събота, 25 октомври 2008 г.

"Сляпото петно" на Грийнспан - "Лос Анжелис Таймс"

Los Angelis Times
25.10.2008

Greenspan's blind spot

The former Fed chief didn't bank on human nature.
Tim Rutten
October 25, 2008
Alan Greenspan is surprised ... by human nature.

There was a kind of lion-in-winter quality to the testimony the former Federal Reserve Board chairman delivered to Congress on Thursday. Summoned before the House Oversight and Government Reform Committee, which is investigating the Wall Street meltdown, the onetime oracle of the global financial system told Chairman Henry A. Waxman (D-Beverly Hills):

"I made a mistake in presuming that the self-interests of organizations, specifically banks and others, were such as that they were best capable of protecting their own shareholders and their equity in the firms."

Greenspan, 82, who relinquished leadership of the Fed just two years ago, said the collapse of the sub-prime mortgage industry -- and the vast, mostly hidden trade in derivative financial instruments it spawned -- exposed a "flaw" in his categorical reliance on free markets.

Over the last two decades, fortunes have been made and lost parsing Greenspan's Delphic declarations, but there's a breathtaking example of ideological blindness embedded in that first sentence. Does Greenspan really believe that banks, brokerages, rating agencies and insurance companies act of their own accord? Even he has to understand that the people who run them decide how they respond, even to market forces.

There are no autonomic reflexes in finance. Did Greenspan really believe that the people in power, presented with a chance to make a killing, would put the interests of their institutions and stockholders ahead of their own?

Put aside for a second the fact that the former Fed chairman spent more than 20 years of his life as a disciple of the novelist-turned-barely-baked-philosopher Ayn Rand, whose concepts of "rational egoism" and "individualism" put the "R" in ruthless and have provided generations of gullible undergraduates an intellectual rationale for their lingering adolescent self-absorption. Has Greenspan lived through the same times the rest of America has recently experienced?

The idea of loyalty -- or of just a sort of reciprocal obligation, for that matter -- simply doesn't operate on Wall Street or much of anywhere in American business any more. The notion that CEOs and other executives would forgo a chance to enrich themselves to keep their institutions solvent or their stockholders' investment whole seems quaint in today's environment. That's true even when the executives' good conduct is supposedly guaranteed by an equity stake, as it is in investment banks.

What Greenspan and the rest of the aiders-and-abettors of Wall Street's greed spree don't want to admit is that there's something wrong in the economy and financial system that new regulations on trading and disclosure won't correct. Long before the financial system melted down, American business' share of the social compact melted completely away. The corrosion didn't begin at the top but at the bottom -- with the renunciation of any corporate loyalty toward working men and women. For nearly as long as Greenspan has hovered in the financial stratosphere, U.S. companies have been encouraged to treat their workers like any other "expense." Wall Street has rewarded -- indeed, lionized -- companies "tough enough" to treat workers like the electric bill. Presto! Layoffs became "cost management."

No one begrudges a company about to go out of business the right to cut payroll, but now nobody blinks when a CEO throws people out of work for an uptick in the stock price or to ease the service of ill-considered debt. It's been a long time since anyone who analyzes the economy has been willing to say that it's immoral for a profitable firm to deprive families of their income and health insurance, to strip hardworking men and women of labor's dignity.

"I did not forecast a significant decline [in the housing market] because we had never had a significant decline in prices," Greenspan told the committee, adding that the Fed's record of economic foresight remains unequaled. "We can try to do better, but forecasting ... never gets to the point where it's 100% accurate."

Perhaps only an economic education prepares a man to draw as his conclusion from catastrophe the gnomic declaration that fallible human beings are not infallible. Some things, however, are true 100% of the time: Societies in which the few are allowed to fatten themselves without limit on the labor of many are not just; they aren't even particularly productive for very long. Countries -- like companies -- that cling to notions that allow some to pursue their own interests by behaving indecently toward others come to bad ends.

There is no recovery from moral bankruptcy.

timothy.rutten@latimes.com

Първия Български Бутон за споделяне

Хедж фондовете - какво представляват и какво правят

New York Magazine
Apr 9, 2007

The Running of the Hedgehogs

Maybe you were hoping that hedge funds were another passing fad that you could safely ignore. Well, they are a fad, but they show no evidence of passing, and we are now living in the wildest, most unrestrained financial moment in recent history. So it’s time to stop faking it and figure out what it’s all about.


Illustration by Patrick Thomas

Not so long ago, the talk about hedge funds was all about their money—some guy you’d never heard of buying an $80 million piece of art or a $25 million teardown in Greenwich, Connecticut, or paying himself $1 billion for a single year’s work. It was a spectator sport, absurd but entertaining, to a degree. Then the talk started to get serious, like, were hedge funds artificially bidding up the price of oil? What about that deal where a single trader ripped through $6 billion on a bad hunch about natural-gas prices—should that concern more than just the pissed-off people who entrusted him with their money? Or those two little bouts of panic the market has suffered this year already: Are hedge funds the virus that’s going to make the markets keel over? Are they an evil cabal?

Questions like this now come up in casual conversation, but those conversations run out of steam fast because, though plenty of people fake it, few know much about hedge funds, other than that they made George Soros so rich he can influence world events and then everybody else wanted in. But as for what a hedge fund actually does—the only ones who know work at them, and they don’t talk about it. Plus you never see them anymore because they’re either in their caves or scuba-diving off Bora Bora.

But really, it’s time you understood them. As of March, by one estimate, there was a staggering $2 trillion invested in hedge funds worldwide, up nearly tenfold from 1999. Today, there are more than 9,000 hedge funds, 351 of which manage $1 billion or more. Traditional investment firms are bleeding talent to hedge funds, and there’s a lot of room left for this thing to run: A recent study by consulting firm Casey, Quirk and the Bank of New York predicts that institutional assets in hedge funds could nearly triple by 2010. Last year, the average hedge fund was just 5.3 years old.

