Румен Аврамов за късата памет на пазарите и декадентските метафори

Брой 44 (2527), 16 декември 2008 г.

Румен Аврамов за късата памет на пазарите и декадентските метафори

- Защо при сегашната криза постоянно се правят паралели с 1929 г.?

- Причината е, че депресията от 1929 - 1933 г. остава в обществената памет като абсолютната нула в икономиката. Оттогава нататък мащабът на всяка криза започна да се отмерва от това начало на скалата, като след войната тази съпоставка стана почти задължително и автоматично упражнение.

Но днешната криза има и една съвсем лична връзка с Великата депресия. В предишното си (академично) битие председателят на американския Федерален резерв (ФЕД) Бен Бернанке беше един от хората, които я познават най-добре, дълго се е занимавал с нея, изследвал я е отвсякъде. Той допринесе за утвърждаване на научния консенсус, че основната грешка на Федералния резерв през 1929 г. е в неговата твърда рестриктивна парична политика, в нежеланието му да спасява банките. Това днес е общо място, а Бернанке сега изглежда обсебен от желанието да приложи в буквалния смисъл изводите от 30-те години - действа като че ли, за да докаже, че е усвоил урока по анти-депресия, че прави точно обратното на предшествениците си, че знае и избягва техните грешки. Той някак попадна точно на място в ситуацията и мисля, че стечението на обстоятелствата, че начело на Федералния резерв от близо четири години е именно този човек, донякъде улесни и ускори решенията, по-безболезнено ги насочи в посоката, която взеха.

Иначе разликата между 1929 г. и днес е, разбира се, огромна. Тогава паричната политика все още робуваше на догмите и принудите на „недоубития‛ златен еталон, който вече не съществуваше в класическия си вид отпреди Първата война, но продължаваше да определя мисленето и действията на водещите централни банки. Сега те са в известен смисъл доста по-свободни. Има и ред други различия. През 30-те години във водещите държави доминираше индустрията с присъщия й масов пролетарият, докато днес живеем в икономика на услугите. Съвременните финансови инструменти са много по-сложни, отколкото преди осем десетилетия. Между войните беше заплашена световната монетарна система, а сега тя не е под въпрос: началото на 30-те е изпълнено с безплодни монетарни конференции и трябваше да дойде краят на войната, за да се изработи новия, Бретън-Уудския монетарен ред.

- Вие как се отнасяте към следваната днес политика?

- С опасения, защото в момента се действа първосигнално, без много мисъл за последствията. От централните банки и от бюджетите се наливат пари в нечувани количества. След проповядвано близо три десетилетия финансово въздържание това е стряскащо, особено когато управляващите съвсем открито признават, че за момента не се интересуват от последиците нито за държавния дълг, нито за паричната маса. Сега има само една позивна: инжектираме пари дотогава, докато пазарите се успокоят, и поемаме държавен дълг, докато има банка (а и всякаква друга достатъчно голяма заплашена финансова институция), която поиска средства, за да бъде спасявана... Който иска, ще получи.

- Това няма ли да доведе до хиперинфлация?

- В момента не тя е на дневен ред. Кризата е толкова всеобхватна, толкова синхронна в Европа, Америка и Япония, че на пръв поглед и на първо време провеждането на такава политика без риск да се изпадне в неудобна изолация с вредни макроикономически ефекти изглежда напълно възможно. След войната почти всяка криза (освен тази в средата на 70-те) беше малко или много дефазирана - има я някъде, другаде малко позакъснява, в трети център даже прескача. Сега обаче глобализацията направи така, че за всички стана очевидно как проблемът изпълзя от епицентъра, за да инфектира финансовата система и да я удари едновременно и навсякъде по света.

А погледнато чисто технически, Федералният резерв и останалите емисионни банки просто раздават заеми на търговските и (косвено) на разширяващ се кръг други институции. Въпросът е, че това става срещу все по-лоши и нискокачествени активи. Ако условията за рефинансиране на банките в нормални условия са стриктни, то сега бариерите падат една след друга и търговските банки получават пари от ФЕД срещу все по-боклучави обезпечения. Защото, ако той се придържа към установените правила и раздава само срещу много добри активи, просто няма да има на кого да даде.

