МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

МИСЛИ, РАЗМИСЛИ И ПОМИСЛИ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ

доц.д-р инж. Пенко Гюров

Ще започнем своите разсъждения с една теорема. Да, с теорема, а не с хипотеза, защото хипотезата е само предположение, а теоремата е нещо, което може да бъде доказано. И така, какво беше теорема? По старогръцки: „зрелище”, „представление”. В тяхната (и наша) математика: „размислям” и още „истина, достъпна чрез съзерцание”.

По-нататък необходими ще бъдат както представлението и размисълът, така и съзерцанието. Ето теоремата, която предлагам и която ще се опитам по-нататък с размисъл или съзерцание да докажа:

„Гражданското общество е общество, характеризиращо се преди всичко със своята непрекъснато действаща гражданска култура”.

Допускам, разбира се, като съжаление и самоирония, че горната формулировка силно напомня следния соцанекдот. Бай Тодор упрекнал математиците от БАН, че само те не работят за образа му пред народа и им дал срок седмица да предложат нещо. Минава седмицата, те пристигат и казват: „Мислихме много и измислихме следната тодорема: „Всяка крива линия, успоредна на априлската линия, е права линия.”

Всъщност наличието или самодостатъчността на гражданско общество в едно общество и държава е концентриран израз на наличието на достатъчно гражданска култура в тяхното население. Тук очевидно е възможен шаблонът: „Колкото – толкова!” (гражданско общество или гражданска култура) и „Каквото – такова!” (гражданско общество или гражданска култура).

Трябва да се приеме, че гражданското общество е дял, част, основна структура в съществуващото общество, която се изразява, формира от неговите съпротивителни сили. Неорганизирани предварително. То е спонтанна изява на тези сили. То възпира развитието на обществото в определени нежелани посоки, нарушава неговото спокойствие, тоест неговия хомеостазис.. В тази връзка трябва да се каже ясно, че гражданското общество е спонтанно и непредизвестено събитие. То не стои в обществото със своите евентуални инструменти „на гюме”. Гражданското общество е спонтанна изява на съпротивителните сили на обществото, обединяващо ги на базата на определени морални ценности и общи интереси.

Що се отнася до опита, направен по-горе за частично припокриване или уеднаквяване на понятията „гражданско общество” и „гражданска култура”, може да дам следните оправдания:

- в своето некратко съществуване понятието гражданско общество не можа да организира и раздели своите описателни  и нормативни аспекти – те непрекъснато се смесват и го правят недееспособно;

- то е достатъчно непрецизно и многозначно, тоест пак с лоша действеност;

- има двойственост на формулировката и употребата й – общество, което е част от обществото. Това създава илюзията, представата, че то трябва да се прави, гради, тоест не е спонтанно творчество на масите, възникващо при определена обстановка и събития;

- по своята същност гражданското общество е функционално пространство между алтернативите държава и бизнес за свободно от принуда обединяване на гражданите за действия при необходимост. Какво обединява тук гражданите и ги тласка към обединени действия? Наличието на достатъчно обща ценностна система, тоест тяхната гражданска и политическа култура. Или разбирането, че хората в своята индивидуалност и общност стоят по-високо от държавата и бизнеса от морална гледна точка.

С невъоръжено око може да се забележи случващото се днес изкривяване и погрешно насочване на основните възможности и цели на гражданското общество. Това може да се характеризира със следния известен стар анекдот. Учителката в част по физика пита какво става, ако една кола излезе от пътя и се блъсне в едно дърво? Иванчо вдига ръка и казва: „Ще се вдигне цената на ракията!” „Защо?” – пита учителката. Следва отговорът: „Ами татко казва: каквото и да стане в тази държава, все се вдига цената на ракията!”

Въобще-изобщо, както казваше един мой началник, днес в държавата битува простото схващане, че за всичко, което не върви, е виновна липсата на гражданско общество. Дали са окрали нещо от бюджета или съседната бакалия, дали са ни набили от Брюксел или Доган е рекъл нещо неприлично – вината е в това, че няма гражданско общество. Като го направим, тоест „изградим”, всичко ще е О.К. Това сега, от 20 години насам, е мантрата на всеки българин – властимащ или властнямащ.

Всъщност би било любопитно и полезно да се съберат на едно място най-разпространените в нашето съвременно общество по-прости или по-сложни митологеми, с които е обраснало понятието гражданско общество. Ето:

- гражданското общество е усъвършенстван, тоест подобрен вариант на демокрацията, нещо като „демокрация плюс”;

- гражданско общество може да има във всяко съвременно общество, независимо от неговото икономическо състояние, от неговото институционално и цивилизационно равнище;

- да има или да няма гражданско общество в едно общество зависи само от хората в него – достатъчно е те да го поискат и ще го направят или имат;

- гражданско общество трябва да има непременно, то трябва да изгради и укрепва свои постоянни институции, различни от тези на властта и бизнеса;

- гражданското общество носи, осигурява необходимата справедливост или поне една допълнителна справедливост в рамките на всяко демократично общество;

- гражданското общество осъществява или поне има за главна цел осъществяването на един, ако е възможно, цялостен граждански контрол върху държавата, общините, бизнеса;

- гражданското общество смекчава, ограничава и дори лекува всички (или значителната част от тях) известни недостатъци на капиталистическото общество, в което живеем сега;

- гражданското общество е обществен инструмент, чрез който създаваме условия за намаляване или дори преодоляване силното неравенство между бедни и богати, характерно за съвременното общество;

- гражданското общество е нещо различно от гражданската и политическа култура на хората в обществото и помежду им не може да се поставя знак за равенство;

- гражданското общество е важно изобретение на европейските народи от втората половина на изминалия ХХ век;

- гражданското общество, неговите прояви възникват и ще възникват независимо от желанието и нежеланието на народните маси, тяхната подготвеност за това и размера на противоречията между властта, бизнеса и народа;

- гражданското общество е или поне може да бъде универсален подобрител и лекар на основните недъзи на съвременния свят, на вътрешнодържавните и междудържавни взаимоотношения;

- гражданското общество е също власт – паралелна на съществуващата власт и то не трябва да се плаши и да се самоотстранява от поемането на власт и властови функции, а тъкмо обратното;

- напълно е възможно и може дори да се препоръча в една отделна страна гражданското общество да поеме управлението на цялата държава и обществото.

Според мен повече от очевидно е, че от кибернетична гледна точка по-голямата част от тези митологеми трябва да бъдат  приети като своеобразни черни кутии, обратна връзка за допълнително управление на обществото.