Lesson one: Just what is a hedge fund?
It’s only a vehicle for investing, albeit one that happens to be less constrained than most. Your run-of-the-mill mutual fund, for example, buys stocks and bonds, and that’s pretty much it. Most are not even allowed to employ short selling, a way of betting that the price of a security will fall. Hedge funds can employ whatever investing tools they want, including leverage, the use of derivatives like options and futures, and short sales. The New York Times decided years ago to incessantly refer to hedge funds’ use of these instruments as “exotic and risky,” thereby adding to their aura of mystery. The funny thing: Practically all financial institutions use these “exotic” instruments.

There’s a much simpler way of putting it, offered by one of the industry’s luminaries. According to Cliff Asness of AQR Capital, “Hedge funds are investment pools that are relatively unconstrained in what they do. They are relatively unregulated (for now), charge very high fees, will not necessarily give you your money back when you want it, and will generally not tell you what they do. They are supposed to make money all the time, and when they fail at this, their investors redeem and go to someone else who has recently been making money. Every three or four years, they deliver a one-in-a-hundred-year flood.”

Although the origin of hedge funds dates back to Alfred Winslow Jones and the fifties, it wasn’t until the late sixties that the category became a recognizable seedling of its current state: a group of highly skilled traders catering to a very wealthy clientele willing to gamble to get humongous returns. The first true stars of the hedge-fund universe—people like Soros, Michael Steinhardt, and Bruce Kovner—were experts in commodities and currencies and figured out how to exploit inefficiencies in those markets. Because they raised money privately—largely from friends and business associates—they avoided most of the disclosure requirements of U.S. securities laws. That meant they didn’t have to explain to anybody how much money they had or what exactly they did with it. The deal, in effect, was this: Rich guys could gather up money from other rich guys without oversight, so long as they agreed not to utter a word to the general public that could be construed as “solicitation,” including “communication published in any newspaper, magazine, or similar media.” Not that there was any point in soliciting the public anyway. To get into a fund, you had to invest $2.5 million. Managers were expected to have their own money in the fund, an informal check against reckless risk-taking.

A mythology began to take shape.
People in the financial world became enamored of investing superheroes. Some deserved it: Soros almost broke the Bank of England by shorting the pound. As Soros’s reputation grew, so did his power as an investor. Julian Robertson’s Tiger Management was another legendary outfit that nobody wanted to bet against. Their $1 billion or $2 billion portfolios seem quaint today—like Mike Myers’s Dr. Evil demanding “one million dollars!” to not destroy the world—but their ballsy moves inspired imitators. Of course, the more people out there tried to copy the Soroses and the Robertsons, the less well it worked out. John H. Makin, a principal at Kovner’s Caxton Associates, puts it this way: “The extraordinarily high returns earned by hedge funds during their golden age in the eighties and early nineties were not too good to be true. They were just too good to be true for everyone.”

A hedge fund is a hedge fund is a hedge fund …
A persistent misconception in the general public is that all hedge funds act alike. Not true. On the one hand, you have the nerd brigade, with their fine-tuned software-driven investment strategies that are constantly refined by “rocket scientists”—Ph.D.’s who have decided they want more out of life (i.e., money) than the view from an ivory tower. They’re called “quants,” short for quantitative investors, and their current king is Long Island–based James Simons of Renaissance Technologies. He’s an academic at heart: Simons’s interview process is said to involve a presentation on some finding about the capital markets. At the opposite extreme, you have the table-pounding, executive-belittling activists such as Daniel Loeb of Third Point and Thomas Hudson of the imaginatively named Pirate Capital. (Argh! We be swashbuckling investors!) Tactics like theirs get the most press—and thus tend to define public perception of hedge funds—despite the fact that most hedge funds rely far more on brains than brawn. That said, some of the finest drama does come from public battles like that launched by Loeb on home-appliance maker Salton Inc., in which he claimed to have seen the company’s CEO “sipping chilled Gewürztraminer” at the U.S. Open on the company dime. (Real hedge-fund managers don’t drink German wine?)

In the popular imagination, a hedge-fund trader sits at a console that looks like it could launch a mission to Mars and spends his whole day making rapid-fire decisions about what to buy and sell. There are definitely people like this (Stevie Cohen of SAC Capital, for one), but most hedge-fund offices are a lot quieter. A typical long/short firm sets up its positions and then might spend days or weeks doing nothing more than seeing what happens to them. Maybe one afternoon, they’d really throw down and have a tweedy professor in to pitch an arcane finance theory. It can be really, really boring to work at a hedge fund.



A brief psychographic portrait:
According to a survey of 294 fund managers with a net worth of $30 million or more by Russ Alan Prince, the author of Fortune’s Fortress, 97 percent of hedge-fund managers see their portfolios as themselves personified. And here’s what else they think about: failure. Fifty-four percent of them say they suffer from the Icarus syndrome, a fear of flying too close to the sun and crashing to Earth. They also think about staring down the barrel of a gun: Almost three-quarters believe their wealth makes them a target of criminals. This is the life we can’t stop talking about? (Yes, it is. And here’s why: Three out of ten of us think the average hedge-fund pro makes more than $10 million a year. He doesn’t, but he might as well for how much we already hate him for it.)

Hedge funds sometimes get confused with private equity, the financial specialty that’s gotten the most ink these past few months. Private-equity investors like the Blackstone Group or KKR differ from your typical hedge fund in that they tend to take more long-term, controlling stakes in companies—often taking them private in the process—in hopes of doing some financial engineering that results in a huge windfall. The luminaries in private equity—men like Blackstone’s Stephen Schwarzman (he of the $3 million, Rod Stewart–entertained birthday party in February) and KKR’s Henry Kravis—are more a product of the pin-striped, backroom, cigar-smoking ethos than hedge-fund managers, who generally wear khakis at their trading desks and shrink from attention.

