Партизани, маскирани като граждани, налазват Фейсбук и форумите

БСП-лийкс 2: Партизани, маскирани като граждани, налазват Фейсбук и форумите

Posted by OFFNews Публикувана на 13 December 2013 в 17:39

Пиар стратегията за кампанията на БСП в интернет „Партизанският подход“ в интернет – активно участие на анонимни БСП-активисти в социалните мрежи и форумите, е бил ключов прийом на левицата в интернет кампанията й за местните и президентски избори през 2011 г. Това личи от пореден списък документи, изтекли в сайта Balkanleaks.

В документ, изготвен през март 2011 г. от политическия консултант на младежкото БСП Любомила Тотина, подробно е описана технологията за интернет пиар на местно ниво. В обобщение тя се състои в това да “плюем по ГЕРБ, без да казваме колко сме велики”.
„Партизанския подход“ пиар стратегът дефинира като “активното гражданско участие във вече функциониращи надпартийни страници”, които по план трябва да бъдат превзети с цел “да се създават настроения и да се разпространяват слухове”.
Осем месеца преди изборите щабът на БСП е възложил Фейсбук-задача на активистите си: “във всяка община да се подбере най-активната група и наши хора да публикуват активно в нея”. На финалния етап през септември 2011 г. се предвижда “активизиране на максимален брой доброволци за писане на коментари в интернет”.
Тотина е активист на младежката организация на БСП и пиар експерт от “Агенция по публичността”. Тя е собственик на рекламната агенция „Оупън майндед“ и е близка до депутата от БСП Кирил Добрев (участвал в организацията на кол центъра на БСП за парламентарните избори през 2009 г. с помощта на очевидно незаконно придобити лични данни на таргетираните хора), писа сайтът „Бивол“.
Тя е в ръководството на фирмите Сградостроител и Сградостроител-инвест, в които преди годии Кирил Добрев е притежавал акции. Чрез фондация на името на баща му – покойният бивш вътрешен министър Николай Добрев, тя е регистрирала сайта „Аргументи“, трибуна на проекта на Първанов “АБВ”.
Самата Тотина заяви, че не се сеща за конкретния документ пред „Бивол“ и пожела да се запознае с текста, за да се информира за дейността си отпреди 2 години.

Защо напускам България. Истината и манипулацията с нея.

Veselina Tomova Сега установих, че с този текст върви страхотна манипулация! Защото е писан през ... 2000 година, когато напуска Яна Добрева България. Така че коректността задължава да се каже, че това не е актуално писмо!
about a minute ago · Unlike · 1
Veselina Tomova По времето, когато е написано това писмо управлява Иван Костов.


Изключително силният текст „Защо напускам България” взриви интернет и се наложи като хит в социалните мрежи. Негов автор е Яна Добрева – журналист по образование и драматург по призвание. Яна е и дъщеря на актьора Илия Добрев, който навремето изигра Васил Левски.
Тя описва България, в която не иска да живее, и се аргументира защо я напуска. В края на текста ви предлагаме и кратка визитка на авторката, носителка на множество награди, включително и международни.
Ако сте прочели текста – направете го още веднъж. Има какво да научим от Яна.
Представяме ви текста й без съкращения:

Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази „диагноза“, без въобще да го прегледа, ей така, от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до „Пирогов“. Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбраха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари. Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да е прикрият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници.
И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син – къде баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка.
Тогава реших, че се отричам от България
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти. И камари лъжи. Като например, че престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромна емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено „родина“. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва „предателство“. Тези, които тогавa тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха, без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България.
Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение! Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега, когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, който не краде и не убива, всеки, който се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината – държавата само пречи. Държавата непрекъснато пречи.Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки – да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново. И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници.
Честито, господа Мутри! Победихте! Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливате всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и на телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене и казваха – „Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание.“
Господи, това ли е България! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милиардите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история – тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която скоро съвсем ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика, моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко, което беше мое. Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не милея за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор Вземете си метъра, вземете си и цялата къща! Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците ни! Така по-бързо ще си останете само вие. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират. Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях.
Ние сме поредните българи, които напускат вашата България. Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме не по икономически, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта. Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна. Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии. Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите Ще се връщам в тази моя България.
Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях – вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа. Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества – тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език – Българският на Ботев и Левски. Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях Доброто накрая винаги побеждава.

*Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Написала е 8 пиеси досега, поставяни в театри в цялата страна. И през този театрален сезон в София продължават да играят две нейни пиеси – „Пясъчен пъзел“ в Театър 199 и „Да поиграем на чилик“ в Държавен пътуващ театър. Най-новата й пиеса – „Боже! Крокодили!“, се репетира в момента в Държавния сатиричен театър. Режисьор на постановката е бащата на Яна – Илия Добрев. Майка й Нина Стамова играе една от женските роли. Добрева има две награди от международни конкурси за драматургия – в Германия през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация „Гео Милев“ пък я награди миналата година за принос към националната ни драматургия. На 14 септември Яна, съпругът й и 10-годишният им син Вихър заминаха за Канадa.

Източник: „Българи в чужбина“

„Турците със сила, гърците с книга“. Митът за двойното робство

Под термина „исторически мит“ обикновено се разбира отражението на определено историческо събитие, което (отражение), макар да е доказана историческа заблуда, продължава да се предава, понякога от поколение на поколение, като „истина“. Това би могло да бъде една обща дефиниция на понятието „исторически мит“. В по-тесен смисъл на думата то е представа за минало събитие, тясно свързана с колективната идентичност на дадена етническа или национална общност. В този случай историческият мит оформя и запазва общността, като създава един споделен образ на миналото[1]. При положение, че всяко критическо размишление поставя под съмнение самата колективна идентичност, а с това и сплотеността на общността, историческият мит, разбиран в по-тесния смисъл на думата, не допуска критически рефлексии. Самото поставяне под въпрос на автентичността на миналото събитие се възприема като обида и провокира яростни негативни реакции[2]. Ако тези, които изразяват недоверие към историческия мит, са членове на дадената общност, те биват – главно символично – изключени от нея; ако не са – те се смятат за враждебно настроени към нея.

В тази статия се занимавам както с по-общата, така и с по-тясната интерпретация на българския исторически мит, наречен „двойното робство“[3]. Идеята за двойното робство, подсказваща паралели по отношение на суровостта и продължителността между духовното „гръцко робство“, наложено на българите от Цариградската патриаршия, и политическото и икономическо „турско робство“, наложено от Османската държава, се издига още от Паисий Хилендарски в неговата История славянобългарска[4]. Както се вижда от честата му употреба в учебниците по история, терминът „двойно робство“ придобива значителна популярност в българската историография. Той се употребява и в истории на България, написани от чужденци[5].