Много мислих, обсъждах вътрешно в себе си и се съмнявах в тези изредени по-горе митологеми и тяхната правота. Първоначално реших, че всяка една от тях трябва да се анализира самостоятелно и да се провери нейното господство или единственост до какво води. По-късно приех, че всяка една от тях именно поради своята всеобхватност има смисъл и приложно поле, само ако се възприема в своята частна и обща релативност. Чак тогава „узрях”, че нещата могат да бъдат осмислени, ако се обърнем към скептицизма на така наречените рилски шопщини, тоест „постолови премудрости”, а именно. Ето:

-   относно правотата им:

„У сúчко не може да си прав, мòре òти че се изкрúвиш накъде прàвата стрàна.”

-   относно съмненията в тях:

„Като не é текà, че е онакà, мòре, та па че е нéкакво, коко да не é нúкакво.”

- относно релативността им:

„Не може да мислиш само текà, требе да мислиш и онакà, оти ютре текà че стане онакà, а ти по средата, та заникъде, леле.”

Някои допълнителни разсъждения за гражданското общество.

Съгласно контактния подход гражданското общество е третото тяло, контактът между двете обществени алтернативи – властовите възможности на държавата и властовите възможности на бизнеса. В този смисъл представляват интерес някои от основните характеристики на властта. Ето тези характеристики.

Всяка власт, колкото и малка и незначителна да е тя, се стреми винаги да бъде цялостна, всеобхватна, тоест абсолютна. В същото време тя използва всички средства да стане постоянна, тоест вечна. Тези характеристики произхождат от факта, че властта не е просто подходяща институция или символ, а човешко поведение, защото се изразява и упражнява от хората в тяхната конкретност. В този смисъл гражданското общество, въпреки че има като основна цел осъществяването на контрол върху двете алтернативни власти – държава и бизнес, никога и при никакви условия няма да получи този контрол, защото това означава двете власти да нарушат своя стремеж към пълна и постоянна власт, тоест да загубят своята същност.

Всяка стъпка към институционализиране на гражданското общество или на елементи от него е реално невъзможна, защото, от една страна, то се превръща в част от властта, която иска да контролира, а от друга – влиза в пряко противоборство с нея за власт, която тя в никакъв случай няма да му отстъпи. В тази колизия всъщност е скрит крахът на разпространяваните от различни радетели на гражданското общество проекти то да управлява обществото чрез наличните демократични институции.

Непрекъснато споменаваните глобализация и съвременни комуникации освен всичко друго ускоряват до неимоверност политизацията на обществото – правят я лесна и масова. Ако преди протестите на обществото срещу властта са били бавни и са избухвали чак когато в обществото се натрупа голям потенциал от нарушения и несправедливости, сега това е почти обратното. Много често днес с по-малка масовост протестите се предизвикват дори от отделни фрагменти на общото властническо поведение. Днес при тези нови комуникации спонтанният протест, самоорганизацията и организацията на гражданското общество стават много бързо и ефективно. Нещо повече – забелязва се създаването на едно постоянно протестно поведение на властнямащите, едно постоянно недоверие към властимащите.

В този и само в този смисъл трябва и ще бъде много полезно да формулираме, че днес гражданското общество всъщност вече е гражданска култура в непрекъснато действие.

Друг момент, който заслужава да бъде отбелязан в настоящия анализ на проблемите на съвременното гражданско общество, е неговата антисистемност и дори ирационалност. Всъщност то е по-близо до анархията, отколкото до реда в обществото. Редът според него е израз на статуквото на неравенството и на използването на властта не в полза на обществото, тоест той не заслужава нашето доверие. Казано по друг начин, антисистемността и елементите на анархия, които носи вътре в себе си гражданското общество, са в основата на неговата полезност и на минимално възможното наказание, което то носи на обществото, виновно за този несправедлив ред.

В заключение вероятно е необходимо да се направи изводът, че глобализацията и всеобхватността на новите медии и комуникация наложиха сериозни промени в традиционните за ХХ век представи и реални функционални пространства на такива важни за обществото понятия, като демокрация, гражданско общество, гражданска култура, граждански протест и т.н. В тази връзка трябва да се каже, че за някои от тях днес е повече от наложително да ги наричаме с други изменени имена. Вече повсеместно се говори например не просто за демокрация, а за демокрация плюс, хоризонтална или още контра- и алтердемокрация. Тези промени увеличават съвместимостта между традиционната демокрация и гражданското общество в новите му измерения.

Ако трябва да синтезирам стария опит на гражданските движения през последните два века и съвременната практика на гражданските протести във времето на глобализацията, до и след интернет, е възможно да се предложи следната деветстепенна скала за анализ и действие днес на гражданското общество, тоест за непрекъснатото действие на гражданската култура на обществото. Ето:

- участие (в живота на обществото);

- информираност (за всичко, което става);

- надзор (върху властта);

- обсъждане (действията на властите);

- оценка (на тези действия);

- осъждане (на неприемливите от тях);

- възпрепятстване (изпълнението на най-лошите);

- неподчинение (гражданско);

- бунт (последно действие срещу реда).

Ако трябва да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното да синтезираме основните цели или по-точно действия на съвременното гражданско общество в ерата на глобализацията, електронните медии и комуникации, съгласно едно предложение на френския философ Пиер Розвалон в неговата наскоро излязла книга „Контрадемокрация”, ще ги сведем отново до три типа активност:

- надзор. Това не е старият надзор, вървящ след събитията понякога с месеци и години. Сега това е надзор, а не контрол върху властимащите и техните дела от властнямащите – още при замисъла, проекта, началото на изпълнението на решенията на властта. Днешните комуникации осигуряват почти мигновеното поставяне на важните въпроси: „Къде пак греши властта?” и „На кого това е изгодно?”. Даже нещо повече – правят тези въпроси постоянни, безотлагателни, тоест „висящи”, както е модерно днес да се казва;

- възпиране. Това не са старите демократични процедури за протест и за спиране изпълнението на едни или други политически и икономически решения на властта, които винаги са закъснели и безполезни. Сега това и особено протестът чрез новите средства за комуникации и бързи медии става почти мигновено и е трудно игнорируемо от властта. Вече не се чакат съответните избори и наказателният вот всеки четири години. Протестната мобилизация вече не е проблем. Тя вече става проблем на властта.

- осъждане. Става дума за оценка, за морално и политическо отхвърляне вече не на отделни решения и действия на властите, а за възникване на масов отказ на доверие към властта и към основната част от нейните решения и действия. Това е своеобразна присъда, която много бързо, след като надзорът и възпирането не са помогнали, става благодарение на новите комуникации масова и неотменима. От нея не може да се избяга.

Бих предложил в подкрепа на идеите на П. Розанвалон тези три основни типа гражданска активност да бъдат формулирани в следните максими на съвременното гражданско общество:

- непрекъснат надзор върху всички форми на властта, упражнявана от институции и лица чрез осигуряването на достатъчна прозрачност за гражданите;

- непрекъснато отхвърляне на всяко нелегитимно действие и решение на властта чрез неговото гражданско обсъждане, морално и правно осъждане;

- непрекъснато възпрепятстване въвеждането в сила на всяко осъдено и отхвърлено от гражданите решение и действие чрез граждански натиск и неподчинение.