- А какво следва от това? Че тези, които сега получават, никога няма да върнат парите?

- Тогава стигаме до най-вулгарно печатане на пари.

- Но това наливане на пари не е ли в същата безотговорна логика на действие, която доведе до кризата?

- Не е същото. Кризата дойде от непремереното поемане на рискове, от - както великолепно обясни Венцислав Антонов във вашия вестник – изграждането на колосална дългова пирамида без капиталова база. Това е в известен смисъл капитализъм без капитал, където доходите на мениджърите растат при минимизиране на капитала, върху който стъпват; където някогашната духовна и ценностна „протестантска‛ връзка с капитала се губи и изглежда все по-архаична. Честото връщането към Маркс тези дни е до голяма степен модно, позьорско или повърхностно, но мисля, че за случая е особено удачно да си спомним термина му „фиктивен капитал‛.

Естествено, ситуацията не възникна от нищото. А за да се случи случващото се, много спомогна американската централна банка, която създаде подходящите условия. Защото след 11 септември 2001 г. тя трябваше да успокоява икономиката, заплашена да се вкочани от ужас, както политиците и населението. Оттам тръгна политиката на ФЕД на лесни пари. Оправданието беше, че Америка „влиза във война‛, държавата имаше нужда от финансиране при възможно най-евтини условия. Тя не ги получаваше с телефонно обаждане от Белия дом до Федералния резерв, но такова беше общото настроение и логиката на събитията. Трябваше да има ниски лихви вътре в страната и достатъчно мощни капиталови потоци отвън, т.е. най-вече от Китай, който инвестира в американския дълг.

Когато обаче днес чуваме Алън Грийнспън небрежно да казва, че той не си е представял нещата така – това просто не може да бъде прието за вярно. Грийнспън ще остане с ефектната декадентска метафора за „ирационалната пищност‛ (irrational exuberance‛) на пазарите, но не и с обезвреждането на миазмите и соковете от този отровен цъфтеж. А какво се случва всеки път, когато той избуи, е напълно известно – разказвали са го мнозина, като описаната от Чарлз Киндълбъргър история на финансовите мании, паники и кризи е класика, достигнала (пряко или косвено) до всеки икономист.

В такива моменти икономическите актьори охотно се впускат в играта, забравят за риска, заслепяват се. Отдавна е добре описано как те започват да проспиват рисковете. При това не (само) от зла умисъл. При еуфория просто няма как да не поемеш все по-голям риск, защото конкурентът до теб така и така ще го поеме и не те оставя да бъдеш много по-предпазлив. Ако не си като него, излизаш от пазара. А от другата страна е натискът на клиентите. През последните 15 години условията позволяваха на американците да живеят все по-пристрастено на кредит и да взимат ипотечни заеми, без да мислят много-много за бъдещето. Особено бедните, подстрекавани от популистка държавна жилищна политика и от нейните финансови творения. Процесът е двустранен – хората са лъгани, но те искат да бъдат лъгани.

Обстановката в подобни моменти е толкова благосклонна към риска, че неусетно забранените неща започват да стават позволени. Съвършено типичен е случаят с френския трейдър Жером Кервиел, който в края на миналата година причини загуби от няколко милиарда на Сосиете Женерал. Когато казусът се поразплете, се видя как цялата верига от началници над Кервиел с лекота е пропускала грубите му нарушения на подробно разписаните правилници за управление на риска.

- А когато се случи провалът на Енрон, това не стресна ли никого?

- Стресна, но то беше през 2000 г., по време на предишния цикъл. Икономическото време се отмерва от особени и обособени повтарящи се единици, каквито са циклите. В тях се случва серия от сходни събития, но всеки един има и свой облик. Пукането на балона с интернет компаниите и счетоводните манипулации на Енрон бяха свързани колкото с неотменни черти на всеки подем, толкова и със специфични – неоснователно приемани за уникални - подробности от тогавашния пейзаж.