Използван от XIX в. насам, за да опише по един драматичен, клиширан и рядко поставян под съмнение начин ролята на Цариградската патриаршия в българската история, терминът „двойно робство“ засяга един от главните български исторически митове. Основните негативни черти, приписвани на Цариградското църковно господство, са следните:

– чуждият му характер;

– ролята на Патриаршията като инструмент на османско потисничество;

– ролята на Патриаршията като инструмент на гръцките националистически амбиции;

– икономическата експлоатация на българското православно паство чрез тежки църковни данъци;

– денационализация на българското население чрез налагане на гръцкия език в богослужението и образованието, всичко това извършвано в сътрудничество с националистическата гръцка буржоазия;

– морално непристойното поведение на висшия гръцки клир.

В текста, който следва, разглеждам тези твърдения.

Доколко е чуждо „гръцкото робство“?

Разликите между българското и гръцкото стават очевидни след появата на национализма и конструирането на националните идентичности. Преди XIX в. обаче тези разлики често изглеждат убегливи, тъй като по това време за колективната самоидентификация е значима не етническата, а религиозната принадлежност, както гърците, така и българите се чувстват преди всичко православни християни. Наличието в рамките на Османската империя на общи религиозни практики, общи ритуали и празници, общи места на преклонение и поклонничество, обща църковна организация – Цариградската патриаршия – и така нататък води до появата на автентично православно чувство за общност и солидарност, което достига своя апогей през втората половина на XVIII в.[6] На тази османска православна християнска общност са свойствени много черти на „прото-нация“, каквато описват Антъни Смит и Ерик Xобсбаум: тя има свое име, своя територия, общ писмен език, институции и обща „география на вярата“[7]. Разбира се, колективната самоидентификация като православни християни не означава, че хората не осъзнават етнически разлики и дори напрежения. Те обаче не засягат преобладаващото чувство за принадлежност към единна религиозна общност.

Цариградската патриаршия нито се представя за гръцка църква, нито се държи като такава. Подобно на османското управление, духовенството на Патриаршията е доста безразлично към етнически прояви и не преследва политика на етническа асимилация. Оказва се, че преди XVIII в. по българските земи преобладава богослужение на църковнославянски[8]. Дори в началото на XIX в. в Охрид – важно и, по общо мнение, изцяло „погърчено“ епископално седалище в непосредствена близост до гръцката етническа зона – гръцките митрополити присъстват на богослужения на църковнославянски, водят кореспонденция със селските свещеници-славяни на църковнославянски, освещават български училища и така нататък[9]. Олга Тодорова подчертава, че „инородните митрополити и епископи (гърци, елинизирани албанци, сърби и др.) не пречели на славянското богослужение в българските църкви, нито забранявали култовете към традиционните български светци“[10].

За разлика от общоприетото мнение не всички членове на висшия клир на Патриаршията са етнически гърци. За периода от 1453 до 1872 г. (когато е основана Българската екзархия) се смята, че 13 от 97-те вселенски патриарси били от български произход[11]. Общо тези български патриарси управляват Патриаршията в продължение на около половин век. За един от тях дори се предполага, че не говорел гръцки. Очевидно, в по-низшите ешелони на църковната администрация броят на българските митрополити и владици е бил значително по-голям, отколкото обикновено се предполага[12].

При тези обстоятелства можем да се съмняваме дали преди 30-те – 40-те години на XIX в., когато амбициозният османски реформистки проект, познат като Танзимат, дава равни права на всички религиозни вероизповедания в империята и така неволно насърчава българския църковен сепаратизъм, българите действително възприемат гръцките духовници като „чужди“. Както подчертава Ангел Димитров, обяснявайки плавното навлизане на гръцкия език сред българите, „[к]онсервативното преклонение към „своята“ религиозна институция постепенно измества историческия спомен за религиозно-просветната самостойност и улеснява проникването на гръцкия език и в църквата и в училището, макар че не е повсеместно явление“[13]. Това означава, че българите вече възприемат Цариградската патриаршия като тяхна собствена църковна институция. Паисий Xилендарски неохотно споменава, че българите „благоговейно“ приемат гръцките духовници и ги почитат като архиереи[14]. И Христо Гандев изтъква, че „дотук [20-те години на XIX в., Р. Д.] не могат да се наблюдават сили, които да отблъскват или поне разделят българите от гръцката църква и гръцкия език“[15].

Трябва да имаме предвид също, че до XIX в. думата „грък“ се отнася не само до етническите гърци, но и до всички православни християни, независимо от етническия им произход. Много западни пътешественици, явно разчитайки на информация от местното население, назовават жителите на българските земи „християни“ или „гърци“ (в смисъл на православни християни), макар тези „гърци“ да говорят български[16]. Така английският пътешественик Бенджамин Баркър (Benjamin Barker) отбелязва в своя Journal of a Tour of Thrace (Дневник на едно пътуване из Тракия, Лондон, 1823), че „гърците“ от Адрианопол използвали гръцки и български за четене и писане, но в селата около Пловдив показвали по-добро владеене на български[17]. Когато се представят като „гърци“, българите ползват и думата „ромей“, произхождаща от гръцката Ρωμαίος. През османския период „ромей“ и Ρωμαίος означават „православен християнин“ независимо от етническия произход. В своя Наръчник на Пловдивската епархия поп Константин ни информира, че „(ж)ителите от този град са от пет рода: турци, православни християни, които се наричат ромеи, арменци, манихеи, т. е. обикновенно наричани павликяни, и евреи“[18].

Поетът Димитракис Георгиадис папа Симионидис или Димитър Попсимеонов, грък според гръцките изследователи и българин според българските, а най-вероятно „ромей“ според собствените си представи, нарича родното си Арбанаси, населено с етнически смесено православно население, „Romeon katikia“ – „селище на ромеи“[19]. Забележката на Петко Р. Славейков за българите от Пловдив, че „тие не търсят да станат гърци, а искат да бъдат римляни (ромеи), затова когото от тях да попитам какъв е, той отговаря на гръцки език: Его ими Ромеос (Аз съм римлянин). Така лъжат онези, които имат жителите в Пловдив за гърци“, ни дава да разберем, че когато българите се назовават „ромеи“, те действително имат предвид „членове на православната християнска общност“, а не „етнически гърци“[20]. В изрази като „гръцка църква“ или „гръцко духовенство“ думата „гръцко“ също може да се схваща като „православно“ и не притежава непременно етнически конотации.

