Защо правя доброволно нещо, което не се отнася пряко до мен

От фейса статус сс стойност на статия

Radina Ralcheva

Ако някой ми беше казал преди време, че в следващата половин година ще съсредоточа огромна част от усилията и енергията си и практически цялото си свободно време напълно доброволно в нещо, което не се отнася пряко до мен, сигурно щях да му се изсмея. Вярно, работя много доброволно за различни каузи, но все пак не всеки ден и не по толкова време. Обаче ми откраднаха държавата. Откраднаха ми я нагло и пред очите ми. Направо демонстративно. Узурпираха я. И ето ме - заедно с още десетки хиляди хора - шест месеца по-късно все още си я искам обратно. Не заради пари, постове, облаги, не заради партийни листи и избираеми депутатски места, а защото всички предели са изчерпани, защото хора с пари и без лица използват политически марионетки, за да ни лъжат, че начинът, по който живеем е ОК. Нищо не е ОК в него. Абсолютно нищо. Всичко е измама. За да могат шепа хора да правят каквото си искат на гърба на всички останали. За да си създават паралелни реалности и паралелно съществуване там, в Долната земя, където няма морал, няма ценности, няма народ. Където всичко са сделки, далавери, уговорки, зависимости, търговия с влияние, злоупотреби, трупане на неща, пари, фалш, гадост, страх, омраза... Все още не проумявам що за същество трябва да си, за да продадеш и предадеш всичко, което има стойност и значи нищо в краткия живот, с който разполагаме. И ми се иска да питам: колко милиона ви трябват, колко имота, колко и какви постове, колко коли, самолети, яхти и други боклуци, колко държави трябва да унищожите, колко достойнства да ограбите, колко хора да унижите и обезправите, колко народа да разделите, колко младежи да прогоните, колко студенти и протестиращи да пребиете, колко от всичко ви трябва, за да спрете??? Душите ви са черни дупки. Никога няма да ви е достатъчно, уви. Не знам вие какво имате. Но аз имам приятели. Имам съмишленици. Имам семейство. Имам цел. Имам време. Имам смелост. Имам лице. Имам име. Имам образование. Имам професия. Имам достойнство. Имам себеуважение. Имам скрупули. Имам кураж. Имам морал. Имам ценности. Имам кауза. Имам родина. Имам народ. Имам всичко, което вие нямате. Нали ви е ясно, че сте обречени. Защото има много като мен. #оставка #протестнамрежа #единнарод

МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

доц.д-р инж. Пенко Гюров

Ще започнем своите разсъждения с една теорема. Да, с теорема, а не с хипотеза, защото хипотезата е само предположение, а теоремата е нещо, което може да бъде доказано. И така, какво беше теорема? По старогръцки: „зрелище”, „представление”. В тяхната (и наша) математика: „размислям” и още „истина, достъпна чрез съзерцание”.

По-нататък необходими ще бъдат както представлението и размисълът, така и съзерцанието. Ето теоремата, която предлагам и която ще се опитам по-нататък с размисъл или съзерцание да докажа:

„Гражданското общество е общество, характеризиращо се преди всичко със своята непрекъснато действаща гражданска култура”.

Допускам, разбира се, като съжаление и самоирония, че горната формулировка силно напомня следния соцанекдот. Бай Тодор упрекнал математиците от БАН, че само те не работят за образа му пред народа и им дал срок седмица да предложат нещо. Минава седмицата, те пристигат и казват: „Мислихме много и измислихме следната тодорема: „Всяка крива линия, успоредна на априлската линия, е права линия.”

Всъщност наличието или самодостатъчността на гражданско общество в едно общество и държава е концентриран израз на наличието на достатъчно гражданска култура в тяхното население. Тук очевидно е възможен шаблонът: „Колкото – толкова!” (гражданско общество или гражданска култура) и „Каквото – такова!” (гражданско общество или гражданска култура).

Трябва да се приеме, че гражданското общество е дял, част, основна структура в съществуващото общество, която се изразява, формира от неговите съпротивителни сили. Неорганизирани предварително. То е спонтанна изява на тези сили. То възпира развитието на обществото в определени нежелани посоки, нарушава неговото спокойствие, тоест неговия хомеостазис.. В тази връзка трябва да се каже ясно, че гражданското общество е спонтанно и непредизвестено събитие. То не стои в обществото със своите евентуални инструменти „на гюме”. Гражданското общество е спонтанна изява на съпротивителните сили на обществото, обединяващо ги на базата на определени морални ценности и общи интереси.

Що се отнася до опита, направен по-горе за частично припокриване или уеднаквяване на понятията „гражданско общество” и „гражданска култура”, може да дам следните оправдания:

- в своето некратко съществуване понятието гражданско общество не можа да организира и раздели своите описателни  и нормативни аспекти – те непрекъснато се смесват и го правят недееспособно;

- то е достатъчно непрецизно и многозначно, тоест пак с лоша действеност;

- има двойственост на формулировката и употребата й – общество, което е част от обществото. Това създава илюзията, представата, че то трябва да се прави, гради, тоест не е спонтанно творчество на масите, възникващо при определена обстановка и събития;

- по своята същност гражданското общество е функционално пространство между алтернативите държава и бизнес за свободно от принуда обединяване на гражданите за действия при необходимост. Какво обединява тук гражданите и ги тласка към обединени действия? Наличието на достатъчно обща ценностна система, тоест тяхната гражданска и политическа култура. Или разбирането, че хората в своята индивидуалност и общност стоят по-високо от държавата и бизнеса от морална гледна точка.

С невъоръжено око може да се забележи случващото се днес изкривяване и погрешно насочване на основните възможности и цели на гражданското общество. Това може да се характеризира със следния известен стар анекдот. Учителката в част по физика пита какво става, ако една кола излезе от пътя и се блъсне в едно дърво? Иванчо вдига ръка и казва: „Ще се вдигне цената на ракията!” „Защо?” – пита учителката. Следва отговорът: „Ами татко казва: каквото и да стане в тази държава, все се вдига цената на ракията!”

Въобще-изобщо, както казваше един мой началник, днес в държавата битува простото схващане, че за всичко, което не върви, е виновна липсата на гражданско общество. Дали са окрали нещо от бюджета или съседната бакалия, дали са ни набили от Брюксел или Доган е рекъл нещо неприлично – вината е в това, че няма гражданско общество. Като го направим, тоест „изградим”, всичко ще е О.К. Това сега, от 20 години насам, е мантрата на всеки българин – властимащ или властнямащ.