You can think of them as products of the yin and yang of Wall Street’s traditional powerhouses. Private-equity people are “people people”—their ranks full of former pros of the relationship-driven investment-banking side of the business. Hedge-fund people are much more likely to come from the trading side: quicker to draw, quicker to shoot, and not inclined to spend a whole lot of time discussing the thinking behind it all. “They measure their performance every day. They wonder, ‘If I buy this today, will I look stupid tomorrow?’ ” says a private-equity professional. “A private-equity guy is sitting there thinking, ‘What will the world look like in three to five years?’ ”

Both industries share an addiction to leverage, which is to say, borrowed money. They use it liberally to maximize the return of a good deal or a good trade. From the very beginning, in fact, hedge funds were premised on the notion that they could exploit minute profit-making opportunities by placing big leveraged bets. The “hedge” in hedge funds originally referred to the downside protection a fund would simultaneously employ by, yes, hedging. Typically, that would mean buying one stock and shorting another. While many hedge funds still employ actual hedging techniques, the practice has gone out of vogue. But leverage hasn’t, and that means big bets with little or no downside protection. In a word, risky.

And why are they so rich?
One thing hedge-funders uniformally agree on is that they are worth what they are paid. Running your own hedge fund is the fastest way to make a fortune known to man. The typical fee structure is known by the vernacular “2 & 20”—most funds take a 2 percent management fee and 20 percent of any profits. (Some take far more. James Simons, for example, charges a nominally obscene 5 & 44.) The result: A $1 billion fund posting a 30 percent return delivers a $78.8 million payday for its managers. A $1 billion fund posting a zero percent return can still spread around $20 million to its employees. The best managers do a lot better than breaking even, mind you, and as a result, a handful of hedge-fund kingpins take home more than $500 million in annual compensation. Although hedge-fund people tend not to advertise their wealth to the world, those in the community are hyperaware of who among them is hot and who is not. Consider that David Einhorn of Greenlight Capital, a widely respected manager, has lately been the talk of the hedge-fund town for his big losses in a subprime-lending stock. Hedge-funders go in for Schadenfreude as much as the next guy.

In a sign of hedge funds’ growing clout in other spheres, in late January, Senator Chuck Schumer called twenty or so of the top hedge-fund managers and invited them to the Upper East Side Italian restaurant Bottega del Vino. It was supposed to be a friendly chat—Schumer’s message was, you talk to us about what’s going on, and nobody has to worry about too much interference from regulators. It’s chilling to think of all that secret power assembled in one place, like the Cosa Nostra Apalachin summit in 1957. Attendees included Jim Chanos of Kynikos Capital, Rich Chilton of Chilton Investment Co., Stevie Cohen, Stanley Druckenmiller, Paul Tudor Jones II of Tudor Capital, and David Tepper of Appaloosa Management. The combined assets under management of those attending had to have been $200 billion.

Byron Wien, one of the most popular commentators in the history of Wall Street, left a cushy job at Morgan Stanley in 2005 in order to join Pequot Capital, a hedge fund, as chief investment strategist. He apparently wasn’t forced to take the industry’s vow of omertà. When asked to explain the staggering growth of late, he puts it quite simply: “One of the main reasons is that it became legitimate for institutions to invest. In the early days, you signed up in a dark alley with a flashlight. Today, a typical institutional portfolio now has about 15 to 25 percent in such alternative investments.”

There’s no need for flashlights anymore, but the industry still has its critics, who voice everything from concern about leverage and lemminglike rushes that could threaten the stability of global markets to disgust at the astronomical fee arrangements. No less an authority than Warren Buffett has accused the industry of selling hokum, calling the typical compensation structure a “grotesque arrangement.” But whom did Business Week suggest as “the next Warren Buffett”? That would be Eddie Lampert, a hedge-fund manager.

The big are getting colossal.
A year ago, there were only four $20 billion–plus outfits; now, there are seven—JPMorgan, Goldman, Bridgewater Associates, D.E. Shaw, Farallon Capital, Renaissance Technologies, and Och-Ziff Capital. The first U.S. hedge fund to offer its stock to the public, Fortress, gained 67.6 percent on its first day of trading. There will be more firms taking that path.



They’re suffering from wandering eyes.
Among the big players, it is now almost impossible to find a pure hedge fund—meaning one that sticks to a specific investing style or niche. When you have so much money to invest, you can be forced out of your own specialty, lest you end up trading with yourself. SAC Capital just joined KKR, for example, in a $3.8 billion bid for an education company. Some funds are going so far as to invest in the movies.

They’re searching for a needle in a very large haystack.
Ask any hedge-fund manager, and he will tell you that the easy money has already been made, and there are no “obvious trades” sitting around. A recent report by the European firm Dresdner Kleinwort points out that if 4 percent of assets under management go to fees, and another 4 to 5 percent is spent on trading commissions and interest, hedge funds would need to pull in 20 percent annually to justify their costs. That forces them to take ever greater risks.

The club is no longer taking in as many new members.
Believe it or not, it’s harder to start a hedge fund now than it was a few years ago. According to Hedge Fund Research, in 2006, 1,518 hedge funds launched, compared with 2,073 in 2005. Robert Merton, a Nobel Prize–winning economist, couldn’t raise enough to launch a fund last year and abandoned his effort. Not that it can’t be done if you have the right team and a prior track record. Don Morgan, the former head of high yield at MacKay Shields, left in 2006 to found Brigade Capital. Because of non-hire agreements, he waited a year to launch a long/short credit-focused hedge fund so that most of his former team could join him. The result: At a time when you need at least $100 million in committed investor funds as table stakes, Brigade earned a seat at the table on day one.