Цариградската патриаршия инструмент ли е на османско потисничество?

Схващането, че гръцкото духовенство сътрудничи на османския режим, също се нуждае от релативиране. Вярно е, че в рамките на системата на милетите православните християни се радват на значителна автономия в замяна на подчинение и лоялност към султана. Църквата, от своя страна, е отговорна за поддържането на реда и спокойствието сред православната общност. И макар Патриаршията да е – според Стивън Рънсиман – „църква в плен“, все пак тя не е просто инструмент в ръцете на султана[21]. Поради големия брой православни християни, населяващи Империята, тя е сила, с която османското управление трябва да се съобразява. Впрочем Цариградската патриаршия се радва на по-голяма независимост при османската власт, отколкото при византийското управление и на значително по-голяма автономия, отколкото Московската патриаршия при руските царе[22]. Тя следва своя собствена политика, водеща предпазлив курс между традиционната лоялност към империята, вселенската си мисия и материалните си интереси.

Каквито и да са били връзките на Патриаршията с Високата порта, след основаването на Българската екзархия през 1872 г. българските владици не се държат различно спрямо нея в сравнение с Патриаршеските владици. Те защитават паството си, като заедно с това напълно признават властта на султана. Някои от тях активно сътрудничат на османските власти[23]. През април 1876 г. екзарх Антим I призовава българите да не се замесват в (подготовката на) Априлското въстание[24]. Не само че наложеният образ на Патриаршията като инструмент на османското потисничество се оказва доста измамен, но и обвиняването на Патриаршията за политика, която и самата Българска екзархия преследва, е интелектуално некоректно.

Инструмент ли е Цариградската патриаршия на гръцките националистически амбиции?

До края на XVIII в. Цариградската патриаршия непрестанно призовава паството си да не попада под обаянието на просвещенската философия, либерализма и национализма[25]. Едва през втората половина на XIX в. тя неохотно и само частично се превръща в инструмент на гръцкия етнически национализъм. Всичко това ясно личи при разрива между Патриаршията и гръцкото национално движение след избухването на войната за независимост през 1821 г. и създаването в Атина през 1833 г. на независима гръцка църква под формата на автокефална архиепископия. Последната е призната от Патриаршията едва през 1851 г., но гърците продължават да гледат на Патриаршията с недоверие, възприемайки я като османска институция. в действителност за разпространението на своята мегали идея (възстановяването на Византийската империя) Гръцкото кралство разчита не толкова на Цариградската патриаршия, колкото на своите консулства и syllogoi (културни клубове) из османските територии. Впечатлението, че Цариградската патриаршия подкрепя гръцките националистически амбиции, произтича от факта, че фанариотите, които са главните идеолози на мегали идея, са също така доста влиятелни в църковната йерархия. Те обаче не са хомогенна група нито идеологически, нито етнически.

Няма съмнение, че Патриаршията и гръцкото кралство действително имат паралелни и дори частично припокриващи се интереси. Тъй като Българската екзархия се възприема като проект за бъдещата независима българска държава, опитите на Патриаршията да ограничи обхвата на юрисдикцията на Екзархията – инспирирани главно от опасението да загуби приходите от богатите български епархии – реално обслужват националистическите амбиции на Гърция. Все пак, едва през 60-те години на XIX в., след като се изправя пред засилващото се българско църковно движение и губи подкрепата на русия, Патриаршията e принудена да разчита все повече на помощта от гръцката държава и се превръща в инструмент на нейните националистически амбиции[26]. Преди тези събития духовенството на Патриаршията предпочита да посредничи между българската и гръцката страна, опитвайки се да запази целостта на юрисдикцията си, което е главно в неин собствен интерес и далеч от интересите на Атина.

Страдат ли българите от икономическа експлоатация заради църковните данъци?

Църковните данъци действително са много тежки[27]. Идеята обаче, че специално българите са натоварени с тях, е подвеждаща. Усещане за потисничество и експлоатация от духовенството действително съществува, но не само сред българите, а в цялата империя, включително в територии с компактно гръцко население.

Като цитира Narrative of a Journey in the Morea (Разказ за едно пътуване из Мореа, Лондон, 1823) на Уилям Гел (William Gell), Ричард Клог подчертава, че гърците твърдят как „страната изнемогва под три проклятия – свещениците, коджабашиите и турците; и винаги подреждат това, което ги гнети, в този ред“[28]. Тази представа не се различава съществено от концепцията за „двойното робство“. Третото проклятие – чорбаджиите – се появява и в българските източници в комбинация с турците и гърците[29].

Българите обвиняват духовенството на Патриаршията и в корупция и алчност, непозволени сексуални връзки и злоупотреба с алкохол, накратко в „недостойно поведение“. Такова е положението и по гръцките земи. Всъщност до края на XVIII в. сред гърците съществуват силни антиклерикални настроения. Те са характерни не само за просветените интелектуалци, които са антиклерикалисти по философски съображения, но и за обикновените хора, които се оплакват от неморалното поведение на определени владици и настояват за тяхната смяна. При гърците тези протести, разбира се, не включват никакъв етнически антагонизъм. По подобен начин стоят нещата преди XIX в. и сред недоволните от духовенството на Патриаршията българи. Първите искания да се смени гръцки владика с български (в Скопие, Враца и Велико Търново) датират чак от края на 20-те и от 30-те години на XIX в.

Владиците, които се компрометират, често продължават да имат свои поддръжници, вследствие на което се поражда разделение сред местните общности. В такива случаи виждаме, че защитници и опоненти на владиката могат да се намерят както сред гръцките, така и сред българските първенци. Случва се обаче и защитниците на даден владика да са гърци, а опонентите му българи или обратно. Xоландският антрополог Xанс Вермьойлен, който изучава подобни конфликти в Македония, твърди, че „(р)азделението между гръцката и славянската страна в славянските села е подобно на разделението между „приятелите и враговете на владиката“ в гръцките села“. „Основната разлика, добавя Вермьойлен, е, че [в гръцките села] тези конфликти не се трансформират в и не се подсилват от национални чувства“[30]. Но дори когато това се случва, „партиите“ на защитниците и опонентите на владиката невинаги съвпадат с етническите общности. Владика, отхвърлен от „българската партия“, често продължава да бъде подкрепян от голям брой българи, които тогава биват заклеймявани от своите противници като „гръкомани“. Според българския историк Петър Ников митрополитският владика на Пловдив през 50-те години на XIX в. Xрисант, известен и като яростен „българомразец“, е подкрепян от гърците в града. Само една малка част от тези „гърци“ обаче са етнически гърци; мнозинството се състои от „гръкомани“ (известни в Пловдив като „гудили“) – етнически българи, които ползват гръцки език във всекидневието си и подкрепят местния представител на Патриаршията[31].