Ако трябва да обобщим всичко гореказано, тоест тази не съвсем проста материя, практически  свързана с такива понятия като обратна връзка, черни кутии в обществото, обратна връзка, системен хомеостазис, обществен строй, демокрация, гражданско общество и гражданска култура, можем да си помогнем, като обясним, че практически тук става дума за моделиране на обществото, в което сега живеем, за едно негово условно структуриране от най-простия възможен вид, извършено за целите на неговото обяснение и възможно изменение.

Ето главните структурни елементи на този модел. Този модел силно зависи от това за кого и в чия полза се прави.

От гледна точка на управляващите сега обществото:

- моделиране на обществото и неговите институции, моделиране на неговото управление, включително самите управляващи, управлявани, тоест утвърждаване на съществуващата днес либерална демокрация като обща за всички цел и като една добре и правилно изградена система със съответни обратни връзки, осигуряваща непрекъснато необходимия хомеостазис – равновесие и жизненост при всички възникващи вътрешни и външни за системата смущения;

- допълване на модела, афиширано като необходимо негово подобрение, включващо допълването му с нови  и постоянни структурни елементи, тоест процеси и институции, които можем да наречем анархизатори и които вътре като част от модела чрез внасяне на определени и контролирани по място и сила ограничени въздействия внасят съответна локална дезорганизация, като по този начин извеждат на преден план и осигуряват изпълнението на основни и истински за управляващите и лъжливи за управляваните цели на системата. Тази допълнителна структура и процес управляващите наричат гражданско общество и го предлагат на управляваните като усъвършенстван и по-справедлив модел на демокрацията.

Всичко това, създадено и успешно използвано от управляващите през последните почти 200 години и почти мълчаливо приемано като единствено възможно от управляваните, известният словенски философ Словомир Жижек сполучливо нарича „успешен брак на капитализма и демокрацията”.

От гледната точка на управляваните в обществото:

- моделът на управление на обществото, предлаган и налаган от сега управляващите, включващ либерална представителна демокрация и т.нар. гражданско общество, разбирано като участие и контрол в управлението чрез вътре вградени в модела граждански структури и институции – временни и постоянни, е лъжлив и неработещ и всъщност е полезен само за управляващите;

- истинският и работещ модел за справедливо управление на обществото, приемлив може би за управлявани и управляващи, е моделът на представителната либерална демокрация с непрекъснато действащо гражданско общество, тоест гражданска култура като структура за обратна връзка, но не вградена в модела, а действащата като външно, тоест съдържателно допълнение към модела с непрекъснато действие. Това в кибернетиката се нарича принцип за управление чрез външно допълнение.

Разликата между двата модела от гледната точка на управляващите и от гледната точка на управляваните е, че в единия, обратната връзка, тоест черната кутия на управлението е пряка част от модела и по тази причина е силно зависеща от него, а в другия тя има съдържателен характер и действа като външно допълнение към модела, тоест не зависи от него и може да влияе пряко върху целите и равновесието на модела на управление на обществото в полза на управляваните.

Как в действителност трябва да стане всичко това?

Необходимо е непрекъснато гражданско участие в управлението и историческо време, за да стане това постоянно поведение на всички управлявани, тоест тяхна гражданска култура. Това, което трябва да наричаме гражданско общество в този случай, не са някакви временни или постоянни интегрирани в системата граждански институции, а такива, които са различни, външни на нея и постоянно противопоставящи се на модела на управление на обществото. Това трябва да е самостоятелна и непрекъснато действаща гражданска култура и поведение, еднакво за всички управлявани, чрез която те изповядват своя постоянен конфликт на интереси с властта и бизнеса, тоест с управляващите ги.

Накратко три трябва да са основните характеристики на гражданското общество, изповядвано като непрекъснато действаща гражданска култура, а именно:

-      липса на каквато и да е интеграция с бизнеса и властта;

-      постоянен и непрекъснат контрол върху техните действия;

-      пряка на цели и резултати корекция към общопризната обществена справедливост.

И тъй като едновременно съм както силно убеден в изложените по-горе тези за ново гражданско общество, тоест за необходимостта от непрекъснато действащата гражданска култура, така и силно смутен от тяхната различност спрямо всичко предлагано и съществуващо сега, ще си позволя да приключа целия този текст със следната „постолова шопска премудрост”:

 „Нú мечката може да мяýка като мàчка, ни мàчката да ревé като мечка, та и ýлав като мене да знае коя да погàля и от коя да фýкна додéка време не ми е минàло.”

АНТИ-ФУКУЯМА ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ

АНТИ-ФУКУЯМА ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ

Доц.д-р инж. Пенко Гюров

Един човек бил прочут сред хората със своя краен песимизъм. Когато го попитали защо е такъв, той отговорил, че причината за това е безкрайният оптимизъм на другите хора.

Песимизъм или оптимизъм навява в душите и умовете ни човешката история и нейният бъдещ ход? Изборът е наш – според идеологията, която изповядваме. Ако приемаме, че светът е несправедлив, трябва ни идеология, която предлага неговата промяна, а ако приемаме, че той е възможно най-справедливият, намираме опора в идеология, чиято главна цел е да го опази такъв какъвто е.

През 1988 г. в една своя лекция, изнесена в Чикаго, американският японец Френсис Фукуяма лансира удобната или оптималната за американската политика теза, че е настъпил краят на историята, тоест краят на борбата на идеологиите. Защо? Защото човешката цивилизация не може да предложи някаква общоприемлива алтернатива на съществуващия либерален капиталистически (и американски) модел демокрация. Шест месеца по-късно пада Берлинската стена и започва разпадът на т.нар. социалистически лагер в Европа. Фукуяма е обявен едва ли не за пророк, преминава на работа в администрацията на Белия дом, развива по-нататък темата и в 1992 г. издава своята книга „Краят на историята и последния човек”. Книгата става веднага бестселър и предизвиква много спорове, одобрения и възражения по цял свят.

Идеологиите са бойното поле на философията. Там е тяхната сила. Практиците в тази област са политиците. Те се хранят от идеологии. Те ги внасят  и насаждат в съзнанието на обикновените хора и ги убеждават, че в живота няма нищо по-важно от идеологията, която изповядваш. В нея, казват те на същия този обикновен човечец, са скрити и хлябът, и ножът, решаващи за това как си живял, живееш и ще живееш.

Днес според философите и политиците в управлението на обществото са възможни само две успешни идеологии – социалистическа и капиталистическа. Досега непротиворечива, компромисна между двете не е открита.