Това ми дава повод да поясня, че циклите са едно от най-подробно описваните, расфасовани и разграфени явления в икономиката. В Англия те са грижливо документирани от 1825 г. насам. За обяснението им има, разбира се, конкуриращи се теории и изобщо икономическата мисъл до голяма степен се е развивала под формата на алтернативни обяснения на цикъла. Но между войните - и особено след Втората световна война - беше изградена работеща система, която следи стотици динамични редове и показатели. Някои от тях са изпреварващи и предсказват наближаване на кризата (не и дълбочината й), други са синхронни с нея, трети изостават. В САЩ периодично се събира т.нар. Комитет по бизнес циклите - частна организация, съставена от академични икономисти извън правителството, които въз основа на съвкупността от данни официално датира кога са започнали и кога завършили всяка криза и подем. На 28 ноември т.г. Комитетът постанови - това ще остане в аналите - че Америка е влязла в настоящата криза през декември 2007 г.

Циклите, впрочем, биват всякакви – къси, дълги, свръхдълги. В края на 20-те години Николай Кондратиев първи заговори за около петдесетгодишни цикли. Хипотезата му е теоретично много привлекателна, но емпирично е рано да бъде проверена. Икономистите осъзнават регулярността на „обикновените‛ цикли някъде през 60-те години на ХІХ век, едва след като са преживени 4-5 от тях. Четири или пет Кондратиеви вълни обаче биха обхванали над двеста години, а разполагаме със сравнително надеждна и сравнима статистика (с големи напъни) за не повече от 150. Марксизмът така и не успя да преглътне Кондратиевата теория, а самият той беше разстрелян при чистките от 1938 г. Идеолозите някак си можеха да спекулират, че десетгодишните цикли ще стават все по-разрушителни, но нямаше как да признаят, че в дългото време капитализмът ще има сили да расте отново всеки четвърт век.

Всъщност, след войната истински мрачно десетилетие са единствено 70-те години. В средата му избухна дълбоката криза от 1973 - 1975 г., свързана с петролния шок, а в края дойде кризата през 1981 - 1982 г., когато Председателят на Федералния резерв Пол Волкър реши, че единственият начин да се пребори с инфлацията е да предизвика рецесия, която да смъкне цените и да пречупи очакванията за бъдещето им повишение.

Лихвите се качиха до тавана, кризата продължи близо година и половина и – благодарение и на прилагани по-късно политики - инфлацията бе изгонена от дневния ред на най-острите проблеми в течение на над 25 години. След 1982 г. Америка е преживяла само две кризи. Едната през 1990 - 1991 г. и втората (неоснователно я свързвате с Енрон) през 2001 г.

- Тази от 1991 г. в резултат на какво е? Нали винаги има някакъв детонатор...

- Колкото и ярки събития да се случват, кризите са предизвикани не от видими детонатори, а от естествения ход на развитие на пазарите. През 1991 г. събитията протекоха на фона на проблеми на ипотечния пазар, пак потушавани с много пари на данъкоплатците. Ликвидирането на бакиите около огромните конфликти на интереси и корупция в заемно-спестовните дружества, които бяха финансирали прекомерните ипотечни кредити от средата на 80-те години, струваше около 3% от американския брутен вътрешен продукт. Но и през 1991 г., и през 2001 г. кризите бяха плитки в сравнение с това, което се преживява днес.

Така че в една дълга перспектива се вижда как в САЩ четвърт век (от 1982 г. до 2007 г.) животът изглежда доста красив. През 90-те те преживяха най-дългия икономически подем от края на войната - точно 120 месеца! Последваха още 6-7 – по някогашния български израз - „тлъсти години‛, а преди това, през 60-те, Америка вече беше минала през подем от 106 месеца... И през тези успешни периоди неизменно се появяваха твърдения, че икономическият цикъл е „изгладен‛, че се е превърнал в достатъчно добре управляем процес.

- Откъде идва тази увереност?

- От късата памет на пазарите. Когато 25 години не си имал големи катаклизми, цяло едно поколение не познава и няма личен опит с дълбоки кризи. В такава атмосфера се губи чувствителност към предупрежденията, често те просто не могат да бъдат чути. Но от средата на 2007 г. и най-вече от последния септември насам атмосферата е коренно променена - сега пък се чуват само катастрофичните прокоби и опасността е да се заглушат някои позитивни сигнали.

