Показват се публикациите с етикет външна политика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет външна политика. Показване на всички публикации

понеделник, 13 май 2013 г.

90-те години, втори дубъл

Ивайло Дичев, 24 часа, 13 май

България се върна в началото на 90-те, този път с ГЕРБ в ролята на консервативната БСП. И тогава хората не поискаха промяна, не разбраха какво им казват разгорещените софийски интелигенти. Тогава БСП - засилена от това, че всички бяха срещу нея спечели пирова победа: студентите окупираха университета, палатките разцъфтяха из центровете на градовете, с една дума, започна отчаяната война на едно образовано малцинство срещу инертната маса, една война, чиито поражения усещаме и до днес. “Не може да бъде” звучи и сега, както през 1990-а, е, няма сълзи в очите, може би защото другият лагер днес никого не вдъхновява.
Не знам как ще се развие ситуацията днес. БСП очевидно се боят да поемат управлението. Що се отнася до ГЕРБ, те просто трудно биха могли да управляват отново в каквато и да е констелация, защото омразата, която отключиха, им се
връща.

Не знаем и какво последствие може да има върху единството на тази партия евентуално наказателно производство срещу строителя , г-н Цветанов, човек, очевидно мразен тайно от своите. Какво би станало, ако вътре в нея либералните сили надделеят над полицейските, ако те роди ГЕРБ с човешко лице наместо мутра?

Учудващо доброто им представяне обаче показва, че всяка революционна вълна по нашите земи ражда контрареволюционно цунами: хората се уплашиха и решиха да “изключат” политическия бушон, гласувайки масово пак за тях. Въпреки мизерията, въпреки скандалите. Явно онова, което говори интелигенцията, не само няма значение, но поражда обратен ефект сред електората. Дори прокурорски разследвания тук се възприемат като “компромати”, а самозапалванията на гражданите – като “сценарий”. Какво се прави в подобна ситуация? В арабския свят почнаха да хвърлят бомби, да се надяваме, че застаряващото население у нас поне на това не е склонно.

Наред с недоверието на гражданите към медийните говорители от всякакъв тип наблюдаваме нещо още по-тревожно: дива схватка вътре в самите политикономически
елити, каквато пак от 90-те не бяхме виждали.

Няма какво да се лъжем, стабилността на едно общество е резултат от добре разпределените територии сред силните на деня. Ситуация, в която никой не вярва в демократичната процедура, “коалиция” е мръсна дума, а основната форма на политически дебат -  обещанието да вкараш противника си в затвора, говори за отчаяна битка там горе, за чиито причини можем само да гадаем (кризата? няма какво вече да се приватизира? На сцената излизат нови мераклиии?...). Обикновеният човек злорадства наивно пред тези сблъсъци без да си дава сметка, че когато атовете се ритат, магаретата най ги боли.

Няма съвършени избори. Единственият начин демократичният процес да бъде легитимен, това е победеният да признае резултатите. Усещането за тотална манипулация, което остана от подслушванията на Цветановото МВР, купеният с огромната държавна субсидия ромски вот и съмнително напечатаните бюлетини вече представляват бомба, заложена във всяко следващо управление. Въпросът според мен не е в конкретните простъпки, а в това, че последното управление ни върна във времето на класовата борба, където политическият противник е враг, с който се воюва на живот и смърт. Може ли да се възприема като честна игра, в която единият седи с пистолет под масата, другият - с кама в ръкава?

Как може  да излезем като общество от този капан? Разбира се, няма да е лошо някой партиен лидер най-сетне да влезе в затвора за измами, освен противните низови търговци на гласове, които обичат да ни показват. Но само полицейски акции няма да върнат доверието. Единственият път към съгласие минава през решителна подмяна на политическата класа. Силата на демокрацията не е в това, че после идва някой по-добър, не че идва нов играч, а че старият си отива заедно с негативите, които властта е натрупала при управлението му. Само частично отстъпи Станишев (като обеща да не е премиер, ако спечели), на Борисов изобщо не му минава такава мисъл през главата. Отделно - пожизнените лидери на по-малките партии. Не ме разбирайте погрешно, не говоря за роене на нови формации, а за една нормална смяна на поколенията вътре в установените организации, които са верни на ясно определени идеологии.