Естествено да обявиш едната от двете идеологии за мъртва, а другата за победител в състезанието помежду им е голям разкош в мисленето и прогнозите, които правиш. Това е и грешката на Фукуяма. Светът не може да бъде еднополюсен – така той спира да се развива. Не може да бъде и двуполюсен, но многополюсен вероятно – да. Друг е въпросът, че може да се постави под съмнение правото на съществуване и на двете идеологии. Доколко те са вечни? Не може ли без тях? Според мен един подобен анализ заслужава внимание и може да бъде полезен в много аспекти на проблема. Най-малкото, за да помогне за намирането на необходимия компромис между тези две идеологии, ако такъв съществува.

За да разберем историята на обществото, неговото минало и бъдещо развитие, трябва да познаем и анализираме не само човека като част от обществото, но и човека като индивидуалност, която се променя непрекъснато. С други думи, трябва да разберем какво представлява човешката личност. Разбирането на човешката личност означава да опознаем човешкия разум и неговите биологични регулатори, тоест чувства и мотиви, които го ръководят в даден раздел от времето. Очевидно в този случай трябва да можем да създадем модел на човешката личност и нейната зависимост от времето, в което тя живее.

Моделирането на тези най-сложни големи системи, каквито са човешката личност и човешкото общество, е много трудна и в някаква степен непосилна задача. Това е възможна работа за една интердисциплинна сплав между науките биология, психология  и социология.  Вероятно когато тази сплав от науки се научи да оценява не само качествено, но и да измерва в съответни числа историята, настоящето и бъдещето на отделната човешка личности и на обществото като цяло, ще можем да ги управляваме повече или по-малко успешно. Дали е вярно това? По-скоро не, отколкото да. Впрочем едно е пределно ясно – без да познаваме напълно човешката единична личност, не може да проектираме и създаваме нови общества.

Днес човекът, по-точно човешкото общество е изправено пред три опасни съвременни реалности, които налагат тяхното най-бързо осмисляне и реакция спрямо тях. След това можем да се занимаваме с проектирането и изграждането на нови по-справедливи общества. Кои са те?

Най-напред предсказваната и възможна екологична катастрофа на планетата, после – крахът на реалния социализъм, но който бяхме свидетели и участници, и накрая – вероятната или очевидната вечност на капитализма, тоест на обществения строй, в който трябва да живеем ние и за съжаление нашите деца.

Кое е общото тук? Защо това са опасности, които трудно ще осмислим и преодолеем? Коя е общата причина за нашата безпомощност пред тези идеологии? Може би биологическата същност на човека? Ако размислим добре, оказва се, че хората не са ангели, тоест не са и не могат да бъдат идеални. Те няма доброволно, в резултат на разумен анализ, да спрат сега съществуващото безумно изтощаване и грабеж на природата. Те няма и да направят необходимите изводи и действия от самоунищожаването на единствения възможно по-справедлив обществен строй на земята. Те ще се примирят и дори ще подкрепят безконтролното господство на вечната несправедливост и експлоатация, тоест на капитализма.

Отново възниква въпросът „Защо?”. Това са идеали, идеални построения или по-точно идеологии – привилегировани гледни точки, които обясняват всичко и предлагат идеални, неосъществими решения. Неосъществими, защото противоречат на биологичната същност на човека и сума сумарум на това, което наричаме исторически ход на обществото.

Човек в своята обществена същност ражда непрекъснато идеали и идеологии. Така светът му се струва че става по-обясним, по-управляем и по-справедлив. Това, разбира се, не е вярно. В същото време в своята биологична същност човекът непрекъснато ги унищожава или дезавоира, развенчава – те противоречат на неговите инстинкти, потребности, интереси, убеждения.

Съществува блестяща Марксова мисъл: „теорията става велика сила, когато овладее масите”. Всички я повтарят и ползват, но не я продължават. Каква част от тези маси? Колко процента от хората? В продължение на колко време? Всяка теория ли? А ако е погрешна?

А може би хората биологично се оказват неподходящи, когато са обединени в общество да приложат една дори правилна теория, идеология или идея и да я доведат до победен край? Очевидно те са осъдени съгласно своята биологична същност да унищожават старите и непрекъснато да създават нови идеологии с надеждата най-новата да се окаже последна и най-правилна. Защо неподходящи по своята биологична същност? За съжаление историята и развитието на човешкия род го доказват. Ако внимателно разгледаме и анализираме разполагаемите изследвания върху човешката същност чрез обединените усилия на науките биология, психология и социология и ако към това добавим фактите и идеите от историята, а може би и от най-известните произведения на литературата и изкуството, ще направим неутешими изводи за биологичната същност на човека в обществото и вън от него. Впрочем към тези неутешими изводи може да бъдат добавени и данни и резултати от съвременните социологически изследвания на човека и обществото. Ето основните от тези изводи:

- хората не са еднакви, по-скоро са силно различни в своите потребности и в силата на своя характер. Изследователи твърдят, че тук съотношението, тоест разликата е почти 1:3 в характера и до 30% в потребностите;

- хората могат да бъдат цялостно променяни чрез влиянието на средата, която ги заобикаля, и чрез целенасочено възпитание и просвещение. За съжаление това според много изследователи се отнася само за около 30% от хората (преко сили 40%);

- хората са по-скоро егоисти, отколкото алтруисти в своя живот, като тук съотношението според изследователите надхвърля 70% в полза на егоизма;

 - колективното начало в мисленето и действията на хората спрямо присъщия им индивидуализъм в същото това мислене и действие не надхвърля  20%;

- интересите поне на 80% от хората надделяват над техните убеждения или по-скоро променят тези убеждения в посока на техните интереси;

- поне половината от хората считат, че животът е несправедлив спрямо тях и богатство не може да бъде придобито по друг начин, освен чрез ограбване на другите хора;

- не по-малко от половината от хората вярват, че има или искат да има Бог, но в по-малко от една четвърт от житейското време, с което разполагат, изпълняват или зачитат изискванията на религиозния морал и конкретно десетте божи заповеди.

Какви най-общи изводи могат да бъдат направени от така обрисуваната биологична същност на човешката личност? Очевидно неутешителни. Ето.

Човекът е странно единство едновременно от любов и омраза към идеологиите – без тях той не може, но и никога не се оставя напълно да бъде овладян от някое от тях. Тази любов включва непрекъснато изграждане на привилегировани гледни точки и тяхното пак непрекъснато разрушаване. Накратко до какво води това?

Човекът е убеден, че по-справедлив свят съществува и трябва само да бъде открит, измислен, намерен. По възможност тук и сега. Когато това не стане (а то винаги не става), трябва да има виновни хора и предишни човешки заблуждения. После пак и пак – безспир.