- А кои са позитивните сигнали?

- Всеки симптом, който дава основание да се мисли, че кризата няма да бъде толкова дълбока, колкото се говори. Класическият начин за преценка е как се движи БВП. През депресията в САЩ той пада с 30%. Преди двайсетина години, в зората на прехода, в България преживяхме подобно, че и по-голямо свиване. През 1996 и 1997 г. имаме минус 11 и минус 7%. Тези числа дават някаква представа за това кое е дълбоко, кое не. На техния фон всяка рецесия около нулата или от минус 2-3% е от значително по-нисък порядък.

- А ако се стигне до минус 50%?

- Не вярвам, че в САЩ (още по-малко в България) ще се върнем до стандартите от 30-те години, но затова пък може да се пребивава дълго в ситуация на креене. Всъщност стопанството търпи грамадни натоварвания, то е преживявало на всякакъв опън - военни разрушения или прегрявания, колосални инфлации и други стопански патологии. Но и при тях икономиката не изчезва, а само се трансформира. Най-често тя губи монетарните си форми, за да се превърне в непарична, да отстъпи на бартера, преди да се появят нови пари...

Да си спомним края на 1996 и началото на 1997 г., когато левът практически изчезна и в единствен твърд мащаб се превърна доларът; когато всеки бягаше от хартийките и - както някога беше казал Кирил Христов - се страхуваше от (вече не за) парите си. Тогава икономиката премина в друго агрегатно състояние.

- Вярно ли е това, което твърдят може би оптимистите, а може би реалистите, че валутният борд е наш плюс в ситуацията?

- Вярно е. Най-простото сравнение е между България и Румъния, където няма паричен съвет. Под напрежение са и двете страни, но при внимателен поглед макроикономическата ситуация там е по-чуплива, отколкото тук. В Румъния съществува риск по външния държавен дълг, който при нас отсъства, бюджетът й е много по-разстроен, отколкото в България... Въпросът обаче е, че малките и незабележими държави трудно успяват да капитализират преимуществата си. Отдалече трябва да се гледа под лупа, за да се проявят плюсовете им, а инвеститорите, рейтинговите агенции, журналистите и прочие подобни имат склонност да работят с по-груби форми и по-общи етикети. България попада сред „развиващите се пазари‛, тя най-често е пакетирана с балтийските държави и с Румъния, при което различията се изтриват и по-скоро негативите се наслагват над позитивите. Така е, когато си, както казва Венци Антонов, „страна без значение, управлявана от хора без значение‛.

- Това, че сме в борд, няма ли да е пречка пред държавата да може да подпомага загиващите, ако се задълбочи сериозно кризата?

- На държавата никой не е вменявал екзистенциален ангажимент да подпомага загиващите, но тя винаги е под натиск да го прави и при това го прави с лукаво удоволствие. В момента българската хазна разполага с излишък, който поне на първо време и поне частично може да изразходва. Това, че тези пари няма да бъдат изразходвани по най-смисления начин, някак си се разбира от само себе си. Най-разумният им харч е с тях да се погасява дълг, защото така се облекчават следващите поколения. През последните години това така или иначе се правеше, което доведе до намаляване на външните държавни задължения, до изплащане на заемите към МВФ и на редица други. В момента външният дълг на държавата не е проблем, което не означава, че не може да се превърне - в случай, че тя например се ангажира с гаранции по мегаломанския проект Белене. Но сега всички са фиксирани в това как да използват наличното, за да борят кризата. Обсъжда се и излишъкът да се вложи в инфраструктура. Смешен разговор, защото ако нещо със сигурност демонстрирахме, е, че администрацията не умее да оползотворява пари за инфраструктура по най-различни причини - корупционни, организационни и всякакви други. Не виждам как точно в кризисни условия тя ще се научи - и то да го направи деликатно - в точно премерен момент и подходящо калибрирано.

- В момента в България проблемът е, както разбираме, че няма кредитиране.