Всъщност би било любопитно и полезно да се съберат на едно място най-разпространените в нашето съвременно общество по-прости или по-сложни митологеми, с които е обраснало понятието гражданско общество. Ето:

- гражданското общество е усъвършенстван, тоест подобрен вариант на демокрацията, нещо като „демокрация плюс”;

- гражданско общество може да има във всяко съвременно общество, независимо от неговото икономическо състояние, от неговото институционално и цивилизационно равнище;

- да има или да няма гражданско общество в едно общество зависи само от хората в него – достатъчно е те да го поискат и ще го направят или имат;

- гражданско общество трябва да има непременно, то трябва да изгради и укрепва свои постоянни институции, различни от тези на властта и бизнеса;

- гражданското общество носи, осигурява необходимата справедливост или поне една допълнителна справедливост в рамките на всяко демократично общество;

- гражданското общество осъществява или поне има за главна цел осъществяването на един, ако е възможно, цялостен граждански контрол върху държавата, общините, бизнеса;

- гражданското общество смекчава, ограничава и дори лекува всички (или значителната част от тях) известни недостатъци на капиталистическото общество, в което живеем сега;

- гражданското общество е обществен инструмент, чрез който създаваме условия за намаляване или дори преодоляване силното неравенство между бедни и богати, характерно за съвременното общество;

- гражданското общество е нещо различно от гражданската и политическа култура на хората в обществото и помежду им не може да се поставя знак за равенство;

- гражданското общество е важно изобретение на европейските народи от втората половина на изминалия ХХ век;

- гражданското общество, неговите прояви възникват и ще възникват независимо от желанието и нежеланието на народните маси, тяхната подготвеност за това и размера на противоречията между властта, бизнеса и народа;

- гражданското общество е или поне може да бъде универсален подобрител и лекар на основните недъзи на съвременния свят, на вътрешнодържавните и междудържавни взаимоотношения;

- гражданското общество е също власт – паралелна на съществуващата власт и то не трябва да се плаши и да се самоотстранява от поемането на власт и властови функции, а тъкмо обратното;

- напълно е възможно и може дори да се препоръча в една отделна страна гражданското общество да поеме управлението на цялата държава и обществото.

Според мен повече от очевидно е, че от кибернетична гледна точка по-голямата част от тези митологеми трябва да бъдат  приети като своеобразни черни кутии, обратна връзка за допълнително управление на обществото.

Много мислих, обсъждах вътрешно в себе си и се съмнявах в тези изредени по-горе митологеми и тяхната правота. Първоначално реших, че всяка една от тях трябва да се анализира самостоятелно и да се провери нейното господство или единственост до какво води. По-късно приех, че всяка една от тях именно поради своята всеобхватност има смисъл и приложно поле, само ако се възприема в своята частна и обща релативност. Чак тогава „узрях”, че нещата могат да бъдат осмислени, ако се обърнем към скептицизма на така наречените рилски шопщини, тоест „постолови премудрости”, а именно. Ето:

-   относно правотата им:

„У сúчко не може да си прав, мòре òти че се изкрúвиш накъде прàвата стрàна.”

-   относно съмненията в тях:

„Като не é текà, че е онакà, мòре, та па че е нéкакво, коко да не é нúкакво.”

- относно релативността им:

„Не може да мислиш само текà, требе да мислиш и онакà, оти ютре текà че стане онакà, а ти по средата, та заникъде, леле.”

Някои допълнителни разсъждения за гражданското общество.

Съгласно контактния подход гражданското общество е третото тяло, контактът между двете обществени алтернативи – властовите възможности на държавата и властовите възможности на бизнеса. В този смисъл представляват интерес някои от основните характеристики на властта. Ето тези характеристики.

Всяка власт, колкото и малка и незначителна да е тя, се стреми винаги да бъде цялостна, всеобхватна, тоест абсолютна. В същото време тя използва всички средства да стане постоянна, тоест вечна. Тези характеристики произхождат от факта, че властта не е просто подходяща институция или символ, а човешко поведение, защото се изразява и упражнява от хората в тяхната конкретност. В този смисъл гражданското общество, въпреки че има като основна цел осъществяването на контрол върху двете алтернативни власти – държава и бизнес, никога и при никакви условия няма да получи този контрол, защото това означава двете власти да нарушат своя стремеж към пълна и постоянна власт, тоест да загубят своята същност.

Всяка стъпка към институционализиране на гражданското общество или на елементи от него е реално невъзможна, защото, от една страна, то се превръща в част от властта, която иска да контролира, а от друга – влиза в пряко противоборство с нея за власт, която тя в никакъв случай няма да му отстъпи. В тази колизия всъщност е скрит крахът на разпространяваните от различни радетели на гражданското общество проекти то да управлява обществото чрез наличните демократични институции.

Непрекъснато споменаваните глобализация и съвременни комуникации освен всичко друго ускоряват до неимоверност политизацията на обществото – правят я лесна и масова. Ако преди протестите на обществото срещу властта са били бавни и са избухвали чак когато в обществото се натрупа голям потенциал от нарушения и несправедливости, сега това е почти обратното. Много често днес с по-малка масовост протестите се предизвикват дори от отделни фрагменти на общото властническо поведение. Днес при тези нови комуникации спонтанният протест, самоорганизацията и организацията на гражданското общество стават много бързо и ефективно. Нещо повече – забелязва се създаването на едно постоянно протестно поведение на властнямащите, едно постоянно недоверие към властимащите.

В този и само в този смисъл трябва и ще бъде много полезно да формулираме, че днес гражданското общество всъщност вече е гражданска култура в непрекъснато действие.

Друг момент, който заслужава да бъде отбелязан в настоящия анализ на проблемите на съвременното гражданско общество, е неговата антисистемност и дори ирационалност. Всъщност то е по-близо до анархията, отколкото до реда в обществото. Редът според него е израз на статуквото на неравенството и на използването на властта не в полза на обществото, тоест той не заслужава нашето доверие. Казано по друг начин, антисистемността и елементите на анархия, които носи вътре в себе си гражданското общество, са в основата на неговата полезност и на минимално възможното наказание, което то носи на обществото, виновно за този несправедлив ред.

В заключение вероятно е необходимо да се направи изводът, че глобализацията и всеобхватността на новите медии и комуникация наложиха сериозни промени в традиционните за ХХ век представи и реални функционални пространства на такива важни за обществото понятия, като демокрация, гражданско общество, гражданска култура, граждански протест и т.н. В тази връзка трябва да се каже, че за някои от тях днес е повече от наложително да ги наричаме с други изменени имена. Вече повсеместно се говори например не просто за демокрация, а за демокрация плюс, хоризонтална или още контра- и алтердемокрация. Тези промени увеличават съвместимостта между традиционната демокрация и гражданското общество в новите му измерения.

