Помислете коя е най-радикалната мисъл, която раждаме в публичното си говорене, най-яростният акт на национална критика? Че не можем да излъчим свестни политици или да се организираме за постигане на общи цели? Че малко хора по света са чували както за сегашните българи, така и за славните им праотци? Не, безспорен фундамент на националната депресия това е демографията.
Прогнозите за демографски упадък днес комбинират любимото на медиите жонглиране с цифри с мистичния ужас на селянина, че нивата ражда все по-малко. Представят ви годината, в която ще умре и последният българин; плашат застаряващото население с момента, когато няма да има кой да изработва пенсиите му. В плана на подобни абстракци предлагам следната ободрителна мисъл: ако накрая останем малко стари хора тук, можем да приложим радикалния план, обмислян преди време, ако не се лъжа, в Дания: всички наличности се продават, полученото се разпределя между гражданите и всеки остава с един капитал, с който охолно живее до края на живота си. Колкото по-малко сме - толкова по-големи дялове ще получим от територията.
Някои ще кажат: ще да умре езикът, идеята “България”, но това е друга тема - жалко, че не се сещат за нея, когато приемат държавата да им плаща 2-3 пъти по-малко спрямо балканските комшии на своите учители, учени, културни дейци.
Нека първо да се запитаме искаме ли изобщо повече население? Георги Димитров беше поставил на нацията задачата да станем десет, милиона, която се повтаряше усърдно докъм 70-те. Но това беше една друга държава, която имаше нужда от войници, работници, бригадири или просто административни единици, които да попълват едни или други ведомости. Много хора днес - това значи много безработни, много учащи се, много клиенти на здравната каса. Забележете ефекта на леката демографска вълна, породена от върховата по раждаемост 2009 г. върху местата в детските заведения в големите градове, които пак доникъде не стигат.
Питам сериозно: иска ли българската нация повече хора? Да се гледат деца означава много повече пари да се преразпределят чрез данъци, а доктрината “Дянков”, която никой истински не е оспорил досега, гласи, че най-голямата - андрешковска - гордост на страната ни е минималното ниво на преразпределение на обществени ресурси. Оставям настрана Станишевото разтоварване от налози на богатите и прехвърлянето на
основното бреме на бюджета върху обикновения потребител, пушач и шофьор, т.е. онази маса хора, която прави многото деца. Е, добре, така сме решили да живеем, по-егоистичничко, но защо тогава се вайкаме, че младите намаляват?
Ако се вгледате, ще установите, че самото математическо (т.е. абстрактно, не физиологическо) желание за деца е противоречиво. Искаме по две-три деца, но не 5-6. Това съвсем цинично се казва в документи на БКП, според които не трябва да се дават помощи отвъд третото дете. Искаме, значи, деца от етнически българи, не от цигани, та дори от турци, макар техният демографски профил да не е чак толкова различен. Защото основният проблем тук не е самото раждане, а интегрирането на децата, образоването им, превръщането им в част от нацията.
Как се прави това другаде?
С политики, с воля, с пари, с дългосрочни стратегии. Тяхната липса поражда нарастващо раздразнение и расизъм, които само задълбочават проблема. Впрочем този провинциален расизъм у нас е и пречката пред решението, което в развития свят компенсира спада на раждаемостта, свързан с повишаването на културата и благосъстоянието - имиграцията.
Готови ли сме да приемем избрани емигранти от Индия, от Африка, както понякога го иска бизнесът? Не. Че ако не можем да интегрираме хората от Столипиново, които от столетия живеят покрай нас, то шриланкците ли? Лошият спомен от виетнамците, с които тази държава изплащаше дълга си според странните търговски взаимоотношения на СИВ, със сигурност не окуражава такива политики.
Ако трябва да си представим посока за решаването на този омагьосан кръг - не правя деца, но не приемам чуждите - много важна роля тук би имало преосмислянето на понятието за национална идентичност, което да позволи превръщането на чуждите в свои. Наред с етническия българин трябва да изградим по-широко понятие, което да обхваща гражданите на тази страна, които са избрали да следват законите и ценностите - примерно “българянин” (по модела: русский - россиянин). Възможно ли е това в разгарящата се все по-ожесточена междуплеменна битка в тази страна, наричана по някаква причина национализъм? Въпросът е риторичен: хора отвън няма да допуснем и ще гледаме тъжно как нашите изтичат към места с интеграционен потенциал.
Последните статистически данни обръщат вниманието и към семейството, което у нас явно се разпада, подобно на а-културирани групи като афроамериканците например. Защо не се женят хората? Пропускам очевидните неща като индивидуализма и освобождението на жената.
В чисто икономически план интерес да се женим няма поради липса на семейно подоходно облагане; обратно, интерес имаш да си самотна майка, дори и тайно да живееш с бащата на детето си (случаят на афроамериканците). Внезапният скок от едно хиперпатриархално - уж модерно - комунистическо общество, където съжителство без брак се преследваше по закон, към постмодерния морален релативизъм, срещу който се чуват само едни немощни подвиквания на църквата, със сигурност разколеба институцията на брака. Хората у нас не са по-различни, отколкото в останалия развит свят, не се развеждат по-често, не си “изневеряват” повече - просто така е уредена държавата ни, че семейството не е особено важно. Като почнем от това, че президентът може да се закълне без да видим съпругата му и стигнем до липсата на семейна сметка в банката, управлявана съвместно от двамата.
Основната причина за разклащането на инситуцията е ужасната нестабилност в която живеем. Над милион от нашите съграждани изкарват хляба си в различни форми на гурбет - единият намерил в Испания, другият в Германия, върви удържай семейни отношения! Фалират, преструктурират се, изчезват предприятия и покрай тях двойките, и те - фалират, преструкурират се, изчезват. Единственото, което дава някаква стабилност в подобен втечнен свят са трудовите права, но срещу тях веднага почва да протестира бизнесът.
Всеки знае от собствен опит, че гнездо се свива когато има перспектива за стабилност и спокойствие. Аз тук не правя разлика между семейство в юридичесия смисъл и трайно съжителство, независимо дали с деца или не, хетеро- или хомосексулно. За обществото важното е неговите членове да се установят на стабилни места, да правят едно и също, да са предсказуеми. Политиките за това също са известни - жилищно настаняване, данъчни предимства, институцията на CV-то, което награждава стабилния и увеличава подозрението към бързо движещите се свободни електрони. Трябва да има някаква символична капитализация на това, че дълго време си тежал на мястото си - някой трябва да следи това и да възнаграждава постоянството. Наред с общественото мнение в развития свят има и нещо като административно мнение, което е невидимо, но изключително важно. За жалост у нас винаги всичко почва от нулата. Опитайте да осиновите дете - ще почнат да ви наблюдават в продължение на години (докато детето чака в приюта), ще ви разпитват, ще взимат мнението на съседите... С една дума установеният, стабилен човек няма особени предимства пред администрацията, напротив, по-скоро ако си подвижен можеш да изкяриш нещо, да се промушиш през някоя вратичка.
Надявам се читателят е разбрал посоката на тези мисли. Има решения, които обществото трябва да вземе, известни са мерките, които другаде са били прилагани. Не съм сигурен обаче, че то наистина иска да вземе курс към подкрепа на раждаемоста. Че му е останала достатъчно щедрост да инвестира в бъдещето, когато ще живеят едни други хора, а нас няма да ни има. В тази двойнствена ситуация, демографското огледало ни връща грозната картина на собствения ни егоизъм.