В този смисъл силно ме тревожат фактите и събитията от старата и най-новата история. Непрекъснато, безспирно се появяват нови теории и нови вождове, които ни обясняват, че ще ощастливят ни повече, ни по-малко, а цялото човечество, че светът благодарение на техните идеи и практики ще стане по-справедлив и човечен. И когато това не стане, а то винаги не става, защото реалността е много, много различна от предложените и новоизлюпени теории, тогава трябва да се потърсят виновните – хора, идеи, дори народи. Пак тогава се налага в името на великите цели да се приложи малко, съвсем малко насилие, за да тръгнат нещата в правилната посока. Да, малко насилие срещу неубедените, неразбиращите, пречещите. После още малко и още малко, докато стане много и хората започнат да се бунтуват срещу него, да разлюбват старите и да залюбват нови идеи и нови вождове.

Какво общо има всичко това с Фукуяма и защо „анти-Фукуяма”? Просто се страхувам, че отново ни пробутват едно-единствено решение, една-единствена идеология – капитализмът, бракосъчетан с либералната демокрация, е вечен, той победи социализма и няма друга алтернатива.

Не съм съгласен – първо, защото видяхме, че всички идеологии са лъжливи и второ, винаги е добре да има и друг изход.

Ако сме последователни в настоящото изложение, трябва да се върнем към оптимизма и песимизма. На един житейски кръстопът да си направят раздумка се срещнали в своя път към хората много от най-известните притчи. Между многото имало една много малка притча, която била много, ама много тъжна. Всяка от притчите разказвала на останалите колко е интересна и каква голяма поука и мъдрост носи на хората. След всеки разказ малката и много тъжна притча питала всяка разказваща притча: „Хората разбират ли, използват ли поуката, която има в твоя разказ?” Всяка от големите притчи отговаряла: „Не, даже правят обратното. След като изслушала своите посестрими, малката и тъжна притча казала накрая: „Сега навярно разбрахте защо съм толкова тъжна.”

ЗАБЕЛЕЖКА: Част от оценките и идеите, изложени в настоящата лекция, са почерпени от книгата на Н. Амосов „Энциклопедия Амосова – Раздумья о здорове”, издадена в Москва през 2005 г.

Эдвард Луттвак - Дух войны

Дух войны

• Эдвард Луттвак
•  
• Олег Храбрый

Прецедентом успешной демократии на Ближнем Востоке американцы хотели произвести революцию в мусульманском мире от Марокко до Индии, но достигли куда более важной стратегической цели — раскололи мусульман, считает ведущий военный стратег США Эдвард Луттвак

Имя Эдварда Луттвака значит для военно-политической машины США то же, что имя Фрэнсиса Форда Копполы для американского кино. Выходец из еврейской семьи, обосновавшейся до Второй мировой войны в Румынии, а потом в Италии, Луттвак стал ведущим американским военным стратегом нового времени. Американский еврей с итальянскими корнями — это больше, чем просто американец. Будучи главным советником Центра стратегических и международных исследований в Вашингтоне, консультантом Пентагона, Совета национальной безопасности, госдепа, а также руководства ВМФ и ВВС США и НАТО, он периодически имеет дело с реальным воплощением в жизнь американских военно-политических проектов и поэтому привык называть вещи своими именами. Луттвак — автор десятка книг (самые известные «Военный переворот: практическое пособие», «Стратегия: логика войны и мира») и сотен статей по военной и политической стратегии, которые уже стали настольными книгами и учебными пособиями в военных колледжах всего мира. Но он чужд академичности и политкорректности и уже в силу одного этого является неисчерпаемым источником идей. Этим он резко выделяется на фоне американского академического и аналитического сообщества, пребывающего сегодня в настоящем идейном ступоре.
Помня о его еврейских эмигрантских корнях и активном участии в программе военно-технического перевооружения Америки во времена президентства Рональда Рейгана (он входил в ближний круг советников этого «крестного отца» американских неоконсерваторов), многие ошибочно записывают Эдварда Луттвака в лагерь идейных неоконов. Он был и остается гениальным военным стратегом, для которого любые идейные установки — главное препятствие в деле выработки и внедрения стратегических решений. Его взгляды парадоксальны и во многом революционны — Луттвак ярый сторонник скорейшего вывода американских войск из Ирака (достаточно привести характерный для него заголовок статьи «Дайте войне шанс») и невмешательства великих держав в локальные конфликты по всему миру (по его мнению, такое вмешательство только затягивает войны). Он прямо говорит о переоценке значимости Ближнего Востока для стратегических целей США и необходимости плавного сокращения военной мощи Америки (для снижения градуса противодействия ей). «Эксперт» обратился к Эдварду Луттваку с вопросами о причинах провала американской военной стратегии в самом сердце Ближнего Востока.

Американский дух войны

— Господин Луттвак, арабы, особенно в зоне военных конфликтов, живут теориями заговоров, полагая, что американцы сталкивают одни группы мусульман с другими, собираются перекроить границы и украсть ресурсы. Имеют ли основания такие измышления?
— Конспирологическое мышление — это неотъемлемая часть ближневосточной культуры. Вспомните, сколько ресурсов и помощи вкачал Советский Союз в арабские страны. Какое огромное количество оружия, техники и оборудования Советы совершенно безвозмездно поставили в регион. Сколько привлекли военных, советников, гражданских специалистов. Советский Союз предоставил полную дипломатическую поддержку своим союзникам в арабском мире. Но в это же время от политиков в Каире можно было постоянно слышать, что СССР неискренен в своей помощи Египту. Египтяне постоянно жаловались, что советы русских военных специалистов неудачны, а сами они подыгрывают Израилю. Когда в июле 1970 года израильтяне сбили пять советских самолетов с русскими летчиками, египетские летчики на авиабазе «Каиро Уэст» устроили по этому поводу шумную вечеринку. Многие из них были настолько счастливы, что впервые попробовали алкоголь. И это после пятнадцати лет мощной поддержки русских! Таковы социальные и культурные особенности Ближнего Востока. Поэтому анализ ситуации в этом регионе нужно начинать, только абсолютно отказавшись от теорий заговоров. И это означает, что нужно игнорировать то, что говорят сами арабы. Когда арабы или иранцы говорят с иностранцем, они говорят не то, что думают. Они говорят тебе то, что всегда говорили «ифранджи», это «франк» по-арабски, то есть европейцу средних веков. Крестоносцу. Традиция такова, что, если ты говоришь с франком, ты ему лжешь. Поэтому первое правило на Ближнем Востоке — не доверять тому, что слышишь. Наблюдай за тем, что они делают, а не что говорят.
— Вот так же они судят по действиям американцев — наблюдают, что они делают, а не что говорят. И картина, знаете, складывается удручающая.
— Войну в Ираке начали люди, которые знали об этой стране не больше, чем можно прочитать в туристическом справочнике. Я был на многих правительственных совещаниях и резко выступал против войны. Я отовсюду слышал: «О, иракцы потрясающе компетентные люди!» Это фраза Ричарда Перла. Почему мы должны напасть на Ирак? Потому что иракцы чертовски сознательные люди, протодемократы просто. Достаточно ликвидировать диктатуру, и демократия сразу же расцветет бурным цветом. Они слышать не хотели ни о каких социологических исследованиях по Ираку. Они даже не знали, что слово «курд» — это иностранное слово. В Курдистане нет такого понятия, как курдский народ. Там есть только племена баразани, талабани, джаббари, ако, зибари и десятки других. Лояльность курда к племени выше, чем к государственным институтам. Семьдесят, если не восемьдесят процентов шиитов практикуют шиизм только в последних трех поколениях. Большинство — кочевники, бедуины, осевшие на земле. Их главной статьей доходов до сих пор были грабежи и разбой. Американцы шли в Ирак с той же непосредственностью, как будто искали, куда бы податься в Нью-Йорке на выходных. Это был импульс, заданный 11 сентября 2001 года. Вы напали на Америку — получите ответное нападение. Иногда у вас есть хорошие цели для атаки, иногда таковых нет. Когда нет подходящих целей, вы идете в ковбойский бар, провоцируете людей и открываете беспорядочную стрельбу. Это вот такой американский «дух войны». Но, конечно же, никто не нападал на Ирак, чтобы украсть иракскую нефть. Арабы делают большую ошибку, когда говорят, что иракская война была начата только ради нефти. Нам, американцам, нужно по-новому взглянуть на советский опыт на Ближнем Востоке. Потому что, если им правильно воспользоваться, сразу становится понятным то многое, что не находит сегодня своего адекватного объяснения.
— Вы говорите о потрясающей некомпетентности американцев в Ираке, но позвольте, как так получилось, что страна лучших аналитических центров мира по Ближнему Востоку оказалась столь беспомощна в своей тактике и стратегии в регионе?
— Группа, которая хотела развязать войну, добивалась своего игнорированием и оттеснением от процесса принятия решений всех тех специалистов, которые разбирались в проблемах Ближнего Востока. Игнорировали любого, кто говорил по-арабски, кто посещал регион, кто изучал Ближний Восток. Весь ближневосточный департамент госдепа был против войны. Все пентагоновские эксперты по Ближнему Востоку были против войны. Вся группа ЦРУ по Ближнему Востоку была против войны. Именно поэтому лоббисты войны привлекли в Пентагон энтузиастов со стороны, чтобы не иметь дело с теми, кто против войны.