Ако трябва да синтезирам стария опит на гражданските движения през последните два века и съвременната практика на гражданските протести във времето на глобализацията, до и след интернет, е възможно да се предложи следната деветстепенна скала за анализ и действие днес на гражданското общество, тоест за непрекъснатото действие на гражданската култура на обществото. Ето:

- участие (в живота на обществото);

- информираност (за всичко, което става);

- надзор (върху властта);

- обсъждане (действията на властите);

- оценка (на тези действия);

- осъждане (на неприемливите от тях);

- възпрепятстване (изпълнението на най-лошите);

- неподчинение (гражданско);

- бунт (последно действие срещу реда).

Ако трябва да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното гражданско общество в ерата на глобализацията, електронните медии и комуникации, съгласно едно предложение на френския философ Пиер Розвалон в неговата наскоро излязла книга „Контрадемокрация”, ще ги сведем отново до три типа активност:

- надзор. Това не е старият надзор, вървящ след събитията понякога с месеци и години. Сега това е надзор, а не контрол върху властимащите и техните дела от властнямащите – още при замисъла, проекта, началото на изпълнението на решенията на властта. Днешните комуникации осигуряват почти мигновеното поставяне на важните въпроси: „Къде пак греши властта?” и „На кого това е изгодно?”. Даже нещо повече – правят тези въпроси постоянни, безотлагателни, тоест „висящи”, както е модерно днес да се казва;

- възпиране. Това не са старите демократични процедури за протест и за спиране изпълнението на едни или други политически и икономически решения на властта, които винаги са закъснели и безполезни. Сега това и особено протестът чрез новите средства за комуникации и бързи медии става почти мигновено и е трудно игнорируемо от властта. Вече не се чакат съответните избори и наказателният вот всеки четири години. Протестната мобилизация вече не е проблем. Тя вече става проблем на властта.

- осъждане. Става дума за оценка, за морално и политическо отхвърляне вече не на отделни решения и действия на властите, а за възникване на масов отказ на доверие към властта и към основната част от нейните решения и действия. Това е своеобразна присъда, която много бързо, след като надзорът и възпирането не са помогнали, става благодарение на новите комуникации масова и неотменима. От нея не може да се избяга.

Бих предложил в подкрепа на идеите на П. Розанвалон тези три основни типа гражданска активност да бъдат формулирани в следните максими на съвременното гражданско общество:

- непрекъснат надзор върху всички форми на властта, упражнявана от институции и лица чрез осигуряването на достатъчна прозрачност за гражданите;

- непрекъснато отхвърляне на всяко нелегитимно действие и решение на властта чрез неговото гражданско обсъждане, морално и правно осъждане;

- непрекъснато възпрепятстване въвеждането в сила на всяко осъдено и отхвърлено от гражданите решение и действие чрез граждански натиск и неподчинение.

Ако трябва да обобщим всичко гореказано, тоест тази не съвсем проста материя, практически  свързана с такива понятия като обратна връзка, черни кутии в обществото, обратна връзка, системен хомеостазис, обществен строй, демокрация, гражданско общество и гражданска култура, можем да си помогнем, като обясним, че практически тук става дума за моделиране на обществото, в което сега живеем, за едно негово условно структуриране от най-простия възможен вид, извършено за целите на неговото обяснение и възможно изменение.

Ето главните структурни елементи на този модел. Този модел силно зависи от това за кого и в чия полза се прави.

От гледна точка на управляващите сега обществото:

- моделиране на обществото и неговите институции, моделиране на неговото управление, включително самите управляващи, управлявани, тоест утвърждаване на съществуващата днес либерална демокрация като обща за всички цел и като една добре и правилно изградена система със съответни обратни връзки, осигуряваща непрекъснато необходимия хомеостазис – равновесие и жизненост при всички възникващи вътрешни и външни за системата смущения;

- допълване на модела, афиширано като необходимо негово подобрение, включващо допълването му с нови  и постоянни структурни елементи, тоест процеси и институции, които можем да наречем анархизатори и които вътре като част от модела чрез внасяне на определени и контролирани по място и сила ограничени въздействия внасят съответна локална дезорганизация, като по този начин извеждат на преден план и осигуряват изпълнението на основни и истински за управляващите и лъжливи за управляваните цели на системата. Тази допълнителна структура и процес управляващите наричат гражданско общество и го предлагат на управляваните като усъвършенстван и по-справедлив модел на демокрацията.

Всичко това, създадено и успешно използвано от управляващите през последните почти 200 години и почти мълчаливо приемано като единствено възможно от управляваните, известният словенски философ Словомир Жижек сполучливо нарича „успешен брак на капитализма и демокрацията”.

От гледната точка на управляваните в обществото:

- моделът на управление на обществото, предлаган и налаган от сега управляващите, включващ либерална представителна демокрация и т.нар. гражданско общество, разбирано като участие и контрол в управлението чрез вътре вградени в модела граждански структури и институции – временни и постоянни, е лъжлив и неработещ и всъщност е полезен само за управляващите;

- истинският и работещ модел за справедливо управление на обществото, приемлив може би за управлявани и управляващи, е моделът на представителната либерална демокрация с непрекъснато действащо гражданско общество, тоест гражданска култура като структура за обратна връзка, но не вградена в модела, а действащата като външно, тоест съдържателно допълнение към модела с непрекъснато действие. Това в кибернетиката се нарича принцип за управление чрез външно допълнение.

Разликата между двата модела от гледната точка на управляващите и от гледната точка на управляваните е, че в единия, обратната връзка, тоест черната кутия на управлението е пряка част от модела и по тази причина е силно зависеща от него, а в другия тя има съдържателен характер и действа като външно допълнение към модела, тоест не зависи от него и може да влияе пряко върху целите и равновесието на модела на управление на обществото в полза на управляваните.

Как в действителност трябва да стане всичко това?

Необходимо е непрекъснато гражданско участие в управлението и историческо време, за да стане това постоянно поведение на всички управлявани, тоест тяхна гражданска култура. Това, което трябва да наричаме гражданско общество в този случай, не са някакви временни или постоянни интегрирани в системата граждански институции, а такива, които са различни, външни на нея и постоянно противопоставящи се на модела на управление на обществото. Това трябва да е самостоятелна и непрекъснато действаща гражданска култура и поведение, еднакво за всички управлявани, чрез която те изповядват своя постоянен конфликт на интереси с властта и бизнеса, тоест с управляващите ги.

Накратко три трябва да са основните характеристики на гражданското общество, изповядвано като непрекъснато действаща гражданска култура, а именно:

-      липса на каквато и да е интеграция с бизнеса и властта;

-      постоянен и непрекъснат контрол върху техните действия;

-      пряка на цели и резултати корекция към общопризната обществена справедливост.