Подобна е ситуацията и в други големи български градове. Истина е, че тези „гръкомани“ подкрепят партията на Патриаршията и по икономически, професионални и социални причини. Те обаче и продължават предишната ситуация, в която в православната християнска общност не съществуват етнически разделения.

Опитва ли се гръцкото духовенство да денационализира българското население чрез налагане на гръцки език в богослужението и образованието?

Добре известни са обстоятелствата, при които гръцкият език се разпространява сред градското население на Балканите. Още през Средните векове гръцкото културно влияние е огромно. В условията на османското господство, когато всички православни християни, независимо от етническия им произход, живеят под властта на Цариградската патриаршия, гръцкото културно влияние нараства още повече. В голямата си част местните представители на Патриаршията са от гръцки произход, а в случаите, когато не са етнически гърци, те са получили гръцко образование и ползват гръцкия език във всекидневието си. В резултат на това в градските църковни центрове богослужението и образованието се извършват почти изключително на гръцки език.

В търговските центрове, каквито има много по българските земи, буржоазията също упражнява „погърчващо“ влияние сред не-гръцкото население. Гърците взимат лъвския пай при търговските дейности на православните християни в Османската империя. Това води до превръщането на гръцкия език в lingua franca на търговците-православни християни в пределите на империята. Който иска да бъде търговец или занаятчия, трябва да ползва гръцки. освен това гръцкият език се асоциира със заможните градски елити, което му придава допълнителна привлекателност и престиж. Както показва и случаят с Пловдив, гръцкият език се разпространява в голяма степен и от жените, които смятат, че давайки на децата си и по-специално на дъщерите си гръцко образование, ще увеличат техния символен капитал[32]. Идеята, че само мъжете са говорели гръцки, и то по професионални подбуди, а майките са се грижели за запазването на българския майчин език, най-вероятно също е мит.

Изглежда, че в християнската общност гръцкият не ce възприема като чужд език. Да цитираме още веднъж Ангел Димитров: „Консервативното преклонение пред „тяхната“ религиозна институция [Патриаршията, Р. Д.] ... прави възможно проникването на гръцкия език в богослужението и образованието“[33]. Всъщност връзката на гръцкия език с гърците като етническа общност е доста хлабава. Преди XIX в. за мнозина от самите гърци гръцкият език в повечето случаи вероятно изглежда етнически немаркиран. Той е свещен език, използван от църква, претендираща да е вселенска. Интелектуалците използват архаизираната книжовна или „учена“ форма на езика като средство и за междуетническа комуникация. Подобно на богослужебния, този „учен“ гръцки е почти напълно неразбираем за необразованите гърци. в своята разговорна, „демотична“ форма, гръцкото koine също е международно средство за комуникация, използвано от търговци, занаятчии и производители от различни етнически групи. Ако въобще някога са притежавали такава, тези варианти на гръцкия език в голяма степен губят етническата си същност и се превръщат в над-етнични или етнически немаркирани, „международни“ езици. Може би именно тази етническа неутралност улеснява усвояването на различните варианти на гръцкия като общ език/общи езици на османската православна общност.

Докато функциите на сакралния църковнославянски език все повече се свеждат до тясно сакралната употреба, гръцкият книжовен език се развива в общ „православен“ език, използван от интелектуалци гърци, българи, власи и албанци. религиозната и още повече просвещенската литература, написана на книжовния гръцки, e предназначена за читатели от цялата православна общност, независимо от етническия им произход. До каква степен гръцкият книжовен език наистина функционира като книжовен език (в смисъл на езика на книжнината) и на българите личи от огромния брой гръцки книги, присъстващи из българските земи. От 1750 до 1840 г. в тях намират разпространение 1115 заглавия печатни гръцки книги, а български само 52, като първата печатна книга на български излиза през 1806 г.[34] Причината не е толкова „изостаналостта“ на българите спрямо гърците, колкото липсата на потребност от български книги у българския четящ елит, тъй като гръцките книги до голяма степен удовлетворяват нуждите му – и по съдържание, и по езикова достъпност.

В резултат от озападняването на градските елити гръцкият език получава нов импулс за разпространение. И в този случай обаче „погърчването“ рядко има същински етнически подтекст; то е преди всичко процес на озападняване. Френската култура, която се усвоява из цяла Европа като универсална, а не етническа френска култура, започва да се разпространява и сред гръкофонските елити на Балканите, сред които е позната като „алафранга“ (буквално „по френския начин“). Изследвайки местните черти, които френската култура неизбежно придобива на Балканите, Николай Генчев определя „алафрангата“ като европейска култура с „гръцко оцветяване“[35]. Обаче, като оставим настрана употребата на – впрочем в голяма степен, както видяхме, етнически немаркирания – гръцки език, тези местни черти не са етнически гръцки черти. Алафрангата е толкова чужда на гръцките селяни, колкото и на българските, а европеизираният гръкофонски елит презира в еднаква степен както гръцките choriates (селяндури), така и българските chondrokefali (дебели глави). Точно както в България се критикува и осмива „гръкоманията“, така в Гърция това се случва с „галоманията“. Всъщност двете представляват един и същ феномен.

Подобно на французите – и не само на французите, – които смятат френския за езика на универсалния разум и прогрес, не само гърците, но и много българи смятат гръцкия не за езика на определена етническа група, а за езика на разума, образованието и прогреса. те вярват, че по отношение на предаването на знания и култура гръцкият превъзхожда българския. Предпочитат да говорят и да пишат на този език и да дадат на децата си образование на гръцки. И по този начин се превръщат в част от „гръкоманската“ общност.

Съществуват много причини – от религиозно, професионално и философско естество, поради които преди 30-те години на XIX в. българите с готовност приемат гръцкия език и гръцкия, ще рече западноевропейския, градски стил на живот. Те не са принуждавани нито от църковните власти, нито от гръцките или гръкофонски елити да го правят. Не е необходимо да бъдат принуждавани; те спонтанно стават „гърци“. Паисий обвинява не толкова гръцките духовници и търговци, че насаждат своя език и култура сред българите; преди всичко той обвинява българите, че по собствено желание усвояват гръцкия език и култура. По време на църковната борба „гръцката“ партия, състояща се предимно от „гърчеещи се“ българи, се противопоставя на българското образование много по-остро, отколкото самите патриаршески митрополити.