- Растежът на кредита, грубо казано, се смъква от над 60% на около 40% годишно и ще продължи да спада. Това не е още замиране на кредита. Ако говорим технически, то ще се случи, когато темпът стигне някъде около 10-15%. Общата тенденцията е кредитът да става по-скъп, по-труден за получаване. Българските банки (които в 80% са банки с чужд капитал) ще разчитат все повече на вътрешната депозитна база, на средствата, които ще могат да привлекат от местното население. Приключва моделът от последните години, когато се разчиташе на „банките-майки‛ – сега те по-скоро ще изсмукват от отрочетата си, отколкото да ги захранват с ресурс.

- А ако се окаже, че няма инвестиции за икономиката?

- В момента се „бяга в ликвидното‛, т.е. всеки иска да има достъпни „налични‛ пари, а не вземания, зависими от несигурни партньори. Но тези пари трудно влизат в оборот поради страха от поемане на риск и неясната география на риска. Не се знае кой стои отсреща, колко са скритите му загуби и токсични активи.

В такива условия има готовност да се влага даже срещу много малка лихва. Ето защо сега в глобален мащаб най-сигурното и търсено вложение са американските (в по-малка степен и на големите европейски държави) ценни книжа. Америка трупа грамаден дълг, без все още да е проблем неговото финансиране. Но по-нататък, когато конюнктурата тръгне нагоре, тези книжа ще престанат да са най-привлекателната инвестиция. Парите ще се оттеглят от държавния, за да отидат в друг, по-рисков и по-доходоносен частен дълг. Големите държави днес се финансират евтино, защото всички искат да купуват техните книжа и те могат да бъдат емитирани с ниска лихва. Така че като цяло ликвидност има, но тя не отива в икономиката.

- Федералният резерв налива пари в банките, но ако никой не иска да ги вземе, какво прави банката с тези пари?

- Връща ги обратно във Федералния резерв. Това прави неефективна паричната политика. През последните месеци нейни класически механизми засичат. Шоковите намаления в лихвите на ФЕД не водят до съответно смъкване на междубанковите, лихвата на централната банка остава под пазарната и всъщност тя не е в състояние да използва ефективно основния си инструмент. Остава й да помпа ликвидност с надеждата количеството да се превърне в качество и един прекрасен ден кредитирането да се отпуши.

- Тогава за какво се наливат тези пари?

- Този въпрос си задават мнозина и той доведе до търсене на пътища извън класиката. От септември насам т. нар. антикризисни политики извършиха много пируети. Между държавите се пренася не само заразата на кризата, но и на антикризата. От „плана Полсън‛, такъв, какъвто бе приет в началото на октомври, остана много малко, макар той да не е официално отменян. В същото време идеите, които идваха от Англия, се превърнаха в общия знаменател за двете страни на океана. Паралелно с това, в европейската джунгла вървеше извиване на ръце от французите, които, въпреки съпротивата на Европейската комисия, прокараха принципа да се дават пари на банките, но „целево‛, за кредитиране на определени сегменти (например малки и средни предприятия). Така се претворяваше в живота любимата на французите философия: дайте поле за действие на държавата, нека тя да направлява и наказва.

Изобщо, на полето на кризата се проектират всички стари политически и идеологически съперничества, особено между икономическите галицизъм и англосаксонство. И Браун, и Саркози, имаха нужда да демонстрират лидерство. Саркози, който по характер е хиперактивист, нямаше как да изпусне възможността да размахва палката. В ситуацията той видя реванш за дълго осмивания и маргинализиран „френски модел‛ на капитализма. А Гордън Браун, който беше паднал до дъното на популярността си, улови удобен начин да поизплува. Британците, както обикновено, дадоха най-смислената, прагматична и близка до здравия разум идея. Ако, казват те, диагнозата е натрупването на огромен дълг върху малко капитал, поемането на прекомерен риск срещу неадекватно ограничен капитал, то естественото решение е банките да бъдат рекапитализирани по някакъв начин. И когато няма кой да го направи в нужния размер, трябва да дойде държавата, тя да влезе в капитала на банката.

