниското доверие в историята и е толкова мразена в нейния край. В недоволството си срещу БСП, НДСВ и ДПС електоратът отново търси – и този път намира – митологична фигура. След Командира, Класната, Царя и Свинаря идва ред – ни повече, ни по-малко – на Крали Марко, олицетворяван от Бойко Борисов. До края на мандата си Борисов ще остане в рамките на митологичното съзнание.

     На 4 януари 2013 година, например, в сайта на агенция ПИК легендарният журналист Иван Гарелов ще отсече: „Сравнявахме те с Крали Марко, а ти се оказа бай Ганю”. А през пролетта на същата година, когато на бял свят излизат неопровержими документи за криминалното минало на премиера, медийното му обкръжение ще се мобилизира, за да го преопакова като Индже Войвода – бил разбойник, ама станал народен закрилник...

     От момента на появата си на публичната арена, в качеството си на секретар на МВР, Борисов придобива аурата на „народен герой”. Огромен, силен и небрежно облечен, той във всичко противостои на типичните представители на политическия елит. Застанали до него, те изглеждат дребни, криещи се зад костюмите и вратовръзките си, и зад витиевато-бюрократичния или „еврократския” си речник, който в очите на българите служи единствено за замъгляване и скриване на „истината”.

     Борисов е първият, който говори разбираемо – описва работата си с думи от всекидневния език на българите. Освен това Борисов е „земен”. В изредилите се преди него типажи единствено Желю Желев е такъв, но поради самоосъзнаването си като философ той не успява да скъси дистанцията с народа. В сравнение с всички предшестващи го типажи, Борисов е уникален. „Основният коз на премиера е в провала на българската демократична бутафория и в девалвацията на “елитарната” политика”, натъртва психиатърът Николай Михайлов пред в. Труд на 1.9.2012 г. „Властта на Борисов е комшийска власт. Власт на себеподобен. Тази илюзия е основният му коз. Разхожда се в телевизора като в заден двор. Не му е нужна линия на поведение, движи го инстинкт на демагог.”

     Отрицанието на онова, което в България минава за елитарност, е в основата на явлението „Бойко” – особено ако огледаме неговите предшественици на премиерския пост. Ако опишем Филип Димитров като „интелектуален”, Любен Беров като „стреснат”, Жан Виденов като „неразбиращ”, Иван Костов като „волеви”, Симеон като „добричък” и Сергей Станишев като „замаян”, описваме състояния, разполагащи се в душата и ума на съответния лидер. За разлика от всички тях, Бойко Борисов е... тяло.

     Най-малкото, изброените негови предшественици (освен Виденов) са написали поне по една книга. А Борисов си признава, че е прочел само една книга – приключенския детски роман на Карл Май „Винету”.

     „Бойко е мораториум на критическия разум, това трябва да се помни. Невъзможен е без тази подробност,” предупреждава д-р Михайлов.

     Цялата политическа философия на Борисов е в неговото тяло и в посланията, което то излъчва. Професор Ричард Темпест, културолог и политолог, роден от майка българка и баща англичанин, представя следния анализ на явлението във в. Преса от 14 май 2012 г., правейки паралели между Путин и Борисов:

     Подобно на Путин, Бойко Борисов има мощно физическо излъчване. Двамата лидери са телесно фрапантни, с атлетическа идентичност, която в голяма степен се дължи на връзката им със спорта. Те са много по-телоцентрични от повечето съвременни политици. Путиновото тяло доминира в руското политическо пространство, докато Путин доминира над своето тяло и начина, по което то се освещава от медиите. Същото важи за българския премиер... Двамата програматично излагат на показ физическото си Аз. И защо не? Бившият и сегашен руски президент е в най-добра физическа форма от всички мъже, управлявали някога Русия... По същия начин Борисов физически превъзхожда всички свои предшественици в България, както и лидерите на съседните страни.

     През есента на 2005 година именно „земните” и „телесни” качества на Борисов му гарантират избирането за кмет на София, въпреки слабото му представяне като секретар на МВР (останало в обществената памет с безпомощната реплика „Ние ги хващаме, те ги пускат...”). След първия тур на изборите, в. Стандарт на 1 ноември 2005 г. напипва основанията за успеха: „Българските избиратели получават главоболие от апаратния и нищо незначещ изказ, употребяван от мнозинството политически персони. Обратно на тях Борисов казва имената на проблемите на езика на улицата... Вижданията му са смес от популизъм и истина, изразени във форма, в която ги чуваме всеки ден по софийските улици. Генералът притежава политическа харизма, а директността, с която говори по различните обществени проблеми, се харесва на хората.”

     Към 2005-2009 година и българското общество, и неговият елит са се отказали от усилието да удържат България в европейско състояние – в Белия свят, по терминологията на Георг Краев. Затова няма нищо по-естествено от това някой силен и „земен” пришълец от Черната земя да бъде извикан, за да му бъде връчена властта.

     Този акт е окончателното легитимиране на „долницата” в живота на българския полис. С влизането си във властта Борисов вкарва цялата „долница” на Черната земя там, където се вземат важните за държавата решения.