Първи извод: Дали „двойното робство“ е исторически мит в смисъла на историческа заблуда?

В резултат на появата на гръцкия и българския национализъм през XIX в. взаимоотношенията между Патриаршията и българското паство се променят. Гърците изработват една нова, етническа национална идентичност, основана на гръцката античност, която не може да се сподели с останалите православни християни. Българите започват да настояват не само за свои собствени училища (едно легитимно искане), но и за затварянето на гръцките училища (едно не толкова легитимно искане). Първоначално Цариградската патриаршия е притеснена от настойчивостта както на гърците, така и на българите, тъй като тя не само подкопава вековния modus vivendi, но и заплашва реда и спокойствието в християнската общност, за които османското управление държи отговорна църквата. в опитите си да прекрати тези обезпокоителни процеси духовенството на Патриаршията призовава османските власти да предприемат мерки срещу „размирниците“ (както в случая с братя Миладинови)[36]. По-често обаче то се опитва да посредничи между българската и гръцката страна.

Макар Патриаршията да е еднакво притеснена както от гръцкия, така и от българския национализъм, все пак политиката и често (неволно) съвпада с тази на гръцките националисти и на Гръцкото кралство. Именно заради това Патриаршията лесно може да бъде заподозряна в преследване на същите гръцки национални цели. все пак влиянието на Атина върху Патриаршията започва да нараства чак след 60-те години на XIX в., а едва след 80-те години до Балканските войни Патриаршията, ще не ще, се превръща в откровено гръцка националистична институция, особено по отношение на контрола върху македонските епархии. Църковната борба и по-късното съперничество между Българската екзархия и Патриаршията в Македония и в Тракия образуват контекста, който насочва ретроспективния поглед на българските национални историографи към интерпретирането на четирите века управление на Патриаршията като непрекъснато и целенасочено усилие за погърчване на българите, както и към приемането на Паисиевото полемично представяне на управлението на Патриаршията като „робство“ или „иго“ за научна концепция.

Това, което превръща „двойното робство“ в мит, в смисъл на вкоренена историческа заблуда, е преди всичко систематичната интерпретация на етнически неутрални обстоятелства и събития като прояви на етнически антагонизъм между българи и гърци. Векове наред българите възприемат Патриаршията не като етнически гръцка, а преди всичко като своя над-етнична православна институция. Това е тяхната църква, която управлява религиозната общност, която им предоставя основата на колективната им самоидентификация като православни християни. Тъй като гръцкият език в голяма степен се смята за етнически неутрален, общ език на християнската общност, „гърчеенето“ също така се явява като етнически неутрален феномен, свързан с образованието, социалната класа и статус, но неповлияващ на основната лоялност към религиозната общност. Едва през XIX в., когато основната лоялност на жителите на Балканите се измества от религиозната към етническата общност, „гърчеенето“ започва да се превръща в морален проблем. За Паисий „гърчеенето“ е все още заблуда; за националистите от XIX в. то е вече родоотстъпничество. Драмата, предизвикана от новата морална дилема, изисква и „драматизиран“ противник, както и подобаваща „драматизираща“ терминология: „гръкоманство“, „родоотстъпничество“, „двойно робство“. Както е характерно за всички исторически митове, и „двойното робство“ продължава да се възприема като „чиста монета“, въпреки че авторитетни историци като Йордан Иванов, Xристо Гандев и други оспорват неговата валидност[37].

Втори извод: исторически мит в смисъл на компонент на българската национална идентичност ли е „двойното робство“?

Неуместното драматизиране на това, което се случва, значително e допринасяло за превръщането на „двойното робство“ в исторически мит и в смисъла на компонент на българската национална идентичност. Терминът „двойно робство“ намеква, че българската нация е била покосена от извънредната беда да понася две сравними робствa. Всъщност богослужението на чужд език, появата на градски елит, който да говори език, различен от този на хората от други социални слоеве, образованието на чужд език, организирано от този елит, са феномени, общи за цяла Европа, а вероятно и за голяма част от света. В католическия свят латинският е езикът на богослужението. В Хабсбургската империя немският е езикът на администрацията, образованието, културата и социалната отличеност, макар по-голяма част от населението да говори други езици. Дори и в европейски държави, които не са многонационални империи като франция, Англия и Испания, населението е лингвистично и културно доста хетерогенно и говори на езици, различни от този на администрацията и социалния елит[38]. Особеността на Османската империя се състои в това, че в резултат на системата на милетите езикът на църковната администрация играе ролята на „държавен език“ в рамките на православната християнска общност. Обикновените хора не са задължени да изучават официалния държавен език, османския турски, и рядко им се налага да го знаят. Това обаче не прави българския случай уникален или особено драматичен.

Съществуват множество паралели между положението на говорещата гръцки балканска буржоазия, оказваща погърчващо влияние сред българите, и социолингвистичната ситуация в Западна и Централна Европа. Г оворещата немски буржоазия в Чехия и Словения упражнява по-немчващо влияние; по подобен начин в Белгия френският се разпространява от франкофонската буржоазия сред нидерландски говорещото фламандско население на Фландрия. В тези страни Католическата църква не се държи по-различно от Патриаршията в Османската империя: тя поддържа върховенството на немския, съответно френския език по градовете и толерира, а понякога дори защитава употребата на местните езици сред селячеството, тъй като това и помага да удържа паството си в пътя към Бога. Съществува също така и сходство във формите на съпротива срещу „денационализацията“ на населението, сходство във формите на представянето и като „насадена“ от „чужденци“ и дори сходство в назоваването на участниците: терминът „гръкомани“ съответства на нвтЗкШап, както наричат немски говорещите словенци, и на/гатШЦот, както фламандските националисти заклеймяват френски говорещите фламандци в Белгия. Накратко, гледано от една по-широка европейска перспектива, „гръцкото робство“ започва да изглежда доста широко разпространен социален опит.