Вы напали на Америку — получите ответное нападение. Иногда у вас есть хорошие цели для атаки, иногда таковых нет. Когда нет подходящих целей, вы идете в ковбойский бар, провоцируете людей и открываете беспорядочную стрельбу. Это вот такой американский «дух войны»

В России к 1979 году был ряд исследовательских центров, которые занимались Средней Азией, Ближним Востоком, исламом. Они все были против вторжения в Афганистан. Все они считали, что тайные манипуляции в Афганистане к добру не приведут. В США первое, что сделали лоббисты войны, — привлекли к сбору и анализу разведданных тех, кто привык летать на самолетах бизнес-классом. Это лишило власть слуха и зрения. Но не только в этом дело. В декабре 1941 года за несколько дней до Пёрл-Харбора японские военные размышляли, на кого напасть. Они знали русских еще по сражениям на Халхин-Голе и были единодушны, что на СССР нападать нельзя. Если бы они лучше знали американцев, возможно, они бы отказались от нападения на США. Все те японцы, кто хоть раз бывал в Америке, а это весь МИД, все офицеры ВМФ, которые учились там, были категорически против войны с США. Но в Токио армия была весьма сильным политическим институтом, а военно-морской флот — слаб. И они решили напасть на Америку. Можно располагать тысячами институтов с сотней нобелевских лауреатов, но если влиятельные группы во власти заражены духом войны, на них практически невозможно повлиять.
— Но не значит ли это, что за радиальными группами стоят интересы могущественных корпораций, которые уже сильнее самого государства?
— Американские корпорации были против войны. Те, кто выступал за войну, —  что в Японии, что в США — имеют одну общую особенность. Это идеалистические политические группы, помешанные на определенных идейных установках. Они хотели превратить Ирак в образцовую процветающую демократию. Им казалось, что достаточно просто убрать абсолютное зло в лице диктатора. При этом они все время повторяли: это аналог оккупации Германии или как мы вели себя с Японией. Они искренне верили, что иракцы — это те же немцы или японцы.

Демократия и оккупация

— А может, причина в изменении природы американского национального государства? Если бы американцы повели ту же войну где-то в сороковых годах ХХ века или на худой конец в начале девяностых, картина могла бы быть совсем иной.
— Не было бы никакой разницы. Ни одна демократия не может эффективно оккупировать ни одну страну. Любая империя в совершенстве владеет искусством оккупации, любая диктатура знает, как это сделать. Демократия в этом отношении крайне некомпетентна и беспомощна. К тому же оккупация Ирака — это иностранная оккупация страны, в которой живут «рабы ислама». Ислам весьма развитое теоретическое миропредставление. Но теории часто оказываются ложными. А когда вы имеете дело с населением, захваченным ложной идеей, и оккупантами, которые помешались на идеалистических мечтах, результатом будет то, что вы видите каждый день в новостных лентах.
— Но США были все еще демократией, когда оккупировали Японию и Германию…
— США не оккупировали Германию 3 сентября 1939 года. До того как вступить на немецкую землю, американцы предварительно сравняли с землей немецкие города, уничтожили массу людей. Красная Армия между июнем 1941 года и маем 1945-го истощила военную мощь нацистов, абсолютно дискредитировала нацизм как идеологию. В Японию американские войска вошли только после полной дискредитации милитаризма и японской армии в целом. Так что успех иракской операции был бы предопределен только в одном случае — если бы до вторжения в этой стране не было бы никакого ислама или же он был бы полностью дискредитирован. До стадии, когда в мечети ходят только старики и старухи. Для оккупации страны нужно разрушить доминирующую идеологию. Страна должна быть сначала превращена в гибкую и податливую структуру (plastic entity). Чтобы там уже не было железа, а осталась только мягкая глина. Но в Ираке этого не произошло.
— А разве почва не была подготовлена в ходе дискредитации баасизма? Или это была ложная цель?
— Да, баасизм был модернизмом, который пошел по ложному пути. Саддам создал систему иждивенчества, когда можно было зарабатывать на жизнь, просто нося военную форму. Надеваешь пиджак, приходишь на работу, снимаешь пиджак, читаешь газеты, надеваешь пиджак — уходишь с работы. Его диктатура базировалась на двух столпах: на паразитизме и терроре. К тому же террора было не так уж много, но зато паразитизма хоть отбавляй. Каждая иракская семья ежемесячно получала продовольствие, большинство было задействовано в бюрократии, регулярной армии, республиканской гвардии, пяти службах безопасности. И тут приходят американцы и всех увольняют! Если бы американцы просто взяли и подняли бы их зарплаты, даже незначительно, вместо того чтобы всех увольнять, все было бы иначе. Но даже и в этом случае провал был бы неизбежен. Самым серьезным препятствием для демократии является культурная отсталость, вызванная особенностями ислама.
— Вы однажды написали в одной из своих работ: «Вы можете внезапно оказаться в точке, когда вы уничтожаете себя своей эффективностью». Значит ли это, что головокружительный успех войны в Афганистане предопределил поражение в Ираке?
— Сто процентов.
— Исходя из вашей логики, путь к успеху в Ираке был все-таки возможен. Например, через ковровую бомбардировку, истощающую силы к сопротивлению, вроде бомбардировки Японии.
— Идеологи войны, повторюсь, считали, что Ирак — это протодемократия. Они не хотели ничего бомбить. То есть они ничего не знали об Ираке и неверно интерпретировали происходящее там. Ирак — это место, которым невозможно управлять, к тому же демократическим оккупантам. В Ираке нет ни одного демократа. Сунниты смогли бы переварить демократию, только если бы их было девяносто процентов населения. А раз их двадцать процентов — им ничего не остается, кроме как говорить «нет». Курды прекрасные люди, но в Курдистане никогда не было местных выборов. Шиитская идея демократии заключается в том, чтобы единожды провести демократические выборы, взять власть в стране как большинство, а потом оставить других ни с чем. Без демократов демократия невозможна. Чтобы достичь заданной цели, нужно уничтожить всех иракцев до одного и заселить Ирак новыми людьми — лучше всего англичанами или голландцами. Потому что невозможно создать демократию искусственно — нужно подождать всего-то триста-четыреста лет. При этом нужно серьезно трансформировать ислам. Совсем не случайно нигде в мусульманском мире нет демократии. Это совсем не случайно.