И тъй като едновременно съм както силно убеден в изложените по-горе тези за ново гражданско общество, тоест за необходимостта от непрекъснато действащата гражданска култура, така и силно смутен от тяхната различност спрямо всичко предлагано и съществуващо сега, ще си позволя да приключа целия този текст със следната „постолова шопска премудрост”:

 „Нú мечката може да мяýка като мàчка, ни мàчката да ревé като мечка, та и ýлав като мене да знае коя да погàля и от коя да фýкна додéка време не ми е минàло.”

Илюзиите за нови избори и нов Борисов

Иван Бакалов, e-vestnik, 24 юни 2013
 
Твърдението, че нови избори няма да доведат до нова алтернатива било мантра, която разпространяват „властимащите”, пишеше някъде тия дни.

Тази „мантра” я казвам и аз. И без да съм от властимащите, ще направя проста сметка какво ще родят едни нови избори сега. И дори след 6 месеца.

Сред т. нар. от Евгений Дайнов „десни идиоти” за втори път се ражда илюзията, че е възможно да се създаде ново правителство с един променен и по-послушен Борисов, подпрян парламентарно и извънпарламентарно с министри от партии и кръгове.

Нещо такова си въобразяваха десните през 2009 г., когато подкрепиха Борисов, а Костов дори заяви преди изборите, че е готов за коалиционно управление с него. Тогава основната илюзия се състоеше в това, че ще управляват с мускулите на Борисов и ума на Костов.
Резултатът се видя. Десните разочаровани се дръпнаха като опозиция, а Борисов започна да управлява в неофициална коалиция с „Атака”. Впрочем, Сидеров, още от начало подкрепи ГЕРБ, с категорични декларации, после гласува за него в трудни моменти. Сега недоволните, че благодарение на „Атака” беше съставено сегашното правителство, не обичат да им припомнят това.
И наново си въобразяват, че с едни избори ще дойде по-добро правителство с Борисов начело. Т. нар. кръг около президента Плевнелиев, медийната група „Капитал”, Цветелина Бориславова, Кристалина Георгиева, вече започва да пулсира с такива надежди. Личи си по всяко изказване на Плевнелиев, по заглавията в „Капитал” и „Дневник”. Двата вестника добре се помнят от времето, когато дискретно подкрепяха Борисов и си затваряха очите за явни скандали.
Сега този тон се усеща отново. „Капитал” директно призовава за оставка. Едва ли е за удоволствието още два-три месеца да ни управлява служебно правителство.

Вече прозира илюзията за новия Борисов. Още не го казват съвсем гласно, но цялата риторика около протестите сочи точно това.
Не било страшно да има нови избори сега.
В едни избори никога няма нищо страшно.
Страшното е, че сегашните протести не са родили политически субект. Няма и да родят, както стана и с февруарските протести. Остават си съществуващите партии във и извън парламента. И какво?
Какво ще се случи на едни избори след 2 месеца е лесно да се предвиди.
Ще има подобно съотношение на силите, по-малко за БСП, малко повече за ГЕРБ, без шанс обаче да има мнозинство. Това ясно личи от изказването на Борисов, че преговаря с десните и иска 3% праг за влизане в парламента. В това се състои идеята за нов Борисов с човешко лице – да му сложат министри едни наши хора, той вече ще е по-кротък, ще направим коалиция.

Това е същата опасна илюзия, че бивша мутра може да управлява страната, а едни хора да се возят на гърба му. Та този човек има извършени престъпления като премиер, които рано или късно ще го вкарат в съда. На този гръб ли иска да се возят десните? И може би ще твърдят, че Борисов е невинно агне?
Първият и основен белег, че си за правова държава и демокрация, е да поискаш съд за Борисов и Цветанов. Има за какво – очевидни престъпления. Щом си затваряш очите за тях, не си десен, а партизанин, който иска да се докопа до келепира. Или си наивник, за който е по-важно да не дойдат „комунистите”. Или си откровен фен на Борисов, което съвсем не е атестация, че си сред интелигентните.

Какво ще се случи с нови избори до 2-3 месеца? На десницата не й стига толкова време да се събере и осмисли каква алтернатива може да създаде. Старите муцуни са я докарали до нищото и не са преставали да воюват помежду си. С тях не става. Костов даде пример, оттегли се. Пътят за диалог е открит.

Десницата може да се огледа от главата до краката и да не се познае. Като види кого представляват, кой я подкрепя – къде е бизнесът, средната класа, хората с дребни и средни фирми. Защо не са при десните? Или поне повечето не са. Да се прави десница само върху антикомунистическа риторика, парадигми за ДС и конспирации е наивно и води само до периферно присъствие в политическия живот. „Червени боклуци” не е достатъчно като политическа доктрина. Да повтаряш лозунгите от площада с по-изискани изрази, нямаш шанс за успех.

В предишния парламент т. нар. десница – ГЕРБ, включително и Сините гласуваха закони, подкрепящи банките и едрия бизнес, а не средния и дребния. Популистът Борисов ще се оправи с този проблем пред своите фенове, но претендиращата за интелигентна десница няма да се оправи.

И при едни избори сега дори 3% праг може да не им е достатъчен, защото споменатите „десни идиоти” този път с по-голяма сила ще гласуват директно за Борисов, за да е по-сигурно, че няма да дойдат пак „комунистите”. И никой не трябва да забравя, че след едни нови избори „Атака” не само може да пусне един човек за кворум, ами направо да гласува за общо правителство с БСП-ДПС. И какво, ще легнат на Орлов пак да искат избори?

Какво е най-добре ? Това правителство е готово на отстъпки, осъзна болезнено настроенията в обществото. В следващите 6 месеца или година сегашното правителство може да прави отстъпки за промени в законите, за назначения.
Което и да е следващо правителство няма да бъде готово на такива отстъпки като сегашното. Защото ще е формирано от открита и по-стабилна коалиция, независимо дали тя се харесва или не, като сегашната. Илюзиите за нови избори и нов Борисов

24 Юни 2013

Иван Бакалов 
Първата страница на в. “Капитал” седмица след началото на протестите.

Твърдението, че нови избори няма да доведат до нова алтернатива било мантра, която разпространяват „властимащите”, пишеше някъде тия дни.
Тази „мантра” я казвам и аз. И без да съм от властимащите, ще направя проста сметка какво ще родят едни нови избори сега. И дори след 6 месеца.

Сред т. нар. от Евгений Дайнов „десни идиоти” за втори път се ражда илюзията, че е възможно да се създаде ново правителство с един променен и по-послушен Борисов, подпрян парламентарно и извънпарламентарно с министри от партии и кръгове.