     За тази опасност предупреждава още през 2005 година в. Стандарт в горецитираната статия: „Генералът, разбира се, носи и много недостатъци – милиционерския му подход към политиката и към проблемите в публичната сфера, пренебрежителното отношение към партиите, свободното цитиране на прякори на мутри и личните му познанства с повечето от героите на подземния свят...”

     Едно от първите неща, които Борисов прави като кмет, е да легитимира и чалгата. Часове преди началото на учебната 2006-7 година, кметът на София приема като стара приятелка сръбската чалга-звезда Цеца Величкович, вдовица на сръбския главорез Аркан. С това посрещане Борисов едновременно утвърждава две носещи греди на „долницата” – чалгата и главорязането. От своя страна Цеца се възхищава на неговото, разбира се, тяло.

     В. Стандарт публикува следния умилителен репортаж за срещата между двамата: „Цеца Величкович и Бойко Борисов се срещнаха в Столичната община и си говориха сладко близо 40 минути. Суперзвездата на Сърбия призна, че харесва силни мъже като софийския градоначалник...  Кметът й подари везана покривка и плакет на храм-паметника "Свети Александър Невски". Най обичам песента на Величкович "Забранен град", призна Борисов и обеща да я чуе на концерта й довечера на националния стадион "Васил Левски".”

     Борисов се налага като тяло, в което не живее разум. А такова тяло умее единствено да поглъща и изхвърля. В този смисъл Борисов е еманацията на чалгата, чието послание е изключване на разума и отдаване на телесните щения, тук, сега и веднага. Отложеното потребление и сублимираните телесни прищявки – двете неща, които според Вебер и Фройд са в основата на цивилизацията и на развитието – са зачеркнати от чалгата. Зачеркната, с други думи, е самата цивилизация. Обществото, прекланящо се пред телесността, си я получава като власт над себе си.

     През лятото на 2009 година именно силата, откровеността и простотата, която Борисов излъчва, убеждават избирателите да му връчат върховната власт в страната. Подкрепата идва не само от митологично разсъждаващото простолюдие, но и от голяма част от образованото – и особено проевропейското малцинство. То се надява, че насочена в правилна посока, неговата сила ще помете тържището, в което централната власт се е превърнала по времето на тройната коалиция.

     И мнозинството, и малцинството излъчват еднаква заръка към новия министър-председател – да върне реда и наложи справедливост. На образованите хора особено импонира непрестанното говорене на Борисов за ролята и отговорността на партиите. След почти десетилетие неглижиране и дискредитиране на партиите, това само по себе си звучи като заявка за връщане към проверени „западни” модели на управление.

През лятото на 2009-та коментаторите и анализаторите нямат никакво съмнение относно това, какъв точно мандат е получил Бойко Борисов. На 24 юли Антоний Гълъбов споделя с BulgariaNews:

…очакванията към Бойко Борисов и към кабинета му са… да бъде ремонтиран един повреден кораб, да бъдат коригирани изкривени неща, да бъде приведена в движение администрацията и да бъде гарантирана сигурността на хората. Това са очаквания по-скоро за възстановяване на нормалността, отколкото за постигане на неочаквано богатство за всички. Така че тази среда е по-скоро подпомагаща Бойко Борисов.

     Според германския журналист Детлеф Щайн, коментиращ първите 100 дни на Борисов пред Дойче веле на 4.11.2009, обществената заръка към Борисов е по-широка: „(Хората)очакват енергична борба срещу корупцията и организираната престъпност от една страна и постигане на европейски стандарт на живот от друга.” В крайна сметка обаче всички анализатори са съгласни със заключението на Гълъбов в горецитираното интервю: „Големият залог на управлението на Бойко Борисов е съхраняването на общественото доверие в това, че той наистина е агент на промяната и ще придвижи страната напред”.

Така изглежда обществената заръка към Борисов в разгара на лятото на 2009-та. Бидейки резултат от огромното обществено отвращение от тройната коалиция, тази заръка е широко подкрепена. За пръв път след Иван Костов български премиер получава реален мандат, за да възстанови разклатените основи на държавата и демокрацията и, паралелно с това, да рестартира дълго отлаганите реформи от „втората” вълна – такива, онасящи се до върховенство на закона, администрация, образование и здравеопазване.

     За няколко месеца изглежда, като че всичко това ще се случи. През първите сто дни на своето управление ГЕРБ и Борисов се радват на немислимите 77% обществено одобрение – очевидна гаранция, че колкото и трудни стъпки да предприеме Борисов в правилната посока, ще бъде подкрепян, както никой реформатор в България никога не е бил.

     Малко хора си представят, че цялата тази сила, събрана на едно място, няма да доведе поне до някакви позитивни резултати. И никой дори не допуска мисълта, че вместо да възстановява и реформира, управлението на Борисов ще бъде толкова унищожително, че към неговия край хората ще си спомнят за тройната коалиция като за някакви почти безобидни палавници. И че ще свалят именно него от власт – нещо, което не направиха с тройната коалиция.

     Единственото предупреждение идва отвън. „Бойко Борисов отдавна е влязъл в общественото съзнание като "силния мъж", пише германският дипломат и специалист по България Клаус Шрамайер за Дойче веле от 23.07.2009; и добавя: "Неговото свръх-самонадценяване е опасно. То може да доведе до авторитарна форма на управление."