Obscene fees are becoming … wait for it … even more obscene.
Hedge funds are one of those unlikely industries where the newcomers charge more than old hands. In one sense, this is crazy: The most lopsided arrangement in finance—you win, I win/you lose, I win—is getting even more perverse in its tilt. But it can’t go on forever, can it? It’s likely that fees will come down if only because of competition itself, but it won’t be anytime soon. At least not while institutional investors continue to throw money at this bandwagon. Cliff Asness of AQR Capital puts it this way: “We often hear in hedge-fund circles that institutions are coming to the hedge-fund world, so fees must fall, as institutions are fee-sensitive. Can this be the world’s first example of predicting that massive demand for a product will lower fees?”

The government is getting nosy.
In 2004, the SEC required hedge funds to register with the agency, which was kind of like getting 19-year-olds to register for the draft. It didn’t have any immediate consequences, but it could lead to something serious. The courts then threw that rule out, and regulatory talk died down until the Connecticut-based fund Amaranth lost about $6 billion on natural-gas futures last year. It’s died down yet again, but is only one meltdown or scandal from flaring back up. All the big hedge funds have bulked up their lobbying budgets of late.

Investment banks are morphing into hedge funds.
If you can’t beat ’em, join ’em, right? More and more, Goldman Sachs and its ilk are making their money from proprietary trading, which means, simply, the managing of their own assets rather than, say, yours. These operations now dwarf many traditional investment-banking practices, like mergers and acquisitions. Goldman Sachs produces hedge-funders like the Dominican Republic produces shortstops. About one in five of the world’s top hedge-fund managers used to work at Goldman. So, hedge funds really are something of a cabal.

Given hedge funds’ uneven performance of late, why has the flood of money not tapered off?
Well, for one, the appetite for risk among investors seems to be at some kind of historical high. But paradoxially, it’s also a desire for downside protection. The popularity of hedge funds still has a lot to do with how they performed five years ago. Seriously. During the bear market of 2000 to 2002, when the market fell 40 percent following the dot-com collapse, the average hedge fund didn’t lose money. With severe losses still fresh in their memories, pension-fund managers and other institutional investors are perfectly happy to shave a little off the top for that kind of downside protection. The question is in how many funds it still exists.



The limelight awaits.
Many successful managers are doing what anyone with a newfound fortune does: trying to get close to political power (via donations) or the social elite (via philanthropy and art-world involvement). Marc Lasry of Avenue Capital recently hired Chelsea Clinton as an analyst.

And now for the doomsday scenario.
The only year that assets under management declined in the history of hedge funds was in 1994. Why? Rising interest rates and the digestion of the massive growth of the previous few years. Sounds familiar, doesn’t it? A sharp spike in interest rates could be devastating to an industry that relies so heavily on borrowed money. Citadel, for example, had balance-sheet leverage of 11.5x last year—meaning it had borrowed more than eleven times more money than it actually had at the time, ballooning its gross-asset exposure to some $150 billion. This level of leverage adds tremendous risk. One prominent hedge-fund manager told me that any single hedge fund, other than three he could think of, could blow up and not really have any effect on the broader markets. But if one of the three did—and he named Citadel in that group—then the dominoes could start to tumble.

So, in the end, when someone blurts out, “Hedge funds are a venal get-rich scheme that we’ll all end up paying for,” should you nod solemnly like you agree? No, don’t do that. Try instead to crib the argument of an actual hedge-fund manager: “The proliferation of hedge funds has both decreased volatility in the market and increased the long-term risk of a systematic collapse. In the first case, it’s because hedge funds are more nimble than traditional long-only funds and can swoop in and correct market mispricings before they can get extreme. But it also means opportunities become fewer. And because hedge funds need good returns through the cycle, this reduced opportunity forces them to take more and more risk, increasing their exposure to risky investments, which, in the long term, will increase the likelihood of a systematic panic in the market.” In their report, the Dresdner Kleinwort analysts had their own term for just such a panic; they called “the great unwind.” You’ll know when it happens because in addition to dire headlines and more histrionics than usual on CNBC, the value of your Manhattan apartment will suddenly drop by half.

Don’t worry too much, though.
While the Dresdner analysts termed the likelihood of it inevitable, they concede that it’s not exactly predictable. Which means that it will happen, but it could be tomorrow or it could be in 100 years, when all of Manhattan will be underwater and your apartment won’t be worth anything anyway.

Първия Български Бутон за споделяне

понеделник, 20 октомври 2008 г.

Дедоларизацията на световната икономика - една стара и несбъднала се (засега?) прогноза

Статия преди пъовече от година, но според мен интересна и сега, включитебно и с несбъдналите й се прогнози. Дедоларизацията на световната икономика не се случва исега, в разгара на кризата, което само по себе си е място за въпроси и размисъл.

Гудбай, доллар – заключение

Ежедневный журнал, 20.09.2007 г. Максим Блант

Оговорюсь сразу, никаких леденящих кровь ужасов в виде краха мировой финансовой системы, роста числа самоубийств и террористических атак обманутых долларовых вкладчиков, в этой колонке не будет. Обойдется, скорее всего, без потрясений глобального масштаба, хотя и они возможны – вероятность всегда есть, даже если она ничтожна.

Речь пойдет о процессе, который вот уже некоторое время идет, а сейчас ускорится еще больше – о дедолларизации мировой экономики. О постепенном превращении американской валюты из мировых денег, обеспечивающих львиную долю международных расчетов и валютных резервов, в просто валюту просто страны с очень большой (но уже не самой большой, если брать в расчет Евросоюз) экономикой.