Нещо такова си въобразяваха десните през 2009 г., когато подкрепиха Борисов, а Костов дори заяви преди изборите, че е готов за коалиционно управление с него. Тогава основната илюзия се състоеше в това, че ще управляват с мускулите на Борисов и ума на Костов.
Резултатът се видя. Десните разочаровани се дръпнаха като опозиция, а Борисов започна да управлява в неофициална коалиция с „Атака”. Впрочем, Сидеров, още от начало подкрепи ГЕРБ, с категорични декларации, после гласува за него в трудни моменти. Сега недоволните, че благодарение на „Атака” беше съставено сегашното правителство, не обичат да им припомнят това.
И наново си въобразяват, че с едни избори ще дойде по-добро правителство с Борисов начело. Т. нар. кръг около президента Плевнелиев, медийната група „Капитал”, Цветелина Бориславова, Кристалина Георгиева, вече започва да пулсира с такива надежди. Личи си по всяко изказване на Плевнелиев, по заглавията в „Капитал” и „Дневник”. Двата вестника добре се помнят от времето, когато дискретно подкрепяха Борисов и си затваряха очите за явни скандали.
Сега този тон се усеща отново. „Капитал” директно призовава за оставка. Едва ли е за удоволствието още два-три месеца да ни управлява служебно правителство.

Вече прозира илюзията за новия Борисов. Още не го казват съвсем гласно, но цялата риторика около протестите сочи точно това.
Не било страшно да има нови избори сега.

В едни избори никога няма нищо страшно.
Страшното е, че сегашните протести не са родили политически субект. Няма и да родят, както стана и с февруарските протести. Остават си съществуващите партии във и извън парламента. И какво?
Какво ще се случи на едни избори след 2 месеца е лесно да се предвиди.
Ще има подобно съотношение на силите, по-малко за БСП, малко повече за ГЕРБ, без шанс обаче да има мнозинство. Това ясно личи от изказването на Борисов, че преговаря с десните и иска 3% праг за влизане в парламента. В това се състои идеята за нов Борисов с човешко лице – да му сложат министри едни наши хора, той вече ще е по-кротък, ще направим коалиция.

Това е същата опасна илюзия, че бивша мутра може да управлява страната, а едни хора да се возят на гърба му. Та този човек има извършени престъпления като премиер, които рано или късно ще го вкарат в съда. На този гръб ли иска да се возят десните? И може би ще твърдят, че Борисов е невинно агне?
Първият и основен белег, че си за правова държава и демокрация, е да поискаш съд за Борисов и Цветанов. Има за какво – очевидни престъпления. Щом си затваряш очите за тях, не си десен, а партизанин, който иска да се докопа до келепира. Или си наивник, за който е по-важно да не дойдат „комунистите”. Или си откровен фен на Борисов, което съвсем не е атестация, че си сред интелигентните.

Какво ще се случи с нови избори до 2-3 месеца? На десницата не й стига толкова време да се събере и осмисли каква алтернатива може да създаде. Старите муцуни са я докарали до нищото и не са преставали да воюват помежду си. С тях не става. Костов даде пример, оттегли се. Пътят за диалог е открит.

Десницата може да се огледа от главата до краката и да не се познае. Като види кого представляват, кой я подкрепя – къде е бизнесът, средната класа, хората с дребни и средни фирми. Защо не са при десните? Или поне повечето не са. Да се прави десница само върху антикомунистическа риторика, парадигми за ДС и конспирации е наивно и води само до периферно присъствие в политическия живот. „Червени боклуци” не е достатъчно като политическа доктрина. Да повтаряш лозунгите от площада с по-изискани изрази, нямаш шанс за успех.

В предишния парламент т. нар. десница – ГЕРБ, включително и Сините гласуваха закони, подкрепящи банките и едрия бизнес, а не средния и дребния. Популистът Борисов ще се оправи с този проблем пред своите фенове, но претендиращата за интелигентна десница няма да се оправи.

И при едни избори сега дори 3% праг може да не им е достатъчен, защото споменатите „десни идиоти” този път с по-голяма сила ще гласуват директно за Борисов, за да е по-сигурно, че няма да дойдат пак „комунистите”. И никой не трябва да забравя, че след едни нови избори „Атака” не само може да пусне един човек за кворум, ами направо да гласува за общо правителство с БСП-ДПС. И какво, ще легнат на Орлов пак да искат избори?

Какво е най-добре ? Това правителство е готово на отстъпки, осъзна болезнено настроенията в обществото. В следващите 6 месеца или година сегашното правителство може да прави отстъпки за промени в законите, за назначения.
Което и да е следващо правителство няма да бъде готово на такива отстъпки като сегашното. Защото ще е формирано от открита и по-стабилна коалиция, независимо дали тя се харесва или не, като сегашната.

Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава

http://e-vestnik.bg/17930/harta-za-razgrazhdane-na-plutokratichniya-model-i-ustanovyavane-na-demokratsiyata/


Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава

(Независима гражданска инициатива за възстановяване на демокрацията и върховенството на закона)

Протестите на десетки хиляди граждани в цялата страна бяха мотивирани от отчаяна загриженост за състоянието на държавността в България. Няма съмнение, че се намираме в дълбока криза на обществения договор и на тотално дискредитиране на държавните институции. Затова протестиращите граждани ясно и категорично изразиха своето несъгласие да продължат да наблюдават безропотно и безучастно симулацията на публичен ред и на демократични процедури.

Назначаването на г-н Делян Пеевски за председател на ДАНС не беше нито случайно, нито грешка и затова доведе до кулминация на общественото възмущение и погнуса. В неговата кариера и публичен образ се синтезират всички патологични процеси, довели до унизителното и привидно безизходно положение на България днес. Казусът “Пеевски” оголва задълбочаващото се обземане на политическата система, медиите, правосъдието, националната сигурност и банковия сектор от мрежа на скрити зависимости, която не признава върховенството на закона и разделението на властите, изпразва институциите от демократична легитимност и подменя обществения интерес с корупция и морална разруха. Не е случайна грешка на симулативния политически модел и назначаването на Волен Сидеров за председател на парламентарната комисия за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика.

Изригването на масовата нетърпимост е така изразително и защото бяхме свидетели на пълната негодност на държавните институции да реагират адекватно и в обществен интерес на епизодичните осветявания на задкулисните властови отношения в България. Публичното огласяване на разговорите с участието на бившия премиер Бойко Борисов, началника на митниците Ваньо Танов, бившия градски прокурор на София Николай Кокинов и бившия министър на земеделието Мирослав Найденов не доведоха до правните последици, които биха настъпили във всяка цивилизована страна при огласяването на подобни уличаващи факти. Общественото възмущение има тази безпрецедентна сила и заради множеството сблъсъци на всеки от нас с реалността на завладяването на нашата държава от олигархията.