Дали „гръцкото робство“ е „исторически мит“ по начин, подобен на „турското робство“? Най-вероятно вече не. Ако четем български текстове от края на XIX в., ще останем с впечатлението, че по онова време „гръцкото робство“ се смята за точно толкова омразно, а понякога дори повече, колкото турското. Все пак, докато митологическите аспекти на „турското робство“ да са все още живи, тези на „гръцкото“ сега като че ли постепенно отмират. Вярно е, че образът на Патриаршията и на гръцката буржоазия като целенасочено работещи за превръщането на българите в гърци все още може да се открие в някои научни публикации. Това обаче се дължи по-скоро на силата на навика или на невежество, отколкото на твърдото придържане на съответния автор към митологическото възприемане на този аспект от българското национално минало. Днес поставянето под съмнение на твърдението, че Патриаршията наистина векове наред е водила политика по погърчването на българите, не се смята за чак такова посегателство срещу българската национална идентичност, каквото е поставянето под съмнение на политиката на Османската империя по потурчването на българите. Причините, поради които демитологизирането на „гръцкото робство“ вече не поражда толкова яростни страсти, заслужават по-задълбочено проучване. Тук ще се осмеля да посоча само две обстоятелства. Преди всичко, сред самите българи умерените дейци от църковното движение се радват на много по-малко преклонение, отколкото радикалните участници във въоръжената борба за национално освобождение. Затова и в българската историография се приема по-лесно поставянето под въпрос на негативното влияние на техните противници – гърци и „гръкомани“. На второ място, доколкото оцеляването на „исторически митове“ в огромна степен зависи от тяхната политическа релевантност, митът за „гръцкото робство“ постепенно отмира, когато, след 70-те години на XX в., българо-гръцките отношения започват да бележат постоянно положително развитие.

Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
Превод от английски Надежда Гълъбова

МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

доц.д-р инж. Пенко Гюров

Ще започнем своите разсъждения с една теорема. Да, с теорема, а не с хипотеза, защото хипотезата е само предположение, а теоремата е нещо, което може да бъде доказано. И така, какво беше теорема? По старогръцки: „зрелище”, „представление”. В тяхната (и наша) математика: „размислям” и още „истина, достъпна чрез съзерцание”.

По-нататък необходими ще бъдат както представлението и размисълът, така и съзерцанието. Ето теоремата, която предлагам и която ще се опитам по-нататък с размисъл или съзерцание да докажа:

„Гражданското общество е общество, характеризиращо се преди всичко със своята непрекъснато действаща гражданска култура”.

Допускам, разбира се, като съжаление и самоирония, че горната формулировка силно напомня следния соцанекдот. Бай Тодор упрекнал математиците от БАН, че само те не работят за образа му пред народа и им дал срок седмица да предложат нещо. Минава седмицата, те пристигат и казват: „Мислихме много и измислихме следната тодорема: „Всяка крива линия, успоредна на априлската линия, е права линия.”

Всъщност наличието или самодостатъчността на гражданско общество в едно общество и държава е концентриран израз на наличието на достатъчно гражданска култура в тяхното население. Тук очевидно е възможен шаблонът: „Колкото – толкова!” (гражданско общество или гражданска култура) и „Каквото – такова!” (гражданско общество или гражданска култура).

Трябва да се приеме, че гражданското общество е дял, част, основна структура в съществуващото общество, която се изразява, формира от неговите съпротивителни сили. Неорганизирани предварително. То е спонтанна изява на тези сили. То възпира развитието на обществото в определени нежелани посоки, нарушава неговото спокойствие, тоест неговия хомеостазис.. В тази връзка трябва да се каже ясно, че гражданското общество е спонтанно и непредизвестено събитие. То не стои в обществото със своите евентуални инструменти „на гюме”. Гражданското общество е спонтанна изява на съпротивителните сили на обществото, обединяващо ги на базата на определени морални ценности и общи интереси.

Що се отнася до опита, направен по-горе за частично припокриване или уеднаквяване на понятията „гражданско общество” и „гражданска култура”, може да дам следните оправдания:

- в своето некратко съществуване понятието гражданско общество не можа да организира и раздели своите описателни  и нормативни аспекти – те непрекъснато се смесват и го правят недееспособно;

- то е достатъчно непрецизно и многозначно, тоест пак с лоша действеност;

- има двойственост на формулировката и употребата й – общество, което е част от обществото. Това създава илюзията, представата, че то трябва да се прави, гради, тоест не е спонтанно творчество на масите, възникващо при определена обстановка и събития;

- по своята същност гражданското общество е функционално пространство между алтернативите държава и бизнес за свободно от принуда обединяване на гражданите за действия при необходимост. Какво обединява тук гражданите и ги тласка към обединени действия? Наличието на достатъчно обща ценностна система, тоест тяхната гражданска и политическа култура. Или разбирането, че хората в своята индивидуалност и общност стоят по-високо от държавата и бизнеса от морална гледна точка.

С невъоръжено око може да се забележи случващото се днес изкривяване и погрешно насочване на основните възможности и цели на гражданското общество. Това може да се характеризира със следния известен стар анекдот. Учителката в част по физика пита какво става, ако една кола излезе от пътя и се блъсне в едно дърво? Иванчо вдига ръка и казва: „Ще се вдигне цената на ракията!” „Защо?” – пита учителката. Следва отговорът: „Ами татко казва: каквото и да стане в тази държава, все се вдига цената на ракията!”

Въобще-изобщо, както казваше един мой началник, днес в държавата битува простото схващане, че за всичко, което не върви, е виновна липсата на гражданско общество. Дали са окрали нещо от бюджета или съседната бакалия, дали са ни набили от Брюксел или Доган е рекъл нещо неприлично – вината е в това, че няма гражданско общество. Като го направим, тоест „изградим”, всичко ще е О.К. Това сега, от 20 години насам, е мантрата на всеки българин – властимащ или властнямащ.

Всъщност би било любопитно и полезно да се съберат на едно място най-разпространените в нашето съвременно общество по-прости или по-сложни митологеми, с които е обраснало понятието гражданско общество. Ето:

- гражданското общество е усъвършенстван, тоест подобрен вариант на демокрацията, нещо като „демокрация плюс”;

- гражданско общество може да има във всяко съвременно общество, независимо от неговото икономическо състояние, от неговото институционално и цивилизационно равнище;

- да има или да няма гражданско общество в едно общество зависи само от хората в него – достатъчно е те да го поискат и ще го направят или имат;

- гражданско общество трябва да има непременно, то трябва да изгради и укрепва свои постоянни институции, различни от тези на властта и бизнеса;

- гражданското общество носи, осигурява необходимата справедливост или поне една допълнителна справедливост в рамките на всяко демократично общество;

- гражданското общество осъществява или поне има за главна цел осъществяването на един, ако е възможно, цялостен граждански контрол върху държавата, общините, бизнеса;