Во вторник американские денежные власти, похоже, сделали свой выбор. Агрессивное снижение базовой и дисконтной ставок — на 0,5% каждая — можно расценивать как собственноручные официальные подписи Бена Бернанке сотоварищи под отказом от политики сильного доллара. Попытка предотвратить кризис, вызванный перегревом рынка субстандартных ипотечных кредитов и рынка недвижимости в США, при помощи удешевления кредита и накачки экономики дешевыми деньгами, может привести только к надуванию новых пузырей, причем не только в США, но и по всему миру – от Шанхая до Квебека. Что еще хуже, собственно американских проблем выбранная тактика может и не решить. Задолженность нефинансового сектора уже почти вчетверо превышает размеры ВВП, причем львиная доля этого долга – 30 триллионов долларов по состоянию на конец прошлого года — приходится на домохозяйства.

Рефинансировать долги, наращивая при этом потребление, чтобы обеспечить экономический рост, становится все сложнее, какие бы льготные условия кредитования ни предлагали банки и денежные власти. Рано или поздно эта задача окончательно станет невыполнимой, даже если ФРС снизит ставку до нулевого уровня. Еще более серьезная проблема заключается в том, что финансировать постоянно растущий торговый дефицит, переваливший в прошлом году за 760 миллиардов долларов, можно лишь за счет притока иностранных инвестиций. Однако для того, чтобы инвестировать в падающую валюту нужно обладать очень специальным складом ума, либо быть Народным банком Китая, который, держа 70% своих золотовалютных резервов (около 1,4 триллиона долларов) в американской валюте — не хочет допустить ее обвала. Собственно развитие событий на валютных рынках сейчас и зависит именно от Народного банка Китая, ЕЦБ, Банка Японии, других Центробанков. Только они могут проводить интервенции с целью не допустить резкого ослабления доллара, поскольку у ФРС нет достаточных валютных резервов, чтобы гарантировать устойчивость национальной валюты. Именно ЕЦБ и НБК становятся центрами принятия решений, активно действующей силой. Очевидно, что ни рушить, ни пытаться законсервировать рушащуюся систему, в основе которой лежит доллар, они не будут. Так что постепенная, плавная дедолларизация мировой экономики в ближайшие годы будет одной из основных глобальных тенденций.

Возникает вопрос, есть ли альтернатива доллару. Бывший председатель ФРС — человек с непререкаемым авторитетом в финансовом мире — Алан Гринспен не исключает, что в какой-то момент этой альтернативой может стать евро. В более отдаленной перспективе такой валютой все шансы имеет стать юань. Однако очевидно, что когда функцию мировых денег выполняет валюта одной страны или группы стран, рано или поздно возникает конфликт интересов между потребностями экономики этой страны и потребностями мировой экономики. Бывший российский министр экономики, научный руководитель Высшей школы экономики Евгений Ясин оптимальным считает создание на базе МВФ наднационального эмиссионного центра, который будет руководствоваться жесткими критериями и исходить при принятии решений из общемировых тенденций.

Първия Български Бутон за споделяне

събота, 18 октомври 2008 г.

Румен Аврамов за фундаменталните причини за финансовата криза

Капитал бр.41, 10.10.2008


Какво доведе до кризата на финансовите пазари

ПАНИКАТА '07

Румен Аврамов*


По силата на странна нумерология значими исторически събития се случват в сякаш "белязани" години. За политиката такива изглеждат завършващите на 89: английската революция приключва през 1689, френската започва през 1789, а Берлинската стена падна през 1989. Последните драми в световната икономика, изглежда, са на път да утвърдят нещо подобно и в стопанското развитие. Като начало на текущата дълбока финансова криза ще се запомни август 2007 г., когато се проявиха първите остри симптоми на онова, което се развихря днес. А 2007 г. е точно столетие след знаменитата паника от 1907 г., оставила дългосрочни следи в Америка и извън нея.

Именно от паниката през 1907 г. тръгва Гари Гортън** (Yale School of Management), за да разнищи генезиса и спукването на мехура с ипотечните кредити в САЩ. Паралелите са в общите принципи и движещи сили на отделените със сто години катаклизми, а новото идва от неимоверно усъвършенстваното финансово инженерство в условията на глобални пазари. Изследването е образцово епидемиологично проучване - то идентифицира източниците на заразата, носителите и веригата на нейното разпространение, рисковото поведение и замъгляващите диагнозата обстоятелства.

Статията припомня забравения парадокс, че нискостандартни ипотечни облигации (subprime) се вписват в мащабна социална цел и дългосрочна национална стратегия. Те са насърчавана иновация, бодро обявявана в течение на десетилетие като пазарно решение на проблема за достъп до жилищно кредитиране на семействата с ниски доходи. Важен елемент обаче са държавно гарантираните банки Freddie Mac и Fannie Mae, поддържащи силна лобистка мрежа в Конгреса. И както често се случва със социалните начинания, резултатът е тъкмо обратният.

Всичко започна така…

Акцентът на Гортън е върху уникалността на "токсичните" облигации, притежаващи непознати за останалите дългови инструменти характеристики. Подобно на пирамиди те функционират само в една посока - когато цената на активите, срещу които са емитирани (придобитите жилища), расте. Противоположната тенденция е гибелна и обратът от началото на 2007 г. води колапса. Част от обяснението на тази откровена ирационалност е във факта, че след Великата депресия американският пазар не помни спад в цените на жилищата.

Технически подробности очертават как в конструкцията информацията тече асиметрично и в крайна сметка източниците на риск се размиват. На "входа" несигурността е очевидно по-голяма, доколкото става дума за ипотеки на длъжници с ниски доходи, с неясна кредитна история и с неустановено поведение. Кредиторът е склонен да отпусне пари на подобен тип клиенти единствено защото договорът предвижда рязко покачване на лихвата след 2-3 години и превръщането й от фиксирана в плаваща, санкциите за предплащане са високи и (при презумпцията за растящи цени) подновяването на ипотеката е практически неизбежно.