Заслужава да разсъждаваме и върху прекрояването на политическото пространство. По основната ос се разполагат двете масови, за да не кажа популистки формации, които имат почти изравнени сили. Макар едните да имат по-лява (разбирай: проруска), а другите - по-дясна (разбирай  проамериканска) риторика, съществените разлики трудно се улавят.

Едните строят “Белене”, другите строят магистрали; едните въвеждат плосък данък, другите го сакрализират; едните раздават обществени поръчки на избрани фирми, и другите раздават на други избрани фирми.

Разлика все пак има и тя е в стила. Отборът на червените играе малко старомодно, бюрократично, с известна соцносталгия в стил “Една българска роза”, без рискове и изненади.
Отборът на новите сини е брутален, лидерски, но близък на народа именно със семплите си нрави и непретенциозното образование на кадрите си. Е, тези разлики не са ли достатъчни, за да мразите съседа, който вика за другите? По стадионите се бият и за много по-дребни символики.

Очертава се място за една малка, елитарна дясна партия.

Такава доскоро бяха костовистите, сега там опитва да играе и г-жа Кунева. Бог знае защо не са заедно, може проблемът да е поколенчески, може да е просто психология. От другата страна можеше да се появи лява елитарна партия от типа на немските зелени, само че това не се получи – нашите природозащитници се пазят като от огън както от “лявото”, така и от “дясното”. Което не значи, че са “център”. Така или иначе скоро няма да ги видим в парламента, ще имат време да избистрят идеологията си.

Наместо това вляво отидоха националистите, където изненада очевидно е Националния фронт за спасение на България. Ако забравим за миг междувоенната им риторика, оцветена тук-там с нотки расизъм, те спокойно биха могли да бъдат нова версия на партия, стояща отляво на БСП, каквито има навсякъде в континентална Европа. Впрочем същото развитие се наблюдава при “Атака” и, макар тези две формации да са трудносъчетаеми днес (Пак поколения? Психология?...), потенциалната тежест на подобна нагласа става значителна.

И ето я сега загадката на българската политическа душевност: малките съответно десни и леви формации отказват да взаимодействат с масовите си аналози. Непрекъснато се появяват съмнения, че те ще влязат в договорка с другия лагер (например Кунева – с БСП). Самата подкрепа на “Атака” за ГЕРБ през първите две години на мандата показа, че стилът  “Борисов” (”легни – падни, всички в затвора!”) се оказа по-важен,  отколкото все по-лявата идейна насоченост на тези атакисти, които критикуват охотно неолибералната политика на ГЕРБ.

Ако стилът е по-важен от съдържанието, разбираме защо партии се раждат от тв програми, защо певци опитват да последват Бепе Грило, а фантазии за “промяна на системата” изместват конкретни стъпки към промяна на обществото ни. Цялата ни политическа система започва да напомня субкултурна сцена, където металисти   се псуват с чалгари  и цесекари се налагат с левскари. Малко страсти, после – рахат! Въпросът е иска ли нашето общество да си даде труда да промени нещо? Да реформира пенсионната система? Да промени избирателната система?
Или поне да престане да паркира на тротоарите?...

За жалост по-сладко е да си лежиш в блатото и да псуваш телевизора. Не зная дали отново ще се появи такова активно малцинство като през 90-те, което да разтърси апатичните ни съграждани. Да се надяваме, че ако пак започнат протести, гражданите ще са си взели поука от февруари и наместо да обругават едновременно конституцията, монополите и чуждите инвеститори,  ще се организират около ясна програма за промяна на обществото ни.

Първия Български Бутон за споделяне

сряда, 8 май 2013 г.

Защо Иван Костов трябва да влезе в следващия парламент?

Димитър Петров, Livenews.bg, 8 Май 2013

Зная, че немалко хора биха искали Иван Костов да остане извън следващия парламент. Нещо повече, някои от тях мечтаят да го видят в затвора, а трети – ако може, обесен на някое дърво. Не е пресилено да се каже, че лидерът на Демократи за силна България е най-мразеният действащ политик в България.