- гражданското общество смекчава, ограничава и дори лекува всички (или значителната част от тях) известни недостатъци на капиталистическото общество, в което живеем сега;

- гражданското общество е обществен инструмент, чрез който създаваме условия за намаляване или дори преодоляване силното неравенство между бедни и богати, характерно за съвременното общество;

- гражданското общество е нещо различно от гражданската и политическа култура на хората в обществото и помежду им не може да се поставя знак за равенство;

- гражданското общество е важно изобретение на европейските народи от втората половина на изминалия ХХ век;

- гражданското общество, неговите прояви възникват и ще възникват независимо от желанието и нежеланието на народните маси, тяхната подготвеност за това и размера на противоречията между властта, бизнеса и народа;

- гражданското общество е или поне може да бъде универсален подобрител и лекар на основните недъзи на съвременния свят, на вътрешнодържавните и междудържавни взаимоотношения;

- гражданското общество е също власт – паралелна на съществуващата власт и то не трябва да се плаши и да се самоотстранява от поемането на власт и властови функции, а тъкмо обратното;

- напълно е възможно и може дори да се препоръча в една отделна страна гражданското общество да поеме управлението на цялата държава и обществото.

Според мен повече от очевидно е, че от кибернетична гледна точка по-голямата част от тези митологеми трябва да бъдат  приети като своеобразни черни кутии, обратна връзка за допълнително управление на обществото.

Много мислих, обсъждах вътрешно в себе си и се съмнявах в тези изредени по-горе митологеми и тяхната правота. Първоначално реших, че всяка една от тях трябва да се анализира самостоятелно и да се провери нейното господство или единственост до какво води. По-късно приех, че всяка една от тях именно поради своята всеобхватност има смисъл и приложно поле, само ако се възприема в своята частна и обща релативност. Чак тогава „узрях”, че нещата могат да бъдат осмислени, ако се обърнем към скептицизма на така наречените рилски шопщини, тоест „постолови премудрости”, а именно. Ето:

-   относно правотата им:

„У сúчко не може да си прав, мòре òти че се изкрúвиш накъде прàвата стрàна.”

-   относно съмненията в тях:

„Като не é текà, че е онакà, мòре, та па че е нéкакво, коко да не é нúкакво.”

- относно релативността им:

„Не може да мислиш само текà, требе да мислиш и онакà, оти ютре текà че стане онакà, а ти по средата, та заникъде, леле.”

Някои допълнителни разсъждения за гражданското общество.

Съгласно контактния подход гражданското общество е третото тяло, контактът между двете обществени алтернативи – властовите възможности на държавата и властовите възможности на бизнеса. В този смисъл представляват интерес някои от основните характеристики на властта. Ето тези характеристики.

Всяка власт, колкото и малка и незначителна да е тя, се стреми винаги да бъде цялостна, всеобхватна, тоест абсолютна. В същото време тя използва всички средства да стане постоянна, тоест вечна. Тези характеристики произхождат от факта, че властта не е просто подходяща институция или символ, а човешко поведение, защото се изразява и упражнява от хората в тяхната конкретност. В този смисъл гражданското общество, въпреки че има като основна цел осъществяването на контрол върху двете алтернативни власти – държава и бизнес, никога и при никакви условия няма да получи този контрол, защото това означава двете власти да нарушат своя стремеж към пълна и постоянна власт, тоест да загубят своята същност.

Всяка стъпка към институционализиране на гражданското общество или на елементи от него е реално невъзможна, защото, от една страна, то се превръща в част от властта, която иска да контролира, а от друга – влиза в пряко противоборство с нея за власт, която тя в никакъв случай няма да му отстъпи. В тази колизия всъщност е скрит крахът на разпространяваните от различни радетели на гражданското общество проекти то да управлява обществото чрез наличните демократични институции.

Непрекъснато споменаваните глобализация и съвременни комуникации освен всичко друго ускоряват до неимоверност политизацията на обществото – правят я лесна и масова. Ако преди протестите на обществото срещу властта са били бавни и са избухвали чак когато в обществото се натрупа голям потенциал от нарушения и несправедливости, сега това е почти обратното. Много често днес с по-малка масовост протестите се предизвикват дори от отделни фрагменти на общото властническо поведение. Днес при тези нови комуникации спонтанният протест, самоорганизацията и организацията на гражданското общество стават много бързо и ефективно. Нещо повече – забелязва се създаването на едно постоянно протестно поведение на властнямащите, едно постоянно недоверие към властимащите.

В този и само в този смисъл трябва и ще бъде много полезно да формулираме, че днес гражданското общество всъщност вече е гражданска култура в непрекъснато действие.

Друг момент, който заслужава да бъде отбелязан в настоящия анализ на проблемите на съвременното гражданско общество, е неговата антисистемност и дори ирационалност. Всъщност то е по-близо до анархията, отколкото до реда в обществото. Редът според него е израз на статуквото на неравенството и на използването на властта не в полза на обществото, тоест той не заслужава нашето доверие. Казано по друг начин, антисистемността и елементите на анархия, които носи вътре в себе си гражданското общество, са в основата на неговата полезност и на минимално възможното наказание, което то носи на обществото, виновно за този несправедлив ред.

В заключение вероятно е необходимо да се направи изводът, че глобализацията и всеобхватността на новите медии и комуникация наложиха сериозни промени в традиционните за ХХ век представи и реални функционални пространства на такива важни за обществото понятия, като демокрация, гражданско общество, гражданска култура, граждански протест и т.н. В тази връзка трябва да се каже, че за някои от тях днес е повече от наложително да ги наричаме с други изменени имена. Вече повсеместно се говори например не просто за демокрация, а за демокрация плюс, хоризонтална или още контра- и алтердемокрация. Тези промени увеличават съвместимостта между традиционната демокрация и гражданското общество в новите му измерения.

Ако трябва да синтезирам стария опит на гражданските движения през последните два века и съвременната практика на гражданските протести във времето на глобализацията, до и след интернет, е възможно да се предложи следната деветстепенна скала за анализ и действие днес на гражданското общество, тоест за непрекъснатото действие на гражданската култура на обществото. Ето:

- участие (в живота на обществото);

- информираност (за всичко, което става);

- надзор (върху властта);

- обсъждане (действията на властите);

- оценка (на тези действия);

- осъждане (на неприемливите от тях);

- възпрепятстване (изпълнението на най-лошите);

- неподчинение (гражданско);

- бунт (последно действие срещу реда).