В следващите звена от веригата, за да разхвърлят риска, ипотечните кредитори издават облигации, чиято архитектура е определена като "невъобразима". Тя отново почива изцяло върху розови очаквания за възходяща динамика на цените. По-нататък, около по-доходоносните (рискови) облигации и траншове от тях израстват множество производни инструменти и структури, които да работят с тях. Същевременно връзката между крайната инвестиция и експозицията към нестандартните ипотечни кредити е заметена, както и яснотата относно мястото и величината на свързания с тях риск.

Колко е рискът

Едва с въвеждането през януари 2006 г. на синтетичен индекс за кошница от облигации рискът започва да се търгува ликвидно чрез кредитни инструменти и се появява пазарна оценка за реалната стойност на книжата. Резкият спад на индекса в началото на 2007 г. показва усещането на пазара за предстояща буря в сектора, но локацията на риска остава неясна. Така тръгва паниката, отключена от страх от загуби, чиито размер и огнища са неизвестни. Рефинансирането на ипотечните заеми рязко спира, пазарите са парализирани и престават да формират смислени цени, никой не иска да търгува с партньори, чиято експозиция към несигурни активи не е известна, ликвидността пресъхва, репо сделките секват. Първите жертви са най-активните в този бизнес структури като хедж фондове и специално създадени платформи.

Днес ядро в посредничеството между спестявания и инвестиции вече не са традиционните банки, а много по-гъвкавия (и слабо контролиран) капиталов пазар. Интерпретирайки причините за паниката, Гортън не поставя под съмнение постиженията в управлението на риска, превърнали през последния четвърт век класическото банкиране в "свят на задбалансови инструменти и деривати". Опасностите според автора идват от конкретния дизайн на subprime и от механизма им на прехвърляне по веригата, които са силно чувствителни към цените на определен актив и следователно многократно по-податливи към образуването на балони.

Но така или иначе новият ред е създал продукт, при който рискът е глобално разпръснат по непрозрачен начин. Именно в този пробив е същината на проблема. Паниката от 2007 г. показа, че няма сигурни залози в кредитирането. Финансовите активи, използвани в по-сложните схеми, се оказват без стойност при криза. В тяхната комплексност се губи информация, иновации и непрозрачност вървят ръка за ръка. За паралели Гортън се връща към 1907, но би могъл да извлече същите изводи и от други епизоди като експанзията от 20-те години на ХХ век.

Два въпроса възникват при всяка криза - длъжникът или кредиторът е "виновният" и знаел ли някой какво се твори. В случая няма съмнение, че отговорността клони към кредитора. Макар длъжниците да слагат своя подпис, думата е за неинформирано поведение на финансово невежа публика (допирана от "лесните пари" на Фед) и за заслепение на банките, хищно усвояващи девствен сегмент от пазара. Както показва историята, продължителните еуфории приспиват сетивата за риск. Що се отнася до втория въпрос, със сигурност в курса са били поне рейтинговите агенции, строили изтънчените модели. Със или без умисъл те компенсират отсъстващата пазарна информация с подвеждаща, като тук става дума за конфликт на интереси, пред който българските прецеденти са детска играчка.

Кризите раждат пориви на регулиране, а породените от него разходи дават тласък на следващ кръг финансови иновации. Случващото се пред очите ни показва, че пазарът не е идиличната игра по строго разписани правила, а напротив - постоянен стремеж те да бъдат заобиколени. Събитията, коментирани в статията, са вече минало и през последните седмици мястото на "изгубения риск" стана съвършено ясно - то бе маркирано от последователния крах на институции, оказал се в известен смисъл по-зрелищен и разрушителен от срутванията на 11 септември 2001. На фона на днешната политическа и интелектуална безпомощност несъмнено ще се появят нови схеми за намеса, ще се слагат пранги на по-свободните сектори. Но да се обявява смъртта на пазара е преждевременно. Много от промените са необратими, породени в частност от самия възход на технологиите. Защото, както посочва Гортън, "предприемачите винаги намират формата и мястото да поемат риск".


*Румен Аврамов е програмен директор на Центъра за либерални стратегии

**Gary Gorton. The Panic of 2007. NBER Working Paper Series, WP 14358, September 2008

Първия Български Бутон за споделяне

петък, 17 октомври 2008 г.

Кредитът у нас поскъпва и става все по-оскъден

Нещо се мъти на финансовия пазар, властите мълчат...

Money.bg

Кредитът у нас поскъпва и става все по-оскъден

Последна редакция: 17.10.2008, 16:49

Автор: Николай Киров

Днес в Лондон междубанковата лихва Либор, по която банките си обменят овърнайт кредити в долари, падна до най-ниското си ниво от 4 години насам, според Асоциацията на британските банкери.

Цената на краткосрочните заеми се понижи с 27 базисни пункта, до 1.67 на сто, което е най-ниското ниво от септември 2004. Либорът по тримесечните междубанкови заеми в долари намаля с 8 базисни пункта, до 4.42 на сто.

Вчера лихвеният процент, при който банките в отдават една на друга тримесечни кредити в евро падна с 8 базисни пункта до 5.09 на сто, според Европейската банкова асоциация.

В същото време в България еднодневните междубанкови кредити поскъпнаха вчера с 0.13 на сто, до 6.24%, показаха данните на БНБ. Така индексът Leonia, който отразява реално сключените сделки на междубанковия пазар у нас за овърнайт заеми в лева, не спира да се покачва. Ръстът му от началото на годината е 1.73 процентни пункта.

Може да се каже, че инвеститорите вече оценяват риска за България като твърде висок, а европейските финансови компании, чиято собственост са повечето от българските банки, са фокусирани върху собствените си проблеми, свързани с недостига на ликвидност, което ще доведе до ограничаване на потока от свежи капитали за дъщерните им дружества.

В четвъртък, след края на Европейския съвет в Брюксел, министър-председателят Сергей Станишев заяви, че кабинетът има готовност за опериране със задължителните минимални банкови резерви и намаляването им с 4 процентни пункта, така и за стимулиране на кредитирането чрез възможността за пренасочване на фискален ресурс към конкретни финансови институции.