- И да я контролира отблизо, така ли?

- Държавата влиза в частната институция, а доколко контролира, е друг въпрос. Защото в банки, които са много закъсали, тя ще има над 50%, другаде по-малко. При това в началото се говореше, че държавата ще влезе съвсем пасивно, т.е. дори няма да има право на глас. Но това се оказа, разбира се, невъзможно. Когато даваш капитал, трябва по някакъв начин да надзираваш нещата. Така държавата се изправи (говорим главно за Европа, но донякъде и за САЩ) пред невиждана за последните години обстановка. Бюрокрацията отново трябва да управлява оперативно банки, да участва в ръководството им. Това не се беше случвало от времето на „ранния‛ Митеран, този, който от 1981 до 1983 г. национализираше и провеждаше макроикономическа политика на чомпе, силно дебалансирайки френската икономика. Наложи се години наред Жак Делор да я вкарва в правия път и да лекува последиците.

Тогавашните банкови национализации обаче бяха много по-различни от днешните. Това беше ентусиазиран идеологически жест, облечен в тезата, че държавата ще управлява по-добре финансовата система, а през нея и цялата икономика. Днес държавата се намесва в банките по-скоро по принуда. Не с гръмко прокламирана мисия а ла Чавес, или с бодрост, морализаторство (освен при орязването заплатите на мениджърите) и социални проекти, както някога. Национализацията на банките сега не е идеология, а мярка на паричната политика. Държавите се държат не като господари на пазара, а като негови слуги. Те го „успокояват‛, нямат някогашното грандоманско самочувствие да твърдят, че го контролират и управляват. Пазарът извива ръцете на държавата, не е обратното.

Присъствието на държавата в банките обаче носи опасности. На бюрокрацията липсва капацитет да управлява смислено много и различни институции. С каквито и мотиви да е влязла в банките, вътре тя ще трябва да прави нещо, не може да стои като зрител. И неизбежно ще започне да си опреснява старата политика на намеса и дирижизъм. Ще й се услади да се меси и да управлява. Освен това, в банките лесно се влиза, но оттам трудно се излиза. А когато тръгне да се излиза, ще трябва да се избере точният момент, защото всяко движение променя условията на пазара, променя цените на акции, на дългове, на активи... При това, дори след успокояване на обстановката, държавата ще се страхува да се освободи от набързо натрупаната собственост, ще е подложена на силен политически натиск срещу такава стъпка.

Изобщо, един от вече видимите резултати на кръстоносния поход срещу кризата е, че политиците се опияняват от тази акция. Изключително им хареса да „помагат‛, да „спасяват‛, да опитомяват икономическото бедствие. Този имидж дава възможност за сметка на данъкоплатците и на паричната емисия да се проявиш като демиург. Обяснимо най-щедри са онези, които се чувстват политически най-слаби.

Толкова впечатляващо, колкото и икономическият крах, е разместването на идеологиите, на казионното политически коректно говорене, на идейните етикети. За няколко месеца се промени господствалият почти три десетилетия език. След като бяха главните врагове, сега вече инфлацията и бюджетните дефицити не са опасни. Конверсията стана мълниеносно, без видими угризения, с лекота, като най-естественото нещо. Клишетата се изхлузиха като ненужна дреха, като натрапена конструкция, която насила е поддържана и се демонтира без никакъв проблем в случай на форсмажор. Ударът върху това, което свикнахме да наричаме либерализъм, е най-силен. Както пише с ирония Андрей Платонов по повод смяната на военния комунизъм с НЕП – „политика теперь другая, но правильная‛.

Повече от ясно е, че ударите от кризата се поемат ad hoc, на парче. Цялата икономическа политика се води в паника. Това отчасти създава представата за късане с установеното, за „смело‛ оспорване и падане на приетите конвенции, за едва ли не революционно свободомислие. Появява се иконоборчески и романтичен ореол на интелектуална разкрепостеност. Но всичко това е илюзия и всъщност прикрива идейно безсилие. Въпреки нароилите се пророци със задна дата, случващото се не е резултат от критично преосмисляне на водещата парадигма и затова реакциите са като правило повърхностни, журналистически. Най-често се говори за връщане към Кейнс (понякога дори към Маркс), но това е постен римейк, претопляне, не творчески порив. Нещата бяха съвсем различни, когато в началото на 80-те години в академичния свят и в предъвканите управленски програми се налагаше един по-либерален модел. Промяната беше плод на продължително и дълбоко препрочитане на триумфалните кейнсиански времена, преорани бяха и теоретичните му корени, и емпиричните му основи.