Оставьте их в покое

— Американская стратегия глобальной демократии была применена без оглядки на культурные и религиозные различия по всему миру. Почему всех под одну гребенку?
— На американцев большое влияние оказала идеология Просвещения. Именно поэтому американское правительство обходит стороной религиозные вопросы. У нас есть в каждом посольстве атташе по сельскому хозяйству, но у нас нет там атташе по религии. Даже если бы религия была проблемой номер один, у нас никогда не будет атташе по религии. Американское правительство делает вид, что религии не существует. Все одинаково хороши, нет никакой разницы между дзен-буддистом и мусульманином. И даже если разница есть, никто не показывает вида, что она есть. Из-за этой установки приходится не верить глазам своим. Но на Ближнем Востоке это фундаментальный вопрос. Этот регион сегодня оказался в острейшем кризисе идентичности. В Коране четко и внятно сказано, что арабы — самый лучший народ мира. Именно поэтому сам Господь говорит по-арабски.
— Но то же в Библии: избранный народ, божественный язык…
— Но там нет ни одного утверждения, что Господь Бог говорит на иврите, потому что евреи — самый лучший народ. Там говорится, что еврейский народ многого достигнет, если будет следовать божественным предписаниям. В Коране говорится, что арабский народ насер — побеждающий, кахир — покоряющий, фатих — завоевывающий. Прими ислам — и могущество тебе обеспечено. Но арабы оказались немогущественными. Они сегодня слабы. В этом суть их религиозного кризиса. И именно поэтому единственным лекарством от их болезней может стать только одно — их нужно оставить в покое. Если начнут готовить что-то крайне опасное — разбомбить. Угрозы нет — оставьте их в покое, предоставьте самим себе.

— Но стоило оставить афганских моджахедов в покое, как тут же появилась «Аль-Каида».
— Да, афганцев оставили в покое, когда они перестали быть нужными. И они немедленно бросились сражаться друг с другом, потому что именно этим афганцы всегда и занимались. Потом пришел «Талибан» и положил этому конец. Так и должно было быть. Но не имело никакого смысла оставлять в покое Усаму бен Ладена. Еще до 11 сентября я неоднократно заявлял, что нужно отправить войска в Афганистан, найти его там и уничтожить любой ценой, — в «Лос-Анджелес таймс» были утечки по этому поводу. Но этого не было сделано из-за бюрократической волокиты. Она вообще была присуща аппарату президента Клинтона — у него не хватало лидерских способностей. Уже после 11 сентября была дискуссия между «полицейскими», давайте их так назовем, и «философами» — политическими мыслителями и стратегами. Полицейские говорили: террористы — проблема, давайте пойдем их всех и арестуем. Философы и стратеги говорили: нет, для начала нужно превратить Ближний Восток в демократию. Будет демократия — не будет терроризма. Вот это оказалась ложная и тупиковая теория. Вместо того чтобы ликвидировать террористов, американцы занялись трансформацией всей культуры. От Марокко до Ирана. Провал был неизбежен. Нам ни в коем случае нельзя онемечивать таких, как Мухаммад Атта, и американизировать таких, как Халед Шейх Мухаммад. «Аль-Каида» без собственных «немцев» и «американцев» не способна провести ни одной своей операции.

Всех уволить

— Почему американцы не могут поймать Усаму бен Ладена?
— У нас великолепные вооруженные силы, очень компетентные и хорошо оснащенные. У нас очень хорошо отлаженная дипломатическая машина. Но наше ЦРУ, наши агенты…. Вот тут большие проблемы. Американцы терпеть не могут секретность. Русские обожают секретный стиль работы. Американцы любят публичность. Исторически все секретные операции ЦРУ можно смело назвать провалом. Во время холодной войны мы полностью разгромили советскую дипломатию, мы обошли по всем параметрам советские вооруженные силы. Но единственная сфера, где СССР выиграл, — это КГБ. Счет тут 10:0 в пользу русских. Даже если ЦРУ считало какую-либо операцию успехом, в реальности это было не так. У нас нет гражданских операций. У нас нет элементарных возможностей. Цэрэушнику говоришь: найдите молодого человека, пошлите его в Калифорнию, пусть он примет ислам, пусть отрастит бороду, пошлите его в Пакистан. Пусть выйдет на «Аль-Каиду», войдет в ее ряды. Знаете, какой ответ? Ах-ах, мы не можем просить наших агентов сделать это. Агент женат, у него дети в школе учатся. Он должен ходить на родительские собрания.