На пръв поглед в условията на валутен борд и бюджетен излишък българската държава може да гарантира ликвидност на българските банки, след като лихвите на междубанковия пазар започнаха да се покачват усилено в последните два дни.

Но бюджетният излишък вече е разпределен, а чисто монетарният механизъм на понижение на основния лихвен процент не може да бъде приложен заради валутния борд. При паричния съвет правителството не може да разполага, както да речем САЩ и еврозоната, с валутните си резерви за подпомагане на финансовата система.

Основният лихвен процент у нас се определя на база на средната доходност, постигната на първичните аукциони за тримесечни ДЦК, което в условията на криза ще доведе до покачване на лихвата, в момент когато, за да се стимулира икономическата активност, тя трябва да се намалява.

В момента резервите на банките в БНБ възлизат на 6.3 милиарда лева. Нетните чуждестранни активи у нас възлизат на 18.3 милиарда лева към 31 август, от които 12.9 милиарда лева са деноминирани в евро и има възможност голяма част от тях да бъдат изтеглени от банките майки, които под натиска на кризата ограничават дейността си в периферията, за да гарантират максимална ликвидност на централите си. Още повече, те се понижават с бърз темп - 6.3% на годишна база, както съобщи БНБ на 24 септември.

Търговският дефицит на България е достигнал 5.748 милиарда евро за първите осем месеца на 2008 година, като основна причина за покачването му е поскъпването на енергийните суровини, внасяни от Русия и Украйна. Дефицитът по текуща сметка на България отбеляза 42% ръст на годишна база.

Общият баланс на паричния поток за първите осем месеца на 2008 г. е положителен, в размер на 2.42 милиарда евро, спрямо 1.65 милиарда евро към края на август 2007 г. но това е главно резултат от увеличението на заемите на българските компании от чужбина, които са нараснали с 4.29 милиарда евро.

В същото време правителството изтегля средства от компаниите и гражданите, като последният му ход беше увеличението на цената на природния газ с 23.89% от 1 октомври, с което повишението в цената за цялата 2008 г. става почти 65%.

Нека обобщим: в сегашния момент България разполага с недостъпен бюджетен излишък, парите се изземват от населението, търговският кредит поскъпва и се очаква намаление на чуждестранните финансови ресурси в страната. Или това е някаква сложна стратегия на кабинета да изпусне парата на прегряващата икономика - или кредитна криза.

Първия Български Бутон за споделяне

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Обама - на правилната страна на историята

Mediapool

Според проучванията на СиЕнЕн през цялото време от оттеглянето на Хилари Клинтън досега, с изключение на десетина дни след дебюта на Сара Пейлин, Барак Обама води пред Джон Маккейн с няколко пункта. Кризата на Уолстрийт в средата на септември наистина помогна на сенатора от Илинойс да получи преднина и в някои републикански райони и да се разсее "ефектът Пейлин”.

Но Обама има предимството, че е на правилната страна на историята. След повече от четвърт век дерегулация на икономиката и социално разслояване десният крак отиде много напред и равновесието на тялото се наруши. Време е левият да го догони. В това обаче няма нищо тревожно за българските и европейските антикомунисти.

Разколебано доверие

Пазарният капитализъм има нужда от правила и прозрачност. В последните години с премахването на много от правилата – с дерегулацията (или "саморегулацията”) на Уолстрийт и намаляването на прозрачността на финансовите институции – се стигна до ексцеси в рискуването на чужди пари за краткосрочни финансови облаги. Със срутването на имотната пирамида доверието в институциите се разколеба и стана необходимо държавата да спасява финансовата система – нещо невиждано след 30-те години на миналия век.

Доверието е основата на развитата икономика – не само "алчността и страха”. Алчност и страх не липсват никъде – и в България, и в Хаити и Сомалия, но не навсякъде е възникнала американската публична корпорация.

Увеличи се и социалното неравенство до равнището от 1929 г. Сега във фокуса на вниманието са безбожните бонуси на ръководителите на банкрутиралите фирми. Доайени на капитализма като топ-инвеститора Уорън Бафет и класика на науката за управлението Питър Дракър предупреждаваха, че възнаграждението на президента на компанията не бива да надвишава това на средния им работник повече от 25 пъти, в противен случай вреди на морала.

През 2007 г. това съотношение беше средно 344 пъти.

Голям проблем и е структурата на възнаграждението, която стимулираше краткосрочните финансови резултати и поощряваше безразсъдния риск.

Не е само това. Въпреки растящата производителност, реалните доходи на средната класа отдавна не растат – за разлика от времето на следвоенния бум (1947-73 г.), когато се увеличаваха с 2.7% годишно. След 1970-те години домакинствата бяха принудени да привличат нови и нови ресурси, за да поддържат растежа на благосъстоянието си – жените масово тръгнаха на работа, повече хора започнаха да работят на повече от едно място, повече часове в годината, задлъжняваше се – разчиташе се на кредитни карти и за всекидневни разходи, харчеше се авансово растящата (доскоро) стойност на семейното жилище в една или друга форма, най-често с рефинансиране на ипотеки и харчене на излишъка за текущи разходи.

Това помогна и за сгромолясването на имотната пирамида. Един милион американци загубиха домовете си, най-малко още един милион са застрашени, 12 милиона домакинства имат повече дългове, отколкото струват обезценените им имоти.

Изоставане в здравеопазването

Здравеопазването се превърна в централен проблем за средната класа. Американската медицина и фармация са водещи в света, но общественото здравеопазване в САЩ, поради неефективното си управление, дава по-лоши резултати от западноевропейското. При това разходите за здравеопазване на глава в "либералните” САЩ са значително (до над 2 пъти!) по-високи от "социалистическите” Германия, Франция, Великобритания, Канада (като част от БВП разходите в САЩ нараснаха от 5.2% в 1960 до 16% в 2005 г.).