Накъде ще се отиде оттук нататък, е рано да се каже. Да се мисли обаче, че „когато нещата се оправят‛, ще се върнем към докризисната ортодоксалност, е наивно. Интелектуалният фон вече търпи промени. Сега мнозина изживяват своя реванш, което носи голяма разрушителна енергия. Това важи и за идеолози, и за теоретици, и за институции. Дълго никой няма да може или да иска да закачи свободния пазар на знамето си. А тежки къщи като МВФ, които бяха достигнали границата на своята безполезност, изведнъж живнаха и бодро намират оправдание на бъдещото си съществуване.

Има и друго. Кризата прояви дива омраза – особено в Америка - към Уол стрийт, към света на финансите, към неравенствата и към капитализма изобщо. Това е атавистична и латентна сила, която в такива моменти се излива съвсем открито. Политиците или ще се съобразяват с този факт от живота, или ще го яхат.

- Така или иначе, напоследък се създава впечатлението, че в досегашния свят финансовата сфера като че ли се е била откъснала, отишла е едва ли не в един свят за себе си. Дали случайно всички говорят за спасяване на ‛реалната икономика‛, като че ли има ‛нереална икономика‛...

- Икономистите сме свикнали да делим по този начин икономиката. Традицията е стара, а Маркс я натоварва – както много други понятия – с метафизика, негативна идеологическа конотация и ценностни напластявания. Със споменатия пейоративен термин ‛фиктивен капитал‛ той нарича акциите и борсите. Истината е, че без „нереалната‛ икономика реалната не може да се движи, а дисбалансите в едната непременно се отразяват върху другата.

- Как виждате следващия свят.

- Вероятно сегашната криза ще е тласък в изместването на центъра на тежестта в световната икономика. Смяната на глобалната икономическа хегемония винаги е болезнена и конфликтна. Как точно ще се развият процесите, засега не е ясно, ясна изглежда само посоката към Китай. Китай е вкопчен в мъртва хватка с Америка – държи огромни резерви в долари и съответно големи късове от държавния й дълг. А кредиторът е малко или много зависим от длъжника – не може нито да превалутира резервите си без голяма загуба, нито да се освободи ударно от книжата, които държи, защото ще срине основния пазар на експорта си, предизвиквайки опасен за самия него катаклизъм. А и Китай все още няма институциите и финансовата дълбочина, които да му позволят да превърне юана в световна резервна валута. Но така или иначе, обикновено бъдещето е на по-динамичния и по-виталния. Засега забавянето на Китай е от 11% на 9% растеж...

- А Европа?

- Европа е сбор от много икономики, това не е една икономика. Въпреки единния пазар, въпреки еврото. Националните съперничества, надлъгвания, интереси, интриги и неравенства остават с пълна сила.

- А доколко основателни са разговорите за промяна в регулациите на финансовата сфера?

- В сравнение с гръмките вербални изменения, промените в световната финансова архитектура засега не са така обещаващи. Със сигурност ще се пипнат някои регулации, ще се затегнат най-дразнещите слободии, ще се затворят очевидни пробойни. Но независимо от заканите, офшорните зони например няма да изчезнат. Има огромна съпротива да не се надниква там, капитализмът от последните поне петдесет години без тях е немислим. Направеното дотук и набелязаното далеч не е пренаписване правилата на световната икономика. Въпреки разместването на икономическите тектонични плочи и въпреки кипежа в настроенията и говоренето, много неща ще останат непокътнати. Глобализацията съществува и тя е необратима. Няма да изчезнат или да бъдат забранявани демонизираните деривати и други производни кредитни продукти. Защото ако витиеватостта и непрозрачността, която достигнаха някои от тях, ги превърна в токсични, то техните принципи бяха без съмнение благотворна иновация. Тези инструменти направиха възможно да бъде разсейван рискът, а следователно спомогнаха и за безметежния икономически растеж от изминалите 15-20 години, чиито ексцесии естествено се плащат.