ЦРУ — это, наверное, что-то вроде российской ГАИ. Знаете, что с ними всеми надо сделать? Уволить и обработать помещение средствами против насекомых

В свое время Советский Союз массово рассылал таких агентов по всему миру. Американцы несерьезно подходят к таким вопросам. И никогда серьезно не подходили. Когда президент Кеннеди решил убить Фиделя Кастро, лучшее, что ЦРУ пришло в голову, — поговорить с владельцами итальянской пиццерии, чтобы они вышли на мафию и попросили какого-нибудь мафиози провернуть эту операцию. Они никогда не были компетентны в этих вопросах. Такого рода агентурные операции противоречат американской культуре.
— Но у США было в распоряжении шесть лет после 11 сентября 2001 года, чтобы перестроить всю работу спецслужб.
— У нас был только один серьезный глава ЦРУ — Портер Гросс. После своего назначения в 2004 году он стал систематически проверять кадры и многих увольнять. Он вынашивал планы уволить всех и начать набор молодых людей. Все закончилось массовыми жалобами, и вместо толпы некомпетентных чиновников был уволен сам Портер Гросс. И сегодня мы имеем прогнившую структуру. Это, наверное, что-то вроде российской ГАИ. Знаете, что с ними всеми надо сделать? Уволить и обработать помещение средствами против насекомых. Затем нанять молодых людей и начать воспитывать их в новой культуре.
— Какое влияние оказали такие люди, как глава офиса специальных планов Абрам Шальски и неокон Дуглас Фейт, на работу американских спецслужб?
— Когда все эксперты по Ближнему Востоку назвали планы по вторжению в Ирак сумасшедшими, эта группа стала нанимать на работу людей со стороны. Но они ничего не изменили. Я сознательно говорю «они» и не говорю «неоконсерваторы». Всякий раз, как кто-то использует термин «неоконсерваторы», сразу же подразумевается, что решение принимал не Джордж Буш, не Доналд Рамсфелд, не Ричард Чейни. Что все решения принимались тремя евреями, у которых не было и двух миллионов долларов за душой. Вы только подумайте — три еврейских мелких сошки приняли решение о войне в Ираке! Термин «неоконсерватор» стал уже расхожим эвфемизмом слова «жид». Не можем сказать «жиды», поэтому говорим «неоконсерваторы». Но давайте говорить прямо. Решение не было принято этими людьми. Это все антисемитская методология. Решение было принято Бушем, Чейни и Рамсфелдом.

Divide et impera

— Вы писали об опыте Римской и Османской империй по контролю своих границ и владений. Вы, похоже, попытались извлечь уроки для США. Но означает ли это, что все-таки речь идет об империи, американской империи?
— Я писал исторические исследования, потому что я люблю историю. Я не питаю иллюзий, что исторические уроки могут быть учтены в современной американской политике. Единственный урок истории — из истории никто не извлекает никаких уроков. Это, кстати, напрямую относится и к России. У вас снова возникли иллюзии — раз уж президент не делает ничего плохого, то почему бы его не сделать новым царем. Это означает, что вы не извлекаете из истории никаких уроков. Потому что с диктатурой и автократией — идет ли речь о Николае, Иосифе или Владимире — всегда повторяется одна и та же история.
— На Ближнем Востоке могут возникнуть новые границы и новые государства?
— Я не думаю, что это обязательно произойдет. Разве что такое может случиться с Ираном, потому что это многонациональная страна. Азербайджанцы, курды, белуджи, арабы — все они составляют более пятидесяти процентов населения Ирана. Все многонациональные государства рано или поздно разваливаются. И Иран не избежит этой судьбы.
— Но почему Иран не может быть естественным союзником США?
— Потому что у власти в Иране находятся люди, которые не допускают к власти в стране тех, кто мог бы стать нашими естественными союзниками. В Иране идет острая внутренняя борьба. Для правящей верхушки противостояние с США — инструмент сохранения власти. Иран очень важная страна. Это первое постисламское общество. В Иране масса людей, разочарованных в исламе как в религии. По принципу «я пойду в мечеть только на похороны своей матери».
— После Буша начнется весьма сложный период в американской истории. Каким он будет?
— Когда новый президент придет к власти, он выведет войска из Ирака. Не важно, кто станет президентом, он уйдет из Ирака. Активность внешней политики будет резко снижена, новое правительство сосредоточится на внутренней политике. Антиамериканизм сойдет на нет. Весь мир будет жаловаться, что американцы опять стали изоляционистами, что они ничего не делают. И так будет продолжаться, пока к ним не приползут на коленях, прося помощи. И тогда будет новая фаза активности. То, что происходит сейчас, это мелочи. Иракская война была незначительной операцией. Она не так уж дорого обошлась, жертв тоже было не так уж много. Ее быстро забудут.
— «Они оставляют выжженную землю и называют это миром».
— Да, отличное высказывание. Американцы честно в этом признаются. Они оставляют после себя выжженную землю. У них была мечта превратить Ирак в рай. Ну а получилась выжженная земля. И никто не говорит, что это прекрасно. У американцев есть одно большое достоинство. Они всегда самокритичны. Это из-за хорошего кальвинистского бэкграунда. Они оставляют после себя выжженную землю, но никогда не называют это миром. Но надо всегда помнить об одном. Разделив мусульман изнутри, они стратегически поступили правильно. Когда вам удается расколоть врага, это самое большое достижение, какого только можно добиться. Это получилось случайно. Никто этого не хотел. Но это большой успех.
— Вы сейчас говорите то, что лишний раз подтверждает основательность конспирологических теорий…
— Это произошло случайно.
— Случайно? И это говорит ведущий военный стратег?
— Абсолютно случайно. Ни у кого не было таких целей. Те, кто хотел войны в Ираке, даже не имели представления, шииты там или сунниты. Никто не говорил, что власть будет передана от суннитов шиитам. Речь шла об избавлении от диктатуры и установлении демократии. Американцы хотели принести демократию в Ирак, но вместо этого началась суннитско-шиитская бойня. От Пакистана до Марокко. Никто даже не знал, что в Марокко есть шииты. В шиизме намешано столько верований, что с исламом все меньше пересечений. Когда президент Ирана Ахмадинеджад посетил Джакарту, его принял президент Индонезии, но самая крупная ассоциация имамов «Мохаммедия» заявила, что он шиит-радикал, безбожник, не истинный мусульман. Так что американцы совершенно случайно достигли куда более эффективных стратегических целей.
В 1951 году президент США Гарри Трумэн считался самым неудачным президентом в американской истории. Дело дошло до того, что он даже не собирался идти на второй срок. Причина — полный провал войны в Корее. Сегодня он считается одним из величайших президентов. Он создал НАТО, план Маршалла, всю структуру национальной безопасности, министерство обороны, унифицировал армию и флот. То есть создал все те институты, которые выиграли холодную войну — мирными методами. Через пятьдесят лет все забудут о маленькой иракской войне. В учебниках будут писать совсем другие вещи, а именно: «В сентябре 2001 года мусульмане напали на США. После 11 сентября 2001 года не было 12 сентября, не было больше крупных террористических актов в США. Через пять лет уже не было больше мусульман — а остались одни только сунниты и шииты, которые начали убивать друг друга в Пакистане, Марокко, Ливане, Ираке». Это называется divide et impera — «разделяй и властвуй». Буш не хотел этого, но ему именно это будут ставить в заслугу. И назовут великим президентом.