Но средната продължителност на живота в САЩ е по-ниска от западна Европа. През Втората световна война белите американци били видимо по-високи на ръст от европейците, но сега не е така. Докато ръстът на отделния човек зависи главно от гените му, то средният ръст на популацията се дължи най-вече на храненето и здравеопазването. Липсата на всеобщо здравно осигуряване е едната от причините за изоставането. Неефективното управление на частните застрахователни организации е друга причина.

Проблемите се катализират взаимно

Промяната на климата с разрушителните урагани и наводнения, остаряването на инфраструктурата, изградена от държавата от 30-те до 50-те години на 20 век, деиндустриализацията на цели региони, структурните проблеми – загубата на високоплатени работни места, зависимостта от вноса на енергия, търговският дефицит, бюджетният дефицит (при Клинтън имаше 700 милиарда долара излишък)... ясно е за все повече американци, че проблемите се дължат и на лоша политика.

Да не говорим за кризата на училището, забавянето в развитието на технологиите, видимо в енергетиката, в агонията на автомобилния сектор, държавните спънки пред научните изследвания (стволовите клетки) – те очевидно се дължат на лоша политика.

Проблемите се катализират взаимно: кризата в училището принуди много американски семейства да купят къщи, които не могат да си позволят, за да живеят в по-скъпи райони с по-добри училища.

След 11 септември 2001 светът беше обзет от дълбока симпатия към САЩ. За няколко години обаче администрацията на Буш направи невъзможното – никога авторитетът на Америка в света не е бил така разклатен.

Нужда от промяна

Ясно е, че има нужда от сериозна промяна – и Обама, заслужено или не, все повече я символизира. Маккейн с апелите си за дерегулация и намаляване на данъците за корпорациите сякаш се бори с гравитацията. Американците – повече от половината в началото на октомври – го виждат като двойник на Буш. А неодобрението на Буш е 76%.

Хората помнят, че Маккейн три пъти в последните години гласува за приватизацията на държавното пенсионно осигуряване, която Буш искаше да хвърли в "казиното" Уолстрийт и следователно да сподели съдбата на пенсионните планове и спестяванията за университет за децата на милиони американци в последния месец. Помнят, че Маккейн гласува за закона, усложняващ банкрута, който насърчи банките да пробутват повече "хищнически заеми” на неплатежоспособни клиенти.

New Deal

Промяната – New Deal, както често я наричат по аналогия с политиката на Ф. Д. Рузвелт за реформи в 30-те и 40-те години на миналия век – няма да засегне основите на пазарния капитализъм.

Провали се не свободната пазарна икономика, а "саморегулацията” на Уолстрийт, наложена от републиканското мнозинство в Конгреса и Буш през последните десетина години. Приказките за края на Уолстрийт са силно преувеличени. По- алчните и хазартни организации ще се претопят в по-разумните, които ще излязат от кризата по-големи и силни.

Американската и световната икономика няма да минат в бъдеще без услугите на институции като "Голдман Сакс". Макар преструктурирани като банкови холдинги и подложени на по-педантична регулация, те ще продължават да помагат на най-предприемчивите и най-големите да се снабдяват с капитал при по-изгодни условия и по-експедитивно от търговските банки, да инвестират, да се разплащат, да се съветват за сливания и придобиване на други компании.

Ще продължават да инвестират по- изгодно активите на големите инвеститори – правителствата, общините, застрахователите, пенсионните фондове, университетите и фондациите.

Чуждите държавни ръководители ще продължават да идват първо в Ню Йорк да вечерят с президента на "Голдман Сакс", после във Вашингтон да се срещнат с президента на САЩ.

Няма основания да се отрича планът за икономическа стабилизация по идеологически съображения. Планът е надпартиен – цели да предотврати катастрофата на икономиката, а не само на Уолстрийт – катастрофа не като Голямата депресия от 1930-те години, защото сега Америка е друга, а по-скоро като японската от 1990-те години – и досега японският борсов индекс е под една трета от равнището си в 1989 г.

Като всяка сериозна криза в историята на САЩ, и тази изважда наяве най-добрите черти на американците – политическа зрялост, умереност, решителност и предприемчивост. Дебатите по плана ни показаха най-доброто от американската политическа система и култура. Високото равнище на политическия диалог (въпреки Пейлин), способността на политиците да откликват бързо на настроенията на избирателите, държавническата им отговорност да изберат националния пред партийния интерес.

Америка скоро ще се завърне

Но това е само началото. Спасението на икономиката е в постоянното обновление на технологиите, изпреварващо темповете на изнасяне на рутинните производства в по-бедните страни. Изчерпването на изкопаемите горива, недостига на други ресурси, глобалното затопляне – какви по-добри предизвикателства за американската изобретателност и предприемчивост? Ще видим нови инвестиционни бумове като доткомовския в 1990-те години – в новите енергии, генното инженерство, нанотехнологиите...

Те ще са по-конструктивни от имотната пирамида на 2000-те, която ще остане като срамен епизод в историята – времето, когато вместо да строят железници, автомобили или глобалната информационна мрежа, американците забогатяваха, като си препродаваха едни на други все по-излишно големи и ресурсоемки къщи, съсипващи все повече земя и вода, купуваха все по-прахоснически автомобили, физиците измисляха нови хитроумни финансови инструменти вместо нови технологии. Главен износ на страната стана дългът; Америка закриваше работни места, за да заема милиарди долари от Китай, които да дава на петролните шейхове, за да унищожава природата у дома.

Няма съмнение, че Америка скоро ще се завърне.

*Редакцията на Mediapool е готова да публикува и други гледни точки за кризата в Америка и президентските избори


Първия Български Бутон за споделяне