Ситуацията е извънредна и изисква зряла гражданска консолидация около базисните ценности на демокрацията. Въпреки че едва ли ни допускат до цялата истина за това кой конкретно и как вземаше решенията извън публично видимите сфери в годините на прехода, можем достатъчно добре да осъзнаем разрушителните последици за държавата и собствения ни живот от срастването на олигархията с властта, от подмяната на ценностите. Независимо от това каква беше непосредствената причина за всеки от многобойните скандали в управлението през последните години – некомпетентност, недобросъвестност, груба криминалност или симбиоза между тях, моментът е решителен и изисква много повече от лична почтеност и добросъвестно упражняване на професия. Налага се да положим общо и координирано гражданско усилие за точно и честно определяне на състоянието на демокрацията у нас, за дефинирине на основните пречки пред функционирането на държавата и за очертаване на план за тяхното отстраняване, за налагане на върховенството на закона и реабилитиране на автентичното парламентарно представителство.

Дотук достъпната информация и собственият ни опит ни позволяват да обобщим като отправна точка за бъдещата си активност следното:

– Държавното управление трайно се е отчуждило от своите легитимни основания, от интереса на гражданите.

– Корупцията се е превърнала в основно съдържание на властовите отношения и основен мотив за участие във властта.

– Държавата не просто претърпява неуспех в борбата с престъпността, тя сама генерира безнаказана престъпност.

– Публичните сфери функционират като непотистки мрежи от тайни общества и корпоративни картели.

– Службите за сигурност подхранват олигархията икономически от държавно-частни схеми за контрабанда, разпространение на наркотици, пране на пари, източване на бюджетни и европейски средства и завладяват все по-цялостно държавната власт, медиите и обществения живот.

– Съдът е поставен в слаба, уязвима позиция чрез последователно укрепване на зависимостта му от политическо и икономическо влияние, нелегитимно овластяване на административна номенклатура и толериране на корупционни лобита.

– Контролните и правоохранителните органи участват в многогодишното поддържане и укрепване на негласен консенсус за границите на безопасната им дейност, които не бива да прекрачват. Това позволява на хората, които носят пряка отговорност за срастването на престъпността с държавата да остават безнаказани, затруднява разкриването на истината за действителните политически и икономически фактори, изградили плутократичния модел на държавата в последните 23 години. По правило управляващите се разследват едва когато загубят властовите си позиции и дори когато задкулисните цели съвпадат със законните, съвпадението не работи за върховенство на закона. (Последен пример – променената позиция на прокуратурата по отношение на това дали прочитането на данни, получени чрез СРС, от бившия вътрешен министър Цветан Цветанов от парламентарната трибуна представлява престъпление.)

– В медиите се утвърди практика на заобикаляне на определени теми и факти, което осуетява възможността гражданите да получат достатъчно информация, за да си изградят обща картина за реалното състояние на държавата, а оттам и за личните си перспективи и политически възможности за въздействие и съпротива.

– Икономическата и финансовата системи са организирани на картелен принцип. Липсата на правна сигурност на едрата собственост, на изпълнението на договорите и превръщането на държавните органи в инструменти за рекет задушава независимото предприемачество и подчинява стопанската дейност на нуждата от осигуряване на протекция. Това захранва корупцията и деморализира гражданите, които претърпяват личен крах, защото срещу залога да осигурят препитание за себе си, семействата и работниците си са принудени да поддържат системата, която ги потиска и от която се възмущават.

– В държавната администрация, силите за сигурност и сред магистратите се утвърждава културата на зависимост и подчинение – на отместването на погледа, на пасивността и очакването да дойде и твоят ред да направиш услуга, за да се появи новото очакване – плутократичната мрежа да ти “върне” услугата, като ти осигури израстване в своите рамки и структури. Този модел осигурява и мълчанието на замесените, което пък е част от механизма на възпроизводството му. Дори когато отделни нейни членове биват “жертвани” заради обстоятелствата (напр. в “случая Марковска”), механизмите за зависимост и лоялност се оказват достатъчно ефективни, за да осигурят мълчанието на “пожертваните”.

– Политическата система функционира като клирингова територия на всички тези области, в които съществува олигархичният модел – там се преразпределят властовите ресурси и потенциали, така че плутокрацията да осигури съществуването си и в следващия политически цикъл при продължаваща имитация на публичност и демократичност. Формите на фасадна демокрация служат за легитимация на статуквото пред международните наблюдатели, а същевременно затрудняват демаскирането и разобличаването на скритите властови центрове.

Все още не знаем цялата истина за функционирането на този модел. Не можем да я научим, без да извършим обстойно и системно интердисциплинарно проучване на всички споменати процеси и елементи на модела, в който не искаме да продължаваме да живеем. Засега обективните факти ни дават възможност да обобщим като отправна точка, че при всички положения става въпрос за алтернативен модел на социална организация, проникнал в недрата на болното ни общество и бутафорната ни демокрация. Този модел се инкорпорира в динамична неформална мрежа от по-малки мрежи, осигуряващи разпространението на необходимия корупционен етос, генериращи нови членове и изграждащи ефективни механизми за политическо възпроизводство – чрез поддържане на лоялност, зависимост, страх и обезкуражаване у гражданите, че промяна е възможна.

Това, което знаем обаче, е достатъчно за избора на стратегия за борба с плутократичния режим – вместо фокусирането върху еднократно усилие за обезглавяването му, олицетворявано от повтарящите се масови надежди за един спасител (Симеон, Борисов, Цацаров и пр.), трябва да възприемем тактиката на мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима (правосъдие, медии, служби за сигурност, финансов сектор, партийна система) и изработване на конкретни програми с конкретни мерки, които да наложим чрез локални активистки кампании по предизвикване на олигархията в отделните области – “отдолу нагоре” в система от координирани усилия.

Опитът от работата в съдебната власт през последните години, както и опитът на зараждащата се реална разследваща журналистика, показват, че моделът на добре осъзнат активизъм може да бъде изненадващо ефективен по отношение на самодоволната, но трудноподвижна плутокрация. Същото се отнася за правозащитното и екологичното движения, които постигнаха в рамките на опорочената държава непренебрежими подобрения на законодателно и практическо равнище в полза на правата на човека и върховенството на закона.

Както никога досега, днес в обществото ни се е натрупала критична маса на интуитивно осъзнаване на това състояние и силна непоносимост към него. Откъслечното (само)разкриване на олигархията и обществената реакция са безпрецедентен шанс за нас. За първи път след присъединяването на България към ЕС можем да се обединим околоедна голяма национална цел – да възстановим държавността чрез процес на постъпателно и планомерно изработване и изпълнение на подробен план за разрушаване на сегашния модел и за установяване на демокрацията и върховенството на закона. Това изисква реформа на сферите, които крепят властта на олигархията и я снабдяват с ресурс да обезвластява държавните органи, както и на сферите, които са призвани да утвърдят върховенството на закона.