Няма да има и нов Бретън Уудс. Честото припомняне на това загубено местенце в Ню Хемпшир (преди два месеца хотелът му се самопредлагаше да организира нова конференция) е съвсем неуместна метафора. Споразумението от 1944 г. всъщност беше последното дихание на златния стандарт, което все пак успя да крепи световната парична система в течение на 27 години. Но днес никой не мисли да се връща към опорите на Бретън-Уудската система – (модифициран) златен стандарт, фиксирани курсове, ограничаване движението на капиталите. Наред с всичко друго, самите високи технологии не го позволяват. Световният паричен стандарт ще остане непроменен, независимо дали в обозримо бъдеще основната резервна валута ще остане доларът или ще бъде някоя друга. Впрочем, консилиумът на Г-20 през ноември раздаде компромисна справедливост за случващото се, посочвайки за виновен изпуснатия контрол на риска и сложи началото на серия от конференции, където, по всичко изглежда, няма да има радикален ревизионизъм, ще се решават важни детайли, а не големи принципи.

- Предвид мерките, които правителствата взимат за преодоляване на кризата, може ли да се говори за някакво олевяване на икономическата политика?

- Аз разсъждавам в друга координатна система. Моята координатна система е комуналното, а лявото и дясното могат да си намерят мястото в нейното пространство. С този термин обобщавам всевъзможните отклонения от икономическата рационалност, деформациите на конкурентните пазари, бягството от поемане на отговорност за собствените стопански решения. В „Комуналният капитализъм‛ изписах хиляди страници, фокусирани върху българските форми на този феномен, но с ясното разбиране – изречено в края на книгата – че, в една или друга форма и степен, той битува навсякъде. За нашия си ареал това се знае отдавна, ала текущата криза ослепително показва, че то се случва и в Меката на капитализма. Заниманията с икономическа история ме научиха да долавям колко силен в човешката природа е нагонът да се заобикалят притесняващите принуди на пазара. Според спретната и стерилна представа за обща консумация, пазарът е правила, висока рационалност и организираност. На практика истинският икономически живот винаги е текъл по периферията и на границата на всякакви правила, конвенции и регулации. Въпреки налаганите пранги, предприемчивите безпогрешно намират начина и мястото както да поемат риск, така и да го прехвърлят или споделят. Което означава, че най-често рефлексът е да се трансферират загуби, да се тъпче конкуренцията, да се взима от общото. Ето това - за пореден път, но по-зрелищно - през последните месеци излезе наяве в Америка, където с огромен замах се социализират загуби, раздават индулгенции за погрешни решения, организират хранилки за закъсали институции, социални страти, отрасли...

В крайна сметка, стопанската история е борба между ‛добрата‛ и ‛лошата‛ икономическа култура, като в моите разбирания ‛добрата‛ е културата на рационалната визия, на личната отговорност, на честно и докрай поетия риск, на „трудните‛ пари. В тая борба, в напрежението между двете обикновено надделява „лошото‛. През ХVІ век сър Томас Грешъм дава името си на закон, според който, когато циркулират едновременно лоши (по-малоценни) и добри (по-ценни) пари, първите изместват от обръщение вторите. Добрите служат за съхранение на богатството, пазят се, докато другите остават да обслужват размяната. Нещо подобно изглежда се случва и с икономическата култура. Лошата, така да се каже, изтласква добрите образци. Без да ги елиминира напълно, тя ги огражда в учебниците и в малобройните добропорядъчни общности, които могат да си позволят този лукс.

- Ами щом лошите са по-гъвкави, по-подвижни, по-динамични...

- Да, така е. Лошото е по-изобретателно, по-привлекателно, по-творческо.

- Дяволът е голяма работа...

3 декември 2008 г.

Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев

в."Култура" Брой 44 (2527), 16 декември 2008 г