Само че, когато става дума за държавно управление, подобни „народни въжделения“ трябва да останат на заден план. Иван Костов не само че е нужен на българската политика, но той би следвало да бъде сериозен фактор в нея. Ако следващите управляващи (които и да са те) се вслушват в съветите на Иван Костов, това ще бъде добре за всички български граждани - включително и за онези, които го мразят. Това обаче е по-трудно постижимо, ако Иван Костов е извън парламента.

Иван Костов, заедно със своя екип, на два пъти извади България от тежка икономическа криза (през 1991г. и през 1997г.). Защо да смятаме, че не би могъл да го направи и трети път?

Няма да припомням в какво състояние оглавяваното от него правителство пое дъжавата през 1997 година и в какво състояние я остави 4 години по-късно. Статистическите данни, обема на чуждестранните инвестиции и данъчните регистри от онова време говорят повече от красноречиво. Няма да акцентирам и върху това, че и на тази предизборна кампания ДСБ е една от много малкото партии, които дават адекватни предложения за излизане от кризата, докато други основно се замерят с компромати. Ще припомня обаче, че управлението на една държава не е само икономика – а от друга страна, кабинетът „Костов“ се справи успешно (особено на фона на следващите правителства) и в други сфери. И една от тях е външната политика.

От 1989 година насам, единствено при управлението на ОДС, начело с Иван Костов, България имаше независима външна политика, подчинена единствено на българските национални интереси. Нещо повече, между 1997 и 2001 година България беше регионален фактор на Балканите.

Правителството на ОДС устоя на американския натиск и не допусна България да бъде залята от косовски бежанци.

Правителството на ОДС устоя на руския натиск и не даде въздушен коридор на руските самолети да достигнат до Прищина.

Правителството на ОДС експулсира руски дипломати за шпионаж, а крупни бизнесмени като Майкъл Чорни и Денис Ершов бяха екстрадирани като "заплаха за националната сигурност".

Правителството на ОДС експулсира турски дипломати за вмешателство във вътрешните работи на България.

Правителството на ОДС принуди Ке д'Орсе да отзове шефката на визовата служба на френското посолство в София мадам Натали Коломбел, която буквално се беше изгаврила със стотици български граждани, кандидатстващи за френски визи.

Правителството на ОДС върна националното самочувствие на българите, като венец на тази политика беше изваждането на България от "черния" визов списък на Шенген.

За 4 години България успя да отстои своите интереси в сблъсък с 3 световни сили и една регионална. При това без да има външна подкрепа отникъде. В цялата следосвобожденска история на България това се е случвало само още на два пъти – при Съединението (1885г.) и при спасяването на евреите (1943г.)...

Днес от много места ни убеждават, че „старите муцуни“ в политиката трябва да отстъпят място на „нови лица“. Ами нека да е така – една значителна част от водачите на листи на коалиция ДСБ-БДФ в страната са млади хора, между 35 и 45 години. Радан Кънев (Варна), Петър Москов (Русе), Борис Станимиров (Габрово), Росица Рачева (Монтана), д-р Евгени Чобанов (Добрич), Деница Сачева (Хасково), Неделчо Жейнов (Силистра), Димитър Сяров (Сливен), Георги Караджов (Плевен)... Заедно с утвърдени парламентаристи като Иван Иванов (депутатът, задал най-много актуални питания в 41-ото НС) и Екатерина Михайлова те биха могли да съставят парламентарна група, която да бъде полезна на България.

Не бива да се забравя също, че на тези избори ДСБ е в коалиция с Български демократически форум. Днес все повече българи се обръщат към национализма, но не е без значение какъв национализъм ще бъде налаган в следващия парламент – дали на отрицанието на чуждото, или на утвърждаването на българското.

И накрая: след 4 години управление на ОДС, нито „сините“ бяха замеряни с яйца, нито те отвръщаха с чупене на чаши. А днес коалиция ДСБ-БДФ е една от малкото останали крепости срещу оскотяването – и на избиратели, и на политици.

Първия Български Бутон за споделяне