За тази цел е необходимо

1. Създаването на експертни групи, които:

= да изработят идейни програми и конкретни законодателни предложения за изменение на изборните правила и правилата за осъществяване на политическа дейност така, че да бъде гарантирано автентичното политическо представителство на гражданите. По този начин ще се даде време и реална възможност на политическите сили, които претендират да осъществяват действителна политическа дейност, да мобилизират собствения си ресурс за активно участие и за заявяване на собствените си идеи за излизане от кризата на държавността.

= да извършат пълен комплексен анализ на съществуващото законодателство по отношение на възможностите на полицейските и други служби за злоупотреба с гражданските свободи и права, да изготвят обща идейна програма за разпределяне на правомощията между службите, за координация помежду им и контрол.

= да изготвят концепция за управление на публичните средства така, че да бъде обезкървен настоящият модел на отглеждане на олигархията от държавата.

= да изготвят програма с конкретни мерки за защита на медийната свобода – чрез разкриване на източниците на финансиране, формулиране на добри управленски практики, развитие на разследващата журналистика като осъзнат приоритет и налагане на общите етични стандарти.

= на основата на постигнатото досега да представят законодателни предложения за укрепване на независимостта на съдебната власт.

Всички експертни групи ще представят като начало на дейността си описание на конкретиката на плутократичния модел в отделните публични сектори от критично значение за неговото съществуване и демонтаж: политическа система, съдебна власт, сектор сигурност, медии, финансова система.

2. Създаване на обществена комисия с участие на юристи и общественици, които са заслужили обществено доверие, за обобщаване на всички анализи, за провеждане на собствено проучване и за диагностициране на състоянието на демокрацията у нас. Така ще си дадем шанс да научим истинските имена на процесите и лицата, които са ги направлявали в годините на прехода.

За целта е нужна настоятелна доброволческа работа в общественото пространство и политическия живот за осъзнаване на тази нова голяма национална цел и кризисната спешност на нейната решителна реализация. Необходима е постоянна активистка кампания за публично атакуване на всички проявления на плутократичните мрежи в съответните сектори с инструментите на либералната демократична публичност и закона. Така едновременно ще стесним територията на режима и ще вдъхнем живот на институциите, законите и демокрацията си.

С настоящата харта ние – юристи, социални учени, журналисти, активни граждани, независимо от политическата си ориентация, се обединяваме около ценностите на европейския хуманизъм и демокрацията, от разбирането, че човешко достойнство може да има само когато има действено върховенство на закона, гарантирано от независим съд, и от решимостта да реформираме страната си.

С това свое волеизявление ние искаме да създадем перспектива за националните усилия и да споделим своята увереност, че от нас зависи да живеем смислено и почтено в демократична държава, която осигурява на гражданите равни възможности за реализация и еднакво третиране от закона.

Всеки, който подкрепи хартата, самоопределя себе си като препятствие пред разрастването на модела – с ясната си публична позиция и активност, които ще препречват неговото функциониране.

Призоваваме към разпространяване на този текст и присъединяване към него!

Текстът на хартата, информация за допълнително присъединилите се и за дейностите ще бъде оповестявана на интернет адрес:www.harta2013.eu

Христо Иванов - юрист
Мирослава Тодорова - юрист
Еми Барух - журналист
Петя Владимирова - журналист
Даниела Доковска - юрист
д-р Румен Петров - преподавател по социална работа
Цветозар Томов - социолог
Таня Маринова - юрист
Весислава Иванова - юрист
Красимир Кънев - правозащитник
Маргарита Илиева - юрист
Юлиана Методиева - журналист
Нели Куцкова - юрист
Марин Бодаков - поет и журналист
Емилия Недева - юрист
Антоанета Цонева - застъпник за честен и свободен изборен процес
Борислав Белазелков - юрист
Полина Паунова – журналист
Михаил Екимджиев – юрист
Георги Атанасов - юрист
Асен Генов – блогър
Атанас Чобанов – журналист
Тома Белев - лесовъд
проф. Антоний Тодоров – политолог
Светослав Терзиев – журналист
Атанас Атанасов – юрист
Емилия Дворянова – писател
Андрей Ангелов – юрист
Биляна Гяурова-Вегертседер – юрист
Живко Георгиев – социолог
Пролет Велкова – журналист
Румяна Червенкова – журналист
проф. Евгений Дайнов – политолог
Йонко Грозев – юрист
Борис Митов – журналист
проф. Дончо Хрусанов – юрист
Росен Босев – журналист
Христо Комарницки – карикатурист
Елена Енчева – журналист
Зорница Христова – преводач
проф. Ангел Калайджиев – юрист
Деян Кюранов – политолог
Явор Гърдев – режисьор
Манол Пейков – издател
доц. Светла Маргаритова-Вучкова – юрист
проф. Ивайло Дичев – културен антрополог
Валентин Траянов – преводач и издател
проф. Георги Каприев – философ
проф. Огнян Герджиков – юрист
Рада Смедовска – юрист
Иглика Трифонова – режисьор
Веселин Стойнев – журналист
Спас Спасов – журналист
Лилия Христовска – журналист
Мирела Веселинова – журналист
Нери Терзиева – журналист
Людмил Тодоров – режисьор
Иван Бедров – журналист
Диана Андреева – специалист по икономика на културата
Иван Бакалов – журналист
Веселина Седларска – журналист
Копринка Червенкова – журналист
Лили Маринкова – журналист
Петко Цветков – еколог

Неговата борба

Любослава Русева, Хроно-синкластичен инфандибулум


Една приятелка се пошегува, че в края на миналата година имала страхотна идея за оправянето на България, но я забравила, и затова щяла да помоли Цветан Цветанов да й даде записите от декември.

Друг приятел си купи тефтерче, в което започна да събира вицове за подслушване, и през час ми звъни, за да се кикотим. Повечето са от 2011 г., когато се появиха първите флашки със записани разговори, но продължават да са актуални:

“За да проверите вашата сметка, натиснете 1. За връзка с оператор натиснете 2. За връзка с Цветан Цветанов няма нужда да натискате нищо.”

“Жена на министър набира телефона му. Отговаря автоматичен сигнал и записано съобщение: Поради проблеми с бюджета на МВР в момента не ви подслушваме. Обадете се по-късно. Вашият разговор е важен за нас!”