Ако трябва да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното гражданско общество в ерата на глобализацията, електронните медии и комуникации, съгласно едно предложение на френския философ Пиер Розвалон в неговата наскоро излязла книга „Контрадемокрация”, ще ги сведем отново до три типа активност:

- надзор. Това не е старият надзор, вървящ след събитията понякога с месеци и години. Сега това е надзор, а не контрол върху властимащите и техните дела от властнямащите – още при замисъла, проекта, началото на изпълнението на решенията на властта. Днешните комуникации осигуряват почти мигновеното поставяне на важните въпроси: „Къде пак греши властта?” и „На кого това е изгодно?”. Даже нещо повече – правят тези въпроси постоянни, безотлагателни, тоест „висящи”, както е модерно днес да се казва;

- възпиране. Това не са старите демократични процедури за протест и за спиране изпълнението на едни или други политически и икономически решения на властта, които винаги са закъснели и безполезни. Сега това и особено протестът чрез новите средства за комуникации и бързи медии става почти мигновено и е трудно игнорируемо от властта. Вече не се чакат съответните избори и наказателният вот всеки четири години. Протестната мобилизация вече не е проблем. Тя вече става проблем на властта.

- осъждане. Става дума за оценка, за морално и политическо отхвърляне вече не на отделни решения и действия на властите, а за възникване на масов отказ на доверие към властта и към основната част от нейните решения и действия. Това е своеобразна присъда, която много бързо, след като надзорът и възпирането не са помогнали, става благодарение на новите комуникации масова и неотменима. От нея не може да се избяга.

Бих предложил в подкрепа на идеите на П. Розанвалон тези три основни типа гражданска активност да бъдат формулирани в следните максими на съвременното гражданско общество:

- непрекъснат надзор върху всички форми на властта, упражнявана от институции и лица чрез осигуряването на достатъчна прозрачност за гражданите;

- непрекъснато отхвърляне на всяко нелегитимно действие и решение на властта чрез неговото гражданско обсъждане, морално и правно осъждане;

- непрекъснато възпрепятстване въвеждането в сила на всяко осъдено и отхвърлено от гражданите решение и действие чрез граждански натиск и неподчинение.

Ако трябва да обобщим всичко гореказано, тоест тази не съвсем проста материя, практически  свързана с такива понятия като обратна връзка, черни кутии в обществото, обратна връзка, системен хомеостазис, обществен строй, демокрация, гражданско общество и гражданска култура, можем да си помогнем, като обясним, че практически тук става дума за моделиране на обществото, в което сега живеем, за едно негово условно структуриране от най-простия възможен вид, извършено за целите на неговото обяснение и възможно изменение.

Ето главните структурни елементи на този модел. Този модел силно зависи от това за кого и в чия полза се прави.

От гледна точка на управляващите сега обществото:

- моделиране на обществото и неговите институции, моделиране на неговото управление, включително самите управляващи, управлявани, тоест утвърждаване на съществуващата днес либерална демокрация като обща за всички цел и като една добре и правилно изградена система със съответни обратни връзки, осигуряваща непрекъснато необходимия хомеостазис – равновесие и жизненост при всички възникващи вътрешни и външни за системата смущения;

- допълване на модела, афиширано като необходимо негово подобрение, включващо допълването му с нови  и постоянни структурни елементи, тоест процеси и институции, които можем да наречем анархизатори и които вътре като част от модела чрез внасяне на определени и контролирани по място и сила ограничени въздействия внасят съответна локална дезорганизация, като по този начин извеждат на преден план и осигуряват изпълнението на основни и истински за управляващите и лъжливи за управляваните цели на системата. Тази допълнителна структура и процес управляващите наричат гражданско общество и го предлагат на управляваните като усъвършенстван и по-справедлив модел на демокрацията.

Всичко това, създадено и успешно използвано от управляващите през последните почти 200 години и почти мълчаливо приемано като единствено възможно от управляваните, известният словенски философ Словомир Жижек сполучливо нарича „успешен брак на капитализма и демокрацията”.

От гледната точка на управляваните в обществото:

- моделът на управление на обществото, предлаган и налаган от сега управляващите, включващ либерална представителна демокрация и т.нар. гражданско общество, разбирано като участие и контрол в управлението чрез вътре вградени в модела граждански структури и институции – временни и постоянни, е лъжлив и неработещ и всъщност е полезен само за управляващите;

- истинският и работещ модел за справедливо управление на обществото, приемлив може би за управлявани и управляващи, е моделът на представителната либерална демокрация с непрекъснато действащо гражданско общество, тоест гражданска култура като структура за обратна връзка, но не вградена в модела, а действащата като външно, тоест съдържателно допълнение към модела с непрекъснато действие. Това в кибернетиката се нарича принцип за управление чрез външно допълнение.

Разликата между двата модела от гледната точка на управляващите и от гледната точка на управляваните е, че в единия, обратната връзка, тоест черната кутия на управлението е пряка част от модела и по тази причина е силно зависеща от него, а в другия тя има съдържателен характер и действа като външно допълнение към модела, тоест не зависи от него и може да влияе пряко върху целите и равновесието на модела на управление на обществото в полза на управляваните.

Как в действителност трябва да стане всичко това?

Необходимо е непрекъснато гражданско участие в управлението и историческо време, за да стане това постоянно поведение на всички управлявани, тоест тяхна гражданска култура. Това, което трябва да наричаме гражданско общество в този случай, не са някакви временни или постоянни интегрирани в системата граждански институции, а такива, които са различни, външни на нея и постоянно противопоставящи се на модела на управление на обществото. Това трябва да е самостоятелна и непрекъснато действаща гражданска култура и поведение, еднакво за всички управлявани, чрез която те изповядват своя постоянен конфликт на интереси с властта и бизнеса, тоест с управляващите ги.

Накратко три трябва да са основните характеристики на гражданското общество, изповядвано като непрекъснато действаща гражданска култура, а именно:

-      липса на каквато и да е интеграция с бизнеса и властта;

-      постоянен и непрекъснат контрол върху техните действия;

-      пряка на цели и резултати корекция към общопризната обществена справедливост.

И тъй като едновременно съм както силно убеден в изложените по-горе тези за ново гражданско общество, тоест за необходимостта от непрекъснато действащата гражданска култура, така и силно смутен от тяхната различност спрямо всичко предлагано и съществуващо сега, ще си позволя да приключа целия този текст със следната „постолова шопска премудрост”:

 „Нú мечката може да мяýка като мàчка, ни мàчката да ревé като мечка, та и ýлав като мене да знае коя да погàля и от коя да фýкна додéка време не ми е минàло.”