Същият приятел е сложил на стената си във „Фейсбук“ вече брадясал, но иначе чудесен колаж - върху екрана на мобилен телефон пише „Имате три пропуснати подслушвания“. Оня ден, гледам, е обогатил колекцията и с карикатура на Чавдар Николов: „цвидетелят“ Цветанов се кълне, че ще казва истината и само истината, положил лявата си ръка върху... „Винету“, полицейска палка и отвертка.

„Неведнъж смехът е бил разглеждан като признак на човешкото“ - така започва предговорът на Исак Паси към книгата му „Смешното“ (1972 г.). Преди години професорът ни обясняваше, че за да запазят нормалността си в ненормални времена, хората развиват удивителна способност да се шегуват. Понеже смехът е форма на свобода, пародията и сатирата процъфтяват тъкмо в условията на авторитарни режими.

Исак Паси беше толкова умен и ерудиран човек, че като студенти му вярвахме безрезервно. С едно изключение: мнозина се усъмнихме, когато ни разказваше за някой си Виктор Франкъл (представяте ли си за каква ограниченост ставаше дума!), който писал, че в Освиенцим първата реакция на концлагеристите била да видят смешната страна на ситуацията.

Е, това е прекалено, мислехме си ние. И чак по-късно, когато прочетохме „Човекът в търсене на смисъл“, разбрахме какво е имал предвид професорът по неврология и психиатрия във Виенския университет. „На човека може да се отнеме всичко, освен едно - последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства“. Всякакви, дори най-безнадеждните. Онези, които избрали да запазят нормалността и усещането си за достойнство, реагирайки на безпределния ужас с ирония, имали по-голям шанс да оцелеят.

Изборът на моите приятели да се шегуват също е стратегия за спасение. План за евакуация на последните останки от смисъл все още да са тук. Смехотерапията е техният начин да запазят разсъдъка си, когато вече е отпаднало и последното съмнение какво патологично явление се е било разположило на върха на държавата, за да взима решения за живота им.

Защото „ЦецOFFгейт” не е просто поредният скандал, а диагноза. Незаконното подслушване от страна на МВР, за което прокуратурата потвърди, е симптом за тежко самозабравяне. Въпреки че срещу бившия силов министър не бяха намерени преки доказателства да е нареждал следенето и слухтенето, е съвършено ясно, че по времето на Цветанов институцията се е превърнала в средство за лична употреба. По-лошото: в ръцете на човек с манталитета на Лаврентий Берия е била концентрирана извънредно много власт под формата на информация.

Фактът, че Големият брат продължава да председателства предизборния щаб на доскоро управлявалата ни партия, казва достатъчно с какви файлове е подсигурил политическата си кариера. От него е станал зависим широк кръг от хора, включително началникът му – обстоятелство, което обяснява защо последният го защитава. Както казваше Дон Корлеоне в „Кръстникът“:

„Приятелството е всичко. Приятелството е повече от таланта. Повече от правителството. То е почти наравно със семейството“. А очевидно с Цветанов е по-здравословно да си останеш приятел...

Всичко това нямаше да е чак толкова шокиращо, ако скандалът се беше ограничил единствено до изваждането на доказателства за масово подслушване. След като бивш министър обаче поиска охрана, когато публично потвърди, че МВР е следило незаконно опозицията, бизнеса и дори членовете на правителството, ситуацията стана повече от абсурдна.

Какво ни е управлявало три години и половина, при положение че същият бивш министър е скрил дъщеря си в чужбина и се страхува за живота си? Защо и един бивш депутат от управляващото мнозинство наскоро избяга със своето семейство зад граница, оставяйки нотариално заверени показания?

Лидерът на ДПС Лютви Местан го обясни пределно ясно – „изградени са отношения, характерни за друг тип организации от подземието, а не за политически партии”. Специалистът по национална сигурност Николай Слатински го каза още по-ясно – в момента у нас върви с пълна сила „разборка”. Под разборка руснаците разбирали някой да се отцепи от групировката и да пропее какви ги е вършила...

Колкото по-дълго отлага решението си да отстрани Цветанов от партията, толкова повече лидерът на ГЕРБ рискува на бял свят да наизлязат още „разборки”. Включително срещу самия него, тъй като на върха на пирамидата от зависимости стои тъкмо той. Аргументът, с който обясни как повярвал на вътрешния министър, понеже се бил клел в децата си, е трогателен, но по същество е сериозно потвърждение на казаното от Местан и Слатински. Все пак да се кълнеш в децата си не е нормална практика за една нормална партия. Особено в нормална държава, където демокрацията се счита за окончателно победила и отгоре на всичко е член на Европейския съюз.

Там е работата обаче, че българската държава изглежда така само привидно. В действителност нейното състояние днес ме подсеща за идеята на английския философ Джереми Бентъм как трябва да изглежда идеалният затвор: „Паноптикумът има кръгла форма, като килиите са построени около външния край. В центъра се намира наблюдателната кула. Прозорците на кулата са с щори, така че надзирателите да могат да наблюдават затворниците, оставайки невидими за тях.”

Самият Бентъм надали е предполагал, че неговите възгледи могат да бъдат пренесени върху устройството на някои общества. Но на практика точно това се е случило с нашата мила България. Схващайки властта като средство за тотален надзор, бившият вътрешен министър си е сглобил гигантска наблюдателна кула, нещо като държава в държавата. Това го е направило особено самоуверен - до степен, че да си внуши пълна недосегаемост. Бил е напълно убеден, че никой никога няма да посмее да разклати позициите му, защото оперира с твърде много козове срещу противници и „приятели”.

Щом Цветанов продължи да демонстрира пълна бойна готовност, дори когато автентичността на изтеклите разработки срещу най-доверения му човек Станимир Флоров беше потвърдена, това означава, че ще се инати докрай. По една очевидна причина: разполага с още ресурс да воюва.

Да, неговата държава по същество обяви война на Държавата. И голямата беда е, че Цветанов е изключително опасен боец, защото не изпитва страх. При това не само от закона. Ако наистина се е клел в децата си с пълното съзнание какво е вършил, следва да говорим за удивителна безскрупулност и липса на морален компас. За способност да се стигне до опасни крайности, каквито дори не сме в състояние да си представим.

Звучи зловещо, но явно има защо Мирослав Найденов и Емил Димитров да изпитват ужас какво би могло да им се случи. Найденов в прав текст нарече поведението на Цветанов „мракобесно”, все едно бившият шеф на МВР наистина е преродилият се Берия...

Всичко това може да се опише с една дума: катастрофа. Според приятеля ми, който продължава да събира вицове, тя е по-тежка от всички останали, понеже е окончателно изобличение на бездарието ни да организираме живот в общност с правила.

Ужасно отчайващо! И как да не се смеем тогава, след като ни е останала поне тази мъничка свобода?